Серия
Анди Бразил (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hornet’s Nest, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,3 (× 3 гласа)
Сканиране
Еми (2014)
Корекция и форматиране
VeGan (2018)

Издание:

Автор: Патриша Корнуел

Заглавие: Нощен патрул

Преводач: Елена Чизмарова

Година на превод: 1998

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Атика

Град на издателя: София

Година на издаване: 1998

Тип: Роман

Националност: американска

Печатница: Атика

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2393


Глава първа

Тази сутрин лятото се намръщи мрачно над Шарлът, а жегата затрептя по асфалта. Движението беше претоварено, хората бързаха напред към обещаното, докато минаваха през новите строежи, където булдозери почистваха миналото. Корпоративният център на ЮЕС Банк се извисяваше шейсет етажа над града, увенчан с корона, която приличаше на тръби на орган, изпълняващ химн за бога на парите. Това бе град на амбиции и промени. Беше пораснал толкова бързо, че невинаги можеше да се ориентира из собствените си улици. Също като момче в пубертета, той се разрастваше бързо, макар и понякога тромаво, а и притежаваше малко повече от онова, което основателите му бяха наричали гордост.

Градът и областта му бяха кръстени на принцеса Шарлът София от Мекленбърг-Щрелиц, преди тя да стане кралицата на Джордж III. Немците, които искаха същата свобода като шотландците и ирландците, бяха едно нещо. Англичаните — съвсем друго. Когато лорд Корнуолис решил да дойде в града през 1780 година и живял на мястото, по-късно познато като град Куин, той бил посрещнат с такава неприязън от упоритите презвитерианци, че нарекъл Шарлът „Американското гнездо на стършели“. Два века по-късно символът с рояка стършели бе официалният печат на града и неговия баскетболен отбор от НБА, а така също и на полицията, която защитаваше всички.

На раменете на колосаната бяла униформена риза заедно с отличителните знаци на висш офицер заместник-началник Вирджиния Уест носеше и същата бяла вихрушка на тъмносин фон. Всъщност повечето ченгета нямаха представа какво точно означава този символ. Някои го смятаха за торнадо, за бухал или брада. Други бяха сигурни, че има нещо общо със спортните прояви в новия стадион за двеста и трийсет милиона долара, който стърчеше в центъра и напомняше за извънземна летяща чиния. Но Уест бе ужилвана повече от веднъж и знаеше какво точно символизира стършеловото гнездо. То я очакваше всяка сутрин, докато шофираше към службата си или четеше „Шарлът Обзървър“. Насилието се вихреше и всички говореха едновременно. Този понеделник тя беше в мрачно настроение, ядосана и готова за схватки.

Градската полиция наскоро бе преместена в новия комплекс от перлен цимент, познат като Център за изпълнение на закона, или ЦИЗ, в сърцето на града на улица „Трейд“ — същия този път, по който преди много години английските потисници бяха влезли в града. Строежите в района изглеждаха безкрайни, сякаш промяната бе вирус, превземащ живота на Уест. Беше кошмарно да паркираш пред ЦИЗ, а и тя все още не се бе установила напълно в офиса си. Наоколо имаше много кални локви и прах, а немаркираната й кола беше нова и яркосиня, което я принуждаваше да посещава автомивките поне три пъти седмично.

Когато стигна до запазените места за паркиране пред ЦИЗ, тя не можа да повярва на очите си. Мястото й бе заето от возило, подходящо за търговец на наркотици, окичено с хромирани орнаменти и боядисано като папагал с боя от преливащи се цветове, някакво сузуки, с помощта на което хората можеха да се преобърнат по повече от един начин, както тя знаеше.

— По дяволите! — изруга Уест и се огледа встрани, сякаш можеше да познае човека, позволил си подобно нахалство.

Различни ченгета спираха и потегляха, транспортирайки затворници в този постоянно движещ се участък, състоящ се от хиляда и шестстотин полицаи и помощници. За момент Уест поседя кротко, като се оглеждаше наоколо, подразнена от аромата на кифлата с бекон и яйца, която вече бе изстинала. Спря пред блестящата стъклена врата, където не можеше да остане повече от петнадесет минути, паркира и излезе от колата, като се мъчеше да се справи едновременно с куфарче, чанта, папки, вестници, закуска и голямо кафе.

Уест затвори вратата си с крак и в същия момент човекът, когото търсеше, излезе от сградата. Беше издокаран като пандизчия, с ниско смъкнати джинси, от които се показваха около десетина сантиметра от пастелно оцветените му гащи. Тази модна тенденция се появи в затвора, където прибираха коланите на затворниците, за да не могат да обесят себе си или някой друг. Тя премина през всички раси и социално-икономически прослойки, докато накрая половината град тръгна със свлечени панталони. Уест не я разбираше. Тя заряза колата и успя да се справи с товара си тъкмо когато онзи тип промърмори „добро утро“, минавайки покрай нея.

— Брюстър!

Гласът й го закова на място, сякаш бе насочила пистолет.

— Защо, по дяволите, си мислиш, че можеш да паркираш на моето място?

Той се ухили и широко разтвори ръце. Проблеснаха пръстени и фалшив „Ролекс“, а пистолетът му се показа изпод якето.

— Огледай се наоколо. Кажи ми какво виждаш. Няма нито едно проклето място за паркиране в целия Шарлът.

