Майк Лосън
Вътрешният кръг (8)

7

Демарко се плъзна под огромната арка на Капитолия, без да вдигне глава. Наложи се да си пробива път между голяма група туристи, за да стигне до стълбището, водещо към кабинета му. Пред очите му се разкри гора от загорели вратове, благоговейно извити нагоре, към покрития с фрески таван. Туристите го дразнеха. И без това не беше в настроение заради абсурдното искане на Банкс. А с тези загорели типове по шорти май се сблъскваше абсолютно всеки ден.

Спусна се два етажа по-долу. Тук подът не беше покрит с мрамор, а с обикновен линолеум. По тавана нямаше фрески, а изолационни плочки, потъмнели от влага. На този етаж се трудеха сътрудниците на великите хора, обитаващи помещенията над главите им. Във въздуха се носеше монотонното потракване на принтери. Кабинетът на Демарко беше точно срещу залата с генераторите. От време на време правеха проби на мощните дизели, чийто басов грохот неизменно го стряскаше. По-нататък по коридора беше стаята на обслужващия персонал, отговарящ за поддръжката на техниката и чистотата в Капитолия. Ако се вземат предвид някои от задълженията на Демарко, това съседство изглеждаше съвсем уместно.

Върху матираното стъкло на вратата беше изписано АДВОКАТСКИ УСЛУГИ, КОНТАКТИ С ДЕПУТАТИ, ДЖ. ДЕМАРКО. Позлатата на буквите бе доста избеляла, а титлата беше измислена от Махоуни и, разбира се, не означаваше абсолютно нищо. Демарко влезе, свали сакото и разхлаби вратовръзката си, след което погледна градусите на термостата, за да се увери, че е на минимум. Проверката на термостата беше всекидневен ритуал, предназначен за доброто му самочувствие. Иначе отдавна знаеше, че накъдето и да върти малкото назъбено колелце, температурата в канцеларията оставаше без промяна. Разбира се, би могъл да се оплаче на съседите си от техническата служба, но те едва ли щяха да му обърнат внимание. Кого будалка тоя? — вероятно щяха да се запитат мъжагите в онази стая. Списъкът с приоритетите никога нямаше да включи канцеларията на чиновник, намираща се в подземната част на огромната сграда.

В кабинета му клечеше древно дървено бюро от ерата на Картър. Пред него имаше стол за редките посетители, който се различаваше по конструкция от този, на който седеше Демарко. Обзавеждането се изчерпваше с метален шкаф за документи до стената, който съдържаше само телефонния указател и бутилка „Хенеси“ за спешни случаи. Демарко не обичаше архивите — особено онези, които биха му докарали някоя призовка. Върху бюрото стърчеше настолна лампа, имитация на „Тифани“, която бе напълно излишна, тъй като ярката флуоресцентна тръба на тавана предлагаше остра, но напълно достатъчна светлина. Подът от черно-бели плочки беше покрит с малък ориенталски килим, в който преобладаваха кафявото и зеленото. На стената срещу бюрото висяха танцуващите балерини на Дега, разбира се, репродукция. Всичко това — фалшивата „Тифани“, килимчето и балерините — беше доставено от бившата му съпруга, направила безуспешен опит „да затопли местенцето“. Демарко отдавна беше разбрал, че само магьосник би могъл да вдъхне топлина на проклетата канцелария.

Седна на стола, качи краката си на бюрото, сключи ръце на тила и затвори очи. Какво да прави с този Били Рей? Съмняваше се, че агентът носи някаква вина. Нещата изглеждаха такива, каквито ги окачестви Ема: Махоуни играе някаква игра с далечни цели, използвайки за залог собствената му кариера. Явно се надяваше, че помощникът му ще извади късмет и ще открие някакви провинения на Били Матис — факт, който ще се върже с нежеланието на Донъли да изследва анонимното предупреждение и ще му помогне да го хване натясно. Демарко нямаше идея защо шефът му ненавиждаше Патрик Донъли, но това беше неоспорим факт. Мечокът искаше да го схруска, и толкоз.

При това положение Демарко нямаше избор. Когато мечокът си поиска закуската, значи трябва да я получи. Не можеше да пренебрегне пряката заповед на Махоуни, но не можеше и да направи нищо, което да привлече вниманието на Сикрет Сървис или ФБР. Откриеха ли, че ги будалка, могъщите институции безмилостно щяха да го стъпчат с подкованите си ботуши, а когато тъпченето започнеше, Махоуни щеше да се направи, че за пръв път чува името Джо Демарко. По тази причина той щеше да изпълни заповедта и да започне разследването на Били Рей, но крайно внимателно. Щеше да бъде едно незабележимо и дискретно разследване, макар и напълно лишено от логика. Защото предварително трябваше да приеме, че Матис е виновен. Във всички други случаи то автоматично се обезсмисляше.

