Патриша Корнуел
Нощен патрул (12)

Глава дванадесета

Колт се задави и за миг си помисли, че някой е забил щека за билярд в масивния му врат. После, докато съзнанието му се замъгляваше, осъзна, че кучката натиска с показалец меката вдлъбнатина над гръкляна му. Не можеше да диша. Езикът му увисна вън от устата, докато се давеше и се опитваше да си поеме въздух. Очите му сякаш щяха да изскочат. Той се отпусна на колене и се вторачи в дулото на насочения към него пистолет. Ушите му звънтяха и кръвта му шумеше. Кучката крещеше вбесено, като че ли бе готова да го изяде жив.

— Ако мръднеш, ще ти пръсна мозъка, копеле мръсно!

Палавницата се въртеше на сцената. Посетителите си пиеха питиетата. Подкреплението от ченгета нахлу в затъмненото и задимено помещение. Уест бе забила коляно в месестия гръб на Колт и закопчаваше стегнато белезници около китките му. Бразил я гледаше възхитено. Ченгетата поведоха Колт и пияните типове към затвора. Палавницата усети шанса си и се оттегли от подиума, като вадеше дребни банкноти от жартиера си. После облече блузата си, запали цигара и излезе оттук, този път завинаги.

— Защо ли се оставих да ме набуташ в това? — попита Уест, докато отключваше колата. — Вече не върша такива неща.

Тя влезе в колата, закопча предпазния колан и запали двигателя. И двамата бяха развълнувани, но се опитваха да го крият. Бразил придържаше съсипаната си униформена риза, на която липсваха повече от половината копчета. Уест забеляза, че и гърдите му са така добре развити, както раменете, ръцете и краката. Тя незабавно се стегна и спря да излъчва всякакви сигнали, като погледи или думи. Откъде въобще й идваха подобни мисли наум? Не и от самата нея. О, не. Уест отвори жабката и зарови из нея, докато намери телбода, който търсеше.

— Стой кротко — нареди тя на Бразил.

После се наведе към него, защото нямаше друг начин, събра краищата на ризата му и започна да я забожда. Сърцето на Анди заби учестено. Вдъхна аромата на косата й и усети как неговата собствена настръхва, не смееше да помръдне. Ужасяваше се дори от дъха си, докато пръстите й леко го докосваха. Беше убеден, че тя усеща чувствата му и ако той дори помръдне или случайно я докосне, тя никога няма да повярва, че това е случайно. Щеше да си помисли, че той е просто още един от кретените, които не могат да се сдържат, когато видят жена. Никога вече нямаше да го гледа като човешко същество и чувствителна личност. Щеше да се превърне в някакво презряно създание. Ако Уест се наведеше още един сантиметър надясно, той щеше да умре веднага на предната седалка на колата й.

— Кога си правила нещо подобно за последен път? — едва успя да попита той.

Уест покри мизерния си кърпеж с вратовръзката му. Колкото повече се мъчеше да не го докосва, толкова по-несръчни ставаха пръстите й. Тя нервно се опита да върне телбода на мястото му и го изпусна.

— Използвам го за докладите — обясни тя, докато ровеше под седалката. — Никога преди не съм кърпила нечия риза с него — добави тя, като успя да затвори жабката при третия опит.

— Не — каза Бразил и прочисти гърлото си. — Имах предвид, онова, което направи там. Оня тип сигурно тежеше сто и петдесет кила, а ти го скапа. Съвсем сама.

Уест подкара колата.

— И ти би могъл — каза тя. — Всичко, от което се нуждаеш, е обучение.

— Вероятно ти…

Тя вдигна ръка, сякаш да спре движението.

— Не! Не съм частна полицейска академия.

Уест потупа подвижния терминал и нареди:

— Справи се с това и да изчезваме оттук.

Бразил колебливо постави пръсти на клавиатурата и започна да печата. Системата просвири, сякаш го харесваше.

— Господи, това е жестоко — каза той.

— Дребна работа — отвърна Уест.

— Кола седемстотин — обади се диспечер Радар. — Липсващо лице на „Мидланд“ номер петстотин петдесет и шест.

— Мамка му! — изруга Уест, като грабна микрофона и го хвърли на партньора си. — Хайде да видим на какво учат доброволците в наши дни.

— Седемстотин — каза ясно Анди, така че всички да го чуят. — Ние сме десет-осемнайсет на адреса.