— Точно затова на важните хора като мен са определени специални места — отвърна тя на детектива, който бе един от подчинените й, и му подхвърли ключовете си. — Върни ми ги, след като преместиш колата ми — нареди тя.

Уест бе на четиридесет и две години, жена, след която все още се обръщаха. Никога не се беше омъжвала и обвързвала с нещо различно от онова, което й бе предопределено според нея самата. Имаше тъмночервена коса, леко рошава и по-дълга, отколкото я харесваше, тъмни и бързи очи, и сериозна фигура, която не заслужаваше, тъй като не правеше нищо, за да я поддържа. Носеше униформата си по начин, който караше другите жени да пожелаят да изглеждат като нея, но не заради това обличаше синята полицейска униформа вместо цивилните дрехи. Тя бе началник на повече от триста следователи, тарикати като Роналд Брюстър, които непрестанно се нуждаеха от напомняния за ред и законност.

Ченгетата я поздравиха учтиво, когато влезе в сградата. Тя зави надясно и се отправи към кабинета, където началник Джуди Хамър решаваше всички проблеми на полицията в тази област от сто и трийсет квадратни километра с почти шест милиона население. Уест обичаше шефката си, но в момента никак не я харесваше. Знаеше защо бе повикана толкова рано, но не можеше нито да обясни, нито да овладее положението. Това беше смахнато. Тя влезе във външния кабинет на Хамър, където капитан Фред Хорджис говореше по телефона. Той закри слушалката с лявата си ръка и поклати глава към Уест, за да й покаже, че нищо не може да направи. Тя се приближи към тъмната дървена врата, където на лъскава месингова табелка бе изписано името на Хамър.

— Никак не е добре — предупреди я Хорджис.

— Защо ли не се нуждая да го чуя и от тебе? — отвърна Уест раздразнено.

Балансирайки товара си, тя почука с върха на излъсканите си черни обувки и натисна дръжката с коляно, като едва не разля кафето си, задържайки го в последния момент. Вътре Хамър седеше зад отрупаното си бюро, заобиколена от рамкираните снимки на децата и внуците си. На стената зад нея висеше девизът й: „Предотвратете следващото престъпление!“. Хамър беше в началото на петдесетте, облечена в елегантен делови костюм. Телефонът й звънеше безспирно, но в момента умът й бе зает с по-важни проблеми.

Уест разтовари багажа си на единия стол и седна на другия, близо до месинговата награда „Крилатата Победа“, която Асоциацията на полицейските началници бе връчила миналата година на Хамър. Тя не си бе направила труда да я постави на почетно място. Всъщност високата около метър награда продължаваше да заема същото парче от килима до бюрото, сякаш чакаше да я преместят на по-добро място. Джуди Хамър печелеше подобни награди, защото не я интересуваха. Уест махна капака на чашата с кафе и от нея се вдигна пара.

— Вече знам за какво става дума — каза тя. — А ти знаеш какво мисля по въпроса.

Хамър махна с ръка, за да я накара да замълчи. Тя се наведе напред и постави ръце на бюрото си.

— Вирджиния, най-после получих подкрепата на градския съвет, градската управа и кмета — започна тя.

— И всеки един от тях, включително и ти, греши — отвърна Уест, докато разбъркваше захарта и сметаната в кафето си. — Не мога да повярвам, че си успяла да ги навиеш за това. А и веднага мога да ти кажа, че ще намерят някакъв начин да прецакат всичко, защото всъщност не искат да стане. А и ти не би трябвало да го искаш. Напълно откачено е криминален репортер да стане ченге доброволец и да излезе на улицата с нас.

Чу се шумолене на хартия, докато Уест разопаковаше мазната кифла, която Хамър не би доближила до устата си дори в миналото, когато беше под нормата и цял ден бе на крак, работейки в затвора, в отдела за малолетни престъпници, за криминален анализ, досиета, проверки, кражби на коли и по всички други вълнуващи задачи, които жените получаваха по времето, когато не им позволяваха да патрулират из улиците. Тя категорично не вярваше в употребата на мазнини.

— Имам предвид, айде стига! — каза Уест, след като сдъвка хапката си. — Последният криминален репортер на „Обзървър“ ни прекара така зловещо, че ти осъди вестника.

Хамър не обичаше да си спомня за Уайнстийн, бездарното „чудо“, а всъщност престъпник, чийто метод бе да се промъкне в кабинета на дежурния капитан или следствения отдел, когато наоколо нямаше никой. Той имаше навика да краде доклади направо от бюрата, принтерите и факсовете. Гнусното му поведение достигна до кулминация с написването на статия за Хамър, отпечатана на първа страница на неделния вестник, в която твърдеше, че тя използва полицейския хеликоптер за лични нужди. Също така обясняваше как заповядвала на свободните от дежурство ченгета да я возят нагоре-надолу и да вършат домакинската работа в дома й. Когато дъщеря й била арестувана за шофиране в пияно състояние, Хамър уредила да отпаднат обвиненията срещу нея. Нищо от написаното не беше вярно. Тя дори нямаше дъщеря.

Хамър се изправи, видимо изморена и разстроена от ужасното състояние, в което се намираше светът. Погледна през прозореца, пъхнала ръце в джобовете на полата си, с гръб към Уест.

