Патриша Корнуел
Нощен патрул (17)

Глава седемнадесета

Болница „Каролина“ бе прочута с отличните си специалисти и техника. От всички части на щата тук докарваха с хеликоптери сериозно пострадали пациенти. В ранната утрин хеликоптерите стояха неподвижно на червените площадки на покрива, обозначени с големи букви „Х“, а ведомствените автобуси се движеха бавно от паркингите към различните райони на огромния болничен комплекс. Линейките на болницата бяха в бяло и синьо, цветовете на „Стършелите“, които изпълваха гражданите на Шарлът с гордост.

Целият персонал в болницата знаеше, че бе пристигнал важен пациент. Нямаше да се допусне чакане, кървене по столовете, небрежност или невнимание. Сет Хамър, както погрешно бе регистриран и наричан през по-голямата част от живота си, бе закаран направо в спешното отделение. Вкарваха го и го изкарваха от много стаи. Той не бе убеден, че разбира обясненията на красивата лекарка, но изглежда, според нея, макар куршумът да бе нанесъл значителни вреди и разкъсвания на тъканите му, поне не бе унищожил никакви важни артерии и вени. Все пак, тъй като Сет беше наистина важен пациент, никой не си позволяваше да рискува. Обясниха му, че ще му направят артериография и ще го напълнят с някаква боя, за да търсят нещо. После щяха да му направят клизма с барий.

Хамър паркира на определеното за полицията място в четири сутринта. Бразил беше изпълнил двайсет страници в бележника си и знаеше за нея повече от всеки репортер, който някога бе живял. Тя хвана голямата си чанта с тайното отделение, излезе от колата и си пое дъх дълбоко.

Бразил се притесняваше ужасно от следващия си въпрос, но все пак трябваше да попита. Това беше и за нейно добро.

— Началник Хамър — поколеба се той, — мислите ли, че мога да доведа тук фотограф, за да ви снима на излизане от болницата?

Тя му махна с ръка, отдалечавайки се.

— Не ми пука.

Колкото повече се замисляше по въпроса, толкова по-ясно Хамър осъзнаваше, че всъщност няма никакво значение какво ще напише Бразил. Животът й беше свършил. Само за един кратък ден всичко бе загубено. Беше убит един сенатор, пета жертва на серия жестоки убийства, а полицията не се доближаваше до убиеца. ЮЕС Банк, която притежаваше града, не я одобряваше. Сега мъжът й си бе прострелял задника, докато си играеше на руска рулетка. Подигравките нямаше да имат край. Случката поставяше въпроса за това кое Сет е смятал за най-важния си орган. Хамър щеше да изгуби работата си. Какво още по дяволите, рискуваше да загуби? Можеше да си позволи да я снимат на излизане от болницата. Бразил тъкмо бе приключил разговора си по телефона и сега бързаше да я настигне.

— Трябва да отпечатаме и историята за Черната вдовица, ако вече има положителна идентификация — нервно й напомни той.

Хамър не се заинтересува.

— Чудя се — продължи да изпробва късмета си Анди, — дали ще имате нещо против, ако вмъкна един-два детайла, които може да подмамят убиеца?

— Какво? — стреснато го изгледа Хамър.

— Нали разбирате, да го пораздразня малко. Е, заместник-началник Уест също не мислеше, че това е добра идея — призна той.

Съобразителната полицейска началничка схвана идеята му и се заинтересува.

— Добре, стига да не разкриваш прекалено важни детайли.

Хамър забеляза дежурната сестра и се отправи към нея. Не беше нужно да й се представя.

— Той е на преглед в момента — съобщи сестрата. — Искате ли да почакате?

— Да — отговори Хамър.

— Имаме самостоятелна стая, която свещеникът използва. Ако искате спокойствие, може да седнете там — каза сестрата на жената, която бе една от нейните героини.

— Ще се настаня там, където седят всички — реши Хамър. — Някой може да има нужда от онази стая.