 

 

Докладите за липсващи лица изискваха невероятно много писане. Подобни разследвания почти винаги завършваха безплодно, тъй като или лицето всъщност не бе изчезнало, или наистина липсваше, но бе мъртво. Радар щеше да се зарадва повече, ако Уест си беше отнесла боя в „Дебелака“, но сега поне щеше да й осигури попълване на формуляри до края на живота й. На всичкото отгоре „Мидланд“ беше западнал и опасен квартал, не най-подходящото място за една жена и смотания репортер, който я придружаваше.

 

 

Луелин Уитакър живееше в едностаен апартамент. Номер 556, също като всички други в „Мидланд Корт“, бе изписан с огромни букви над вратата. Градската управа бе свършила това безплатно, за да могат полицаите по-лесно да откриват адресите през нощта, докато придържат задъханите кучета и осветяват околността с фенерчетата си. Луелин Уитакър тъкмо се бе преместила тук от „Минт Хил“, където бе работила като касиерка, докато достигна до осмия месец на бременността си и й писна от посещенията на Джералд. Колко пъти трябваше да му казва „не“?

Тя се разхождаше нервно и кършеше ръце. Дъщеря й, четиригодишната Танджин, я наблюдаваше от леглото, което се намираше близо до вратата. До стената бяха подредени кашони, макар и малко на брой, защото семейство Уитакър не пътуваше с много багаж. Луелин се молеше всяка минута на Бога да се отнесе милостиво с нея и да не позволи на Джералд да научи къде се е преместила. Щеше веднага да се появи. О, да. Тя продължи нервната си обиколка. Къде, по дяволите, се бавеха ченгетата? Да не би да мислеха, че тази работа може да се отложи? Ако не успеем сега, ще се заемем по-късно, така ли?

О, да. Той щеше да я намери. Заради проклетото й хлапе. Уити се намираше някъде из улиците сега. Само господ знаеше къде. Вероятно се опитваше да открие Джералд, който не бе родният баща на Уити, а просто последното гадже на Луелин. Уити боготвореше Джералд и точно в това бе проблемът. Танджин внимателно наблюдаваше майка си и ядеше сладолед на клечка. Джералд не бе нищо повече от престъпник и търговец на наркотици, който купуваше и продаваше стока и редовно я използваше.

Марихуана, хероин, крек и какво ли не още. Разхождаше се издокаран в лъскав анцуг и маратонки „Фила“, като че ли бе някой от играчите от НБА. Носеше диамантена обица и шофираше солиден черен джип с украси в червено и жълто. Пристигаше по някое време, а Уити се хвърляше в колата и започваше да говори глупости и мръсотии също като него. След това започваше да ругае Луелин и дори да я шамаросва или да пуши марихуана. Точно като Джералд. Тя чу стъпки по стълбите и извика, за да се увери, че ченгетата идват.

— Полиция — обади се женски глас.

Луелин премести голямото бетонно блокче, сложено пред вратата, и свали стоманеното резе, което бе намерила на един строеж. На задната врата на апартамента имаше същите импровизирани ключалки. Дори ако Джералд или проклетите му приятели успееха да влязат, тя първо щеше да чуе тропане и скърцане и да има време да извади черната си деветмилиметрова „Берета“ модел 92-ФС, зареден с петнайсет куршума. Пистолетът също бе от Джералд. Голяма грешка от негова страна да направи такъв подарък. Ако решеше дори само да почука на вратата й, това щеше да е последният му жест.

— Влезте — обърна се Луелин към двамата полицаи, застанали пред вратата.

Очите на Бразил се приспособиха към ярката светлина на голата крушка. Малкият телевизор работеше тихо и предаваше някакъв мач. В ъгъла стоеше тонколона, стените бяха голи, леглото неоправено и поставено в центъра на стаята, а на него седеше малко момиченце. То имаше множество плитчици и тъжни очи. В стаята бе горещо като в ада и Анди започна да се поти. Уест също. Тя извади безбройните формуляри и се приготви да пише. Луелин започна да разказва на полицайката историята на Уити, включително това, че бе осиновен и ужасно ревнуваше от Танджин и още нероденото бебе.

— Обадил се тук, след като изпуснал автобуса — повтори Уест, докато записваше.

— Искаше да отида да го взема, но му казах, че няма начин — обясни Луелин. — Последния път, когато бях бременна, скочи върху мен и загубих бебето. Тогава беше на петнайсет години. Винаги е бил изпълнен с омраза, защото е осиновен, както вече ви казах. Имаме проблеми още от първия ден.

— Имате ли негова снимка, правена наскоро? — попита Уест.

— Прибрана е някъде из кашоните. Сигурно няма да мога да я намеря.

