Майк Лосън
Вътрешният кръг (32)

31

Демарко отби в аварийното платно на шосе 23 и хвърли загрижен поглед към ленивите води на блатото Оукъфъноуки, заобиколени от странна на вид растителност. От клоните на старите и разкривени кипариси висяха плътните, синкави дантели на испанския мъх и това придаваше на мястото някаква особена тайнственост. Не хареса това, което видя, а в душата му се пробуди някакво отдавна заспало предчувствие, което го предупреждаваше за остри зъби и нокти, дебнещи под повърхността на ленивите води.

Сутринта набързо си приготви багажа и неохотно пое към летището. Хвана първия полет за Джаксънвил, щата Флорида, където нае един мустанг кабрио, свали му покрива и пое на юг към Фолкстън в трудно поносимата жега. След шейсет километра по пустата магистрала пристигна в града и се отби на паркинга пред мотел от веригата „Дейз Ин“. Момичето на рецепцията имаше блестящи очи и обица на носа, а косата й беше боядисана в яркочервен цвят. И нямаше нищо общо с представите му за младите жени от Юга.

Затвори се в стаята си, просна се на леглото и започна да преглежда купчината брошури, които предлагаха далеч повече информация за Южна Джорджия, отколкото бе склонен да поеме. От тях научи, че окръг Чарлтън се населява от десет хиляди нещастници, чийто среден годишен доход възлиза на около единайсет хиляди долара. Основен източник на този финансов просперитет беше дървеният материал. Територията на района беше осеяна с дъскорезници, фабрики за производство на хартия и терпентин — изобщо всичко, което можеше да докара някой мизерен долар от експлоатацията на дървото. Демарко си спомни, че Максуел Тейлър бе декларирал годишен доход от над триста хиляди долара, което беше трийсет пъти повече от това, което изкарваха братовчедите му.

Следобедните часове използва за бавна обиколка на района около Фолкстън, която включи и Ъптънвил — родното градче на Били Матис. Докато въртеше волана, беше принуден да признае пред себе си, че окръг Чарлтън не е чак толкова неприятно място за живеене. Неохотното му заключение се дължеше на факта, че туризмът бе другият основен източник на препитание тук. В една от хотелските брошури се уточняваше, че голямото блато се посещава от над четиристотин хиляди туристи годишно, които наблюдават птиците и гъмжащата от алигатори вода.

Докато караше из околността, Демарко непрекъснато се убеждаваше, че проучва територията на противника, но истинската причина за обиколката му беше друга: той просто протакаше. В крайна сметка се озова на отбивката, която се намираше само на няколко метра от ленивите води на блатото, оплаквайки съдбата си и проклинайки председателя. Намираше се в напълно непознат район, в който нямаше нито приятели, нито някакви специални пълномощия, а на всичкото отгоре трябваше да разследва двама от местните, които бяха направили опит да убият президента на Съединените щати! За капак единият от тях беше отличен снайперист и вероятна откачалка.

Изборът му беше доста ограничен. Нямаше никакъв начин да се сдобие с веществени доказателства, които по някакъв начин да свържат Естъп или Тейлър с покушението срещу президента. Следователно тази задача отпадаше. Би могъл да докаже, че по време на стрелбата Естъп не е бил там, където би трябвало да бъде, но и това изглеждаше малко вероятно. Максималното, на което се надяваше, бе да открие някаква връзка между Тейлър, Естъп, Матис и Донъли. Нещо действително свързваше тези хора, но проблемът беше да се открие какво е то. Нийл, човекът на Ема, не беше успял да изрови нищо, въпреки всичките си компютри и магически черни кутии. Следователно шансовете на Демарко бяха нищожни. Единственото, което би могъл да стори, беше да разговаря с хората и да се запознае с общодостъпните архиви.

Неясен оставаше и въпросът с мотивите. До този момент не беше открил причината, поради която Тейлър или Естъп биха пожелали да убият президента. Имаше известен шанс да се натъкне на мотив тук, в Джорджия, разбира се, ако Естъп не му видеше сметката преди това. Спомняше си с всички подробности разказа на полковник Мур за боеца с изпохапано от насекоми лице, който възкръснал от земята в буквалния смисъл на думата.

