Кънчо Атанасов
Джимо Сиджимката (6)

Първо писмо на Джимо до приятелите

И тъй… като видя, че няма да може да заспи, Джимо реши, че няма да е зле да напише на приятелите си едно писмо. Той знаеше как се пише писмо — неведнъж беше слушал леля Маша да чете писмата, които идваха до тях от България, както и писмата, които изпращаше дотам. Но разбира се, не знаеше да пише. Обаче случвало се е, както си седи у дома, да чуе как приятелите му го викат или му казват да иде еди-къде си. Той отиваше на мястото и те се оказваха точно там. Как ставаше това? Същото се случваше понякога и с чичо Миша… Мисли си например че някой ще им дойде на гости и ето го… този, за когото си е мислил, отваря вратата и влиза. Чичо Миша наричаше това телепатия, а такива гости — телепатични. Значи можеше да напише на приятелите си едно телепатично писмо. И го започна ето така:

„Здравейте, мили, родни приятели — ти, Мъниче, и ти, Сивоокия. Ние се разбрахме, че ще си спомняме един за друг, и идвам сега при вас с това си писмо, за да ви кажа, че непрестанно мисля за вас, тъй като не мога и никога няма да ви забравя. И тъй като вие ми заръчахте да гледам и да слушам и заради вас, първо ще ви разкажа за това, което видях и чух. А видях много и чух много. От гара Кослан в нашата родна Коми-земя до Москва пътувахме два цели дни. Москва е огромен град, има повече хора, отколкото й трябват, и метро. Метрото е нещо изумително — влак, който се движи под земята. В метрото не кучетата тичат по стълбите, а стълбите тичат под кучетата. Москва е столицата на СССР. Но тъй като Коми АССР, където сме се родили ние, е част от голямата СССР, то значи Москва е и наша столица. Пожелавам ви някога да имате възможност сами да я видите и да се уверите, че е красива колкото стюардесата, с която пътувахме от Москва до Ленинград. А тя наистина е красива, добра е и цялата ухае на небе. Сега ще ви напиша нещо, в което вие трудно ще хванете вяра, но като знаете, че никога не съм лъгал, надявам се да го повярвате: бях при пилотите на самолета и може да се каже, аз държах волана му и го управлявах известно време. Имах възможност да видя земята отвисоко и искам да ви изкажа възхищението си от нея. Земята е по-голяма, отколкото може куче било или човек да си я представи. Моля ви да предадете това на всички лайки, които, вярвам, продължават да се заяждат с вас, като си представят с малките си лайчи мозъчета, че големият бял път е нещо, което може да се дели с някого. Не може, речете им, защото земята е много по-голяма от големия бял път, а принадлежи на всички, както и пътят трябва да принадлежи на всички!

Мили Мъниче, съжалявам, че не беше с мен, за да видиш какъв красавец пък е Ленинград! И особено да видиш Нева! Това не е някакъв ти Мезен, когото да преплуваш на един дъх, а цялата е с изградени от камък брегове.

Сивооки приятелю, пред мен е добрият ти, умен поглед и аз съм сигурен, че ти всичко разбираш и ще обясниш това, което за Мъничето изглежда невероятно и съмнително. Но то е истина. Аз вече пътувам, може би задълго и завинаги, но обещавам ти никога да не ви забравя, винаги да ви чувствам до себе си в радост и в беда, както е бивало много пъти. Като се извинявам за многото грешки и лошото писане, ви пожелавам много щастие и оставам ваш навсегда Джимо, по прякор Сиджимката“

Припомни си дума по дума написаното до приятелите и остана общо взето доволен. Ослуша се, дано дочуе нещо в отговор на писмото си. Нищо не чу, но това не го обезкуражи. Знаеше колко път пропътува, за да стигне до Ленинград, и можеше да си представи колко време му трябва на едно писмо да стигне от бреговете на Нева до необятните простори на тайгата!

Спомняше си тайгата, сравняваше я с видяното. Намираше, че тя е по-жива и по-хубава от всичко, взето заедно. Но за да не бъде несправедлив, отбеляза, че за него това е така, защото се е родил в тайгата. Оценяваше по достойнство Москва и Ленинград, признаваше, че са по-големи от любимото му селище, но че им липсва тайгата — това не можеше да отмине!

Върнаха се леля Маша и чичо Миша. Преди да заспят, дълго си говореха за спектакъла, който бяха гледали, но Джимо нищо не разбра от разговора, защото никога не беше ходил на театър. Разбра само, че той по нещо напомня живота, но в един отрязък от време и на едно определено място. Скучно му се струваше това. Не можеше да си представи нещо по-завладяващо от живота такъв, какъвто е, и… заспа.

Чу в просъница чичо Мишо да навива будилника и последното нещо, което си помисли през този ден, беше: „Утре пак ще се става рано и пак ще се търчи по музеи и булеварди!“.

Предположенията му се оказаха верни.

Звънна будилникът.

Събраха набързо багажа — този път беше малко — събра се само в пътната чанта. Куфарите изпратиха още вчера за България.

Без дори да закусят, тръгнаха.

През деня смениха всички възможни видове транспорт — една голяма лодка, каквато не може да се побере в Мезен, трамвай, автобуси, таксита… Бяха на различни места и замръкнаха на един остров — голям, застроен целият с една крепост и множество подземия, в които, както каза екскурзоводката, са затваряли онези, дето са правили революцията. Не замръкнаха в подземията, а на една пейка, поставена съвсем близо до оловената бавна вода на Нева.

Мълчаха. Леля Маша свали обувките си и вдигна краката си на пейката — изглежда, много я бяха заболели от обикалянето на подземията!

— Време е да тръгваме! — каза чичо Миша.

— Пак ли? И няма ли да има край! — изпъшка леля Маша.

— Не ти ли е интересно?

— Интересно ми е! Но галопът, който си ни организирал, ни идва много!

— Ще си починете сега…

— Кога?

— Във влака! — изправи се чичо Миша. — Ставайте! Тръгваме за Дон… От Дон за Волга… После Кавказ и накрая в Крим и Одеса!

