Патриша Корнуел
Нощен патрул (21)

Глава двадесет и първа

Хамър и Уест се разписаха и перфорираха картите си за часа на влизане. На втория етаж тръгнаха по дълъг коридор, пълен с хора, които търсеха обществен телефон или тоалетна. Някои спяха по мраморните пейки или четяха „Обзървър“, за да видят дали и техните случаи са споменати там. Когато Уест отвори вратата към 2107, притеснението й нарасна. Съдебната зала бе претъпкана с обвиняеми, чакащи обявяването на присъдите си, и ченгетата, които ги бяха арестували. Хамър я поведе към предната част, където имаше места за адвокати и полицаи. Заместник главният прокурор, Мелвин Понд, веднага забеляза двете прочути жени и се развълнува. Чакаше ги с нетърпение. Сега бе неговият шанс.

Окръжен съдия Тайлър Бовайн от двадесет и пети район също ги чакаше, както и представители на пресата откъде ли не. Батман и Робин, помисли си съдийката с удоволствие, когато излезе от кабинета си. Щеше да се погрижи за тях, когато се настанеше на мястото си в дългата черна роба, която покриваше масивното й тяло.

Уест се тревожеше по редица причини. Притесняваше се за Бразил и се страхуваше, че никога няма да излезе оттук и да го потърси. Тайлър Бовайн, както и повечето други съдии, беше приходяща. Тя живееше от другата страна на река Катауба и мразеше Шарлът и всичко в него, включително жителите му. Съдийката беше убедена, че е само въпрос на време, преди Шарлът да превземе родния й град Гастония и всичко друго, което Корнуолис не бе успял да завладее.

— Всички да станат. Съдията влиза.

Всички се надигнаха. Бовайн се усмихна вътрешно, когато влезе в съдебната зала и видя Хамър и Уест. Знаеше, че пресата е получила поверителна информация да не си губи времето тук днес. Батман и Робин щяха да се върнат в понеделник. О, да, щяха.

Съдийката седна и сложи очилата си, за да изглежда по-важна. Понд се вторачи напрегнато в списъка с делата. Знаеше, че му предстои битка, но бе твърдо решен да я спечели.

— Обвинението ще изложи случая на щат Северна Каролина срещу Джони Мартино — каза той с увереност, каквато не чувстваше.

— Не съм готова да изслушам този случай още — отегчено отвърна съдийката.

Уест побутна Хамър, която мислеше за Сет и се чудеше какво ще прави, ако умре. Нямаше значение колко много се бяха карали и нервирали един на друг и безброй пъти бяха доказвали, че мъже и жени не могат да бъдат сродни души или приятели. Тя гледаше тъжно и Понд го прие като намек към рицарството и професионалното му бъдеще. Беше провалил тази чудесна, смела жена, чийто съпруг лежеше прострелян в болницата. Началник Хамър не трябваше да седи тук с всички тези кретени. Съдия Бовайн също забеляза вида на Хамър и също го изтълкува погрешно. Това още повече повдигна самочувствието й. Хамър не бе подкрепила Бовайн при последните избори. Сега щеше да види колко властна и важна е тя в действителност.

— Когато съобщя името ви, моля, станете. Мори Антъни — каза Понд.

Прокурорът огледа обезверените лица. Видя унили погледи, разгневени и просто заспали. Мори Антъни и общественият му защитник се надигнаха от местата си. Пристъпиха напред и застанаха пред масата на прокурора.

— Господин Антъни, признавате ли се за виновен в притежание на кокаин с намерението да го продадете? — запита прокурорът.

— Виновен — отговори Антъни.

Съдия Бовайн се загледа в обвиняемия, който не бе по-различен от всички останали.

— Господин Антъни, осъзнавате ли, че след като се признаете за виновен, нямате право на обжалване? — запита тя.

Господин Антъни погледна към обществения си защитник, който кимна. Мори се обърна отново към съдийката.

— Да, господине — каза той.

Всички, които бяха будни и слушаха, се изкикотиха. Господин Антъни осъзна ужасната си грешка и се усмихна глупаво.

— Съжалявам, госпожо. Очите ми не виждат така добре, както навремето.

Избухна нов смях. Масивното плоско лице на Бовайн се вкамени.

