Кънчо Атанасов
Джимо Сиджимката (23)

За малко бавачка

Късно вечерта леля Маша позвъни на леля Малина. Каза й зарадвано:

— Жив е!

— Намерихте ли го? — свали очилата си леля Малина.

Чичо Иван и трите Дани се притиснаха към слушалката.

— Да… Тоест — не! Видял го е един от колегите на Мишо. Джимо избягал от него… Видял го в едно градче — Бяла. Всички шофьори там са предупредени и… скоро вече ще намерим Джимката…

Леля Малина сложи слушалката на телефона, отпусна се на стола и каза:

— Жив е!

— Голяма новина! — каза й Дана. — Като че ли аз не зная, че Джимката е жив!

— Но не знаехме дали нещо не му се е случило! — рече Цвета. — А сега знаем!

— Много знаете! Много знаете и дето само не знаете къде е той сега! — обърна гръб на всички Дана и отиде в детската, за да огради с кръгче и този изминал, според нея — нахалост, ден.

Тя не знаеше, пък и нямаше откъде да знае, че именно този ден беше щастливият, който приближи срещата им. А за това, че тя не се състоя тогава, беше виновен единствено Джимката…

От малката автогара на мъничкото градче той избяга от шофьора, защото не намери сили да му се довери. След нелепата смърт на дядо Спас беше изгубил доверие в хората — все издалече преминаваше покрай тях…

Скиташе из улиците, стремейки се да се измъкне някъде на простор, да бъде сам, да си отдъхне от това лудо препускане, да помисли как оттук нататък ще пътува към трите Дани…

На поляна в края на градчето беше разположил купола и фургоните си цирк. Или част от цирк, защото палатката му беше малка, а фургоните само три. Изглежда, се задаваха някакви празници и той беше дошъл да ги направи по-весели. Деца имаше много — тълпяха се пред касата, купуваха си билети и като захвърляха недоядените си закуски, влизаха през отметнатото платнище на шатрата.

Джимката успя добре да закуси. Но изглежда не биваше да яде толкова, защото отново го втресе, прилоша му, едва можа да се махне от входа на цирка и да се довлече под стълбището на един от фургоните…

Смътно си спомняше, че някой внимателно го измъкна оттам, че го внесе на топло, че го разтриха с някакъв спирт, който ужасно вонеше… Оставяше се да правят с него каквото искат, защото нямаше сили да се съпротивлява. От разговорите, които се водеха, разбра, че е попаднал във фургона на дресьора на трупата на кучетата.

— Болен е… Много е болен! — каза дресьорът.

— Повиках ветеринарния! — обади се някаква жена.

Гласовете идваха при него сякаш много отдалече, ушите му шумяха и бучаха, едва долавяше думите, трудно проумяваше смисъла им…

— Каза, че тръгва веднага! — рече жената.

Завиха го, преместиха го по-близо до печката. Жегата го душеше, задъха се, помъчи се да залае, но от пламналото му гърло никакъв звук не излезе.

Някой почука на вратата на фургона.

— Идвам! — викна му дресьорът.

С мъка отвори очите си.

Мъжът облече елечето си, взе от полицата камшичето, тръгна към вратата.

— Успех! — усмихна му се жената.

— И на вас! — рече дресьорът и излезе.

Отмаля и отново почувства, че пада в някаква пропаст без дъно! Като ония е, дето гледаха на Кавказ — светла е, бистра е, на дъното й забързан поток блести… Джимката пада, пада, като перушинка се люлее над синьо-черната бездна, иска му се да вика, а глас — няма! Къде се дяна веселият му лай? Или няма кой да чуе лая му и той тук вече ще се люлее до края на живота си! Водата далече долу постоянно мени цветовете си — синя е, черна е, червена е, златна е… Небето е бяло, опалено от слънцето и толкова далечно, че не може да се разбере небе ли е, или купол на цирк…

Вратата се отвори с трясък и във фургона влезе ветеринарният. Позна го по чантата, по тънките рамки на очилата, по бялата, като захлупила го пряспа престилка.

