Джеймс Туайнинг
Монетата (19)

16.

Кларкънуел, Лондон

22 юли — 19:42

Според надписа на някога гордата и внушителна фасада сградата беше построена през 1876 година и била фабрика за шапки. По-късно, през Втората световна война, започнала да произвежда копчета за униформите на Кралските военновъздушни сили. Когато Том я купи, беше занемарена. Магазинът и складът бяха празни, а горните три етажа бяха разделени на кабинети през шестдесетте години.

Том си избра за спалня просторното помещение на кабинета на изпълнителния директор. Необяснимо защо, там имаше облицована с мрамор баня, сякаш управленската загадъчност на бившия шеф щеше да рухне, ако персоналът заподозре, че и той като останалите използва тоалетна.

Идеята на Кърк беше да превърне най-горния етаж в огромна всекидневна с кухня и трапезария. На втория етаж щеше да има спални и бани, а на първия… Все още не беше решил какво да прави там. Може би още една изложбена зала за стоката?

Нямаше значение. Всичко беше предвидено за в бъдеще, след като ремонтира и отвори магазина. Засега трябваше да се примири с напуканото огледало на вратата на банята: оправи вратовръзката пред него, извади сребърните копчета за ръкавели от олющения шкаф и сръчно ги сложи на ризата си от „Хилдич енд Кий“.

— Чао — извика на Доминик, докато слизаше по бетонните стълби. Стъпките му отекваха по незастланото стълбище.

— Чао. — Тя се показа на вратата на втория етаж: беше се настанила в бившия финансов отдел. — Приятна вечер.

Том излезе. Залезът беше вишневочервен. Слънцето бавно се спускаше по оранжевото небе. По улиците шумолеше топъл ветрец. Той обичаше да гледа града по това време на деня — странен преходен период, когато изчезва един вид потребители и се появява друг.

Скоро стигна до Смитфийлд, една от най-старите борси за месо в Европа, съчетание от ниски викториански постройки от ламарина и следвоенен хангар от тухли и бетон, заобиколени от други складове с различни размери, поразителна смесица от червени тухли и бял камък, готически прозорци и стоманени врати.

След пет минути беше в Хатън Гардън, центъра на търговията с диаманти в Лондон.

Вътре беше почти безлюдно. Нямаше ги нетърпеливите продавачи, които те увещават да влезеш и ти предлагат най-изгодната цена и обеци, подхождащи на огърлицата. Нямаше ги велосипедите на куриерите, микробусите на охраната и развълнуваните бъдещи младоженци, сравняващи цените по отрупаните с бижута витрини. Капаците бяха спуснати, съдържанието — прибрано на безопасно място за нощта, неоновите светлини — угасени.

Въпреки това улицата излъчваше скрита енергия, все едно, вместо да спи само си почиваше. Евреи с бледи лица и тъмни костюми все още стояха във входовете, шмугваха се в магазините и си разменяха обезпокоени погледи под перифериите на черните си меки шапки. Работата зад кулисите продължаваше, шлифоваха се диаманти, сключваха се сделки, стискаха се ръце и се брояха пари.

Вероятно защото в живота му липсваше ред, Том беше заинтригуван от това място. Също като в Смитфийлд, той черпеше душевна увереност от приемствеността на улиците, от ежедневния им цикъл и успокояващата прегръдка на познатите им обичайни занимания. В известен смисъл копнееше за тяхната предсказуемост.

Влезе в мрачното, неприветливо фоайе на „Хатън Гардън Сейф Депозит Лимитид“ и показа пропуска си на дежурните пазачи, които седяха зад прозорец с решетки. Те го провериха внимателно. Примигващите екрани пред тях обхващаха всеки ъгъл на фоайето и трезора и осветяваха лицата им в синьо. След проверката го пуснаха да мине през двете врати с метални решетки.

Железобетонният трезор в края на застланите с тъмнозелен линолеум стълби беше пет квадратни метра. Стените бяха от волфрамова стомана. Стоманените врати блестяха в сребристо на светлината на лампите. Номерата на кутиите бяха написани с черно. Колкото и необичайно да беше за този час на денонощието, вътре нямаше никого. Това го устройваше идеално.

Том извади ключ и показа на пазача, който го придружаваше, коя кутия иска да види. Двамата пъхнаха ключовете си в отделни ключалки и ги превъртяха. Вратичката изщрака и се отвори. Том извади дълъг черен метален контейнер и го сложи на подноса, изскочил между редиците чекмеджета. На подноса имаше втори ключ. Том и пазачът отидоха до друга кутия и пъхнаха ключовете си. Този път Кърк изчака пазачът да излезе и чак после отвори черния контейнер.

Знаеше какво има вътре, но въпреки това изсипа съдържанието на малката кожена кесия в ръката си. Шлифованите диаманти на стойност четвърт милион долара, неговият дял за яйцето на Фаберже, което беше откраднал в Ню Йорк. Сделките с диаманти се осъществяваха много по-лесно, отколкото с пари в брой, стига да знаеш към кого да се обърнеш. Приемаха ги на повече места, отколкото кредитните карти „Американ Експрес“.

Том прибра диамантите в кесията, бръкна в джоба на сакото си, извади яйцето на Фаберже и го сложи във втората кутия. Беше го увил в скиорската си маска — символичен акт, който нямаше да убегне от вниманието на Арчи, когато дойдеше да го вземе. Вкара чекмеджето в стената и заключи вратичката. После пусна кесията и ключа за втората кутия в първата, върна я на мястото й и я заключи.

Мина покрай охраната, кимна на пазачите и излезе на улицата точно когато лампите светнаха.