Стресна се от плясъка на криле, с който ятото птици внезапно напусна близката горичка, вероятно подплашени от невидим хищник.

 

 

След неспокоен сън в прекалено топлата и задушна стая Демарко се качи в колата и подкара към старомодната, но приятна закусвалня, която се намираше на няколко километра от мотела. Клиентите бяха предимно местни хора с джинси, работни ризи и бейзболни шапки, сред които рязко се отличаваше някакво конте с бяла сламена шапка, украсена със синьо-червена лента. Самотният представител на местната мода носеше бял ленен костюм, бяла риза с разкопчана яка и яркочервени тиранти. Това трябва да е кметът, помисли си Демарко. За последен път беше виждал човек със сламена шапка преди около три години, когато в Кенеди Сентър беше поставена новата версия на „Музикантът“.

Самият той беше облечен неофициално — не само заради жегата, но и заради подозрението, че тук тъмните костюми на „Брукс Брадърс“ и закопчаните яки просто не вървят. Над панталоните в защитен цвят беше облякъл бяла фланелка и бе обул маратонки на бос крак. Така се обличаха жителите на Джорджтаун през почивните дни. Но след като огледа разнообразието от бейзболни шапки с емблемите на „Джон Диър“ и „Кетърпилър“, той съжали, че не беше обул чорапи. Хората наоколо изглеждаха така, сякаш не сваляха чорапите си дори когато правеха любов, а още по-малко, когато си обуваха обувките.

Към масата му се приближи сервитьорката — жизнерадостно двайсетинагодишно създание с изрусена коса и розова униформа, подчертаваща стройните му крака.

— Добро утро, захарче — поздрави го тя. — Искаш кафе, нали?

Захарче ли? Обръщението му хареса. Точно това му трябваше — жена, която да го нарича захарче. А когато остарееше и се превърнеше в импотентен дебелак, да го нарича „татенце“ и да му изневерява с някой от тези типове с мазни коси и бейзболни шапки.

— Да, моля — усмихна се в отговор той.

— Това наистина е страхотно — подхвърли момичето, докато наливаше кафето.

— Кое? — стреснато я погледна Демарко. Не беше свикнал да наричат страхотно нещо, свързано с него.

— Малкото зелено алигаторче на фланелката ти. Да не си я купил от онези туристически будки край блатото?

— О, не.

— Направо е страхотно! — повтори русокосата, след което се обърна и извика колежката си в другия край на ресторанта:

— Хей, Пати-Мей, ела да видиш алигаторчето, което тоя човек е зашил на фланелката си!

Демарко почервеня от притеснение, тъй като цялото заведение се обърна да го погледне. Дотук с илюзиите за анонимност. Вдигна глава точно навреме, за да види съучастническите усмивки, които си размениха Ема и мъжът със сламената шапка, очевидно доволни от унижението му.

Ема беше облечена в бяла рокля, на краката си имаше бели чехли с висок ток, а на шията й висяха перли. Липсваха само шапката с изкуствени цветя и чадърчето, допълващи тоалета на южняшка красавица. Ема обичаше да се вживява в ролите си, а джентълменът с червените тиранти очевидно беше запленен от нея.

Възприел пътуването до Джорджия като рисково начинание, Демарко бе решил да не идва сам. Ема притежаваше револвер и на всичкото отгоре умееше да го използва. Пристигнаха с един и същ самолет, но се разделиха още на летището в Джаксънвил, оценили по достойнство възможността Демарко да бъде охраняван от екип, неизвестен на противника. Ема бързо го убеди в предимствата на тази оперативна концепция.

Младата сервитьорка най-сетне му донесе закуската. Очевидно приятелското отношение беше част от обслужването, но не и бързината. Поръча си бекон с яйца и точно това имаше в чинията му. Но яйцата бяха залети с бяла лепкава каша с бучка масло най-отгоре.

— Какво е това? — пожела да узнае Демарко, посочвайки с вилицата си.

— Най-обикновена овесена каша, янки — дари го с белозъбата си усмивка тя.

Овесена каша, господи! Трябваше да се досети.