— Де го моят пациент? — попита той и навлече ръкавиците.

— В количката е! До печката! — отговори жената.

— Да се махне оттам! Веднага! Дайте го до прозореца! — нареди ветеринарният.

Чак сега можа да огледа жената. Малка е, нежна е, като през сълзи му се усмихва… Или това са неговите сълзи? Толкова е безпомощен и така му е мъчно, че се разболя тъкмо когато се беше запътил към трите Дани, че трябва да умре, без да е стигнал до тях, без да ги види и да им каже колко много ги обича, без те да го видят и да повярват завинаги в безпределната му преданост… Трябва да стигне до тях! Още веднъж да го погали винаги замислената усмивка на леля Малина, чичо Иван да го вземе на острите си колене, леля Маша и чичо Миша да му дойдат на гости и той да обещае на леля Маша, че никога вече подир никакви крадливи и страхливи Джини няма да тръгва, за да не ги изгуби пак… Да й покаже, че е разбрал колко е страшно да нямаш близки и приятели, да й разкаже за дядо Спас и за момъка с цилиндъра, за самотата, която е преживял и която го е измъчила до смърт…

— Простудил се е! — каза жената.

— А какво му е?

— Не знам… Той сам си знае…

— Толкова е безпомощен! — почти изплака жената.

— Дано само да е добър да изтърпи лечението ми! — каза ветеринарният и заби иглата в крачето му.

Всичко ще изтърпи! И няма да умре! Няма! Защото трябва да живее! Трябва! Път го чака… Път към трите Дани…

— На обяд пак ще дойда! И довечера пак! Цяла седмица по три пъти на ден трябва да идвам! — рече ветеринарният и заприбира чантата си.

— Много сте добър, докторе! — усмихна се жената…

— Моята добрина в случай като нашия нищо не струва! Важното е той да ни бъде добричък…

Ще бъде Джимката добричък, повече от добър ще бъде! Дръжте се, докторе, идвайте… Джимката е решил да оздравее! Той вече спи… А има ли по-силно лекарство от съня? Вашата инжекция пропъди бездната, над която се люлееше, сънят му сега е сън без сънища — лек и оздравителен!

На обяд дори не усети инжекцията.

Събуди се чак вечерта.

В края на седмицата можеше вече да ходи от коритцето, в което спеше край печката, до вратата.

Но ветеринарният продължи да идва. Влизаше, сядаше на табуретката до масичката и казваше, видимо доволен:

— Е, нашият пациент вече е добре! Завърна се от оня свят и сега не може да се нарадва на този!

— Докторе, можем ли вече да се обадим! — запитваше дресьорът.

— Не! В никакъв случай! Рано му е още да напуска фургона! — вдигаше превързания си пръст докторът. — Аз ще ви кажа кога ще се обадите!

Разтваряха шаха и до късно се заседяваха над него.

Жената на дресьора, момченцето Богдан и Джимката гледаха телевизия.

Вечерите минаваха бавно, а дните се точеха безкрайни и еднообразни. Събуждаше се и заставаше до вратата.

— Там духа! — казваше му жената. — Иди при Богдан!

Послушно отиваше при детето. То още не можеше да ходи. Седеше на одеялцето и си играеше с пръснатите по пода играчки. Но се опитваше вече да пълзи и току се засилваше към някой от ъглите на фургона, където винаги беше студено.

— Върни го оттам! — казваше жената.

Джимката захапваше чорапогащника на Богдан и го връщаше при играчките.

За да са сигурни дресьорът и жена му, че когато излизат, Джимката няма да стои до вратата и да избяга, ако някой я отвори, казваха му:

— Пази Богдан!

