Кънчо Атанасов
Джимо Сиджимката (21)

Крадец

На обяд изяде само кюфтетата, защото нямаше как да ги носи, а хляба притика под себе си. Момъкът не забеляза това. Когато тръгна и се изгуби по стръмните стъпала, Джимо захапа филиите и се понесе към хралупата под върбата.

Дядо Спас го чакаше на входа.

— Скоро да се прибираш вътре! — скара му се Джимката. — Малко ти е простудата, която имаш, че и още искаш да събереш!

Старецът послушно се прибра и залегна с големите си лапи хляба. Повтаряше: „Аз сега не бива да ям много, защото отдавна не съм ял!“, но изяде почти всичкия хляб. Остави само една филия и я зарина в шумата.

— Изяж и нея! — рече му Джимката. — Аз утре пак ще ти донеса!

— Като донесеш, тогава ще я изядем… А ти никак не хапна! — сети се изведнъж старецът, че Джимо само го гледаше, докато яде.

— Ядох аз, ядох! И ти не мисли за мене… а гледай по-бързо да се оправиш!

— По-добре съм сега! — изпъна се на черджето дядо Спас. — Нямаш си на представа колко добре се чувствам сега!

Джимката се усмихна и легна на мястото си. Беше му вече ясно, че стареца не болестта го е свалила толкова, колкото безнадеждната му самота, липсата на желание да живее, гладът, който сам си беше наложил, за да се освободи най-сетне от безполезния си и безсмислен, както му се струваше, живот. И му бяха достатъчни нечие присъствие и грижа нечия, за да живее, да се освежи, да си спомни, че животът и когато е непосилен, пак е прекрасен и си струва да се живее… Това, последното, старецът сам го каза. Каза още:

— Джимка, живях богато, тоест винаги бедно съм живял, но беше животът ми богат на приятелства. Спомените ми за тях ме правят щастлив, радвам се, че им останах верен, безмерно скърбя, че приятелите ми ме изоставиха!

— Значи не са били истински приятели!

— Бяха, Джимка, бяха… Но измряха и… ето ме — останах сам! Късно е за нови приятелства и живея сега само със спомените си…

— Никога не е късно да подириш приятели! — рече му Джимката и му разправи за Сивоокия и Мъничето, за леля Маша и трите Дани, за коминочистача, с когото сутрин, когато той не е на лекции, работят. Дядо Спас много се удиви на това, че Джимо е от някакви далечни земи, а така добре владее езика!

— Всичко дължа на леля Маша! — обясни му Джимката. — Тя с чичо Миша не е говорила толкова, колкото с мене! — почти гордо отбеляза той. — Тя за това, което прави, ми разказва, за онова, което някога е правила, за това, което си мисли, и даже за онова, за което мисли, че трябва да помисли!

— Значи е хубав човек тази твоя леля Маша! — усмихна се старецът.

— Какво говориш ти! — рече му Джимката. — Тя е най-хубавият човек на земята и са хубави колкото нея само трите Дани! Е, и леля Малина… А, разбира се… и чичо Иван, който е писател и пише книга за деца! Но с нея сега…

Дядо Спас не запита за какво е книгата и какво става с нея, защото по-интересно му беше да слуша за трите Дани. Кога какво са направили, кога какво са казали… И всичко, което разказваше за трите Дани, му се струваше смешно и добро. „А никога ли — запита веднъж — те не са направили нещо лошо?“ Джимо се замисли. Беше решил да скрива лошите работи, но като си спомняше сега за трите Дани, и лошите им неща му се струваха хубави, затова каза: „Дана обича да си поспива, кака Радка получи веднъж петица по естествознание, а Цветка си изгуби пантофките за балета… А тогава вкъщи бяха останали без стотинка и се наложи леля Малина да ходи да иска на бабата с цигулката пари, за да й купи нови! Чичо Иван побесня, задето са си позволили да правят заеми!“. Но на дядо Спас и тези неща му харесаха: „Правилно е — рече — малките деца да си поспиват, кой е казал, че учениците трябва да получават само шестици, защо Цветка да не си изгуби пантофките и какво лошо има в това, понякога да свършат парите вкъщи и да отиде човек да потърси от приятелите си…“. Оправда дори и чичо Иван, като каза за него, че било добре, дето се е разсърдил. Мъжете трябва да бъдат такива — сами да се оправят във всяка възникнала ситуация!

Когато му разказваше за Сивоокия, Джимката изведнъж откри колко много старецът прилича на него. И още му омиля, и още се привърза към него…

Затова сутрин така тичаше при чешмичката и на обяд толкова бързаше да се върне в хралупата. Дядо Спас се съвземаше, наливаше се още изпосталялото му тяло със сила, решаваше се вече да говори, че скоро ще може да го поведе към София. Отдавна беше ходил там с едни подивели кучета, но още помнеше пътя. Казваше, че трябва все покрай Балкана да вървят, като стигнат една река Искър, да преминат планината и оттам вече щели да видят София…

Излизаше от приказката на стареца, че от това, да стигнат до София, по-лесно няма. Джимката правеше всичко, което е по силите му, да приближи този миг — ставаше още по тъмно, от тъмно чакаше момъка с фрака, носеше четката, научи се да поднася цилиндъра му за монетите, които им даваха, след като свършат работа…

Но една сутрин коминочистачът дойде без работното си облекло, без въжето и без четката — едва го позна в шлифера му и с нависналия над челото му каскет.

Беше навалял сняг — ситен и пръхкав.