Дългите изкуствени мигли на момичето премрежиха тъмносивите й изкусителни очи.

— Дълго ли ще останеш в града, сладур?

„Сладур“ му хареса не по-малко от „захарче“.

— За известно време — тайнствено отвърна той.

— И какво ще правиш през това известно време?

Трябваше вече да се залавя за работа.

Даваше си сметка, че е необходимо да измисли някаква причина за въпросите, които възнамеряваше да задава. Отхвърли възможността да каже истината, че разследва специален случай за Конгреса. Спря се на една колкото банална, толкова и неубедителна версия, според която бе писател на свободна практика, решил да напише книга за Били Матис — местното момче, превърнало се в национален герой. Много му се искаше да разполага с време, за да придаде по-голяма достоверност на версията си, но за съжаление време нямаше.

Разказа на сервитьорката измислената си версия. Изчака обичайните възклицания „страхотно“ и „супер“, след което я попита познава ли Били.

— О, да, но не много добре — отвърна момичето. — Той беше с няколко години по-голям от мен.

После добави, че Били трябва да е бил страхотен, след като са го взели на работа в тайните служби. Жалко, че е загинал. А майка му? Познава ли я? Малко. Живеела някъде към Ъптънвил, работела като сервитьорка там. Ами баща му? При този въпрос дългокраката приятелка на Демарко за пръв път направи опит да се измъкне. Предлогът беше някаква поръчка, но според него момичето се нуждаеше от време, за да обмисли отговора си.

Изпрати я с възхитен поглед. После премести очи към Ема, която продължаваше да разговаря с оня фукльо със сламената шапка. Понечи да се извърне настрани, но в същия миг срещна очите на някакъв мъж, който седеше сам на малката маса до прозореца, точно зад Ема.

Не беше в състояние да определи този поглед — едновременно хладно безразличен и заплашителен. После изведнъж разбра: това бе погледът на професионален боксьор, докосващ ръкавиците на противника си миг преди началото на мача. Втренчен и нетрепващ поглед, който обещаваше як и лишен от емоции тупаник.

На лицето на мъжа с цвят на махагон изпъкваше дълъг клюнообразен нос. Гъстата му черна коса беше стегната на къса опашка. Латиноамериканец, помисли си Демарко. Или потомък на местните индианци. На лявата му буза личеше дълъг бял белег, който се спускаше като змийче от веждата до устата.

Мъжът го гледа безстрастно в продължение на няколко секунди, после очите му примигнаха и се сведоха към кафето на масата. Ръката, която посегна към чашата, беше жилеста и здрава, с впечатляващи мускули.

Сервитьорката се върна, облегна се на бара и леко се приведе към Демарко. От косите й лъхна аромат на цветя, примесен с миризмата на печен бекон. Игриво подхвърли, че е чувала най-различни слухове за бащата на Били, но не им обръщала внимание, тъй като не била клюкарка. Не ме будалкай, посъветва я безмълвно Демарко. Реши да не я притиска повече, но остана озадачен от сдържаността й по този въпрос. Спомни си, че по същия начин беше ударил на камък в момента, в който поиска сведения за бащата на Били от заместник-директорката на гимназията.

Побъбри си още малко с момичето, после й остави внушителен бакшиш и стана да си върви.

— Хей, захарче — подвикна след него тя. — Забрави си сметката!

— Не ми трябва — промърмори той.

— Трябва ти, трябва ти — многозначително рече тя и с леко намигване му тикна листчето в ръката.

Демарко хвърли поглед към масата до прозореца, но мъжът с конската опашка вече не беше там. Сведе очи към бележката, върху която имаше един телефонен номер и името Синди, гарнирано с миниатюрно сърчице. Под него беше добавено лаконично предупреждение: Ако вдигне мъж, просто затвори!

Какво опасно място, боже мой, мрачно поклати глава той и изведнъж му се прииска да си бъде у дома.