Сестрата искрено се надяваше, че подобна нужда няма да възникне. Никой не бе умрял през последните двайсет и четири часа и тя се молеше това положение да се запази и в нейната смяна. Винаги сестрите бяха тези, които отнасяха тежката работа в такива случаи. Лекарите внезапно изчезваха. Понасяха се към следващата драма и оставяха сестрите да вадят маркучи, да закачат етикети по пръстите на краката на труповете, да карат тялото до моргата и да се оправят със скърбящите роднини, които никога не можеха да повярват и заплашваха, че ще съдят болницата.

Хамър намери два стола в ъгъла на чакалнята. Там имаше около двайсет изтормозени човека, повечето придружени от някой, който се опитваше да ги успокои. Някои се разправяха, други стенеха и кървяха, опипваха счупени крайници и държаха лед върху изгаряния. Почти всички плачеха или куцаха към тоалетната и пиеха вода, борейки се с новия пристъп на повръщане.

Хамър се огледа и разстрои от това, което видя. Точно за това бе избрала професията си. Светът се разпадаше и тя искаше да помогне. Хамър фокусира вниманието си върху млад мъж, който й напомни за сина й Ранди. Младежът беше сам и седеше през пет стола от нея. Гореше от треска, потеше се и трепереше и му бе адски трудно да диша. Хамър погледна обиците, изтощеното му лице и мършаво тяло и разбра какво му има. Младежът седеше със затворени очи и облизваше напуканите си устни. Очевидно всички в чакалнята седяха колкото се може по-далеч от него, особено онези, които кървяха. Хамър се надигна. Бразил не сваляше очи от нея.

Дежурната сестра се усмихна, когато Хамър отиде до нея.

— Какво мога да направя за вас? — запита тя.

— Кой е онзи младеж там? — посочи Хамър.

— Има някаква дихателна инфекция — обясни делово сестрата. — Нямам право да съобщавам имена.

— Аз мога да науча името му и от самия него — каза Хамър. — Искам голяма чаша вода с много лед и одеяло. И кога най-после вашите хора ще се появят да го видят? Той изглежда, сякаш ще изгуби съзнание всеки момент, а ако това стане, аз ще знам за него.

Няколко секунди по-късно Хамър се върна в чакалнята с вода и меко одеяло. Седна до младежа и го зави. Той отвори очи, когато усети нещо до устните си. Водата беше ледена и прекрасна. По него започна да се разлива топлина, треперенето му се поуспокои, а трескавите му очи се спряха върху ангел. Харъл Уудс беше умрял и сега му даваха да пие райска вода.

— Как се казваш? — долетя отдалеч гласът на ангела.

Уудс искаше да се усмихне, но устните му започнаха да кървят, когато се опита.

— Имаш ли шофьорска книжка в себе си? — попита ангелът.

Младежът смътно се озадачи, че в наши дни дори раят изискваше документ за самоличност със снимка. Разкопча бавно черната си чантичка и подаде книжката на ангела. Хамър записа необходимата информация, в случай че момчето може да се нуждае от подслон, когато излезе оттук, което не беше много вероятно. Две сестри се отправиха бързо към тях и Харъл Уудс бе приет в отделението за болни от СПИН. Хамър се върна на стола си, като се чудеше дали някъде може да намери кафе. После забрави, защото се залови да помага на още хора. Разказа на Бразил, че е искала да прави това, откак се помни.

— За съжаление полицията изглежда част от проблема в наши дни — каза тя. — Колко често всъщност помагаме?

— Вие току-що го направихте — отвърна Бразил.

Тя кимна.

— Това не е полицейска работа, Анди. Това е човечност. Трябва да върнем човечността във всичко, което правим, защото иначе няма никаква надежда. Тук не става дума за политика, власт или просто прибиране на престъпници. Истинската полицейска работа винаги е била и трябва да бъде свързана с това да си помагаме и разбираме. Ние сме едно цяло.