— Какво казва щатът? — запита тя и отпи от двулитровата си бутилка „Евиан“.

Заместник-прокурорът Понд разлисти бележника си. После погледна към Хамър и Уест, като се надяваше, че следят случая внимателно и са впечатлени от работата му. Това беше неговата възможност да се изяви, независимо колко скапан бе случаят.

— Ваша Чест — започна прокурорът. — В нощта на двайсет и втори юли към единайсет и половина господин Антъни пиел с компания в едно място на Четвърта улица близо до Греъм…

— Съдът изисква точен адрес — прекъсна го съдийката.

— Да, Ваша Чест, но проблемът е, че точен адрес няма.

— Трябва да има — настоя Бовайн.

— Това е място, където през деветдесет и пета бе издигната нова сграда, Ваша Чест. Обвиняемият и приятелите му са били в храстите зад нея…

— Кой е адресът на новата сграда?

— Не знам — призна Понд след кратка пауза.

Господин Антъни се усмихна. Общественият защитник изглеждаше доволен. Уест усети, че я заболява главата. Хамър отново се бе унесла в мислите си. Съдийката отпи от водата.

— Трябва да предоставите този адрес на съда — каза Бовайн.

— Да, Ваша Чест. Само че мястото, където сделката е била проведена, не е точно на стария адрес, а на около тридесет метра отзад, после на още двайсет метра, бих казал на шейсет градуса в североизточна посока от новопостроената сграда, в храстите, където господин Антъни си е направил скитнически лагер, с цел да купува, продава и пуши крек и да яде раци с приятелите си. Така е било в онази нощ, на двайсет и втори юли.

Понд успя да привлече вниманието, макар и за кратко, на Хамър и Уест, плюс майката на Джони Мартино и будните в залата, в добавка към двамата съдия-изпълнители и полицая. Всички го гледаха със смесица от любопитство и липса на разбиране.

— Съдът изисква точен адрес — повтори съдийката.

Тя отново отпи глътка вода и усети неприязън към лекаря си и към повечето хора в света. Литиумът не само налагаше пиенето на туба вода дневно, но и предизвикваше често уриниране, което бе твърде неприятно за съдийката. Бъбреците и пикочният й мехур представляваха вечна заплаха, когато пътуваше с колата си, ходеше на кино, пътуваше в препълнени самолети или се разхождаше из парка и се оказваше, че обществената тоалетна е заключена.

Тъй като беше съдия от Върховния съд, тя можеше да прекъсва заседанията на всеки двайсет-трийсет минути или чак до следобед, ако нуждата й бе много силна или просто решеше така. Можеше да си докара и портативен клозет, ако иска. Но това, което не би направила никога в живота си, бе да прекъсне изслушването на някой случай, след като вече е започнала с него, защото преди всичко тя беше добре възпитана жена, израснала в къща отпреди Гражданската война и завършила Кралския колеж. Съдия Бовайн бе твърда, но никога груба. Не понасяше глупаци или хора без класа и никой не можеше да я обвини, че маниерите й са по-малко от безукорни. Всъщност за нея не съществуваше по-важно нещо от маниерите.

Заместник-прокурорът Понд се поколеба. Хамър пак се бе отнесла в мислите си. Уест изглеждаше притеснена. Седалките бяха твърди и облегалката притискаше неприятно полицейския й колан и кръста. Потеше се и чакаше пейджърът й да звънне. Бразил очевидно бе прекалено разстроен. Тя го усещаше, но не знаеше защо или пък как да му помогне.

— Господин Понд — каза съдийката. — Продължете, моля.

— Благодаря ви, Ваша Чест. В онази нощ, на двайсет и втори юли, господин Антъни продал крек на полицай, действащ под прикритие.

— Полицаят в залата ли е? — запита Бовайн и се вгледа в морето отрепки пред себе си.

Мънго се изправи. Уест се обърна назад и се вцепени, когато видя кой предизвиква суетенето. О, Господи, не отново! Мрачните й предчувствия се задълбочиха. Хамър си спомни как Сет й бе донесъл закуската в леглото една сутрин. На таблата лежаха ключове. Новият „Триумф Спитфайър“ беше зелен с полирани дървени части. Тогава тя беше сержант с много свободно време, а той — богат син на строителен предприемач. Далеч в миналото те ходеха на дълги разходки с колата и си правеха пикници. Тя се прибираше у дома от работа и къщата бе изпълнена с музика. Кога Сет спря да слуша Бетовен, Моцарт и Бах и започна да гледа телевизия? Кога реши, че иска да умре?