Изобщо една голяма одисея се оказаха дните насетне! И така се сляха, че за Джимо беше трудно да ги отличи един от друг…

Първо бяха на Дон!

— Тихият Дон! — възкликна чичо Миша, когато видя голямата река.

Наистина беше тих… Но беше голям! Трите реки, които Джимо бе виждал през краткия си живот — Мезен, Москва и Нева, да се съберяха заедно, пак сигурно щяха да бъдат по-малки от тихия Дон. Градовете и селата Джимо почти не забелязваше, защото и него, както чичо Миша, го влечеше все към реката. Бреговете ниско слизаха към водата, постепенно потъваха в нея, нежно се сливаха вода и земя, галеха се взаимно и даряваха природата с една тишина, която само голямата река може да дарява! Широките степи с люшнатите от вятъра жита прииждаха насам, небето се оглеждаше в реката, птиците летяха досами заспалата и сякаш онемяла вода…

Къпаха се в Дон. А наблизо до тях казаци къпеха коне. Казаците бяха дребни и мургави, а конете — едри и лъскави. Яхнаха казаците конете, препуснаха ги из степта, вдигат пепел копитата, глъхне пътят, а Дон гледа всичко това и ласкаво се усмихва…

После стигнаха на Волга!

Стръмна, синя и дълбока му се видя на Джимката Волга. И по-голяма от Дон. И по-страшна. По Волга плаваха кораби. С един от тях приближиха брега и слязоха в някакво село — равно и подредено.

— Аз и тук съм ви приготвил изненада! — леко се позасмива чичо Миша.

Не им остана време да го запитат каква ли ще е пък тази изненада, защото се намериха в прегръдките на леля Фая и чичо Георги, а в техните прегръдки след малко беше самата и истинската Ира-Ириночка. Той просто обезумя от радост… И в дните, които бяха на Волга, не се отдели от нея. Ира му връщаше целия досегашен живот — дъх на боровинки и малинки, полъх на борове, хладината на Мезен, пясъците на Коми-земя, гласовете на приятелите…

Фаина Георгиевна беше от това село и още преди да тръгнат, бяха се разбрали с чичо Миша, че ще ги очакват тук. И ето — те дойдоха. За да си отдъхнат и за последен път да бъдат с хора, с които много дълго са били заедно.

Чичо Георги и чичо Мишо веднага се запиляха за риба.

Леля Фая и леля Маша се настаниха в сенчестата стая, за да почиват.

Ира-Ириночка поведе Джимката, за да му покаже малкото стопанство на дядо си и баба си. Беше малко, но много богато. Джимо гледаше и се мъчеше всичко да запомни и на всяко нещо името да запомни…

Кокошки не беше виждал и в първия момент се учуди, че могат да съществуват толкова угоени гълъби!

Кравата беше кротка и им позволи да се приближат съвсем до нея, за да могат добре да я разгледат.

Прасетата се търкаляха в калта и се сториха на Джимката мръсни, свадливи и зли.

В градината растяха дини, пъпеши, краставици и домати. Беше ги виждал само на рафтовете в зеленчуковия магазин до училището и се удиви сега, че са толкова много и лежат направо върху напуканата от сушата земя…

Разходиха се из селото. Ира-Ириночка все имаше какво да му покаже и какво да му говори, но той нито чуваше, нито виждаше, защото очите си не можеше да откъсне от нея и мислеше за друго. Тоест за много работи едновременно. За това как тръгна… Колко път пропътува! Че никога вече няма да се върне на родната Коми-земя… Досега все му се струваше това пътуване като разходка донякъде, след което някой ден ще тръгне обратно. Но вече се увери, че такова завръщане няма да има! И затова се стремеше докрай да се наслади на синьото в Ирините очички, на мекотата на гласчето й, на родните песенни думички, на пшеничените й плитчици, които след по-малко от месец ще легнат на кафявата престилчица на униформата. Представи си училището в този ден — бръмнало като кошер… Виждаше в училищния двор и приятелите си — празнични и по-добри от всякога…

И му се искаше да заръча на Ира много неща да им каже!

Изтичваше отпреде й, изправяше се, опираше внимателно лапките си на гърдите под брадичката и взрян в метличините на погледа й, лаеше, лаеше, лаеше…

Но Ира нищичко не можеше да му разбере. И той започваше да се сърди, да нервничи, обидено да бяга от нея. Ама наистина, как е възможно това? Той всичко, което тя казва, да разбира, а тя нищичко да не може да отбере от така ясния му лай!

Само леля Маша всичко разбира…

А чичо Миша само понякога — и то невинаги точно това, което Джимо иска да му каже!

Почувства се обезкуражен и изплашен от неизвестността на това безкрайно пътуване, чиято цел дори не можеше да си представи. Затвори се в себе си и си позволи да стори нещо не много възпитано — изостави Ира-Ириночка. Върна се под прозореца, зад който леля Маша и Фаина Георгиевна почиваха. Легна в сянката на завехналите в жегата цветя.

Но спокойствие за смутената си душа не намери!

Жените отвъд прозореца се събудиха. Разприказваха се.

— А Джимо как се чувства с вас? — запита Фаина Георгиевна.

— Различно! — отговори леля Маша. — Ту е спокоен и весел, ту изведнъж се отнесе нанякъде и го обхваща тъга… Просто сърцето ти да се разкъса, като го гледаш!

— Малък е! Ще свикне! — помъчи се да я успокои леля Фая.

— Не е малък и трудно ще свикне… У нас, Фая, е по-различно. Не е само до климата… У нас хората са по-различни от вашите и отношението им към кучетата е по-различно. Как да ти кажа…

— Измисляш си. И напразно се тревожиш. Хората навсякъде са едни и същи — има хора, които обичат кучета, и такива, които пък не ги обичат! А ти за Джимката можеш да бъдеш спокойна — той умее да се държи така, че да спечели симпатиите и на най-проклетите!

