Джеймс Туайнинг
Монетата (46)

43.

Хотел „Сен Мари“, Четвърти район, Париж

19:26

Том отметна глава под масажиращите струи на душа и затвори очи. Водата напълни ушите му и ги запуши. Той се заслуша в изведнъж усиленото си дишане и странния далечен звук на плискащата се около него вода и глухото пулсиране в главата му утихна. Едва сега осъзна колко е уморен.

Посегна към мивката и напипа сапунчето и шишенцето шампоан, предвидливо осигурени от хотела.

Насапуниса се и си изми косата. После се обръсна с поредната хотелска „екстра“ и се подпря с две ръце на очуканите плочки. Водата обливаше раменете и гърба му.

Как се бе озовал тук? Почти беше забравил. Чичо Хари. Да, това беше причината. Искаше да намери убийците на Хари. И да ги накара да си платят.

И да помогне на себе си. Не можеше да го отрече. Сделката с Дженифър му предлагаше реален шанс досието му да бъде изчистено, ЦРУ да го остави на мира и Кларк да бъде предупреден да не се занимава с него. Но можеше ли да им вярва? А на Дженифър? Все още не беше сигурен.

Спря водата, взе две хавлии, избърса се и приглади косата си с ръка. После излезе от банята и се облече — чисто бельо, джинси и тениска. Всичко беше в чантата, осигурена от предвидливото и бързо действащо ФБР. Тръгна по тясното стълбище към стаята на Дженифър на долния етаж и похлопа на вратата.

— Влез.

— Ще сляза да запазя маса.

— Добре. И без това трябва да се обадя по телефона. Ще предложа да отидем в Амстердам и да разследваме Щайнер.

— Хубаво. Но не забравяй споразумението ни. Докато не ги накараш да потвърдят сделката с мен, ще действаш сама.

— Съгласна съм.

— Ще се върна след десетина минути.

— Добре.

Дженифър тръгна към банята. Том гледаше гладките мускули на врата й и съвършения й гръб с цвят на шоколад и мрачно поклати глава. Точно това имаше предвид Жан-Пиер, когато каза, че била опасна.

Изхъмка и излезе. Слънцето се стопяваше над сградите, стените започваха да излъчват насъбралата се в тях горещина. Шумните кафенета и ресторанти се пълнеха с нетърпеливи клиенти — настаняваха се под чадърите с ярки цветове, осветени отдолу като фенери. На фона на бръмченето на мотопедите се разнасяха безброй разговори.

Районът беше прословут с проститутките си. Том вдигна глава и видя, че някои вече са отворили прозорците си и са сложили малки червени хавлии на балконите. Това беше обичайният сигнал, че проститутката е готова да упражнява професията си.

— Ей, Том!

Кърк се обърна към масата, покрай която току-що беше минал.

— Как си? — отново се обади гласът, този път придружен от махане с ръка.

Арчи беше неузнаваем. Бейзболната шапка, тениската и късите панталони бяха убедителен камуфлаж сред тълпите туристи. Фотоапаратът на врата му и раницата в краката му допълваха облика. Носеше слънчеви очила и не се беше бръснал от няколко дни — това, изглежда, беше част от маскировката, макар че Том нямаше представа каква е целта му. А и беше твърде изненадан, за да коментира външния му вид.

— Какво правиш тук, по дяволите?

— От хотела идваш, нали? Зад бара има огледало в стил ар деко. Преди няколко месеца продадоха едно такова за десет бона.

Том го сграбчи за фланелката и го вдигна от стола.

— Какво правиш тук? Каква игра играеш?

— Спокойно, пич. — Очилата на Арчи се кривнаха на една страна.

— Как ме намери?

— Жан-Пиер ми се обади следобед — изграчи Арчи, тениската стягаше гърлото му. — Върна ми една услуга. Честна дума.

Кърк поотпусна хватката си.

— Какво ти каза?

— Ами… че си в Париж. Избърсах праха от паспорта си, метнах се на първия „Евростар“ и му звъннах, когато пристигнах. Каза ми, че те е пратил в този хотел.