Започна с картончето, което Банкс му беше дал, и го препрочете. Вниманието му беше привлечено от подписа под текста: „Агент, попаднал на неподходящото място“. Звучеше така, сякаш авторът е бил принуден да се подпише или пък е разполагал с нежелана информация. Беше един неохотен подпис. Което можеше да означава само едно: ако писмото е истинско и Сикрет Сървис действително има нещо общо с покушението, неговият автор би могъл да бъде и Били Матис. Той е знаел, че се готви покушение, не е искал да участва в него, но не е бил в състояние да му попречи.

Имаше и друга възможност: писмото да се е отнасяло именно до Матис, който нарочно бе изпуснал слънчевите си очила, за да осигури добра видимост на стрелеца. А третата (и най-вероятната) беше проста: писмото бе фалшиво и Матис бе невинен. Възможности, изпълнени с „ако“ и „може би“. Явно се налагаше да поеме по „пътя с жълтите плочки“ в омагьосаното от политици царство Оз.

Банкс го бе снабдил с копие от служебното досие на Матис и той остави картончето, за да насочи блестящия си интелект към въпросния документ. В него несъмнено щеше да открие това, което му трябваше. И най-вече тайните от миналото на чакала.

Според сведенията в досието му той беше американец до мозъка на костите си — като овесените ядки и произведеното нелегално уиски. Беше роден в Ъптънвил, щата Джорджия, където и да се намираше това населено място, ей богу. Живял бе там до осемнайсетгодишна възраст, когато бе постъпил доброволец в армията. Бе преминал в запаса след четиринайсет лишени от премеждия месеца служба в Южна Корея, а после бе учил две години в местния общински колеж. Веднага след колежа бе постъпил в Сикрет Сървис и бе служил там в продължение на шест години.

В живота на Били Рей имаше две случки, които заслужаваха внимание. По време на войната „Да хванем Саддам“ неговата рота от запасняци била мобилизирана за осем месеца. В рамките на този срок самият Били Рей извършил няколко неуточнени геройства, които му донесли престижни награди — ордена „Пурпурно сърце“ и Бронзова звезда. Втората случка станала две години преди това, доста по-близо до дома.

Били охранявал една пресечка в Гари, щата Индиана, откъдето минавал маршрутът на президентския кортеж. Някакъв крадец решил, че визитата на президента е най-подходящото прикритие за предварително замисления обир в местния банков клон. С коефициент на интелигентност, близък до този на заека, въпросният крадец явно не си дал сметка, че маршрутът на посещение от такъв ранг се покрива както от униформени, така и от цивилни ченгета. Алармата се включила в момента, в който излязъл от банката. Униформеният полицай наблизо светкавично извадил пистолета си и крадецът стрелял по него. Това предизвикало масова паника и хората се разбягали във всички посоки. В същия момент президентската лимузина навлязла в пресечката. Били бил най-близо до мястото на инцидента, но не стрелял, защото се страхувал да не улучи невинни хора. В същото време трябвало да попречи на бандита да насочи оръжието си към кортежа. Единствената възможност била да използва физическа сила. Бронежилетката поела първия куршум, а вторият попаднал в левия му бицепс. Секунда по-късно бандитът бил обезоръжен.

Макар че едва ли бе геният на квартала, Били Матис бе безспорно смел човек. Два пъти раняван по време на редовната си военна служба, носител на високи отличия, той, вече като агент на Сикрет Сървис, не се поколебал да се изправи срещу куршумите на брега на река Чатуга. Нима такъв човек можеше да бъде заподозрян в заговор за убийството на президента?

В досието обаче имаше и един друг интересен факт, който не убягна от вниманието на Демарко. Допреди два месеца и половина Матис изпълнявал съвсем обикновени задачи, които били далеч от славата: охранявал затворените периметри около Белия дом или Кемп Дейвид, често бил един от стотиците цивилни агенти, покриващи улиците, когато президентът удостоявал с присъствието си различни райони в централната част на Щатите. Никога не бил личен бодигард на президента или на член на семейството му. От досието не можеше да се разбере причината да бъде включен в преторианската гвардия на 15 май. Дали това се дължеше на проявения в миналото героизъм, или просто защото бе натрупал достатъчно стаж, оставаше загадка. Демарко си даваше сметка, че може да разбере това само от човек, достатъчно запознат с вътрешните правила на Сикрет Сървис. Но фактът за неотдавнашното му включване в контингента за лична охрана на държавния глава си оставаше интригуващ. Е, интригуващ дотолкова, доколкото човек отдава предпочитанията си на различните конспиративни теории.

Пъхна досието и картончето в най-горното чекмедже на бюрото си и превъртя ключа. После излезе от кабинета и тръгна по коридора към стаята на техниците. Почука и търпеливо изчака отвътре да долети небрежното „давай“, след което отвори вратата. Около масата в средата на помещението играеха карти трима чернокожи мъже, облечени в тъмносини работни комбинезони. Над разглобения климатик на плота в дъното се беше навел четвърти — също чернокож, облечен като колегите си.

Зърнали фигурата на Демарко на прага, картоиграчите дружно го поздравиха с познатите до болка възклицания: „О, ето го италианският жребец“, „Неуморимото емигрантче пристига“ и „Кльощавият пак е тук“.

— Исусе! — страдалчески се намръщи Демарко. — Всеки път ли трябва да правите този театър?