— Да, това е така, но…

Кой знае защо си помисли, че там, където отива, той непременно ще попадне на хора, които не обичат кучета! Не изчака леля Маша да довърши мисълта си, а тихо се промъкна през цветята и побягна към брега на реката…

Тук поне мълчаха! Вторачили се в плувките на въдиците, те го забелязаха едва когато успя да прещрака в зъбите си една от многото налетели го мухи.

— Джимката дойде при нас! — пошепна чичо Миша.

— Прати го да донесе цигари! — без да отделя поглед от плувката, рече чичо Георги.

Чичо Миша откъсна лист от тефтерчето си, извади химикалката, пъхна бележката в зъбите му и… дори не го помоли да донесе цигарите, а пак се загледа в плувката си!

Не му се щеше да се отделя точно сега от реката. Взрян в бързо менящата се пред погледа му вода, забравяше страховете си и му се струваше, че открива единствения от цялата тая бъркотия изход — да тръгне с водата и да го отведе тя някъде, където всичко е като нея добро и ясно…

Но нали не беше свикнал да отказва услуга никому!

Затътри се с бележката назад, достави я на назначението й, а после, леко захапал пакета, тръгна към реката.

Не позволи на леля Маша да го погали! От антрето я чу да казва:

— Обиден е за нещо?!

— Ще му мине! — рече Фаина Георгиевна и се изправи до прозореца, за да изтръска чаршафите.

Джимо много й се обиди и реши, че й се обижда за цял живот. Даже си забрани да мисли за нея.

Но по пътя за реката срещна Ира-Ириночка, но отдалеч я избиколи и хлътна в пътеката из пелинака, без тя да го види.

Пусна пакета в краката на чичо Миша. Той му подаде шоколадов бонбон, увит в златна хартийка, но Джимо не го изяде. Спусна се по стръмния бряг и се бухна във водата. Плувките им заподскачаха, загубиха се в развълнуваната вода. Завикаха от брега двамата „Стой, Джимка!!“, „Ела тук, Джимка!“, но той нито се спря, нито отиде при тях. Принуди ги да си приберат такъмите и да се махнат от очите му.

Дълго си игра с водата. Остави се на неуловимото течение и то сякаш отми от него тежките мисли и натрупаните обиди. Мислеше си, че реките по света сигурно са свързани по някакъв начин, защото долови във водите на мощната Волга нежността и хладината на родния Мезен. Рибите, които виждаше под себе си в прозрачната дълбина, бяха други, нямаше ги сьомгата и хариусът, други бяха нависналите от бреговете треви, и върбите бяха други, но сладкият вкус на водата и мирисът на сняг бяха същите.

Откритието, че реките са свързани помежду си, му даде мъничката увереност, че където и да го отведат чичо Миша и леля Маша, той винаги ще може да се докосне до Мезен и да го поздрави. И се отказа от натрапчивата мисъл, че там, където отива, ще бъде лошо и страшно. Ще бъде лошо и страшно, ако той е лош, а ако е добър, какъвто може да бъде, когато поиска — всичко ще бъде добро.

Свеж и бодър излезе на брега. Дълго се отръсква — наоколо изгря облак от пръски. Потича, за да поизсъхне гривестата му козина. Тя трудно съхнеше и за да не го подлегне леля Маша със сешоара, бавно, като току кривваше от пътя си, за да разгледа нещо, тръгна към къщицата на леля Фая и чичо Георги.

На двора гореше огън. На огъня — голям тиган. В тигана — риба. Доизпържваха я. Пак много риба бяха наловили! Защото случваше се понякога чичо Миша да се върне и само с консервата си… А сега целият двор и дори околните дворове миришеха на пържено. Полегнал до оградата, изчака да сложат масата и да насядат около нея. Тогава чак, прикривайки се зад храстите френско грозде, леко и тихо се присламчи до стола на леля Маша.

Страшно беше изгладнял!

А леля Маша, толкова мила и внимателна, чистеше костите, подаваше му вкусното рибешко филе начесто и дискретно, за да не забележи никой, че е тук. Изобщо, нахрани го царски! Джимо оцени доброто й отношение и само заради нея прости на всички.

На Ира — че нищичко от това, което й казва, не може да разбере!

На леля Фая — за пренебрежението, с което каза по негов адрес „Ще му мине!“, като че ли той е някакво превзето и капризно животно!

На чичо Миша и чичо Георги Адамов — за страстта им към риболова и нежеланието им да му обърнат поне малко внимание тогава, когато той толкова се нуждаеше от вниманието им…

Оттук нататък вечерта стана интересна и весела. Надойдоха съседите, включиха се в пиршеството, някой засвири на хармоника. Танцуваха под ябълката в светлината на разпаления огън. Една жена с голям шал и едри като ябълки очи пя чудни песни — като реката Волга широки и лъкатушни като бреговете й.

Надошлите с родителите си деца бяха немирни и умееха лудо да играят. Обикаляха огъня, мъкнеха съчки, притуряха ги в пламъците му. Играха на криеница, а скришните места тук бяха много. След това прескачаха стобора. В това Джимо много се отличи! Гониха се из селото и селото ехтеше от гласовете им…

Но хубавите неща са кратки — не сме успели още да им се насладим, и те се свършват!

Долетя отдалече сирената на пристигащ параход. Скоро изгряха в реката разноцветните му светлини. Понесе се в нощта монотонният грохот на машините му.

Грабнаха пътната чанта. Помъкна ги пак пътят и ненаситната им жажда да пътуват. За сбогом Джимо едва успя да лизне бузата на Ира-Ириночка и побягна надолу. И него неусетно беше го обхванала треската на пътешественика — тъгуваше за нещата, с които се разделя, мамеше го неизвестността, която го очаква! Цялото село се струпа на пристанището да ги изпрати!

Качиха се на парахода. От брега им викаха нещо, от кораба викаха към брега, но машините, радиоуредбата и хармониката заглушаваха думите…

Сигурно лаят му беше стигнал брега, защото оттам се извиси гласът на Ира-Ириночка:

— Джимкаааа… Джимкаааа…

Водата отзад се разпени, отдели се корабът от пристана, скоро намери мощното течение на голямата река, полека избледняха светлините на селото, превърнаха се в сияние, което изведнъж погълна дълбоката, тъмна до черно нощ.