Майката описа Уити като дребно хлапе с лоша кожа, облечено в торбести джинси, зелена тениска с емблемата на „Стършелите“, маратонки „Адидас“ и бейзболно кепе. Можеше да е къде ли не, но Луелин се страхуваше, че отново се е събрал с лошите си приятели и се е захванал с дрогата.

Бразил почувства съжаление към Танджин, която изглеждаше пренебрегната в суматохата. Тя се смъкна от леглото, очарована от русия младеж в красива униформа с кожен колан. Анди извади фенера си и започна да прави кръгчета светлина, които подскачаха по пода. Танджин не разбра играта и се изплаши. Изпищя силно и очевидно не възнамеряваше да спре, докато полицаите не си отидат. Майката наблюдаваше как Бразил и Уест слизат по стълбите в пълна тъмнина.

— Страхотен номер измисли — каза Уест на партньора си, като слушаше виенето на Танджин.

Бразил пропусна едно стъпало и се просна по задник.

— Щях да сложа крушка, ако имах — обади се Луелин отгоре.

Следващите два часа прекараха в стаята за досиета. Уест продължи да попълва безкрайно количество формуляри, за които дори не подозираше, че съществуват. Това беше ужасно. На всичкото отгоре не познаваше никой от хората тук, а всички те бяха груби и не им пукаше от чина на Уест. Ако беше параноичка, щеше да заподозре конспирация, като че ли някой бе инструктирал чиновниците да й създадат колкото се може повече затруднения. Почти през цялото време те седяха с гръб към нея и отпиваха от колите и портокаловите си сокове. Уест можеше да им нареди да свършат работата вместо нея, но реши да се справи сама.

После тя и Бразил обикаляха известно време из района на „Мидланд“, като се надяваха да мярнат дребния осиновен хлапак с лоша кожа и бейзболно кепе. Минаваха бавно покрай деца, застанали по ъглите и под уличните лампи, които ги оглеждаха враждебно. Уити беше неоткриваем и с течение на времето Бразил усети известна близост с него. Представяше си скапания живот на Уити, самотата и гнева му. Какъв шанс имаше човек като него? Нищо, освен лош пример и ченгета, които като каубои чакаха да му метнат ласото и да го вържат.

Ранните години на Анди също не бяха идеални, но въобще не можеха да се сравняват с това. Той имаше на разположение тенискортове и симпатични съседи. Охраната на „Дейвидсън“ се отнасяше към него като с член от семейството и той винаги бе добре дошъл да посети малкия им тухлен участък и да изслуша техните истории, клюки и преувеличения. Те го караха да се чувства специален, когато влизаше при тях. Същото беше и в пералнята с покрив от ръждясал метал. Дорис, Бети и Сю винаги имаха време за Анди. Същото може да се каже и за снекбара, сладкарницата, книжарницата, въобще всички места, където ходеше.

 

 

Уити никога не бе усетил подобно отношение и вероятно никога нямаше да го усети. В момента, когато Уест мъмреше един шофьор, който бе забравил да си сложи предпазния колан, Уити се мотаеше с героите си из бордеите по улица „Бийтис Форд“. Бяха трима приятели, всичките с няколко години по-големи от Уити. Носеха големи панталони и обувки, големи пистолети и голямо количество мангизи по джобовете си. Поздравяваха се с пляскане на ръце, смееха се и издишаха облаци дим. Да, нощта беше добра и за кратко време празната, болезнена кухина в сърцето на Уити се изпълни и той се почувства отлично.

— Дай ми пистолет и ще работя за вас — каза той на Слим.

— Дребосъче като теб? — изсмя се Слим. — А, не — поклати глава той. — Ще ти дам работа, после ще те напляскат и аз ще остана без нищо.

— Глупости — възрази Уити с груб тон. — Никой не се ебава с мен.

— Да бе, ти си страшен — захили се Тот.

— Да, страшен си — повтори Фрайт, като плесна Уити по главата.

— Човече, трябва да си взема нещо за ядене — каза Слим, който можеше да яде и автомобилни гуми, след като се надрусаше. — К’во ще кажете да ударим „Харди“?

Той наистина го мислеше. Слим и приятелите му бяха под влияние на наркотика и въоръжени, а да оберат „Харди“ им се струваше най-добрата идея за вечерта. Всички се качиха в червения джип на Слим и пуснаха радиото с такава сила, че можеше да се чуе през пет преки. Докато се возеха, Уити размишляваше. Мислеше си за Джералд и за това колко горд щеше да е той с него в момента. Джералд щеше да се впечатли от приятелите на Уити. Хлапето ужасно искаше да ги запознае с Джералд. По дяволите, сигурно тогава щяха да започнат повече да го уважават. Мамка му, наистина щяха. Той наблюдаваше профучаващите покрай тях стълбове и коли, а сърцето му биеше учестено. Знаеше какво трябва да направи.

