Кънчо Атанасов
Джимо Сиджимката (5)

Дългото сбогуване…

Свечеряваше и зад стъклото на прозореца се носеше безкраен червен залез…

— Джимка, ти се наспа! — рече му леля Маша.

— Цял ден спи! — сякаш недоволен от нещо, каза чичо Миша. — Ще проспи сбогуването с родината!

Джимо излая, за да му покаже, че такъв тон на говорене никак не му е приятен.

Чичо Миша млъкна.

Леля Маша избърса масичката, застла я със салфетки, извади от пътната чанта нарязания на тънки филийки хляб. Чичо Миша отвори консервите. Започнаха да се хранят. Джимката също яде на салфетка, и яде много внимателно — трохичка да не остане върху чистото килимче на пода. Докато се хранеха, дойде дебелата леля и им донесе чая. Започнаха да пият — леля Маша тихо и замислено, чичо Миша с посръбване и усмихнат на нещо си.

А трябваше първо да разтребят масата!

Джимо не изтрая, скочи в скута на леля Маша и се загледа навън.

Всичко беше като на телевизор!

Село с разпръснати къщици и привечерна тишина…

Река, над която преминават, и долу в реката — къпещи се деца, а по бреговете — жени, които перат…

Безкрайни ливади и езеро сред тях — червено като слънцето и бистро като небето…

Гора, която редее и изведнъж свършва, за да започне някаква гола зелена равнина…

— Джимка, хайде да кажем сбогом на тайгата! — рече, все тъй усмихнат, чичо Миша.

Още му беше сърдит и дори не го погледна.

Мразя дългите сбогувания! — каза му леля Маша.

— А нашето ще бъде точно такова! — продължаваше да се усмихва чичо Миша.

— Какво имаш предвид?

— Приготвил съм ви изненада! — отговори й чичо Миша и се скри в дима на цигарата си.

Разбраха каква е изненадата чак когато стигнаха в Москва…

А Москва се оказа приказен град. Огромен, светъл, празничен, прерязан на две от Москва река, с Кремъл в центъра и с вилни зони, които много напомняха селата край железопътната линия. Пропътуваха целия град — отначало, защото чичо Миша търсеше да си купи рибарски принадлежности, а сетне, за да го разгледат на изпроводяк. Бяха в много музеи, разглеждаха дворци, безцелно се скитаха по улиците и булевардите му. Прибираха се капнали и три нощи спаха в някакъв хотел, където всички говореха езика на чичо Миша и леля Маша. Като се приберяха вечер в хотела, чичо Миша с дълбока въздишка и възхищение казваше:

— Тук вече сме си у нас!

За Джимо това „у нас“ си остана малко неясно, но те повече нищо не казваха, за да може поне да се досети какво е то. Но той много не се и замисляше, защото най беше го впечатлило метрото и все за него си мислеше. Спускаха се под земята, качваха се във влакчето и съпроводени от свистенето му, пътуваха нанякъде. По спирките беше чисто до блясък, стълбищата бяха стръмни и сами ги изнасяха нагоре и спускаха надолу, без да има нужда да се катерят по стъпалата му. Това беше много приятно за Джимката. И непонятно. Стоиш си на стъпалцето и изведнъж се намираш горе на изхода, където отново е слънце, улиците са изпълнени с движение, много по-голямо от голямото движение на големия бял път, по тротоарите се движат хора, които вежливо и с усмивка му сторват път. В градинките деца карат велосипеди, по пейките младежи и старци четат книги и вестници!

— Всички четат! — учуди се веднъж леля Маша.

— Това е най-характерното за този град! — рече чичо Миша.

— Най-характерното е, че е огромен! — реши да се заяжда леля Маша.

— И това…

— И че хората са повече, отколкото трябва!

— Точно толкова са, колкото трябва да бъдат! А са точно осем милиона!

— Колкото цялата ни България! — смая се леля Маша.