 

 

Паркира така, че да има добра видимост към хижата, в която се помещаваше щабът на рейнджърите, охраняващи блатото Оукъфъноуки. Някъде към пет следобед на вратата се появиха трима души, но никой от тях не отговаряше на описанието на Естъп, направено от Майк, човека на Ема. Двама се качиха в кален форд експлорър, а третият — в японски седан с нормални размери. Седанът тръгна след форда, а Демарко — след него. Пет минути по-късно малката процесия отби пред крайпътно заведение.

И тримата рейнджъри бяха над петдесет, с бирени шкембета и дебели задници. Изобщо не приличаха на колегите си от парка Йелоустоун — единствените рейнджъри, които Демарко беше виждал в живота си. Тези тук нямаха нищо общо с хора, които по цял ден бродят из горите, изсичат просеки и режат дърва за огрев. Нито пък със здравословния начин на живот — пушеха марлборо като комини, опразваха халбите с тревожеща бързина и подхвърляха мръсни забележки относно задника на барманката. Приличаха по-скоро на корумпирани нюйоркски ченгета: зли, крадливи и готови на всякаква далавера. Като онези, които преди години се разхождаха из Куинс с палки в ръце. Явно критериите за назначение на пазачите на блата сериозно се различаваха от критериите за охрана на Йелоустоун, заключи Демарко.

Поръча си бира и зае позиция на бара — достатъчно близо до рейнджърите, за да чуе разговора им. Надяваше се да получи шанс да се включи в него и евентуално да го насочи към Дейл Естъп и причините, които са го отвели във Вашингтон. Но за момента просто седеше и разсъждаваше за деня, който току-що беше пропилял.

След закуска бе отишъл в сградата, в която се съхраняваха архивите на окръг Чарлтън с намерението да открие името на бащата на Били в акта му за раждане. Но графата се оказа празна. Оттам се прехвърли в архива за фирмена и лична собственост, търсейки връзка между Тейлър, Естъп, Донъли и Матис. След три часа усърдно ровене установи това, което му беше казал сенатор Мадокс: Тейлър притежаваше почти всичко в този район, но останалите трима не фигурираха като партньори, наемодатели или наематели на негова собственост.

Следобедът бе прекарал в редакцията на „Чарлтън Каунти Хералд“, където с изненада установи, че издател на вестника е същият онзи тип със сламената шапка, който сутринта беше в компанията на Ема. Захрани го с лъжата, която вече беше предложил на сервитьорката, и в резултат получи любезното му разрешение да използва древния микрофиш, в който се съхраняваха старите издания на вестника. Най-голямото откритие след старателното проучване на архивите беше фактът, че името на Максуел Тейлър рядко се появяваше в новините. Преди 1970 г. имаше кратко съобщение за покупката на земя и някаква фирма, но след тази година името му тотално отсъстваше, което бе необичайно, ако се вземеше предвид богатството и общественото му положение. Направи му впечатление, че през 1969 г. вестникът бе сменил издателя си, и неволно се запита дали в окръг Чарлтън не са направили някои допълнителни подобрения на Първата поправка. Информацията за Дейл Естъп се изчерпваше с факта, че е печелил всички състезания по спортна стрелба, а освен това бе рекордьор в улова на най-големия широкоуст костур.

Отново насочи вниманието си към тримата пиячи на бира, които в момента се оплакваха от жените си. По всичко личеше, че и тримата са се оженили за най-големите проклетии с отровни езици в щата. Понечи да слезе от столчето и да им подхвърли някой тъп въпрос — например: момчета, ама вие наистина ли се грижите за онова огромно блато, но преди да успее да го направи, в заведението се появи още един човек в рейнджърска униформа.

Той също беше над петдесет, но за разлика от колегите си нямаше шкембе и ходеше с гъвкавата походка на рис. Високите му скули завършваха с две дълбоки бръчки, разположени симетрично около устата. Имаше дълъг и прав нос, а косата му беше гарвановочерна, леко изтъняла на челото. Прилича на онзи актьор или драматург, който преди време се беше оженил за Джесика Ланг, помисли си Демарко.

Беше убеден, че това е Естъп, и убеждението му се потвърди от единия член на компанията, който весело подвикна:

— Хей, Дейл, сядай тук да ударим по една бира!

Демарко намести стола си така, че лицето му да остане скрито за новодошлия.