— Не спомена, че ти се е обаждал. — Гласът на Том беше изпълнен с подозрение.

— Може да е искал да те изненада. Знам ли. Все едно, вече съм тук.

Кърк се вторачи в очите му, после го пусна. Арчи се свлече на хромирания стол и си намести очилата. Том седна срещу него.

— Какво искаш, Арчи?

— Трябва да поговорим. Стават разни неща, все кофти.

— Защо? Какво си чул?

— Носи се слух, че си очистил стария Ренуик. Това не изглежда добре.

— Мислиш ли, че аз съм го направил?

— Стига глупости.

Том въздъхна, после махна на сервитьора и поръча.

— Проклети чужденци — измърмори Арчи. — И бирата им е даже гадна — газирана помия.

Том беше съгласен — тъкмо затова си бе поръчал водка с тоник.

— Натопиха ме, Арчи. Вечерях с Хари. И после неочаквано Кларк се опита да ме арестува за убийството му. Каза, че отпечатъците ми били навсякъде.

— Защо някой ще иска да те натопи?

— И аз искам да знам.

— Има ли нещо общо с мацето? — попита Арчи и хвърли поглед към входа на хотела.

— Откъде знаеш за нея? — сопна се Том.

— Не се ядосвай. — Арчи нервно огледа хората на съседните маси. — Жан-Пиер ми каза, че си с мадама. Изглежда, смята, че тя може да те направи агресивен.

Сервитьорът дойде, остави питиетата им на лъскавата маса и пъхна сметката под синия рекламен пепелник на „Перно“. Арчи бръкна в раницата си, извади два телефона, провери дали има съобщения или пропуснати повиквания и ги сложи на масата. Цветните им екрани отразяваха помръкващата дневна светлина.

— Може да се каже. Тя работи за ФБР.

Арчи подскочи.

— ФБР! Шегуваш ли се?

— Де да беше така. Очевидно имат съвпадение на ДНК от поръчката в Ню Йорк. Не са ме арестували само защото мислят, че съм извършил кражба от Форт Нокс, и искат да сключат сделка с мен.

— Форт Нокс? Какви са тия глупости?

— Затънал съм до гуша, Арчи, и те ме държат за топките. Могат да докажат, че нямам нищо общо с убийството на Хари, но трябва да им помогна да намерят откраднатото от Форт Нокс. Ако го направя, обещават да изчистят досието им.

— И ти им вярваш?

Том кимна, а Арчи се изсмя, взе единия телефон, погледна екранчето му и започна да го върти на масата пред себе си. Златната му гривна потракваше в ръба на масата.

— Те си остават ченгета, приятел, с каквито и красиви инициали да се кичат. За тях хората като теб и мен са врагът. Ако могат да ни използват, го правят, но щом настъпи моментът, ни издухват — и край. — Арчи щракна с пръсти. — Ти би трябвало да знаеш това най-добре.

— Знам го. — Кърк се поколеба за секунда. — Глупаво е, но мисля, че тя е различна.

— Стига де! Та ти изобщо не я познаваш.

— Прав си. Но познавам хората. И мисля, че тя е откровена с мен и не ме лъже. — Том чак се изненада от увереността си.

— Тя може да ти обещае всичко, но те й казват какво да прави. За това трябва да се тревожиш, по дяволите. Нямаш абсолютно никаква гаранция.

Кърк кимна.

— Все още не, но…

— И как тя може да докаже, че нямаш нищо общо с убийството на Ренуик?

Арчи взе втория телефон, хвърли бърз поглед на екрана, после го остави и продължи да върти първия.

— Тя беше на вечерята заедно с мен. Преди години Хари очевидно е свършил някаква работа за ФБР и те искаха да им помогне за удара във Форт Нокс. Тя е свидетелка, че си тръгнах, когато Хари беше все още жив. Нейни агенти са ме наблюдавали цяла нощ и могат да потвърдят, че не съм излизал от дома си, нито съм се обаждал на някого.

— И сутринта се появява като Майка Тереза и ти предлага сделка?

— Горе-долу.