— Малко по-малко са! — усмихна се чичо Миша.

А Джимо запомни Москва с метрото. То му се струваше страшно и същевременно любопитно. С ужас влизаше във вагона, но всичко останало му се харесваше, впечатляваше го със суетнята си, красотата и многото различни породи кучета, които като него миролюбиво пътуваха, привързани за сиджимките си. Видя със сиджимки такива огромни и невероятни кучета, че неговата вече не му изглеждаше така досадна и обидна.

Вечерта на третия им ден в Москва научиха в какво се състои приготвената от чичо Миша изненада…

Прибраха се „у нас“, тоест в хотела на българското посолство. Вечеряха в ресторанта. Джимо пак яде кебапчета, които много му се бяха усладили. Леля Маша пи само чаша айрян. Чичо Миша след ракийката си поръча кюфтета на скара, а за бирата — пържени картофки със сирене.

Качиха се в стаята си. С асансьора. Отначало се плашеше от приглушения му шум, но бързо свикна и сега с удоволствие гледаше пръв да се провре в мъничката му кабинка.

Уморено се тръшнаха на леглата си.

Джимо се настани на одеялцето.

— Спи ли ти се? — запита чичо Миша.

— Да! — измърмори леля Маша. — Капнала съм!

— Искаш ли да те разсъня?

— Нищо не може да ме разсъни!

— Нищо ли? — закачи я чичо Миша.

Стана, отиде до гардероба, бръкна в джоба на сакото си, извади едно тесте листи и ги тръшна на масата.

— Какво е това? — запита, без да отваря очите си, лепя Маша.

— Билети! — отвърна й чичо Миша.

— Какво? — скочи леля Маша и заразгръща тестето.

— Билети за пътуване… Екскурзионно! — уточни чичо Миша, наслаждавайки се на впечатлението, което предизвика дългата и сложна дума.

Леля Маша се изправи и нервно заснова из стаята.

Назряваше скандал. Джимо стана и тръгна след нея — искаше му се някак да я умилостиви и да спаси чичо Миша от скандал. Но изглежда, тя беше решила да бъде безмилостна…

— Джимка, на мястото си! — каза му повече от строго и пак заснова между прозореца и вратата.

Не беше това начинът да го накара да я послуша. Знаеше, че не обича да му крещят, а крещи! Затова не отиде на мястото си, както на нея й се искаше, а се свря в краката на чичо Миша и там остана.

— Тя е лоша, Джимо! Това е факт! — помъчи се да се усмихне чичо Миша.

— Факт е, че ти си безотговорен! — сряза го леля Маша. — Бързаме да се приберем в България, а той купува билети за екскурзионно пътуване! Колко струват билетите?

— Много — отвърна й. — За мен, за теб и за Джимо! Много струват!

— Е?

— Какво „Е“? Или ти си мислеше, че след толкова години работа в тази страна аз ще си тръгна, без да я разгледам добре, без ти да си я опознала и без да дам възможност на Джимо като хората да се сбогува с родината си! Така ли мислеше?!

— Аз мислех…

— Ти нищо не си мислила! Ти, когато крещиш, обикновено не мислиш…

Това беше изпитаният начин да се избегне скандалът — като започне самият той да напада. Леля Маша се смути и обърка:

— Аз никога не съм крещяла! Крещят невъзпитаните хора! Или вие с Джимо искате да ме изкарате невъзпитана?!

— Не, моля ти се! Не! Но е лошо това, че не искаш да разбереш какво съм направил, а само мислиш за това, колко пари съм дал…

— Джимка, ела при мен!

Скандалът беше се разминал. Отиде при нея, с радост се изправи на коленете й, взря се в очите й, за да се убеди, че тя вече не е ядосана. Джимо най-много мразеше някой да е ядосан и да повишава тон.

— Пари се печелят! — рече тя.