— „Шарлът Обзървър“ и градската управа мислят, че не ги разбираме и не ни пука за тях — започна тя проповедта си отново. — А аз знам, че те не ни разбират и не им пука.

Уест смачка остатъците от закуската си и отвратено ги метна в коша.

— Всичко, от което „Обзървър“ се интересува, е да спечели още един „Пулицър“ — каза тя.

Хамър се обърна към нея със сериозен израз.

— Вчера обядвах с новия им издател. За първи път поне от десет години насам някой от нас успява да проведе цивилизован разговор с техен човек. Истинско чудо.

Полицейската началничка се заразхожда из стаята, като жестикулираше страстно. Нямаше съмнение, че държи на мисията на живота си.

— Наистина трябва да опитаме това. Възможно ли е да се обърне срещу нас? Абсолютно… — Тя замълча за момент. — Но може и да свърши работа. Анди Бразил…

— Кой? — прекъсна я Уест.

— Много е решителен — продължи Хамър. — Завършил е нашата академия за доброволци. Най-високите оценки, които някога сме виждали. Страхотно впечатлил инструкторите. Това означава ли, че няма да ни навреди, Вирджиния? Не, не. Това, което няма да понеса, е този млад репортер да съсипе някое от разследванията ни, като излезе сам на улицата и получи погрешна представа за нашата работа. Няма да го заблуждаваме, лъжем или нараняваме.

Уест сключи ръце зад главата си и изстена. Хамър се върна до бюрото си и седна.

— Ако това тръгне добре — продължи началничката, — помисли си каква полза ще има за отдела и за включването на обществото в полицейската работа не само тук, а и навсякъде по света. Колко пъти съм те чувала да казваш: „Само ако можеше всеки гражданин да излезе поне за една нощ с нас?“.

— Никога вече няма да го кажа — отвърна Уест убедено.

Хамър се облегна на бюрото и размаха пръст срещу заместничката си, от която се възхищаваше, макар понякога да й се искаше да я хване и раздруса заради прекалено дребнавото й мислене.

— Искам те отново на улицата — нареди тя. — С Анди Бразил. Дай му една добра доза, която няма да забрави.

— По дяволите, Джуди! — възкликна Уест. — Не постъпвай така с мен. Затънала съм до ушите в децентрализирането на разследванията. Целият отдел „Улични престъпления“ е прецакан, двама от капитаните ми са навън. Гуди и аз не можем да се съгласим по нито един въпрос, както обикновено…

Хамър не я слушаше. Тя сложи очилата за четене и започна да преглежда някакъв доклад.

— Уреди всичко още днес — нареди тя.

 

 

Анди Бразил тичаше бързо и усилено. Издиша тежко и провери времето на часовника си „Касио“, докато спринтираше по пистата на колеж „Дейвидсън“ в малкото градче със същото име, северно от големия град. Тук той беше пораснал и ходил на училище със стипендии за добър успех и майсторство в тениса. Беше живял в колежа през целия си живот, всъщност в една разнебитена дървена къщичка на улица „Мейн“ срещу гробището, което, също като наскоро смесеното училище, беше отпреди Гражданската война.

Допреди няколко години майка му работеше в кухнята на колежа и Бразил израсна в университетското градче, наблюдавайки богатите хлапета и учените, които винаги бързаха нанякъде. Дори когато вече завършваше с отличие, някои от съучениците му, обикновено най-популярните момичета, го смятаха просто за някой от обслужващия персонал. Те флиртуваха с него, докато сипваше яйца и овесени ядки в чиниите им, но винаги изглеждаха изненадани, когато минаваше покрай тях в коридора, натоварен с учебници и уплашен да не закъснее за час.

Бразил имаше чувството, че мястото му никога не е било тук, нито пък където и да е другаде. Сякаш наблюдаваше хората през стъкло. Не можеше да ги докосне, независимо колко усърдно се опитваше, а и те не можеха да го докоснат, освен ако не бяха от възпитателите. Откак се помнеше, се влюбваше в учители, треньори, охраната на общежитията, администратори, декани, лекари и медицински сестри. Всички те приемаха и дори оценяваха необичайните му идеи, самотни странствания и писанията, които свенливо им показваше, когато ги посещаваше след часовете, обикновено носейки лимонови бонбони от сладкарницата или бисквити от кухнята на майка му. Просто казано, Бразил беше писател, готов да посвети живота си на творчеството. Приемаше съдбата си със смирение и смело сърце.

Беше прекалено ранна сутрин и наоколо нямаше почти никакви други хора, с изключение на съпругата на един от преподавателите, чиято тромава фигура можеше да промени само смъртта. Виждаха се и още две тичащи жени в торбести анцузи, които се оплакваха задъхано от мъжете си, макар че точно на тях дължаха свободното си време и възможността да спортуват, докато останалата част от света работеше. Бразил носеше тениска с реклама на „Шарлът Обзървър“ и шорти и изглеждаше по-млад от двайсет и две. Беше хубав и силен, с високи скули, руса коса и стегнато тяло на спортист. Вероятно не бе наясно с това как хората реагират, когато го видят, или пък просто за него това нямаше значение. Вниманието му винаги беше съсредоточено върху нещо друго.