 

 

Тялото на Сет бе подложено на тормоз. Артериограмата му бе чудесна, а от червата му не изтече никакъв барий, но поради статута му на важна личност не го оставяха на мира. Събличаха го и го обличаха, проснаха го по корем, а в момента сестрите бодяха нежната му плът с игли, които причиняваха невероятна болка. На всичкото отгоре му сложиха и катетър, докараха бутилка азот и я свързаха с маркуч. После го подложиха на нещо, наричано от тях „иригация“, което всъщност представляваше промивка с физиологичен разтвор и антибиотици. Прочистваха го грижливо, а той мрънкаше.

— Дайте ми упойка — молеше се той.

Рискът бе прекалено голям.

— Каквото и да е — продължаваше да хленчи Сет.

Направиха компромис и му дадоха лекарство, наречено мидазолам, което не облекчаваше болката, но те караше да я забравиш. Макар на рентгеновите снимки да откриха куршума, никога не можеха да стигнат до него през това количество тлъстини, освен ако не накълцаха Сет като за кебап. Лекарката бе сигурна в това. Казваше се доктор Уайт. Беше на тридесет и една години, възпитаничка на „Харвард“ и „Джон Хопкинс“, а стажа си бе изкарала в клиника „Кливланд“. Доктор Уайт нямаше да се страхува да остави куршума вътре, ако бе от обикновените със закръглен връх. Но куршумите с кухи върхове се отваряха като цветя при удара в месото. Деформираният куршум в тялото на съпруга на полицейската началничка бе прорязал дълбока пътека, точно както бе планирано от „Ремингтън“, и можеше да продължи да нанася поражения. Без съмнение рискът от инфекция бе прекалено голям. Доктор Уайт направи разрез, за да може раната да се оттече, после я превърза. Слънцето вече бе изгряло, когато лекарката се срещна с Хамър в реанимацията, където изтощеният Сет лежеше настрани. До него стояха системи, които вливаха антибиотици във вените му. Около леглото бе спусната завеса, осигуряваща уединение на важните пациенти, както бе предвидено в неписаните правила на болницата.

— Ще се оправи — съобщи доктор Уайт на Хамър.

— Слава богу — облекчено отвърна полицайката.

— Искам да го задържим в отделението през нощта и да продължим с интравенозните антибиотици. Ако вдигне температура през първите двайсет и четири часа, ще го задържим по-дълго.

— Значи и това може да стане? — разтревожено запита Хамър.

Доктор Уайт не можеше да повярва, че стои тук и отговаря на въпросите на началничката на полицията. Лекарката бе изчела всички статии за тази невероятна жена. Искаше да стане точно като нея след години, когато поостарее и добие по-голям авторитет. Нежна и грижовна, силна, хубава, украсена с перли, но опасна. Никой не можеше да си играе с Хамър. Със сигурност тя не трябваше да се примирява с тормоз, подобен на онзи, на който старите лекари подлагаха Уайт. Повечето от тях бяха завършили „Дюк“, „Принстън“ и „Дейвидсън“ и носеха връзките с емблемите на университетите си, когато отиваха на концерт или на коктейл. Не се и замисляха, когато някой от тях решеше да си вземе почивен ден, за да отиде да играе голф или да поплува. Но когато Уайт се нуждаеше от час-два, за да отиде на гинеколог, да посети болната си майка или да се разболее от грип, това за тях бе още един пример защо жените нямаха място в медицината.

— Разбира се, не очакваме никакви проблеми — успокои тя Хамър. — Но тъканите са доста увредени.

Лекарката замълча за момент, като се чудеше как да обясни по-дипломатично.

— По принцип куршум с такава мощност и скорост щеше да излезе от другата страна, когато е изстрелян от толкова близо. Но в този случай куршумът не е могъл да премине поради голямата маса.

Единственият образ, който се появи в главата на Хамър, бе от тестовете за огнестрелни оръжия, провеждани чрез стрелба по масивни блокове от балистично желе.