— Точно това исках да кажеш! — щастливо отбеляза помирението чичо Миша.

И заразгръщаха билетите, и заобяснява той къде ще идат, кога ще бъдат там, какво ще видят. Заедно с билетите беше взел и пътеводител, който до среднощ разглеждаха и обсъждаха.

Тръгнаха рано сутринта. Таксито ги стовари на аерогарата. Имаше много хора, които говореха различни езици. Попаднал в тази разноезична говорилня, Джимо никак не се смути, а беше мил с всички и всички бяха мили с него. Дори и проверяващите паспортите и багажите. Минаваха всички проверки — бяха им в ред и документите, и багажите. Пропуснаха ги в автобуса, който ги отведе до самолета. Самолетът приличаше на голяма бяла птица, с човка, криле и опашка, но без каквато и да е перушина. Изобщо една гола, но все пак красива и оперена птица. Отвътре пък много напомняше вагона, с който пътуваха от гара Кослан в Коми АССР до град Москва — столицата на СССР. Нямаше легла, но имаше кресла, удобни почти колкото леглата.

Заеха местата си. Помолиха ги да затегнат коланите и да не пушат през време на целия полет. Чичо Миша прибра пакета с цигарите и тогава стана нещо, което Джимо не беше преживявал. Нещо забуча, загърмя, затрещя, затресе се цялата огромна оскубана птица, лицата на хората побледняха… Джимо се хопна в скута на чичо Миша и силно стисна очите си. Самолетът се емна напред — почувства го, сетне се позапря и още по-силно зареваха двигателите му, емна се пак и бавно се отлепи от земята…

— Летим вече! — каза му чичо Миша и го пусна на пътеката между трите редици кресла.

Джимката легна до краката му и нерешително отвори едното си око. Хората четяха вестници и списания, смееха се, говореха си, беше се възвърнал цветът на лицата им. Отвори и другото си око.

— Как е? — запита леля Маша.

— Успокои се! — отвърна чичо Миша.

Стана му неприятно, че с неоправданите си страхове им е причинил безпокойства. И за да им покаже, че съвсем вече се чувства добре, повлече сиджимката си и тръгна между креслата. Хората започнаха да го сочат, да викат: „Я го вижте какъв юнак е!“, да се смеят и на собствените си страхове и ужаси, които, изглежда, съпътстват всяко излитане. За да им стане още по-весело, Джимо се изправи и тръгна на два крака, нещо, което умееше да прави добре и знаеше, че се харесва на хората. „Браво!“ — заръкопляскаха му от целия салон. Една начервена дама се престраши, погали го и му отчупи парченце от шоколада си. Взе го внимателно, изяде го бавно, а не лакомо, както правят някои, и отмина напред. Заобиколи средната редица кресла и мина от другата страна. На един, с брада като на горяните от четиринайсета бригада, и с коса, рошава като на директора на дома на културата, беше паднала шапката. Захапа я за периферията и му я подаде. Нови възгласи „Браво!“ одобриха постъпката му. Човекът се забърка из джобовете, много му се искаше нещо да му даде, но не намери какво, тогава стана и му се поклони. Извикаха и на него „Браво“. Поклони му се и той — и на това леля Маша го беше научила.

Смях, невъобразим шум, заглушил моторите на самолета и всички възможни страхове, хора, наизправяли се от креслата си…

Появи се отнякъде красивото момиче с черната шапчица, подноса и количката си. Като се качиха в самолета, то предложи на всички по един бонбон. Даде и на Джимо, но бонбонът беше кисел и твърд — такива той не обичаше. Не знаеше къде трябва да го остави и го пусна в новата обувка на чичо Миша, която той беше свалил от крака си, защото му стягаше. Сега момичето предлагаше безалкохолни и кафе. Стигна до него — той още стърчеше на задните си крака в очакване да му се скарат.

— Миличък, мъничък — усмихна му се лъчезарно красавицата. — Пречиш ми!