— Дайте ми пистолет и аз ще го направя — каза той достатъчно високо, за да го чуят над шума от музиката.

Слим, който шофираше, се изсмя отново и го изгледа в огледалото.

— Ще го направиш? Удрял ли си нещо преди?

— Удрял съм майка ми.

Всички се разсмяха.

— Удрял майка си! Уау! Страшен тип!

Младежите се хилеха, охкаха и се удряха по раменете. Фрайт извади лъскавия си револвер „Ругер“ 357 с подвижен мерник и петнайсетсантиметрова цев. Подаде го на Уити, който се държеше, сякаш знаеше всичко за оръжията и притежава много такива. Спряха пред „Харди“. Приятелите се вторачиха със стъклени погледи в Уити.

— Добре, копеле — каза му Слим. Влизаш и поръчваш дванайсет порции бяло месо — нареди му той и му подаде банкнота от двайсет долара. — Плащаш и чакаш. Не прави нищо друго, докато не вземеш храната, разбираш ли? После я слагаш под мишница, вадиш пищова, опразваш касите и побягваш като луд.

Уити кимна, а сърцето му сякаш щеше да изскочи от гърдите.

— Ние няма да седим тук — намеси се Фрайт, като посочи с глава към съседната бензиностанция. — Ще бъдем там отзад, до контейнера за боклук. Ако се забавиш прекалено дълго, ще оставим скапания ти задник тук.

Уити разбра.

— Изчезни от очите ми — грубо и решително каза той, пъхна пистолета в панталона си и спусна тениската отгоре.

Това, което Уити не знаеше, бе, че „Харди“ бе обиран и преди, а Слим, Фрайт и Тот бяха напълно наясно с това. Те се хилеха, палейки по цигара с марихуана, докато се отдалечаваха от него. Дребният задник на Уити щеше да бъде прибран зад решетките тази вечер. Щеше да понаучи някои неща за затвора. Панталонът му щеше да се смъкне поради липсата на колан, а после щеше да падне, когато някой педал решеше, че си пада по сладкото му дупе.

— Дванайсет порции бяло месо — каза Уити с глас, който не звучеше така самоуверено, когато застана зад бара.

Той трепереше и ужасено си мислеше, че дебелата черна жена с мрежа на косата е наясно с плана му.

— Каква гарнитура искаш? — попита тя.

Мамка му. Слим не му беше казал нищо за това. По дяволите. Ако объркаше нещо, щяха да го очистят. Тревожните му очи се стрелнаха наоколо, без да видят джипа никъде.

— Зелева салата. Печен боб. Бисквити — измисли той най-доброто, което можа.

Жената взе двайсетачката, сложи я в касата и му върна рестото. Той го остави на тезгяха, защото се страхуваше, че ако го прибере в джоба си, някой може да забележи пистолета. Когато стисна голямата торба с пилета и гарнитури под треперещата си ръка, Уити извади пистолета и го насочи към стреснатото лице на дебелата жена.

— Дай ми всичките пари, дебелано! — заповяда той с груб глас, докато пистолетът трепереше в малките му ръце.

Уайона беше шеф на ресторанта, а тази вечер обслужваше и клиенти, защото двама от хората й бяха болни. Беше обирана три пъти в живота си и не възнамеряваше да позволи на това дребно лайно да го направи за четвърти път. Тя сложи ръце на кръста си и се вторачи в него.

— Какво ще направиш, петльо? Ще ме застреляш ли? — запита тя.

Уити не бе очаквал подобно нещо. Свали предпазителя, а ръцете му затрепериха още по-силно. Облиза устни, а очите му зашариха нервно наоколо. Настъпи време за решение. По никакъв начин нямаше да остави тази дебелана да го уплаши. По дяволите. Ако излезеше оттук без парите, с престъпната му кариера щеше да е свършено. Дори не бе сигурен дали е поръчал подходящите гарнитури. Мамка му, наистина имаше сериозен проблем. Той затвори очи и дръпна спусъка. Трясъкът беше оглушителен. Пистолетът подскочи в ръката му. Куршумът прониза неоновата табела над главата на Уайона. Тя сграбчи пистолета и го изтръгна от ръката на хлапака, а той побягна навън.