Добраха се най-сетне до Кавказ!

Чичо Миша проглуши ушите им с този Кавказ… Такъв бил, онакъв бил… Този и този живели там… Водите на Кавказ имали не знам какви си лечебни свойства, а въздухът му бил толкова чист и гъст, че можело да се маже на филийки. Много им говори за Кавказ и накрая, като не знаеше какво вече да им каже, заключи: „Виж Кавказ и умри!“.

Джимо бая се сепна от тази му приумица. Знаеше си, че не бива всичките му думи да се приемат насериозно, и се досещаше, че тези пък не трябва и да се разбират буквално, но дълбоко в себе си реши да направи и невъзможното, но да не позволи да умрат нито леля Маша, нито чичо Миша, нито самият той!

До Кавказ се мъкнаха дълго… И къде ли не бяха! И с какво ли не пътуваха! От селото на Ира-Ириночка тръгнаха с малкото опушено корабче. После взеха самолет донякъде. Отново пътуваха с влак.

Навсякъде по пътя се издигаха строежи — завършени, поизвисили се, току-що подали се от земята… Тези строежи щяха да подлудят чичо Миша. Все подръпваше леля Маша за ръкава, за да й каже покрай какъв завод минават или какво е започнато там да се строи. Случваше се да не знае някъде какво се строи и тогава ужасно досаждаше на спътниците, за да ги пита и разпитва какво е това, защо е, кога ще бъде готово. Или пък вдигаше Джимката, притискаше носа му в стъклото и надълго и нашироко разясняваше как бил нужен и колко навременен строежът на един най-обикновен птицезавод. Като непрекъснато го поучаваше… Перне го по ухото с вмирисания на цигари пръст и започне: „Трябва, Джимка, да знаеш, че в твоята родина много се строи! И да знаеш защо се строи. А, защо? («Прас» по ухото.) За хората се строи! И да помниш всичко, което съм решил, както виждаш, да ти покажа… Да! Трябва! Аз направо съм луд от възторг!“.

И пак по ухото „прас“!

Можеше ли при това положение и Джимката да изпита възторг? Освен това него скоро го обърка разнообразието на строежите, край които минаха. То какво ли не беше! Нефтокомбинати, птицекомбинати, рудокомбинати, стройкомбинати, находища на въглища, на газ, електростанции и всевъзможни други станции… А кое къде са видели — убий го, не може вече да каже със сигурност!

Запомни обаче лошия пръст на чичо Миша…

И започна да се държи по-настрани от него. Или да се прави на заспал. Или да си прави разходки из вагона. Те му бяха къде-къде по-интересни! Не самите разходки, а възможността да наблюдава хората…

Не знае дали някой е забелязал това, но хората са много различни. Няма един с един да си приличат. И не само по външност, а и по начин на поведение. Всеки човек си има по нещо, което го отличава от другите… В дъното на вагона спи една тъничка като тръстика бабичка. Тя е много стара. Всичката й коса е бяла, цялото й лице е една плетеница от бръчки. Стиска в пола бохчичката си и спи. Като диша, устните й леко пуфтят — открехнат се — „пуф“, пак се притворят и отново — „пуф“… Има нещо много нежно, добро и въздушно в това нейно непрестанно пуфтене.

Срещу пуфтящата бабичка спи една друга — дебела баба. Косата й е боядисана синьо-зелено, лицето й е изпънато и лъснало от пот, под носа си има мустаци, малко по-малки от мустаците на чичо Миша. Спи това бабище, но как спи? Като вулкан и мечка. Изпусне някакъв дъх на лошо (тя сигурно рядко си мие зъбите), напълни целия вагон със зловоние и след това изръмжи продрано (тя може би и пуши цигари). Ръмженето й е зло, сякаш се кара на някого и в съня си.

Тази мустаката баба непременно е някоя злоба, дето дори и внучетата си не иска да гледа, защото е премного заета със себе си — да си боядисва косата и вечно наяве и насън — да ръмжи изпод мустаците си.

На съседните две срещуположни пейки четирима мъже играят карти. И отпиват направо от бутилките възтопла, запенена бира.

Единият пляска картите на поставеното върху коленете им куфарче и едната му вежда все отхвръква нагоре, съвсем до падналия на челото му кичур. Сърдит е — изглежда, губи!

Този срещу него поставя картите леко и пак се заглежда навън. Той играе, за да достави удоволствие на другите. Но играе внимателно и гледа да не греши, за да не излезе пък че им прави някакво благодеяние. Той не иска да ги обиди. Той е човек, който уважава хората и се стреми да се държи така, че хората около него да се чувстват добре.

Третият е един безкраен егоист. Мълчи. Стиснал зъби и стиснал картите, с отмерен жест и зорък поглед ги поставя до сложените вече на куфарчето. И алчно ги притегля към себе си.

Ей тия, алчните, Джимо най не ги обича. На тях да им е всичко да заграбят и нищо да не оставят за другите. Такива обикновено пълнят къщите си с мебели, гледат те осъдително, като пристъпваш с обувки по килима, а куче не допускат и до прага си, въпреки че много им се иска и на кучето да се похвалят какво и колко много са натрупали. Такъв да го захапеш по жилата, дето е зад петата, че да те помни!

Четвъртият играе, и все с усмивка. Него не го интересува печели ли, или губи. Веселяк е и това е хубаво, но е от типа на безотговорните и това вече е лошо. На такъв не може да се разчита. Той ще ти каже например че ще те чака на ъгъла на оградата до фурната, за да отидете да вдигате глухарите от гнездата им, и ти отиваш там в уговореното време, а него го няма. После ти се извинява и ти обяснява как някой минал оттам и как той трябвало ли тръгне с него заради не знам какво си. Така постъпваше понякога Мъничето в началото на дружбата им, но те със Сивоокия го отучиха от този му лош навик.

Ето — четирима заедно, а и четиримата различни!