Бразил все още си водеше бележки. Никой не се притесняваше от това. Присъствието му действаше толкова успокоително, че можеше да продължи да следва Хамър с години, без да се появи проблем. Разбира се, напълно възможно бе тя дори да не осъзнава това. Анди си помисли, че ако не я очакваше уволнение, тя можеше да му възложи да върши някаква работа в офиса й и да помага.

Хамър прекара малко време със съпруга си. Той бе упоен с морфин, но дори и да не беше така, пак нямаше да й каже нищо. Тя задържа ръката му за момент, прошепна му няколко окуражителни думи. Чувстваше се ужасно и му беше толкова ядосана, че самата тя би го застреляла.

Тя и Бразил излязоха от болницата по времето, когато хората се отправяха на работа. Той изостана назад, за да даде възможност на фотографа от „Обзървър“ да й направи няколко драматични снимки на излизане от спешното отделение, с наведена глава и тъжен вид. Линейка профуча през паркинга и санитарите забързаха към следващия пациент, без да обръщат внимание на Хамър, която мина покрай тях.

Снимката на Хамър на фона на линейката и медицинския хеликоптер, с наведени надолу очи и скърбящо лице, направи сензация. На следващата сутрин тя гледаше от рафтове, кутии и купчини с вестници в района на Шарлът-Мекленбърг. Статията на Бразил бе най-страхотната история за смел човек, която Пакър някога бе виждал. Всички от вестника гледаха младия репортер възхитено. Как, по дяволите, се бе сдобил с всичко това? Хамър не бе позната като човек, готов да разкрие нещо лично, а внезапно, в момент когато дискретността бе от изключително значение, тя разказваше всичко на този репортер новак?

Кметът, градският съвет и Кахун не бяха толкова впечатлени. Бяха интервюирани от няколко телевизионни и радиорепортери и открито критикуваха Хамър, която продължаваше да привлича прекалено много внимание върху серийните убийства и другите социални проблеми на града. Страхуваха се, че няколко компании и една ресторантска верига премисляха избора си за Шарлът. Бизнесмени отменяха срещи. Носеха се слухове, че завод за производство на компютърни чипове и увеселителен парк щяха да бъдат преместени във Вирджиния.

Кметът на Шарлът и няколко от градските съветници обещаха, че ще има пълно полицейско разследване на злополуката със стрелбата. Кахун се съгласи, че това е справедливо. Хищниците бяха усетили миризма на кръв и тя ги бе подлудила. Панеса не се намесваше често и не заставаше на ничия страна, но този път нави ръкави и спретна солидна статия за страницата за мнения, която излизаше и неделния вестник.

Наричаше се „Гнездо на стършели“ и в нея Панеса описваше с най-големи подробности проблемите на града, така както ги виждаше една непоколебима, човечна жена, тяхната обичана полицейска началничка, която се бореше със собствените си демони и въпреки това „никога не ни е изоставяла и не ни е товарила с личната си болка“. „Сега е времето да подкрепим началник Хамър, да й покажем нашето уважение и обич, да докажем, че и ние можем да правим и устояваме правилния си избор.“ Панеса продължаваше, позовавайки се на историята на Бразил за Хамър, която, докато чакала в спешното отделение да й съобщят за съдбата на мъжа й, се погрижила за младежа, умиращ от СПИН. „Това, граждани на Шарлът, не е полицейска работа, това е християнство. Да видим как кметът Сърч, градският съвет или Соломон Кахун ще хвърлят първия камък.“

Това продължи дни наред. Положението ставаше все по-напечено. От короната на банковия център, където се намираше кабинетът на Кахун, се излъчваше омраза и враждебност, която нахлуваше през прозореца на кмета. Телефонните линии бяха вечно заети, докато градските управници заговорничеха и търсеха начин да изгонят Хамър от града.

— Това трябва да се реши от обществеността — каза кметът. — Гражданите трябва да го поискат.