— Обвиняемият, господин Антъни — започна Мънго, — седеше на одеяло в храстите, които господин Понд току-що описа. С него имаше още две лица. Пиеха бира. Между тях имаше и дузина варени раци в кафява хартиена кесия.

— Дузина? — запита съдийката. — Вие преброихте ли ги, детектив Мънго?

— Повечето бяха изядени, Ваша Чест. Казаха ми, че е имало толкова отначало. Когато погледнах, бяха само три.

— Продължавайте — каза Бовайн.

Търпението й към този глупак от утайката на обществото бе обратнопропорционална на пълнещия се пикочен мехур. Тя отпи нова глътка вода и се замисли какво да обядва.

— Обвиняемият, господин Антъни, ми предложи да ми продаде малко крек за петнайсет долара — продължи Мънго.

— Глупости — обади се Антъни. — Предложих ти само един шибан рак, човече.

— Господин Антъни, ако не замълчите, ще ви обвиня в неуважение към съда — предупреди Бовайн.

— Беше рак. Единственият път, в който използвах думата „крек^[1]“, беше, когато му казах да си го разчупи сам.

Мънго каза:

— Ваша Чест, попитах обвиняемия какво има в кесията и той съвсем ясно ми отговори: „Крек“.

— Не е вярно — възрази Антъни и се опита да се приближи към съдията, но общественият защитник го задържа, като го хвана за ръкава.

— Вярно е — каза Мънго.

— Не е!

— Вярно е.

— Не.

— Ред в съда! — нареди Бовайн. — Господин Антъни, още едно избухване и…

— Позволете ми поне веднъж да разкажа и моята история — не млъкна Антъни.

— За тази цел имате адвокат — строго каза съдийката, която започваше да усеща напрежение от голямото количество вода и безпокойството си.

— О, така ли? Тоя лайнар? — запита Антъни и хвърли презрителен поглед към безплатния си адвокат.

Съдебната зала се оживи и зашумя. Понд не очакваше подобно нещо тази сутрин. Щеше да стане нещо и никой не възнамеряваше да го пропусне. Хората се побутнаха и правеха тихи облози. Джейк от третия ред се обзаложи, че Антъни ще потегли към затвора. Шонти, две редици пред него, заложи парите си на ченгето в смачкан раиран костюм. Тя вярваше, че полицаите винаги печелят. Куик, седнал назад, реши да не участва в залаганията, тъй като се упражняваше да прави бързи движения с ръка, сякаш вадеше нож. Още при първа възможност задникът, който го натопи, щеше да си плати. Да доносничи за него по този начин. Ама че безобразие.

— Детектив Мънго — каза съдийката, когато й писна от глупости. — Каква причина имахте да претърсвате кафявата хартиена кесия на господин Антъни?

— Ваша Чест, както вече ви казах — невъзмутимо отговори Мънго, — аз го попитах какво има вътре. Той ми каза.

— Той ви е казал, че вътре има раци, и ви е предложил сам да разчупите своя — каза съдийката, която наистина трябваше да се оттегли.

— Боже. Не знам. Мислех си, че ми каза „крек“ — опита се да бъде справедлив Мънго.

Подобни неща се случваха прекалено често с Мънго. Винаги откриваше, че е по-лесно да чуе това, което иска, а когато човек бе едър и силен като него, можеше да си позволи това. Случаят бе обявен за приключен и преди съдийката да се оттегли, раздразненият прокурор извика следващия и по-следващия и онзи след тях. Бовайн не можа да го прекъсне, защото никога не би постъпила по този начин. Хора, арестувани за обири, кражби на коли, изнасилвания, убийства и търговия с наркотици, се изправяха пред нея заедно с обществените си защитници. Понд разбра езика на тялото на съдийката и усети притеснението й. Беше свикнал с честото й оттегляне и знаеше, че единствената му надежда бе да я изтощи напълно.