Обикаляше хората, наблюдаваше ги, не можеше да се насити да ги гледа и изучава…

Докато леля Маша не го повикаше да сменят превозното средство…

По пътя си за Кавказ пътуваха дори и с каруца, теглена от мулета. Това беше вече в подножието на планината. Остана му впечатлението, че мулетата са много кротки и послушни животни — те нито веднъж не кривнаха от тесния коларски път и чуваха с големите си уши всичко, което им каза стопанинът им!

Слязоха от каруцата. Пред смаяните им погледи се възвиси Кавказ. Зеленееха и сивееха стръмните му скатове, белееха завеяните му с нестопил се сняг върхове, тъмнееха най-високите в облаците и от това изглеждаше, че Кавказ е този, който крепи на плещите си небето — ха е рекъл да се посниши малко, ха се е сгромолясало небето върху слънчевите, разпрострели се навсякъде, додето погледът стига, равнини…

„Виж Кавказ и умри!“. Защо трябва да се умира, когато гледаш такава красота? Не! „Гледай Кавказ и живей!“, прекрои набързо Джимката много пъти повтаряното от чичо Мишо.

Радваше го, но и го плашеше Кавказ. Затова не можа докрай да се наслади на хубостите му…

От ниското изглеждаше величествен и добронамерен, а висините му пораждаха чувство за падане! Надолу са отвесни скали — голи и сиви, откънтява в урвата всяко оронило се изпод стъпките им камъче, страшно се зъбят бистрите дъна на запенените реки и поточета…

Пълзят нагоре към някакво светилище, което чичо Миша много държи да видят. Пътеката е тясна и едва забележима в ниските остри треви. От лявата им страна остава топличкото рамо на планината, а от дясната…

— Не поглеждайте надясно! — не се уморява да повтаря чичо Миша.

И може би точно заради това Джимо все го теглеше да поглежда надясно. Смразяваше се кръвта му. И не от това, че може да се подхлъзне и да полети в бездната, а заради леля Маша… Представяше си, че ей сега леля Маша ще я подведат не много удобните й обувки и на него ще му се наложи да я спасява. Ако я спаси — добре! Но ако не успее! Разпънат между тези две „ако“, Джимката не можа да изпита насладата, която Кавказ му предлагаше с ярката си светлина, очарователните гледки и прозрачната прохлада на въздуха си.

Защото и всяко слизане надолу беше не по-малко опасно!

Особено пък онова, когато се катереха към светилището…

Видяха го! И леля Маша остана доволна, че са се изкачили до него. А най-интересно се оказа това, че и тук, съвсем под небето, имаше екскурзовод! Чичо Миша го разсипа с въпросите си, направо го сащиса, като се превърна в една голяма въпросителна. „Че това кои?“ „Че това как?“ „Че това защо?“ Младото момче отговаряше търпеливо и изчерпателно, че светилището датира отпреди три хиляди години, че е служело на древните да осъществяват контакта си с небето, че не толкова религиозен смисъл е имало, а повече смисъл в запазването на народността на местните жители в нескончаемите им битки с нашественици и поробители…

— Много интересно! Много интересно! — възторгваше се чичо Миша.

А леля Маша му пригласяше.

Джимо пък все не можеше да открие кое им е толкова интересно на тези руини — едва подали се от равната площадка на върха зидове и зидчета. Имаше, изглежда, нещо, с което малкото му умно мозъче не можеше да се пребори. Не го търси много кое е, защото по-интересен от руините му беше екскурзоводът — живее си тук, накрай света, студентът по история от Алмаатанския университет и чака да дойдат такива като тях, за да им обясни кога, как и защо е възникнал този паметник на културата. Живее си в малката дървена барачка, в нозете му лежи безкрайният свят, а вдигне ли глава — общува си с небето…

Небето изведнъж омрачня. Напористи ветрове блъснаха стените на барачката, уведоха до корен тревите, разрошиха валмата на ниските, натегнали от дъждове облаци. Пръв долови прииждащата буря и залая, за да им го съобщи. Студентът учтиво и настойчиво ги покани да останат при него, докато премине, но чичо Миша, с присъщата му вироглавост, поблагодари и припряно ги поведе надолу.

Първите капки ги застигнаха по-близо до върха, отколкото до селището с минералните извори, където бяха отседнали. Въздухът бързо охладня. Вятърът освирепя и стана толкова силен, че да се чудиш как още не беше ги отвял от пътеката. Джимо се притискаше близо до краката на леля Маша. Когато вече се питаха дали да продължат напред, или да се върнат при студента, между надвисналите на очите му мокри кичури видя процепа в скалата и на три скока се намери в него. Бързо го последваха леля Маша и чичо Миша.

Ей, че беше хубаво тук! Вън вали, бори се със струите дъжд вятърът, свличат се по стръмнините потоци мътна вода, долу някъде бучат в препълнените си корита реките…

Процепът, който Джимо така навреме откри, се оказа вход на пещера. Тук вероятно и други бяха се приютявали, защото до една от сухите стени имаше огнище и наръч дръвца. Чичо Миша стъкна огън. Леля Маша свали тънката си рокля, изстиска я и седна да я суши.

Тя, като се позатопли, и сръднята й мина.

И чичо Миша престана да се прави на обиден.

Започнаха и да се смеят.