— Няма друг начин — съгласи се Кахун, седнал зад огромното си бюро, загледан към царството си през алуминиевите тръби. — Всичко зависи от гражданите.

Последното нещо, което Кахун искаше, бе ядосани хора да сменят банката, където държаха парите си. Ако много от тях решаха да се прехвърлят към други банки, това щеше да се отрази ужасно върху Кахун. Можеше да се превърне в епидемия, която да зарази големите инвеститори като компютърен вирус, салмонела, Ебола.

— Проблемът, по дяволите, е Панеса — каза кметът.

Кахун почувства нов прилив на ярост. Нямаше скоро да се съвземе от неделната статия на издателя и коментара за хвърлянето на камъни. Панеса също трябваше да се махне. Мислите на Кахун препуснаха из забележителната му мрежа, като се спираха на възможни съюзници във веригата на вестника. Това трябваше да дойде отвисоко, от някой председател или президент. Кахун познаваше всички, но медиите приличаха на проклета стоножка. В момента, когато я раздразниш, тя се свива и започна да се грижи за своите хора.

— Единственият човек, който може да контролира Панеса, си ти — каза кметът на Кахун. — Аз опитах. Не ме слуша. Все едно да се опитваш да вразумиш Хамър. Направо забрави.

Да, и издателят и полицейската началничка действаха неразумно. Имаха собствени идеи и се налагаше да ги спрат. Анди Бразил също се превръщаше в проблем. Кахун познаваше живота достатъчно добре, за да знае къде точно да атакува.

— Поговори с момчето — каза той на кмета. — Той сигурно се е опитвал да вземе интервю от теб, нали?

— Всички те опитват.

— Позволи му да се види с теб, Чък. Дръпни го на наша страна, където му е мястото — посъветва Кахун с усмивка, загледах в слънчевото лятно небе.

 

 

Бразил бе насочил вниманието си към убийствата на Черната вдовица. Беше сигурен, че те няма да спрат. Анди се бе вманиачил на тази тема, убеден, че по някакъв начин би могъл да открие онази важна подробност или следа, които да отведат полицията до психопата. Свърза се по телефона с Бърд, един от психолозите на ФБР, изготвящи профили, и с негова помощ написа ужасяващо точна, но подвеждаща за убиеца история. Миналата нощ Анди се върна на улица „Уест Трейд“, за да огледа рушащата се сграда. Фенерчето му освети жълтата полицейска лента, развявана от вятъра. Той застана неподвижно и огледа забравеното от бога, зловещо място. Опита се да вникне в същността му и да си представи как сенаторът се бе оказал тук.

Възможно е сенаторът да е планирал да се срещне с някого в горичката, където никой не можеше да го види. Бразил се зачуди дали при аутопсията бяха открити някакви наркотици. Дали сенаторът е имал прикрит порок, който му е струвал живота?

Бразил обиколи улиците из квартала, като оглеждаше проститутките и се опитваше да различи кои бяха мъже или ченгета от отдела за борба с порока. Младата проститутка, която бе виждал няколко пъти преди, очевидно го позна и се вторачи дръзко в БМВ-то.

Анди се чувстваше изморен тази сутрин. Едва успя да пробяга шест километра на пистата и въобще не игра тенис. Напоследък не бе обръщал много внимание на майка си и тя го наказваше, като не му говореше в редките случаи, когато бе будна. Оставяше му бележки за нещата, които трябваше да свърши, и се държеше по-немарливо от обикновено. Кашляше, въздишаше и правеше всичко възможно да го накара да се почувства нещастен и виновен. Бразил продължаваше да мисли за лекцията на Уест за разрушителните връзки. Постоянно чуваше думите й в главата си.