Всеки път, когато Бовайн се опитваше да стане от стола си, Понд успяваше да я изпревари и да започне следващия случай. Колкото се може по-бързо, той съобщи за Джони Мартино отново, като се надяваше да я изтощи, докато тя не може да издържи повече. Нейна Чест трябваше да изслуша делото на Северна Каролина срещу Джони Мартино, за да могат Хамър и Уест да се върнат към работата и болницата. Понд се молеше Хамър да си спомни с умиление за него, когато след три години той тръгнеше да се бори за прокурорското място.

— Джони Мартино — бързо каза Понд.

— Още не съм готова за този случай — едва успя да каже съдийката.

— Алекс Браун — избъбри светкавично заместник-прокурорът.

— Да — отвърна Браун, като се изправи заедно с адвоката си.

— Признавате ли се за виновен в злонамерено нараняване?

— Той започна — отговори Браун. — Какво трябваше да направя, а? Бях в „Чърч“ и си поръчвах пилешки дробчета, когато той реши, че иска същото, само дето иска моите, и то без да плати.

Хамър се отърси от унеса си за достатъчно дълго време, за да огледа залата и хората в нея. Тази работа бе по-отчайваща, отколкото някога бе мислила. Нищо чудно, че полицаите и следователите се обезкуражаваха и ставаха груби и цинични. В миналото тя никога не бе съчувствала или симпатизирала на подобни хора. Те бяха мързеливи, готови на самоунищожение, егоистични копелета, които не даваха нищо на обществото, а взимаха от всички около себе си. Тя се замисли за Сет, парите, привилегиите и възможностите му. Помисли си за любовта, която тя и останалите му бяха дали. Началник Хамър си припомни много хора, които познаваше и които всъщност не бяха по-добри от тези в залата.

Уест искаше да убие съдия Бовайн. Възмутително беше да кара началника и заместник-началника на полицията да губят толкова много време. През минута вниманието на Уест се отплесваше от случаите пред нея и се връщаше към Бразил. Чудеше се дали се е върнал във вестника, а предчувствията й ставаха все по-мрачни и ужасни. Ако не излезеше скоро от съдебната зала, сигурно щеше да направи скандал. Шефката й се бе върнала към настоящето и изглеждаше развълнувана от всичко около себе си, сякаш можеше да седи тук цял ден, отдадена на мислите си.

— Джони Мартино — отново опита Понд.

— Няма да разглеждам това дело сега — рязко отговори съдийката и се изправи.

Това беше краят. Сега делата щяха да бъдат отложени поне с половин час, вбесено си помисли Уест. Тя и Хамър трябваше да седят в залата и да чакат. Страхотно! Точно така и щеше да стане, ако майката на Джони Мартино бе позволила. Също като Уест госпожа Мартино бе прекалено раздразнена. Тя знаеше какво става. Знаеше, че двете дами отпред бяха Батман и Робин и че съдийката трябва да отиде до тоалетната. Госпожа Мартино стана, преди Бовайн да успее да слезе от трона си.

— Почакайте една минута — високо каза госпожа Мартино, като си проправи път между хората и застана пред съдийката, издокарала в най-хубавата си рокля и обувки. — През цялото време седях тук и видях какво става.

— Госпожо! — запротестира съдийката, която вече стоеше права и бе в криза.

Репортер от радио УТДР се приближи към предната част на залата.

— Не ми викайте госпожо! — размаха пръст госпожа Мартино. — Момчето, което обра всички онези невинни хора, е мой син. Затова имам право да кажа каквото, по дяволите, мисля. Познавам тези жени — каза тя и им се поклони. — Рискуваха живота си, за да помогнат на нещастните хора, когато моят ужасен син ги заплашваше с пистолет, купен от някакъв търговец на наркотици. Е, ще ви кажа нещо.

Уест, Хамър, Понд и всички останали в съдебната зала се заслушаха в госпожа Мартино с интерес. Съдийката реши, че е най-добре да седне и да опита да се сдържи. Госпожа Мартино бе чакала през целия си живот за своя ден в съда и сега се заразхожда като опитен адвокат. Радиорепортерът Тим Никс записваше всичко. Кръвта му шумеше в ушите. Тази история бе невероятна.

— Позволете ми да ви кажа нещо, съдия — продължи госпожа Мартино. — Познавам играта, когато я видя. Всеки път, когато можехте да освободите тези две нещастни дами, вие отказвахте, започвахте други дела, мотаехте ги нарочно.