Бразил пишеше, откак се помнеше. Когато завърши „Дейвидсън“ и започна да си търси работа, обеща на издателя на „Обзървър“ — Ричард Панеса — че ако му даде шанс, вестникът няма да съжалява. Панеса го нае на работа и му възложи да отговаря за телевизионната рубрика, в която пишеше отзиви за всякакви програми и филми. Бразил мразеше да печата отзиви за нещо, което дори не гледаше. Не харесваше колегите от отдела, нито дебелия редактор, който винаги имаше високо кръвно. Ако в близките дни не му възложеха обещаната важна статия, тук нямаше бъдеще за Бразил. Той започна да ходи на работа в четири сутринта, за да може да свърши всичко до обед.

През останалата част от деня обикаляше от бюро на бюро и се молеше да получи скапаните истории, които опитните репортери отказваха. От тях винаги имаше предостатъчно. Подхвърлиха му статията за новия въздушен компресор на „Ингерсол-Ранд“. После му възложиха да опише модното ревю на пристигналите в града чернокожи дизайнери, да разкаже нещо за колекционерите на марки и накрая да отрази турнира по табла в хотел „Радисън“. Бразил интервюира и русия дългокос борец Рик Флеър, когато той бе почетен гост на конгреса на скаутите. Написа статия за рали „Кока-кола 600“, интервюирайки зрителите, които се наливаха с бира, докато състезателните коли трещяха около тях.

В продължение на пет месеца той изработи стотици часове наднормено време и написа повече материали от всички репортери на Панеса. Шефът свика съвещание, на което присъстваха изпълнителният директор, главният редактор и мениджърът на вестника. Събранието се проведе при закрити врати и целта му беше да се обсъди идеята за назначаването на Бразил като сериозен репортер, когато изтекат шестте пробни месеца. Панеса нямаше търпение да види реакцията на Бразил. Очакваше, че хлапето ще се развълнува страхотно, когато му възложат сериозна задача. Бразил обаче не се развълнува.

Вече бе кандидатствал в полицейската академия за доброволци на Шарлът. Изкара проверката успешно и се записа за курс, който трябваше да започне следващата пролет. Планът му беше междувременно да продължи отегчителната си работа в телевизионната рубрика, тъй като часовете там го уреждаха идеално. Надяваше се, че когато завърши академията, редакторът ще му възложи криминалната хроника и той ще може едновременно да работи за вестника и като доброволец полицай. Щеше да напише най-подробните и смислени статии за полицията, които градът някога беше виждал. Ако „Обзървър“ не се съгласеше на това, Бразил щеше да намери друга информационна агенция, която да се съгласи, или щеше да стане ченге. Независимо как хората гледаха на него, Анди Бразил не приемаше отговор „не“.

Сутринта беше гореща и влажна. Потта му се стичаше като река, когато започна осмия километър. Тичаше, загледан в красивите, покрити с бръшлян тухлени постройки отпреди Гражданската война, в сградата с класните стаи, увенчана с купол, и в закрития тенискорт, където се бе борил с останалите студенти от колежа, сякаш загубата означаваше смърт. Беше прекарал живота си в борба за правото да се премести двайсетина километра напред, в сърцето на града, където можеше да си изкарва хляба с писане. Спомняше си първото си ходене до Шарлът, когато беше на шестнайсет години и човек спокойно можеше да отиде до центъра на града. Сега той му приличаше на прекалено амбициозна империя от стъкло и камък, която продължаваше да расте. Не беше убеден, че все още харесва града. Също така не беше сигурен, че градът харесва самия него.

На десетия километър той се просна на тревата и започна да прави лицеви опори. Ръцете му бяха здрави, мускулести, с изпъкнали вени, които подхранваха силата му. Лицето му беше зачервено, а косата, залепнала по мокрото му лице, блестеше като злато. Той се претърколи по гръб и вдиша чистия въздух, наслаждавайки се на приятната умора. Надигна се бавно, протегна се и се изправи. Трябваше да тръгва.

Анди Бразил се приближи към двайсет и пет годишното си черно БМВ 2002, паркирано на улицата. Колата беше излъскана и лакирана с „Покритие за всичко“. Оригиналната емблема на капака в синьо и бяло беше избеляла отдавна, но той наскоро я пребоядиса. Колата бе навъртяла повече от двеста хиляди километра и нещо се разваляше поне веднъж месечно, но Анди можеше да поправи всичко. Тапицерията й бе кожена, а на таблото имаше нов полицейски скенер и късовълново радио. Бразил беше свободен чак до четири часа, но потегли към службата по обед. Тъй като беше криминален репортер на „Обзървър“, той паркираше на специално място до вратата, за да може да изхвърчи веднага, когато се наложи.

В момента, когато влезе във фоайето, той долови мириса на мастило и вестникарска хартия, така както дивото животно усеща миризмата на кръв. Ароматът го възбуждаше също като полицейските светлини и сирени и той се чувствате щастлив, защото пазачът в будката вече не го караше да се разписва. Бразил тръгна нагоре по ескалатора, като тропаше по металните стъпала, сякаш закъсняваше за някъде. Хората, слизащи от другата страна, приличаха на статуи, които го гледаха с любопитство. Всеки в „Обзървър“ го познаваше, но Анди нямаше приятели.