— Осъзнай се, Том. Тя е федерален агент, а не милата ти кръстница. Какво мислиш, че я мотивира повече — ти или работата й? Господи, няма да се изненадам, ако е пречукала Хари, за да те накара да й сътрудничиш.

На Кърк изведнъж му хрумна смразяваща мисъл. Дженифър знаеше къде да го намери. Самолетът в Кент, колата и дрехите в Довил. Всичко беше организирано бързо и безупречно. Удобно. Беше ли прав Арчи? А той — не пропускаше ли нещо?

— Какво ще стане, ако след няколко седмици свидетелите се изпарят, вместо да подкрепят историята ти? — с безмилостен язвителен тон продължи Арчи. — Ами ако Кларк се появи отново и тя вече не е с теб, за да ти помогне, както е обещала? Или ако някой убиец от ЦРУ се опита да ти пръсне черепа, за да приключат с теб? — Пак погледна екранчетата на телефоните си.

— Имаш ли други предложения? — попита Том и доизпи водката.

— Да. Веднага да станеш от масата, да рискуваш и да избягаш. Поне ще ги видиш, че те преследват, вместо да те наръгат в гърба хора, на които мислиш, че можеш да имаш доверие. Правил си го.

— Тогава беше различно. Имах какво да разменя с французите. ЦРУ помислиха, че съм мъртъв, и престанаха да ме търсят. Номерът минава само веднъж.

— Мога да ти помогна. — Арчи направо му се молеше, вкопчил пръсти в масата. — Изпълни поръчката. Вземи другото яйце. Уредил съм всичко в Амстердам. С парите от удара ще се установиш другаде. И аз смятам да сменя пейзажа. Може да заминем заедно. Хонконг? Буенос Айрес? Ти избираш.

— За това ли е всичко? Заради проклетата поръчка? Някога мислиш ли за нещо друго, освен за пари?

— Мисля как да остана жив. И ти трябва да помислиш за това. Най-късно до утре ще ти приготвя екипировката. Яйцето е в частна колекция. Онази, която гледахме преди няколко години, когато отмениха поръчката. Максимум двама-трима пазачи. Фасулска работа. — Арчи щракна с пръсти, за да наблегне на думите си. Единият му телефон иззвъня и той го грабна. — Да… Кажи му от мен, че е…

Том изтръгна телефона от ръката му и го пусна в почти недокоснатата му бира.

— Не ме ли чу? Казах — не. Няма да го направя. — Кърк заплашително вдигна пръст. Арчи ядосано извади телефона от чашата си и го избърса със салфетка. Екранът беше угаснал.

— Чуваш ли се какво говориш? Вярваш на хората, които преди десет години те предадоха. И на всичко отгоре няма да изпълниш поръчката и Касий също ще те подгони. Това е не само лош избор, а проклето самоубийство. Ако свършиш работата, поне ще трябва да се тревожиш само за ченгетата. А и двамата знаем, че можеш да се справиш с тях.

— Не разбираш, нали? — Том стана, опря юмруци на масата и се наведе към него. — Ако направя каквото искаш, до края на живота си ще трябва да се крия. Вечно ще трябва да поглеждам през рамо, няма да мога да вярвам на никого и ще трябва да бягам от сенки. Не си струва да водя такъв живот. Вярно, рисковано е, но тя ми предлага възможно най-добрия шанс да изчистя името си. Ако има и най-малката вероятност за това, ще се възползвам.

Арчи поклати глава и махна капачката на мокрия си телефон. На масата падна капка бира. Той погледна укорително Том.

— А Касий?

— Касий? Не знам. Ще трябва да се разбера с него, когато го видя. Ако изобщо го видя.

— Значи няма дори да помислиш по въпроса?

— Добре. Ще помисля, щом искаш. Но и ти трябва да помислиш и да намериш друг за поръчката, при това бързо.

Арчи поклати глава. Помръкващата жарава на слънцето се отрази в очилата му.

— Ако откажеш, и двамата ще пострадаме, Том. Гарантирам ти го.

Взе другия телефон от масата, погледна екрана, намести си очилата, стана и се сля със здрача.