Тя поклати глава и разпери ръце.

— Защо се държите така с хора, които помагат и се опитват да променят нещата там отвън? Това е позорно. Точно това е думата: „позор“!

— Госпожо, моля ви, седнете… — опита отново съдийката.

Джони Мартино бе докаран от затвора в оранжев гащеризон. Той вдигна дясната си ръка и се закле да каже истината за пореден път в живота си. Хамър седна изправено, изпълнена с възхищение към госпожа Мартино, която не възнамеряваше да млъкне. Всъщност сега, след появата на сина й, тя тъкмо се готвеше да започне. Уест си мислеше развълнувано как ли проклетата съдийка щеше да се измъкне от пълно унищожение. Ха! Уест потисна смеха си и внезапно усети, че е на ръба на истерията и я залива гореща вълна. Понд се усмихна, а репортерът Никс записа светкавично всичко.

— Искате да седна, така ли? — запита госпожа Мартино и пристъпи още по-близо към съдийския подиум. — Тогава ще ви посъветвам нещо. Постъпете както трябва. Изслушайте веднага делото на Джони, чуйте лъжливия, крадлив негодник. После освободете чудесните, смели дами, за да излязат навън и да продължат да спасяват живота на хората и да помагат на онези, които не могат да си помогнат сами, да ни закрилят от злото.

— Госпожо, ще разгледам делото — опита да обясни Бовайн. — Това правим…

Госпожа Мартино бе непоклатима. Тя се извърна и погледна към Джони.

— Кажете ми сега — размаха тя ръце към залата. — Има ли в залата някой, който държи да изпревари тези самопожертвувателни дами? — запита тя, като се огледа и не видя вдигната ръка. — Говорете! — извика госпожа Мартино, после продължи: — Добре тогава. Искаме ли да освободим тези жени?

Всички в съдебната зала я подкрепиха с ръкопляскания и викове в чест на Батман и Робин, които не можеха да направят нищо, освен да седят и гледат очаровани.

— Джони Мартино, признавате ли се за виновен за десет грабежа със смъртоносно оръжие? — запита заместник-прокурорът.

Съдия Бовайн седеше със стиснати зъби и кръстосани крака и не смееше да помръдне.

— Виновен — смотолеви Джони Мартино.

— Какво казва щатът — прошепна с мъка съдийката.

— Господин Мартино се качил е автобус на „Сивата хрътка“^[2] на единадесети юли в един часа на обед — резюмира Понд. — Обрал десет пътници с насочено срещу тях оръжие. После бил заловен и задържан от началник Джуди Хамър и заместник-началник Вирджиния Уест…

— Браво, Батман! — изкрещя някой.

— Робин!

Аплодисментите започнаха отново. Съдия Бовайн не можеше да понесе повече. Би могла да извика шерифа да въдвори ред, но другите й тревоги бяха по-спешни. Беше се държала учтиво, с добри маниери, а бе загубила контрол върху съдебната зала. Това се случваше за първи път. Някой трябваше да плати. И това щеше да е проклетото копеле, предизвикало цялата история с качването си в дяволския автобус.

— Щатът е съгласен да произнесе присъда по десетте обвинения — обяви тя бързо. — Обвиняемият има криминално досие отпреди и ще получи за всяко от десетте обвинения присъда от минимум седемдесет месеца или деветдесет и три месеца максимум, което прави общо седемстотин месеца минимум или деветстотин и тридесет месеца максимум. Съдът се оттегля до един часа — завърши Бовайн, като хвана робата си с ръка и излетя от залата.

Мартино започна да проверява наум сметката на Бовайн.

Репортер Никс се понесе към улица „Саут Макдауъл“, където се помещаваше радиото. Рядко в тяхната станция се получаваха истински новини и вълнуващи истории, сякаш хората, които слушаха кънтри музика не гласуваха и не се интересуваха от престъпността или пък не искаха търговците на дрога да са в затвора. Цялата работа беше, че никой от градските управници не се сещаше за Никс, когато ставаше нещо. Но днес бе неговият ден. Той изфуча от колата си с такава скорост, че му се наложи да се връща обратно два пъти, за да си вземе бележника и да заключи вратата.