Залата на репортерите беше голяма и мрачна. Чуваше се тракане на клавиши, телефонен звън и скърцане на принтери, които отпечатваха новините. Репортерите седяха напрегнато пред екраните на компютрите си и прелистваха бележници с името на вестника върху кориците. Някои се разхождаха из залата, а жената, която отговаряше за колонката с местни новини, бързаше към вратата в преследване на някаква история. Бразил все още не можеше да повярва, че е член на този важен, неудържим свят, където думите имаха силата да променят съдбите и начина на мислене на хората. Той разцъфтяваше от драмата, вероятно защото бе захранван с нея от раждането си, макар и невинаги по добър начин.

Бюрото му се намираше в градската секция, малко зад остъкления кабинет на издателя Панеса, от когото Бразил се възхищаваше и отчаяно искаше да впечатли. Панеса беше хубав мъж, със сребристоруса коса и слаба фигура, която не бе загубила елегантността си, макар той отдавна да бе прехвърлил четиридесетте. Издателят беше висок и стегнат, винаги облечен в чудесни тъмносини или черни костюми и лъхаше на скъп одеколон. Бразил го смяташе за много мъдър, въпреки че все още не бе имал възможност да се увери в това.

Всяка неделя Панеса пишеше редакторската колонка, а жените в района на Шарлът му пращаха възхитени писма и тайно се чудеха какъв ли бе Ричард Панеса в леглото, или поне Бразил си въобразяваше това. Панеса провеждаше заседание, когато Анди седна зад бюрото си, скрито хвърли поглед към царството на издателя и се опита да изглежда зает, като отваряше бележници и чекмеджета и преглеждаше препечатки на отдавна издадени материали. От вниманието на Панеса не избягна фактът, че младият криминален репортер дойде четири часа по-рано в първия ден на новата работа. Това не го изненада.

Първият проблем на Бразил бе, че Томи Аксъл бе оставил на бюрото му още една роза, купена от „7-единайсет“[1]. Тя имаше тъжния, нездрав вид на хората, които пазаруваха в магазини, продаващи червена опакована страст за долар и осемдесет. Розата бе все още увита в прозрачен найлон, а Аксъл я бе пъхнал в бутилка с вода. Томи беше музикалният критик на вестника и Бразил знаеше, че в момента седи и го наблюдава от мястото си. Анди извади един кашон изпод бюрото.

Той още не бе приключил с преместването си, а и тази задача не бе особено интересна. Но засега не му бяха възложили нищо друго, а първата от серията статии за доброволната полицейска академия беше готова. Анди не можеше да я редактира и допълва безкрайно, а се ужасяваше от мисълта, че може да седи в репортерската зала без работа. Беше добил навика да преглежда всичките шест издания на вестника, често четеше таблото за обяви, проверяваше празната си пощенска кутия и нарочно се мотаеше с преместването на малобройните си вещи на краткото разстояние от двайсет метра.

Притежанията му включваха бележник с указания как да се свърже с телевизионните станции и различните програми и телефонните номера на колекционерите на марки и Рик Флеър, които вече не му трябваха. Бразил имаше няколко тетрадки, химикалки, моливи, копия на статиите си и карти на града и почти всичко можеше да се побере в куфарчето, което бе купил от една разпродажба в „Белк“, когато го назначиха. То беше от лъскава виненочервена кожа с месингови закопчалки и Анди чувстваше страхотна гордост, когато го носеше.

Нямаше снимки, които да подреди на бюрото си, тъй като беше единствено дете и не притежаваше домашно животно. Сети се, че може да звънне вкъщи, за да провери как вървят нещата. Когато се върна от тренировката си, за да се изкъпе и преоблече, майка му спеше на канапето в хола както обикновено. Телевизорът гърмеше, предавайки някаква сапунена опера, която тя после нямаше да си спомня. Госпожа Бразил всеки ден наблюдаваше живота по седми канал, но не можеше да опише нито една история. Телевизията представляваше единствената й връзка с хората, като се изключеха отношенията със сина й.

Половин час след като Бразил се появи в репортерската зала, телефонът на бюрото му звънна и го стресна. Той грабна слушалката и пулсът му се ускори, докато се чудеше кой ли знае, че той вече работи тук.

— Анди Бразил — представи се той професионално.

Тежкото дишане бе познато, а гласът принадлежеше на същата жена, която му се обаждаше от месеци. Бразил можеше да си я представи легнала на леглото или овехтялото си канапе, където си вършеше работата.

— В ръката ми е — каза извратеното създание с нисък, дрезгав глас. — Държа го. Плъзга се навътре и навън като тромбон…

Анди тръшна слушалката на мястото й и погледна Аксъл обвинително, но той говореше с един от репортерите. За първи път в живота си Бразил получаваше неприлични телефонни обаждания. Единственият подобен инцидент му се случи веднъж, когато миеше БМВ-то си на автомивката в Корнелиус. Някакъв подпухнал тип в жълт фолксваген спря до него и го попита дали иска да спечели двайсет долара.