Когато се убеди, че си говорят хубаво и се чувстват добре край огъня, тръгна на едно уж кратичко разузнаване. Но пещерата се оказа толкова голяма и дълбока навътре в планината, че вече едва виждаше тъничката светлина на изхода. Леко и плахо пристъпваше по равния под. Свикналите му с тъмнината очи оглеждаха всяка издатинка на стените, а все не можеше да открие откъде идва това пърхане на крилца и тези съвсем миши писукания. Намери ги най-сетне… Шумоляха и цвъртяха нависналите на гроздове по свода на пещерата прилепи и техните малки. Джимо не беше виждал прилепи и затова, като добре ги огледа, когато прелитаха току до носа му, нарече ги за себе си мишки с крилца. Мишки е виждал… Показа му ги котката на леля Фая и чичо Георги. Веднъж я оставиха у тях през двата месеца, които прекараха в България. Джимо още от началото поиска да се сприятелят, но тя тъй фучеше, злобееше и го дереше с нокти, че той я остави да дивее сама и колкото си иска. Него тогава още не го пускаха да излиза и много му се играеше с някого… Спяха заедно на одеялцето в шкафчето за обувки и докато спяха, всичко беше много добре — топлеха се, опрели гръб в гръб, и го унасяше котешкото й мърморене. Но още щом се събудеха, тя настръхваше и веднага изфучаваше… Ден тъй, два тъй, трети ден тъй… Обърна й гръб и се направи, че не я забелязва. А котките обичат да ги забелязват. И полека-лека тя започна да го задява — или се заиграе с опашката му, или се хопне на гърба му и седи там, докато му додее и скочи, та я отхвърли чак на леглото. Почнаха отначало да се заиграват с кълбетата и плетките на леля Маша, сетне да се гонят и от време на време да се издраскват и захапват. Накрая вече си играеха, забравили ноктите и зъбите си. Джимо така свикна с нея, че когато тя, измъкнала се, без да се обади някому, изчезна, той направо се поболя. Отказа се да яде, лошо спеше, измършавя страшно и не се отделяше от вратата, все я чакаше да се върне. Леля Маша и чичо Миша селището обърнаха да я търсят, но не я намериха. Та ето тази котка беше показала на Джимката мишките. Тя го научи и да ги лови. Залепнат двамата до малката дупчица в ъгъла под леглото и чакат. Мишчиците вътре нещо си писукат, страх ги е да излязат — научили се, че в дома има котка, но като изгладнеят много, реши се някоя и се плъзне по пода. И тогава лапата на Джимката, или двете на котката (по-често нейните) я притискаха и започваше голямата игра „аз на тебе — ти на мене“. Но не можа и дори не опита да се научи да яде мишки. Да я хванеш — това можеше да разбере… Да си поиграеш с нея — също. Но…

Тези крилати мишки не изглеждаха толкова безпомощни и плашливи. Облитаха го отвсякъде и усетили чужда миризма, като стрели се стрелкаха към тъмния нисък свод. Учудваше се как и кога виждат скалата, че нито веднъж не се блъснаха в нея!

Отмина мишето ято и стигна дъното на пещерата. Нямаше, значи, какво повече да се види тук. Обърна се и с весел лай затича към изхода.

— Трябва дъждът да е спрял! — каза леля Маша, като го видя.

— Сигурно — надникна навън чичо Миша. — Обличай роклята и тръгваме, че се наседях вече на този Кавказ!

— Защо? Сега къде ти се седи вече!

— Никъде! Пътуваме за Одеса и оттам…

— По море ли ще се приберем?

— По море! — каза чичо Миша и се зае да загаси огъня.

Излязоха. От връх до връх седмоцветна дъга опасваше небето. Изкъпаната планина сияеше. Измитото лице на слънцето се разтваряше в синналата вис и цяло-целеничко се отразяваше във всяка капчица по листенцата на ококорените треви и цветя. Кавказ беше по-хубав отпреди дъжда, но и пътеката — по-опасна…

Свалили обувките си, задържайки се за храстите отстрани, леля Маша и чичо Миша плахо пристъпваха, а Джимката вървеше напред, за да опипва пътя. Спираше се, където има опасност от подхлъзване, и после отново тръгваше. И си мислеше дали не се свършиха билетите на чичо Миша и кога най-сетне ще се свършат. Хубаво му е да си пътешестват тримата, но му се прииска вече и да отседнат някъде, в дом да бъдат, да се подреди животът им и да не е такъв все на юруш, все на бързане да не изпуснат влака, да хванат самолета, да стигнат навреме някъде, а оттам пък… Ето, сега ще бързат за Одеса! Одеса сигурно е град както всички, през които минаха. Като Москва, Ленинград, Киев, Ростов на Дон, Краснодар, Алма Ата… Сега пък Одеса! Какво толкова има да й гледат на тая Одеса… Улици, хора, музеи, хотелски стаи с мирис на пране и застояло, пак улици, пак хора, пак музеи… Това на Джимо му е ясно като две и две и го занимава сега мисълта за морето. „По море ли ще се приберем?“ — запита леля Маша. „По море!“ — отвърна й чичо Миша. Що ли пък за чудесия ще бъде това море?

Голяма чудесия се оказа морето! По-голяма от всяка, която едно малко кученце като Джимката може изобщо да си представи…

От час стърчаха на кея и все не можеха да му се нагледат! Прииждаше черната му вода, на вълни — все нови и нови, несвършващи се разбиваха във високия вълнолом, облъхваха ги студена влага и солени пръски.

Леля Маша и чичо Миша крачеха бавно и тихичко за нещо си говореха, но завладяният от голямата магия на голямото море Джимо не го чуваше. Плашеше го и го привличаше тази развълнувана стихия. Искаше му се да я докосне и пристъпваше към нея, но прииждащата вълна го прогонваше назад. Толкова пъти се повтори това, че на Джимо му се струваше, че с морето се знаят отдавна, сприятелили са се и сега не се плашат един от друг, а си играят. Не му омръзваше тази игра. Спусне се с лай — вълната се дръпне и повлече със себе си пясъка… Замлъкне за миг лаят му, съвземе се водата и се втурне насреща му мътилката от пясък, водорасли и седефени на силната слънчева светлина пръски…

Леля Маша и чичо Миша станаха от пейката.

— Джимка, хайде! Време е!

Пак „Хайде!“, пак „Време е!“. А той дори не успя да запита морето откъде има толкова много вода!

— Джимо, тръгвай! — нареди късо чичо Миша и метна на рамото си пътната чанта.