Не беше виждал и говорил с Уест от няколко дни и се чудеше как е тя и защо не му се обажда да отидат да пострелят, да обикалят из улиците или просто за да му каже „здрасти“. Анди се чувстваше самотен и в лошо настроение. Беше се отказал да се опитва да разбере какво става с него. Не разбираше и защо Хамър не му се бе обадила да му благодари за статията. Вероятно в нея имаше нещо, която я бе ядосало. Или пък той бе сгрешил някакъв факт. Но наистина бе вложил сърцето си в тази история и бе работил адски усилено по нея. Струваше му се, че Панеса също го пренебрегва. Бразил си каза, че ако беше на мястото на някой от тези важни, всемогъщи хора, щеше да е по-чувствителен. Щеше да мисли за чувствата на малкия човек и да се опита да му помогне, като вдигне телефона или му изпрати бележка или дори цветя.

 

 

Единствените цветя, които Уест имаше в момента, бяха разпилените от Найлс по масата в трапезарията. Беше го направил, след като разпиля кутията си с пясък в банята, докато Уест се къпеше. Мокрите й боси крака щяха да стъпят върху пясък и други гнусни неща. Настроението й бездруго беше отвратително. Тя се тревожеше от бурята от неприятности, която приближаваше към началничката й, и се страхуваше как ще приключи тази история. В деня, когато Гуди ставаше шеф на полицията, Уест щеше да се върне във фермата. Беше научила за това как Анди е следвал Хамър из дома, по места, където дори Уест не бе влизала.

Всичко беше толкова типично, помисли си тя, като срита Найлс и почисти пода в банята. Бразил я бе използвал, за да се сближи с началничката. Беше се правил на приятел, а в момента, когато получи вниманието на човек с по-голяма власт, забрави напълно за Уест. Мръсно копеле. Не се бе обадил, за да отидат да пострелят, да излязат с патрулите или поне да се увери, че е още жива.

Уест откри това, което бе останало от цветята в трапезарията й, а Найлс бързо се мушна под канапето.

 

 

Към десет сутринта Хамър влезе в болничната стая на Сет с букет цветя. Остави ги на масичката и придърпа стола по-близо към него. Леглото на Сет беше повдигнато и това му позволяваше да яде, чете, посреща гости и гледа телевизия, полегнал настрани. Очите му бяха замъглени от стрептококова инфекция, която бе нахлула в тялото му бог знае откъде. Течности и антибиотици, готови за битка, маршируваха, без да спират, през тесните маркучи и игли, закачени на ръцете му. Хамър се уплаши. Бяха минали вече три нощи, откак Сет бе постъпил в болницата.

— Как се чувстваш, скъпи? — попита тя и го погали по рамото.

— Скапано — отговори Сет и очите му се върнаха към телевизора.

Беше гледал, чул и прочел новините. Знаеше какво ужасно нещо бе причинил на семейството си. Честно казано, той не бе възнамерявал да постъпи така. Когато беше на себе си, той по-скоро би умрял, отколкото да нарани някого. Обичаше жена си и не можеше да живее без нея. Ако унищожеше кариерата й в този град, тогава какво? Тя можеше да отиде къде ли не, а и щеше да й е толкова по-лесно да го изостави тук, ако трябваше да се пренесе, както вече го бе заплашвала.

— Как са нещата при теб? — промърмори той, без да сваля очи от телевизора.

— Не се тревожи за мен — твърдо каза Хамър и отново го погали. — Всичко, което има значение в момента, е ти да се оправиш. Мисли положително, скъпи. Мислите влияят върху всичко. Никакво негативно отношение.

Това беше все едно да кажеш на тъмната страна на луната да се освети. Сет се вторачи в нея. Не можеше да си спомни последния път, когато го бе наричала „скъпи“. Май никога.

— Не знам какво да кажа.

Тя знаеше точно какво има предвид съпругът й. Бе отровен от съжаление, вина и срам. Беше решил да съсипе живота на семейството си и се справяше добре със задачата си. Трябваше да се чувства като абсолютно лайно, ако говореха честно.

— Не трябва да казваш нищо — нежно го успокои Хамър. — Станалото — станало. Сега продължаваме нататък. Когато излезеш оттук, ще ти потърсим помощ. Това е важното сега.