Първата мисъл на Бразил бе, че онзи му предлага да измие фолксвагена му, защото се е впечатлил от чудесната работа на Анди по собствената му кола. Беше сгрешил. Оказа се, че подпухналият просто го е харесал. Анди запомни номера на колата му и все още го пазеше в портфейла си и очакваше деня, когато ще може да го заключи. Това, което мъжът в жълтия фолксваген му предложи, бе престъпление срещу природата и стария закон на Северна Каролина, който никой не можеше да разтълкува. Съвсем ясно беше какво искаше в замяна на парите си. Бразил не можеше да си представи защо някой би искал да направи подобно нещо на непознат. Той дори не би пил от същата бутилка с повечето хора, които познаваше.

Анди не беше наивен, но сексуалните му преживявания в колежа „Дейвидсън“ бяха доста по-ограничени от тези на съквартиранта му и той го знаеше. През втория семестър на последната година Анди прекара повечето нощи в библиотеката. Там имаше удобно канапе и докато съквартирантът му спеше с приятелката си, Бразил спеше с книгите. Никой не се усети, с изключение на няколко от преподавателите, които редовно го виждаха да излиза, вместо да влиза в сградата около шест часа сутринта. По това време той се отправяше към втория етаж на порутената къща на улица „Мейн“, която споделяше със съквартиранта си. Разбира се, Бразил си имаше собствена стая в онази дупка, но стените бяха прекалено тънки и той не можеше да се съсредоточи, когато Дженифър и Тод действаха активно. Всяка тяхна дума и всичко, което правеха, се чуваше твърде ясно.

Анди излизаше със Софи от Сан Диего, която също учеше в колежа. Не успя да се влюби в нея и това направи желанието й неконтролируемо и почти съсипа учението й. Отначало свали няколко килограма. Когато това не свърши работа, си ги възстанови. Пропуши и отказа цигарите, разболя се от мононуклеоза и оздравя, отиде при психоаналитик и после му разказа всичко. Никоя от историите й не можа да възбуди Анди, както тя се надяваше. Най-после Софи се примири и преспа с учителя си по пиано по време на коледната ваканция. По-късно призна греха си на Анди. Тя и Бразил започнаха да се занимават със секс в нейния сааб и в стаята й в общежитието. Софи беше опитна, богата и учеше медицина. Търпеливо му обясняваше анатомични подробности, а той се залавяше с проучвания, от които всъщност не се нуждаеше.

В един на обед Бразил тъкмо бе включил компютъра си и извадил от кошницата статията за полицейската академия, когато редакторът му седна до него. Ед Пакър беше най-малко на шейсет, с рошава бяла коса и разсеяни сиви очи. Носеше грозни, завързани как да е вратовръзки и ръкавите на ризата му винаги бяха навити. Вероятно преди години е бил дебел. Панталоните му бяха огромни и вечно затъкваше ризата си в тях, както правеше и сега. Анди му отдаде пялото си внимание.

— Изглежда, довечера ще е нощта — съобщи му Пакър.

Бразил знаеше точно какво иска да каже редакторът и замахна триумфално, сякаш току-що бе спечелил щатския тенис турнир.

— Да! — възкликна той.

Пакър не можа да се въздържи да не погледне към екрана на компютъра. Написаното прикова интереса му и той извади очилата от джоба на ризата си.

— Това е нещо като първо впечатление от уроците ми в академията — обясни Бразил поизнервено. — Знам, че нямах възложена задача, но…

Пакър наистина хареса това, което четеше, и почука с пръст по екрана.

— Този абзац трябва да е водещият. На твое място бих го преместил в началото.

— Добре. Добре — развълнувано се съгласи Анди и премести текста по-нагоре.

Пакър приближи стола си и избута Анди встрани, за да прочете още малко. Материалът беше доста дълъг. Щеше да се наложи да го пуснат в неделното издание. Редакторът се зачуди кога Бразил е успял да го напише. През последните два месеца работеше през деня, а вечер посещаваше полицейската академия. Спеше ли понякога проклетото хлапе? Пакър никога не бе виждан нещо подобно. Бразил определено го изнервяше, караше го да се чувства стар и некадърен. Пакър си припомни колко вълнуваща изглеждаше журналистиката, когато беше на годините на Анди, а светът го изпълваше с учудване.

— Преди малко говорих по телефона със заместник-началник Вирджиния Уест — съобщи той на протежето си, докато четеше. — Шеф на следствието…

— Е, с кого ще изляза? — прекъсна го Бразил, който очакваше с такова нетърпение излизането с полицията, че не успя да се сдържи.

— Трябва да се срещнеш с Уест в четири следобед, в кабинета й. Ще се возиш с нея до полунощ.

Бразил току-що беше прекаран и не можеше да повярва на ушите си. Вторачи се в редактора, който тъкмо бе провалил единственото нещо, за което Анди разчиташе на него.

— В никакъв случай не съм съгласен да бъда пазен и наблюдаван от шефовете! — извика Бразил, без да се интересува кой ще го чуе. — Не отидох в проклетата им академия, за да…

Пакър също не се интересуваше кой ще ги чуе, но по различна причина. През последните трийсет години бе навикнал на оплаквания, тук и у дома, и вниманието му се отвличаше бързо. Слушаше разсеяно, като същевременно си припомняше откъслеци от други разговори. Внезапно се сети, че жена му го беше помолила да купи храна за кучето, когато се прибира у дома. Освен това в три часа трябваше да заведе животното при ветеринарния лекар за някаква инжекция, а после самият той имаше час за лекар.