Все покрай брега вървяха. И минаха над някакъв мост, под който мъничка речица се вливаше в морето. Значи ето откъде иде многото вода на морето! Тук — от тази речица, на друго място — от друга като нея, на трето — от големи, като реките, край които минаха… Много е хубаво, че е така! Докоснеш се до морето и докосваш всички реки по земята! Но как водите им са станали солени?! И коя от тях тук е водата на Мезен? Родната, най-сладката… Толкова се бяха отдалечили от Мезен, та му се струваше, че Мезен е останала чак на края на земята. Затъгува по този северен край — студен през зимата до минус 60° и горещ през лятото до плюс 40°. Там всичко е такова — на крайностите. И може би затова радостта на Джимката е бурна, когато се радва, и скръбта му — дълбока, когато за нещо скърби. Скърбеше сега за Мезен и тайгата, за селището и за приятелите, омиляваха на сърцето му всички хора, за които се сети — скъпи му ставаха дори лошата лайка и надутите кучета от наежената й банда… Реши още при първа възможност да им напише едно писмо! Ще бъде писмо до всички. И се сети, че още не е получил отговор от Сивоокия и Мъничето. Но това не го измъчва задълго, защото скоро съобрази, че той не им съобщи адреса си, какъвто всъщност засега няма. Той е пътник. „Пантелей пътник!“, както казва чичо Миша. Малко поизморен и малко страдащ пътник, който знае, че пътува към някаква друга земя, която е родината на леля Маша и чичо Миша.

Но къде е тя?

Каква е тя?

И ще бъде ли добра към него?

Отговорите на тези въпроси той не знае! Дири ги, това дирене го терзае, от него е в погледа му тази сянка на печал и страдание…

Дано само леля Маша не надникне в очите му!

Защото леля Маша всичко разбира и от нея нищо не може да се скрие…

Трябва да се прави на весел, докато го отминат натрапчивите и без отговор засега въпроси!

Чичо Миша ще му помогне да стори това — съвсем навреме го вика да му покаже нещо:

— Джимо, тук! Джимичко, ела да видиш какво има тук!

Изправил се е до един от вагоните на дългата композиция. Когато стига до него, радостно започва да лае и да скача към наредените високо трупи.

— Правилно, Джимка! Точно така, Джимка! — радва се с него чичо Миша. — Мирише на тайга! Тези трупи ние сме ги секли, ние сме ги товарили, сега те ще тръгнат с ферибота за България!

— Време е и ние да тръгнем! — обажда се о перона на гарата леля Маша.

Но не е строга и чичо Миша не я чува. Вдигнал го е горе на трупите и си приказва:

— Виждаш ли, Джимичко, колко е малък светът! Ние половината свят изръшнахме, а тайгата след нас е пътувала и ето я цяла-целеничка!

— Да! Да! Точно след нас е пътувала! — пак се обажда леля Маша. — Много може някой да го изпътува това наше пътуване.

— Не я слушай, Джимка! Може! Тайгата всичко може — тя затова е тайга! Гледай, дошло му е на някого наум и с клонче рябина да закичи вагона! Браво на него! — пресегна се, взе клончето, поднесе до устните си ситните червени плодове. — Ние, Джимка, него ще го вземем с нас си, защото, който го е изпратил, може и за нас с тебе да го е изпратил! Нали е тъй?!

„Може и тъй да е!“, съгласи се Джимката. Упоен, чак задавен от тръпчивия, възгорчив мирис на трупи и тайга, се остави да го снемат от вагона…

Повървяха покрай линията и стигнаха до пристанището.

„Няма по света речна гара или железопътна гара, която да може да се сравнява с гарите по морето!“ — отбеляза за себе си Джимката.

То бяха хора! И параходи! И глъчка, която не може да се опише!

Започна митническа проверка на билетите и багажите. С билетите и багажите нямаха проблеми, но с паспорта на Джимката нещо не беше наред. Чиновникът с фуражката на няколко пъти се взира с изучаващия си поглед ту в снимката, ту в Джимката. Накрая затвори червените му корици, върна им го и каза, че с този паспорт не могат да минат границата.

— Как тъй? Защо тъй? — разтревожи се леля Маша.

Джимката с лай се спусна в краката на чиновника и онзи, ако не беше се дръпнал…

Изгря усмивка на инак строгото му лице и обясни, че някаква ваксинация не била направена на Джимо и е наложително, преди да тръгнат, да му я направят.

— Къде? Кой може да стори това? — запита леля Маша.

Показа им човекът откъде да минат и къде да отидат.

Не знаеше какво е това „ваксинация“ и въпреки да предчувстваше, че няма да е нещо много приятно, покорно тръгна. Бързаха. И хората страшно се блъскаха и тях, за малко да загуби в навалицата леля Маша и чичо Миша. Вървяха по кея, провираха се под някакви бариери, лутаха се по дълги коридори, докато намерят това, което търсеха.

Че ще бъде повече от неприятно, разбра отдалече. Цялата тази сграда, с белите си врати и остри миризми, страшно му напомняше ветеринарната лечебница, дето се намираше в края на селището и която всички кучета заобикаляха отдалече…

Възгрубичко го пипнаха и го проснаха върху застланата с поизтрита мушама маса.

Леля Маша предвидливо сложи дланта си на очите му.

Съобрази, че е безсмислено да се съпротивлява. Щом леля Маша е съгласна да му направят тази ваксинация, то значи, че това не може да го отмине и в никой случай не е чак толкова страшно.

Но като мярна за миг дългата игла, голямата спринцовка и дебелите като на месар ръце на ветеринаря, едва се удържа да не скочи и да побегне. Затвори очи и се стегна целият.

Изтърпя всичко докрай — и убождането, и останалата болка!

Изчака ветеринарният да подаде паспорта на леля Маша и когато тя го прибра в чантата с документите, страшно му се озъби. Онзи обаче не го забеляза, защото бяха му донесли вече една рошава като глухар лятно време котка. Беше му любопитно как и нея ще убодат, но леля Маша го взе в прегръдките си и побягна след чичо Миша.

Митничарят ги пропусна, без дори да погледне паспорта.

Изпращачите вече бяха се отдръпнали от кея.

Тях тримата никой не ги изпращаше!

Бавно се оттегли параходът от каменната стена, тромаво се обърна към морето, бързо се плъзна по спокойната, огледална, сякаш заспала вода…

Свечеряваше, но никой не се прибра в каютата, всички стърчаха на палубата и ненаситно гледаха мержелеещия се в далечината бряг.