Отстъпи, стори път на количката и тръгна след нея. Толкова беше красива, че въздухът около нея ставаше красив и ухаеше на небе. Нали са в небето — на какво друго може да ухае?!

Стигнаха до леля Маша и чичо Миша.

— Ваш ли е? — запита стюардесата.

— Наш е! — отвърна чичо Миша.

— Може ли да го взема за малко?

Спогледаха се чичо Миша и леля Маша.

— Може, разбира се! — отвърна леля Маша.

— А как се казва?

— Джим! — каза й чичо Миша.

— Джим, хайде! — повика го красавицата.

Затика количката си, той покорно тръгна след нея…

Завършиха обиколката. Оставиха количката в някакво малко стайче. Стюардесата го взе на ръце и отвори една врата. Превзеха очите му неизброим брой разноцветни светлинки. Тримата мъже, седнали пред светлинките, се извърнаха.

— Имаме си гости! — каза им момичето.

Джимо бързо се ориентира, че това са шофьорите на самолета. Нали и пред чичо Миша имаше табло със светлинки, макар и по-малко. Главният шофьор, този в средата, протегна ръце назад, Джимо му подаде своите малки лапки и така се оказа на волана на самолета. В кръглите стъкла искреше слънце… Но бързо приближаваха към нещо черно, обрасло и огромно! Изведнъж хлътнаха в тъмнината му, стана студено, стъклата овлажняха, наложи се единият от шофьорите да пусне чистачките…

Джимо още трепереше…

— Това е облак! — рече му стюардесата и пак се включи в разговора с тримата.

Колко било просто! Това е облак и някъде сега вали дъжд!

Излязоха из облака и пак заискри в стъклата слънцето.

Взря се надолу и видя как под тях пътува земята. Равна, безкрайна и шарена като килима на стената в стаята на Ира-Ириночка. Бяло и синкаво проблясваха реките, зелено се чернееха горите, златножълто жълтееха узрелите посеви…

— Джимка, хайде! — повика го отново красавицата.

Сега пък разнасяха на пътниците обяд. Той си остана при леля Маша и чичо Миша. Но още беше трескаво-радостен и не го свърташе на едно място.

— Бил е при пилотите и това не му дава мира! — забеляза чичо Миша.

— Ще мирне! — поклати глава леля Маша. — Като ни помъкнеш сега из града, ще капне и ще забрави пилотите!

Стюардесата съобщи, че кацат, и отново помоли да затегнат коланите.

Кацането беше нещо като излитането. Също толкова неприятно усещане, но вече не така страшно. Повтори се и всичко останало — проверка на паспортите и багажите.

Отидоха до хотела само за да се регистрират.

И веднага тръгнаха.

Водеше ги неуморимият на ходене, гледане и слушане чичо Миша, тоест не той, а разтвореният в ръцете му пътеводител. Къде ли не бяха?! И в Зимния дворец! И в „Ермитажа“ с многото зали и картини! И по кейовете на Нева! Голямо ходене падна! Дори не спряха да хапнат като хора, а ядоха нещо на крак — е, не на крак, но някъде по пейките на множеството градинки.

Върнаха се в хотела да се преоблекат леля Маша и чичо Миша. Преоблякоха се и тръгнаха на театър, а него оставиха в стаята. Заръчаха му на излизане да се държи тихо и прилично. Той даде вид, че уж иска да тръгне с тях, но всъщност не му се ходеше никъде.

Остана сам в приятната притъмняла тишина на стаята.

Чак сега почувства колко е изморен. Въпреки че не през цялото време беше ходил — измореше ли се, минаваше пред леля Маша, изправяше се на коленете й и тя го вземаше на ръце. Това му даваше възможност да си отдъхне, но накрая съвсем капна. Затова обърна гръб на купичката с нарязания на кубчета салам и затвори очи.

Но сънят не идваше на очите му…