 

 

Уайона твърдо вярваше, че обществото трябва да се отнася по-строго с престъпниците. Тя се спусна да преследва Уити навън. Профуча след него през паркинга към бензиностанцията. Зад нея беше паркиран червен джип, пълен с тийнейджъри, които пушеха трева. Те бързо заключиха вратите. Уити задърпа ръчката на вратата, като крещеше високо. Едрата жена хвана колана на увисналите му джинси и ги смъкна до глезените му. Той се просна на улицата, усукан в панталона си, а тя насочи пистолета към главата на шофьора.

Слим винаги можеше да познае един решителен човек, когато се изправеше срещу него. Тази кучка щеше да го застреля, ако си позволеше дори да мигне. Той бавно повдигна ръце от волана и ги задържа над главата си.

— Не стреляй — помоли я той. — Моля те, не стреляй.

— Хвани телефона и веднага се обади на 911 — нареди му тя.

Той го направи, без да се бави излишно.

— Кажи им къде сте и какво сте направили. Добави и че ако не пристигнат до две минути, ще ти пръсна шибаната глава — извика Уайона и здраво стъпи върху Уити, който се гърчеше на асфалта, покрил главата си с ръце.

— Току-що обрахме „Харди“ и сме зад бензиностанцията на Сентръл авеню — извика Слим в слушалката. — Моля ви, елате по-бързо!

 

 

Селма, диспечерката на 911, която получи обаждането, не бе сигурна за какво точно става дума, но веднага се зае да разпространи съобщението, защото инстинктът й подсказваше, че работите отиват към трагична развръзка. Радар все още не бе приключил с мръсните си номера към Уест за тази вечер. Той веднага й прехвърчи обаждането.

 

 

— По дяволите — каза Уест, когато я повикаха, докато шофираше покрай начално училище „Пиемонт“.

Тя се опитваше да избегне нови проблеми и нямаше никакво желание да я викат повече. Бразил обаче грабна микрофона въодушевено.

— Седемстотин — каза той.

— Неясни неприятности на Сентръл авеню номер четири хиляди — с усмивка съобщи Радар.

Уест натисна педала на газта, полетя по Десета улица и профуча покрай парка на ветераните и площад „Сайгон“. Много патрулни коли потеглиха към същия адрес, тъй като ченгетата вече бяха осъзнали, че шефката им се отзовава на прекалено опасни обаждания, без никой да й помага. Уест пристигна на бензиностанцията и шест полицейски коли с въртящи се лампи заковаха до нея. Това беше необичайно, но тя се почувства благодарна на подчинените си. Тя и Бразил излязоха от колата. Уайона отпусна пистолета, осъзнала, че вече има подкрепа.

— Опитаха се да ме оберат — обясни тя на Бразил.

— Кой? — запита Уест.

— Дребното лайно под крака ми — отново се обърна тя към Анди.

Уест забеляза лошата кожа, бейзболното кепе и зелената тениска. Джинсите на момчето бяха завързани около маратонките му и се виждаха жълтите му боксерки. До него лежеше голяма торба с пилета и гарнитури.

— Влезе и поръча дванайсет порции бяло месо, после извади ей това — каза Уайона и подаде пистолета на Бразил, защото той бе мъж, а тя никога преди не се бе сблъсквала с жени полицаи и не възнамеряваше сега да започне. — Подгоних го и се озовахме тук, при тези копелета — посочи тя към Слим, Фрайт и Тот, които страхливо гледаха от джипа.

Уест взе оръжието от Анди и погледна към шестимата полицаи, които стояха встрани и наблюдаваха.

— Хайде да ги заключим — нареди тя на хората си и се обърна към Уайона: — Благодаря.

Момчетата бяха свалени от джипа и оковани с белезници. Сега, когато отново бяха официални престъпници и не ги заплашваше разстрел, възвърнаха смелостта си. Загледаха полицаите с омраза и се изплюха. В колата Уест изгледа Бразил подканящо. Той взе радиото и съобщи, че напускат паркинга.

— Защо ни мразят толкова много? — запита той.

— Хората са склонни да се отнасят с другите, както са се отнасяли с тях — отговори Уест. — Вземи например ченгетата. Много от тях са същите.

Известно време пътуваха в мълчание. Минаваха през бедняшки квартали и лъскави улици.

— А ти? — запита Бразил. — Как така ти не мразиш?

— Имах хубаво детство.

Това го ядоса.

— Е, аз нямах, но не мразя всекиго. Затова не ме карай да ги съжалявам.

— Какво мога да ти кажа? — запита тя и запали цигара. — Всичко върви така още от райската градина. Гражданската война, Студената война, Босна. Шестте дни, нужни на Господ да създаде всичко това.

— Трябва да откажеш цигарите — каза Анди и си спомни как го докосваха пръстите й, докато оправяха ризата му.