Сет затвори очи, за да не заплаче. Видя слънчева утрин и млад мъж в бял торбест панталон, папийонка и сламена шапка, ухилен и щастлив, докато изкачва стъпалата на кметството в Арканзас. Някога в миналото Сет бе уверен в себе си и очарователен. Знаеше как да се забавлява с другите и да разправя смешни истории. После психиатрите бяха опитали да го лекуват с „Прозак“, „Золофт“, „Нортриптилин“^[1]. Сет проведе усърдни диети. Спря пиенето. Подложи се на хипноза и посети три събрания на „Анонимните преяждащи“. После изостави всичко.

— Няма надежда — хлипаше той пред жена си. — Не ми остава нищо друго, освен да умра.

— Не смей да кажеш такова нещо! — скара му се тя с треперещ глас. — Чуваш ли ме, Сет? Дори не си го помисляй!

— Защо обичта ми не ти е достатъчна? — изплака той.

— Каква любов?

Хамър се изправи и усети, че едва контролира гнева си.

— Представата ти за любов е да чакаш да те направя щастлив, докато ти не правиш нищичко за себе си. Аз не съм ти слугиня. Не съм гледачка в детска или зоологическа градина. Въобще не съм гледачка. Това е.

Тя се заразхожда ядосано из малката болнична стая.

— Би трябвало да съм твоя партньорка, Сет. Приятелка, любовница. Знаеш ли? Ако това беше тенис, аз щях да играя сама и от двете страни на мрежата, докато ти седиш на сянка, проваляш играта и отчиташ твоя собствен резултат.

 

 

Бразил прекара по-голямата част от сутринта, като се чудеше дали да се обади на Уест и да й предложи да поиграят тенис. Това щеше да е достатъчно невинно, нали? Последното, което искаше, бе да я накара да си помисли самодоволно, че той е притеснен, дето тя не му се обажда. Той остави колата на паркинга близо до „Престо“ и влезе да пие кафе. Умираше от глад, но реши да се въздържи и да си купи нещо по-здравословно. По-късно щеше да се отбие в ресторанта за бърза закуска във фоайето на банка „Фърст Юниън“. Печените сандвичи с пилешко без сирене и майонеза бяха единственото, което поддържаше живота му напоследък и той бе свалил няколко килограма. Понякога Бразил тайно се чудеше дали не се разболява от анорексия.

Той седна до бара и разбърка черното кафе, като чакаше Спайк да спре да разбива яйца. Анди искаше да си поговорят. Часовникът над главата на Спайк показваше единайсет без петнайсет. Чакаха го много задачи, а Анди искаше да приключи с всичко до четири следобед, когато официално започваше дежурството му за вестника. Колкото и Пакър да харесваше статиите на Бразил, обичайните новини за обири, грабежи, изнасилвания, самоубийства, побоища по баровете, банкови престъпления, арести на търговци на наркотици, домашни проблеми, ухапвания от кучета и други подобни истории също трябваше да бъдат описани. Повече от тези полицейски доклади биваха откраднати от Уеб много преди някой друг да ги види. Всъщност положението бе толкова ужасно, че останалите репортери започнаха да наричат кошницата с доклади за пресата в полицейското управление на Шарлът „Папката на Уеб“.

 

 

Припомняйки си оплакването на Бразил по този въпрос, Уест най-после реши да се заеме с това и звънна на директора на Канал 3. Разбира се, това не разреши проблема. Гуди също не се отнесе с разбиране, когато Уест поговори с нея, без да знае, че самата Гуди редовно снабдява Уеб с информация. Тези дни тя и Уеб паркираха из целия град в нейната кола. Причината за това не беше, че не могат да отидат в апартамента й, тъй като Гуди живееше сама. Рискът да бъдат хванати действаше адски възбуждащо на двойката. Редовно паркираха на една-две пресечки от дома на Уеб, където жена му приготвяше вечерята, переше мръсните му дрехи и ги гладеше.