И бяха спокойни, че нищо няма да се случи ни на Богдан, ни на Джимката. И двамата бяха забелязали, че кученцето има силно развито чувство за дълг. И го превърнаха в бавачка на Богдан. А детето беше пъргаво, все нанякъде искаше да отиде. Джимката постоянно трябваше да го завръща, да му се радва, ако е послушно, да го налайва, ако вземе да се заседява по ъглите на фургона…

Докторът идваше, мереше му температурата, дълго оглеждаше езика му и на въпроса дали не е дошло време да се обади, отговаряше: „Не! В никакъв случай! Аз ще ви кажа кога да се обадите!“. Но му разреши да го вземе на репетиция, като направи уговорката, че това може да стане само ако манежът е добре отоплен…

Първия път на Джимката му беше интересно. Кучетата изпълняваха номерата си превъзходно. Скачаха през обръчи, люлееха се на люлките, тикаха детската количка на Богдан, прескачаха се едно друго и всичките ходеха на двата си крака не по-зле от него самия. Но когато дресьорът го покани и той да се включи в играта на трупата, всичко това му се видя малко и незначително. И започна сам да си измисля номера… Опита да направи две салта във въздуха и успя. Улови едно от кучетата в прегръдките си и го накара да танцуват под такта на музиката. При поклона, който правеха накрая, реши, че няма да е зле да ръкопляскат, и започна да удря лапите си една в друга… На цялата трупа й беше весело с него и вече не дресьора гледаха какво иска от тях, а какво Джимката ще направи, за да го опитат и те…

— Голям разбойник! — викаше дресьорът. — Страшен разбойник! Да го имам в трупата си, и сам ще правя световни турнета.

— Ами имайте го! — радваше се заедно с него директорът на цирка. — Ето ви го — работете с него!

— Нямам право! Не е мой! Той не е наш! — казваше му дресьорът и сянка на тъга лягаше в очите му.

— А чий е? — питаше директорът.

— Там е лошото я! Че знам чий е! Ако не знаех — лесна работа… А аз знам!

— Забравете, че знаете!

— Така с животните не може да се постъпва! — казваше дресьорът. — Разберат ли веднъж, че ги лъжете, и те ще престанат да ви вярват!

— Опитайте да го купите тогава! Готов съм да платя колкото ви поискат!

— Това мога да опитам! — съгласи се дресьорът. — Но едва ли ще излезе нещо! Няма да ни го продадат, сигурен съм!

Щом чу думата „продажба“, Джимката слезе от манежа и се прибра във фургона.

Допълзя при него Богдан, но той не рачи да си играят, дръпна се и легна в коритото.

Жената опита да му говори нещо. Извърна глава към стената и така си остана.

Прибра се дресьорът.

— Случило ли се е нещо? — запита го жената. — Особен е — нито иска да играе, нито да ме слуша, като му говоря!

— Този грубиян, директорът, наприказва куп глупости! Че и мене подведе да говоря глупости…

— Какво сте направили вие? Кажи ми, какво сте му направили?

Влезе докторът и удари една в друга ръкавиците си. — Караме ли се? Караме се, а? Това е добре за семейството! А моят пациент как се чувства?

Дойде до коритцето, взря се в очите му, опита да отвори устата му, но Джимката леко го захапа по ръката и не му позволи.

— Еее, щом искаме да хапем — можем вече, значи, да се обадим на трите Дани! — рече ветеринарният и седна до масичката.

— Можем, значи? — запита дресьорът.

— Даже трябва! — побутна към него телефона ветеринарят.

Дресьорът дойде до Джимката, погледна опакото на ордена, върна се при телефона и набра номера.

— Ало… Търся трите Дани…

— Най-малката Дана е на телефона! — отговориха му.

Джимката плахо се измъкна от коритцето и отиде при масичката.

— Обаждам се във връзка…

— Слушам ви! По телефона трябва да се говори кратко и ясно! — прекъснаха го отсреща.

— Искате ли да чуете… Не се сещам за името му… Нали всъщност вие търсехте чрез телевизията едно малко…

— Джимка… Джимката! — радостно завика Дана.

Джимката беше скочил вече на коленете на дресьора и лаеше ли, лаеше в мембраната: „Намерих се! Намерих трите Дани! Намерихме се!“.