— Свърши, колега, нашият сезон! — каза му момъкът. — Сам виждаш снега и трябва да ти е ясно, че по снега е невъзможно да се катеря по покривите! Мъчно ми е да се разделим, но няма как другояче да стане, повярвай ми! Живея на квартира, хазаите ми са от еснафи по̀ еснафи — невъзможно е да ги склоня да те пуснат в къщата им! Но… ще направим друго — ти пак ще идваш при чешмата, а когато аз имам пари, ще наминавам да поделяме обедите… И да ти кажа — прехвърлиха лекциите ми сутрин и сега трябва да отивам! Минах само да ти обясня кое как е… Ти не ми се сърди… Пак можеш да разчиташ на мене, но чак напролет, като се стопи снегът…

Наведе се, разроши рошавата му козина, изправи се и без да се обръща, забързано изчезна по улицата.

Дядо Спас беше му заръчал да намине към новите квартали, за да подири някакъв негов приятел, когото наричали Немия. „Дано да го откриеш! — каза. — Заедно се влачихме подир онези подивели кучета. Доведи ми го, да си припомним двамата откъде точно минаваше пътят за към София!“

В новите квартали като че ли беше паднала бомба — никакво куче не се виждаше! Намина към училището, където глезени деца хвърляха в междучасията закуските си по земята. Не видя никого, когото да запита кой е Немия и къде може да го намери. Обиколи сетне сметището. И там не намери никого. Върна се при контейнерите зад супера. Видя да притичва през градинката, озъртайки се, старо и проскубано куче. Догони го и бягайки успоредно с него, каза:

— Търся Немия!

— Аз съм Немия! — отговори след мълчание и с подчертано нежелание да разговаря кучето.

— Безименния заръча да те заведа при него!

— А! Жив ли е той още? — като да се изненада Немия.

— Жив е!

— Кажи му, че ще намина някой ден, но няма да е днеска…

— Той каза сега да те заведа!

— Не разбираш ли ти, че днес има хайка! — рече Немия и пъргаво свърна към тъмнеещата се недалеч от квартала горичка.

Джимо остана сам на голата, незастроена още поляна.

Трябваше да потърси нещо за ядене. Без да разбира какво точно се крие зад думата „хайка“, съзнаваше, че това място е опасно — изчезнали бяха всички кучета. Немия избяга, сякаш някой го гонеше!

Спусна се към града. През тунела на железопътната линия, който минаваше под Света гора, се измъкна в стария град. Краката му сами го отведоха до чешмичката с пеещия чучур. Пийна на гладно малко водица и се отправи към Втора гимназия. Беше загубил сметка за дните, но изглежда беше неделя, защото дворът на училището беше празен и тих. Никаква глъчка не се чуваше по притъмняващите вече коридори. Късият зимен ден преваляше, а той нищо още не беше намерил за ядене! Сутринта мина сметищната кола и изпразни кофите! Откъде да намери, макар и коричка някаква? Или някакъв оглозган кокал! Дядо Спас се е изпренадявал вече, а той…

Обикаляше тичешком късите стръмни улички. Измръзналите му от мокрия сняг лапки трепереха. Седна близо до гишето, където продаваха хляб, кифли и козунаци. Дишаше учестено, дразнеше ноздрите му миризмата на току-що изпечено тесто, гледаше в земята, за да не забележат гладния му поглед минувачите. Някой отчупи края на кифлата си, дето е без мармалад, и му я подхвърли. Изяде я, без дори да усети. И се възневидя! Него го чакат, надяват му се, има дълг към дядо Спас, а Джимката се оказа един гладник, един непрокопсаник, едно безотговорно и неприятно във всяко отношение кученце!

Детето, което пресече улицата, остави франзелата си на ниския парапет и се наведе да завърже връзката на едната си обувка…

През потока от коли, сред писъка на спирачки се намери на другия тротоар. Захапа дългото ароматно хлебче и побягна с него по стръмнината.

— Крадец!

— Дръжте крадеца!

— Хванете го!

Опитаха се да пресекат пътя му, но той ги излъга, успя да се провре, да кривне в следващата пряка, да се спусне до реката… Тръгна по брега, където нямаше никакви хора. Беше заобиколно, но по-спокойно. Дължината на хлебчето му пречеше да се провира през храсталаците, но той не забелязваше това. Вървеше и вървеше, съвсем без мисъл останал, мокър, уморен, устремен в трудните пътеки покрай черната бърза вода на Янтра.

Чу лая на дядо Спас отдалече… Със сетни сили побягна към върбата…

На пътя горе бучеше някаква кола с фургон.

Няколко души, разпънали голяма мрежа, приближаваха към хралупата. Дядо Спас беше излязъл отвън, лаеше с още болния си, дрезгав глас:

— Бягай, Джимка! Бягай далече оттук! Не приближавай!

Зазъби се сетне на хората, които вече хвърляха мрежата върху му. Пак залая за него:

— А пътя за София ще намериш! Все към залеза и все до планината! Бягай, Джимка…

Омотаха го в мрежата си хората, понесоха го, с все мрежа го хвърлиха във фургона. Зарезиха вратата, напъхаха се в кабината и колата потегли.

Пусна хлебчето, освободи се от къпинака, в който беше нагазил, догони камиона и вече не изостана от него. По околовръстния път избиколиха града, отминаха сметището, спуснаха се в равното, където едно място колкото малка квартална градинка беше оградено с висока, поне два метра, оградна мрежа, зад която се давеха много изловени през деня кучета. Долепиха фургона до отвора в оградата и дръпнаха резетата. Новодокараните наскачаха в ограденото.

— Бягай, Джимка! — чу отново лая на дядо Спас Джимката. — Махай се оттука и не се обръщай! Моля те… Не мисли за мене… бягай!

Откъде взе сили да изкачи хълма?

Превали го…

Затрещяха изстрелите. Бяха не като в тайгата приглушени, а деряха въздуха, от упор сякаш разстрелваха тишината — ечаха силни и ужасяващи!