— Не разбираш ли? — продължи Бразил. — Те просто искат да ме манипулират, да ме използват за реклама на връзките си с обществеността!

Пакър се надигна от стола. Наведе се над Бразил като вековно дърво, чиято сянка става все по-голяма с минаването на годините.

— Какво да ти кажа? — запита Пакър и отново затъкна ризата си. — Никога преди не сме правили такова нещо. Това предлагат ченгетата и градската управа. Ще трябва да подпишеш декларация. Ще си водиш бележки, но няма да правиш снимки или записи с камера. Ще вършиш това, което ти наредят. Не искам да те застрелят някъде из улиците.

— Добре. Трябва да ида до вкъщи, за да си облека униформата — реши Бразил.

Пакър го остави, придърпа нагоре панталона си и се отправи към тоалетната. Анди се отпусна на стола си и се вторачи в тавана, сякаш единственото, което притежаваше, току-що му бе отнето. Панеса го наблюдаваше през стъклото, като се чудеше как младежът ще се справи със ситуацията, но твърдо убеден, че ще успее. Програмистката Бренда Бонд му хвърли поглед над компютъра, който поправяше. Бразил никога не й обръщаше внимание. Намираше я за противна, кльощава и бледа, с грозна черна коса. Беше проклета и завистлива, убедена, че е по-умна от Анди. Всъщност повечето компютърни експерти и учени бяха като нея. Той си представяше как Бренда Бонд прекарва живота си в „Интернет“, увлечена в разговори с непознати, защото кой ли би я търпял наистина?

Бразил въздъхна и се надигна от стола. Панеса го видя как взима грозната червена роза заедно с бутилката и се усмихна. Панеса и жена му отчаяно бяха желали син и след раждането на петте им дъщери или трябваше да се преместят в по-голяма къща, да станат католици или мормони, или да практикуват безопасен секс. Вместо това обаче се бяха развели. Панеса се чудеше какво ли е да имаш син като Анди. Бразил беше невероятно хубав, чувствителен и макар още резултатите да не бяха налице, най-големият талант, прекрачил през вратата на вестника.

 

 

Томи Аксъл пишеше обширна статия за новия албум на К. Д. Ланг, който слушаше на уокмена си. Имаше високо самочувствие и смяташе, че прилича на Мат Дилън[2], макар че не беше известен и никога нямаше да бъде. Бразил застана до бюрото на Аксъл и остави бутилката с розата до клавиатурата на компютъра му. Томи, който се поклащаше в ритъма на песента, издокаран в тениска с реклама на „Стар Трек“, изненадано свали слушалките и се вторачи в Анди с влюбен поглед. Това беше неговият човек. Знаеше го още от шестгодишен, имаше някакво предчувствие, че божествено същество като Бразил ще изравни орбитата си с неговата, когато планетите се подредят.

— Аксъл — райският глас на Бразил прозвуча като гръмотевица, — никакви цветя повече!

Томи се вторачи във великолепната роза, когато Бразил се завъртя и тръгна. Анди не го мисли наистина, убеждаваше се Аксъл, загледан в него. Приближи стола до бюрото си и кръстоса крака, копнеейки за русия бог, който стремително излезе от залата. Томи се зачуди къде ли отива любимият му. Анди носеше куфарчето си и, изглежда, нямаше да се върне. Разбира се. Томи имаше домашния му телефон, защото го бе открил в указателя. Анди не живееше в града и това силно озадачаваше Аксъл.

Вероятно Бразил не изкарваше повече от двайсет хиляди на година, но колата му беше страхотна. Аксъл караше вехт форд ескорт. Боята му се лющеше и вече напомняше за лицето на Кийт Ричардс. Нямаше компактдискова уредба и „Обзървър“ отказваше да му купи. Аксъл беше решил да припомни за това на всички някой ден, когато успее да се премести в „Ролинг Стоунс“[3]. Томи беше на тридесет и две години. Навремето се ожени и бракът му издържа точно една година. Една вечер той и жена му се спогледаха над украсената със свещи маса и се зачудиха на необяснимата си връзка, останала загадка през цялото това време. Бяха като същества от различни планети.

Споразумяха се да се разделят и всеки да тръгне по своя път. Това нямаше нищо общо с навика му да примамва разни хлапета по концертите, след като „Мийтлоуф“, Глория Естефан или Майкъл Болтън ги бяха пощурили. Аксъл им задаваше по няколко въпроса и снимките на момчетата с маратонки, плитки или бръснати глави и обици по цялото тяло се появяваха във вестника. После му се обаждаха развълнувани, искаха увеличени снимки, нови интервюта или билети за концерт. Едно нещо обикновено водеше до друго.

Докато Аксъл мислеше за Бразил, последният напълно го бе забравил. Той седеше в БМВ-то си и се опитваше да пресметне кога ще свърши бензинът, тъй като нито бензиномерът, нито километражът бяха работили от години. Резервните части за БМВ му се струваха скъпи като части за самолет и той просто не можеше да си ги позволи. Всъщност това не беше много разумно за човек, който шофираше прекалено бързо и не обичаше да стои на пътя и да чака някой да го закара до най-близката бензиностанция.