Одеса изгря с огърлиците на светлините си като някакво слязло от земята небе. Как беше красиво това небе! Как необяснимо и трайно тревожеше! Как не ти оставяше и илюзията, че някога отново ще го видиш.

Стояха изправени някъде по-встрани — далече с шума на моторите.

— Това е, Джимка! — въздъхна дълбоко чичо Миша.

— Не го закачай! — рече тихо леля Маша. — Него още го боли ваксинацията!

Ваксинацията беше забравил, но от нещо наистина го болеше. Не тялото, душата му боледуваше и той се чудеше откъде иде тази болка — завладя го целия, притиснала го отвсякъде.

— Няма да го оставя! — заинати се чичо Миша. — Аз просто трябва, аз съм длъжен…

Леля Маша нищо не каза.

Чичо Миша, решил, че му е позволено да говори, започна един от безкрайните си монолози.

— Джимка, леля Маша си мисли, че теб те боли ваксинацията, затова ние трябва да й обясним, че ваксинацията отдавна сме забравили… И да й кажем, че нас с теб сега ни боли раздялата! Аз знам какво е да се разделиш с родината… И леля Маша го знае… Уж пресичаш една нищо и никаква въображаема черта, а вече не си у вас си! Аз знам, че сега ти страдаш… Страдай, Джимка, страдай — за родината трябва да се страда! Помня деня, когато аз излязох от България… И ми се плачеше, и ме беше яд на мене си, че я напускам… И я напуснах, без да я напускам… Ще ти кажа как може да стане това! Много лесно — завинаги трябва да я съхраниш в мисълта си! Където и да си, каквото и да правиш — тя да бъде все пред очите ти… Затова ти гледай сега този изгрял със светлините си бряг и добре го запомни! Той ще ти е нужен… Ако страдание те връхлети, споменът за него ще ти помогне, ако си радостен, пак за него ще си спомниш, защото без него радостта ти няма да е пълна… Гледай, Джимка, гледай!

Чичо Миша млъкна и се затвори в себе си. Извади пакета, видя се в припламването на кибритената клечка свъсеното му лице, обгърна го димът на цигарата.

Джимо пак се загледа към брега. И мъката, която беше го налегнала, сега, като му стана ясно, че е мъка по родината, не го притискаше така силно. И дори се зарадва, че я изпитва… Тя го сродяваше — него, малкото кученце — с големите, възрастните чичо Миша и леля Маша! И тях точно така ги е боляло! Спасили са се от болката си, като никога не са забравили брега, от който са тръгнали. И той ще запомни своя бряг — привечерен, светъл, чезнещ! Най-свидният от всичките брегове на земята…

А чичо Миша винаги е бил малко нетактичен — винаги ще намери с какво и как да омъчни леля Маша. А че на нея сега й е мъчно, за Джимо няма и съмнение. Тя страда заради него, заради чичо Миша, че някога се е разделял с родината си, че сега се разделя с Коми, който му е станал като втора родина, за себе си страда, че не знае как да им помогне и на двамата…

Но Джимо знае как!

Брегът вече съвсем е изчезнал и нито има какво да се гледа, нито какво да се помни! Освен това той всичкия го изгледа и целия го запомни!

Захапа крачола на чичо Миша и го помъкна към веселящите се на другия край на парахода. Бяха група екскурзианти. Джимо знаеше вече какво е екскурзия, та можеше да ги пожали за блъскането, което ги очаква.

Леля Маша и чичо Миша се намираха вече в кръга на танцуващите, където играеха капитанът и част от матросите му. От всички жени капитанът избра леля Маша! А чичо Миша го повлече една хубавица с руси коси, сини очи и рокля, дето трепереше от звуците на китарата! Китаристът, тази русата и цялата група също са родината на Джимо. Той и тях добре запомни.

Лудуваха през цялата нощ. Пиха бира, пяха песни, разказваха си разни весели неща, силно се смяха.

На разсъмване над морето се разрази буря. Моряците веднага изчезнаха, а капитанът помоли всички да се приберат в салона.

Китаристът побледня и се изгуби някъде. След него и други се изгубиха. Доста оредяха хората в огромния, ярко осветен салон. Джимо скочи на един стол и опря нос в кръглото стъкло на илюминатора. Морето бучеше… Големите вълни подмятаха кораба, сякаш е треска, попаднала в бързея на стръмна река. Беше страшно! Имаше мигове, в които му се струваше, че столът под него се мести или че морето се мести — още малко да мръдне, и съвсем ще изчезне! А те ще останат тук и блъскани от соления вятър, никога няма да стигнат до България!

Леля Маша и чичо Миша станаха от столовете.

В салона нямаше никой.

Прибраха се в каютата. Легнаха.

Джимо се настани до радиатора. Замириса му на дом, на сън, унесе се, но не можа да заспи — одеялцето му все се плъзгаше по пода, та се наложи чичо Миша да пусне единия си крак и да го застъпи.

Мълчаха в тъмното.

Бурята вън вилнееше.

Чичо Миша току поглежда часовника си и тежко въздиша. Той има часовник, който свети и може да види колко е часът дори когато е тъмно. Пак вдига ръка и пак въздъхва дълбоко.

— Стига си пъшкал! — не издържа леля Маша.

— На нищо път до дома си, и да вземем да потънем! — пъшка той.

— Няма да потънем! Не се бой! — пресяга се леля Маша и нежно подръпва отдавна неподстригваната му брада.

— Не ме е страх! — усмихва се той и отново вдига часовника пред очите си.

— Престани! — каза му строго леля Маша.

И бурята отвън престана!

Вече не с толкова ярост ги блъскаха вълните. Започнаха само да ги полюляват. Корабът се успокои, бързо и гладко ги понесе напред.

— Виждаш ли колко съм страшна! — рече леля Маша. — Аз и бурята мога да смирявам, а ти понякога си позволяваш да не ме слушаш!

— Ставайте! Пристигнахме! — скочи чичо Миша от леглото, пръв открил, че не морето се е смирило, а че са навлезли вече в пристанището.