— Всеки път — спокойно отвърна мъжът, който човъркаше климатика. — Защото всички жабари са идиоти, а ти адски приличаш на шибания Съни Корлеоне! — Той се избърса в долната част на комбинезона, ухили се и почти смачка в лапата си пръстите на Демарко.

— Как е хлапето, Къртис? — попита Демарко.

Най-големият син на Къртис Джаксън беше кетчър в младежкия отбор на „Метс“. Миналата неделя беше блокирал кръга около хоума в момента, в който първият бейсман на противника — грамада с размерите на Ню Джърси, налетял отгоре му със скоростта на експрес. Момчето не бе изпуснало топката, но се бе наложило да го изнесат на носилка, при това само на два ининга от края на мача.

— Нищо му няма — ухили се Къртис. — Явно има дебелата глава на майка си. Другата седмица е готов за игра.

— Това е добре.

— Хей, Дееемааарко — протяжно подвикна един от картоиграчите. — Прави ли ти впечатление, че единственият бял човек в сградата получава канцелария в мазето?

— Той не е бял, а италианец, Кларк — поправи го друг от играчите. — След една-две слънчеви бани ще стане по-черен и от теб!

— Трябва да влезеш в профсъюза, Демарко — ухили се първият. — Така ще те повишат и може да ти дадат кабинет някъде по-нагоре.

— Никога — влезе в тон Демарко. — Ако вляза в профсъюза, ще ме накарат да облека някой шибан комбинезон с име на джобчето.

— Не ставай глупак, Демарко — обяви вторият картоиграч. — Никой не пришива собственото си име на джобчето!

— Точно така — обади се и третият край масата. — На моето джобче е пришито твоето име, което означава, че тези дни можеш да очакваш уволнение заради мързел!

Тримата механици избухнаха в смях и започнаха да се поздравяват с оглушително пляскане на длани, а Демарко се обърна към Къртис и попита:

— Защо тези типове не бачкат, по дяволите?

— Не че ти влиза в работата, но смяната им започва след един час — поясни онзи. — Идват по-рано, за да поиграят карти и да избягат от жените си. Трябва ли ти нещо, Джо?

— Аха — кимна Демарко. — Ще ми заемете ли телевизора и видеото?

— Няма проблем — кимна Къртис. — Но до утре следобед гледай да ги върнеш, защото ще дават демонстрационен мач на „Скинс“.

Това предизвика 15-минутен разгорещен спор между картоиграчите и Демарко, който беше луд фен на „Редскинс“. Необременени от сантименти и географска лоялност, механиците подложиха на унищожителна критика защитата и нападението на „червенокожите“, а крайният защитник бе окачествен като „дебела ученичка, която тича като муха без глава“. Разбира се, през цялото време те демонстрираха единодушна подкрепа за техните главни съперници, водачи в групата.

Когато най-после се върна в кабинета си, Демарко включи видеото и пусна взетата назаем касета с покушението. Седна на стола с дистанционното в ръка, а пръстът му легна върху бутона за паузата. Беше готов да проучи и прецени всичко, което прави Били Рей Матис „вдървен“ в момента на покушението.

През последните четири дни телевизионните коментатори и платените им експерти бяха разнищили в детайли изпускането на слънчевите очила на Матис миг преди началото на стрелбата. И бяха стигнали до единодушното заключение, че Господ е демократ. Защото, ако Матис не беше изпуснал очилата си, Монтгомъри нямаше да се блъсне в задника му, а после и в президента. Което означаваше, че главата на президента щеше да бъде пръсната още с първия изстрел. Момчетата и девойките във ФБР не бяха изразили несъгласие с тази версия, въпреки че нито те, нито журналистите знаеха за предупредителното писмо.

Наблюдавайки внимателно записа, Демарко постепенно стигна до заключението, че Матис наистина е малко по-нервен от другите агенти. А докато групата вървеше към хеликоптера, непосредствено преди стрелбата, главата му май се сгуши в якето — като на костенурка, усетила опасността. В същото време обаче той се придвижваше бързо, закриваше президента с тялото си без никакво колебание и пръв откри стрелба към надвисналата над реката канара.

В записа нямаше нищо, което да навежда на определени заключения, но Демарко разбра какво е имал предвид Банкс. Агент Матис се държеше по-различно от колегите си, макар че трудно можеше да се определи по какъв начин. Още повече че ФБР отдавна бе разчленило записа на съставните му части — пиксел по пиксел и кадър по кадър, използвайки триизмерен компютър за всички възможни симулации. А след като стотиците бели престилки в Бюрото не бяха открили нищо подозрително, едва ли това можеше да стори невъоръженото око на Демарко. Отказа се, след като изгледа лентата пет пъти подред. На нея се виждаше или един много добре трениран агент, който не пропуска нищо, или един много нервен агент, който очаква стрелбата да започне всеки момент.

Демарко погледна часовника си. Наближаваше четири следобед. Някъде в средата на Атлантическия океан слънцето преваляше, което беше достатъчно за Демарко да вдигне телефона и да набере номера на Алис.