Майка му все още хъркаше пред телевизора. Бразил се бе научил да минава през рушащата се къща и семейния живот, който тя олицетворяваше, без да ги забелязва. Тръгна направо към малката си стая, отключи вратата и я затвори след себе си. Пусна касетофона, но не прекалено силно и отвори гардероба. Обличането на униформата представляваше истински ритуал и Анди смяташе, че никога няма да му омръзне.

Първо я разполагаше на леглото и се вглеждаше в нея, едва вярвайки, че някой му е позволил да носи толкова прекрасно нещо. Униформата му беше тъмносиня с идеално изгладени ръбове и пагоните бяха украсени със снежнобялото гнездо на стършели, което изглеждаше като живо. Винаги обуваше първо черните памучни чорапи. После грижливо придърпваше летния панталон с тънък кант отстрани, който беше прекалено топъл, независимо от лекия плат.

Ризата беше любимото му нещо заради пагоните. Той пъхна ръце в късите ръкави, грижливо се закопча догоре пред огледалото и сложи вратовръзката. После дойде ред на табелката с името му и свирката. Закачи фенера и пейджъра си на тежкия черен кожен колан, като остави място за радиостанцията, която щеше да получи в ЦИЗ. Меките му ботуши не бяха от твърда кожа като войнишките, а приличаха повече на високи маратонки. Можеше да тича с тях, ако се наложеше, и се надяваше това да стане. Не носеше шапка, защото началник Хамър не държеше на това.

Бразил се огледа внимателно, за да се увери, че всичко е наред. Отправи се обратно към центъра на града, облегнал ръка на отворения прозорец на колата, защото се наслаждаваше на реакцията на шофьорите в другата лента, когато видеха пагоните му. Хората внезапно намаляваха. Пускаха го да мине, когато светнеше зелено. Някои го питаха за посоките. Някакъв мъж се изплю и го изгледа с неприязън, каквато Бразил не заслужаваше. Двама тийнейджъри в пикап започнаха да му се подиграват, но той не им обърна внимание и продължи, сякаш това не бе ново за него и винаги е бил ченге.

ЦИЗ се намираше на няколко пресечки от вестника и Бразил познаваше пътя така добре, като че ли си отиваше у дома. Той спря на паркинга за посетители и остави БМВ-то на мястото за репортери, като го паркира под ъгъл, както правеше винаги, за да не ударят вратите му. Излезе и тръгна по излъскания коридор към кабинета на дежурния капитан, защото нямаше представа къде е отдел „Разследвания“, а не можеше просто да се разхожда наоколо без разрешение. В академията бе прекарал времето си в класната стая или на улицата, като се учеше как да ръководи движението и да се справя с инциденти, които не се докладваха в полицията. Не знаеше как да намери пътя в този четириетажен комплекс и застана до вратата, внезапно притеснен от униформата си, която не включваше пистолет, палка, сълзотворен спрей или нещо друго полезно.

— Извинете — обади се той.

Дежурният капитан беше едър и стар. Седеше зад бюрото си и преглеждаше някакви снимки заедно със сержанта. Не му обърнаха внимание. За момент Бразил се загледа в телевизионния репортер от канал 3, Брент Уеб, който, наведен над кошниците с доклади и документи, крадеше каквото си искаше. Невероятно. Анди видя как онзи задник пъхна докладите в куфарчето си, където никой друг журналист от града нямаше да ги види, сякаш за него бе напълно приемливо да мами Бразил и всеки друг, който се опитваше да съобщи новините. Анди се вторачи в него, после в капитана и сержанта, които очевидно не се интересуваха какви престъпления се извършват пред очите им.

— Извинете — отново опита Бразил, този път по-високо.

Той влезе вътре, грубо пренебрегнат от ченгетата, които мразеха вестника от толкова дълго време, че вече не помнеха защо.

— Трябва да намеря кабинета на заместник-началник Уест — каза Бразил, който не бе съгласен да го пренебрегват.

Дежурният капитан повдигна следващата страница със снимки към лампата. Сержантът обърна гръб на Бразил. Уеб спря да краде и се усмихна развеселено, дори подигравателно, като оглеждаше Анди и преценяваше непознатото хлапе, издокарано в полицейска униформа. Бразил бе гледал предостатъчно Уеб по телевизията, за да го познае веднага, а и доста бе слушал за него. Другите репортери го наричаха „Измамника“ заради това, на което Бразил току-що бе станал свидетел.

— Е, как ти харесва да си доброволец? — снизходително запита Уеб, който нямаше представа кой е Анди.

— Накъде е отдел „Разследвания“? — отвърна Бразил с пронизващ поглед, сякаш даваше заповед.

Уеб кимна.

— Нагоре по стълбите, не можеш да го пропуснеш.

Уеб отново огледа дрехите на Анди и започна да се смее. Капитанът и сержантът се присъединиха към него. Бразил грабна куфарчето на телевизионния репортер и извади руло откраднати доклади. Приглади ги и ги прелисти. После ги подреди спретнато, без да бърза, докато всички го наблюдаваха. Лицето на Уеб стана тъмночервено.

— Смятам, че началник Хамър би искала да види „Измамника“ в действие — усмихна му се Бразил.

Ботушите му стъпваха безшумно, когато излезе от стаята.

Бележки

[1] Верига денонощни магазини. — Б.пр.

[2] Американски актьор. — Б.пр.

[3] Известно музикално списание. — Б.пр.