Без да обръща внимание на поканата, Естъп се обърна към един от другите рейнджъри с рязък тон:

— Чарли, нали ти казах да спуснете бариерата на северния път?

— Каза ми, Дейл, но…

— Никакво „но“! Предупредих те да го направиш днес, защото довечера пристига специален екип. Не искам утре туристите да ми се мотаят из краката!

— Щях да го направя, Дейл — започна да се оправдава Чарли. — Но възникна онзи проблем с отводняването и не успях…

— С други думи, както винаги си си тръгнал в пет, за да имаш време да се насмучеш с бира!

— Но, Дейл…

Демарко внимателно изучаваше лицето на Естъп в огледалото зад бара. Според описанието на Майк този човек имал „очи на ловец“. Едва сега разбра какво е искал да каже. Тъмните очи на Естъп не спираха нито за миг, сякаш непрекъснато търсеха знаци за присъствието на дивеч и чакаха жертвата да изгуби самообладание и да хукне да бяга с отчаяни писъци. От този човек се излъчваше съвсем осезаема опасност.

— Дигай си дебелия задник, Чарли! — разпореди се Естъп. — Ти също, Харв. Идвате с мен, тъпаци такива! Натоварил съм бариерите и предупредителните знаци в каросерията на пикапа, остава само да ги поставим.

— Стига, Дейл! Не можем ли да го отложим за утре? Ще стана рано и…

— Отказваш да изпълниш пряка заповед, Чарли? — погледна го с присвити очи Естъп.

— Не, Дейл, само казвам, че…

— Хей, Чарли, я си представи какво ще правиш, ако ти се наложи да бачкаш, за да издържаш дебелата си съпруга и дваж по-дебелите си деца? — заплашително изръмжа Естъп. — Искаш ли да пробваш?

Дебелият рейнджър не издържа на втренчения му поглед, наведе глава и промърмори:

— Добре де, да вървим.

Тръгна след Естъп към вратата, последван от Харв. Мъжът, който остана сам на масата, изведнъж се надигна и подвикна:

— Хей, Чарли, ами аз как ще се прибера? Днес беше твой ред да караш.

— Стой си на задника и се напий, Джуниър — отвърна Естъп. — И без това го правиш всяка вечер. След два часа ще свършим работа и ще ти докарам Чарли.

Мъжът, наречен Джуниър, седя известно време с бира в ръка, после стана и се насочи към масата за билярд. Демарко го остави да загрее с няколко удара, след което се приближи и попита иска ли да направят една игра.

Джуниър мрачно го огледа, обръщайки внимание на дрехите и северняшкия му акцент.

— Хей, да не си някой измамник янки, домъкнал се на юг да обира хората на билярд?

— Не съм — успокои го Демарко. — Обичам да играя, но го правя съвсем рядко.

На практика беше доста добър в билярда, но предварително реши да пусне няколко игри на Джуниър.

— В такъв случай да направим нещата интересни — кимна онзи. — Какво ще кажеш за два кинта на игра?

Оказа се, че авантата изобщо не е нужна, защото този дявол играеше като шампион от „Минесота Фетс“. След осмия пореден удар на противника си Демарко небрежно подхвърли:

— Онзи, дето се появи последен, се отнесе наистина зле с твоя приятел Чарли.

— Шибаният Дейл! — мрачно кимна Джуниър. — Два месеца си клати краката във Вашингтон, а сега иска да ни извади душата от бачкане!

— Вашингтон ли? — вдигна вежди Демарко. — Аз съм оттам. Каква работа е имал във Вашингтон?

— Девета топка в ъглов джоб. О, караше някакви курсове, организирани от вътрешното министерство. Някаква тъпотия за околната среда и управлението на природата. Пета топка в страничен джоб.

— Много интересно — поклати глава Демарко. — Представям си как всички минавате през курсове, за да спазвате изискванията на еколозите и други подобни.

— Кой ще ти ходи на курсове, бе — изръмжа Джуниър. — Това с Дейл си беше истинско изключение. Да не повярва човек, защото още от малък мразеше училището и едва го избутаха до седми клас. Човекът си пада по лова, и толкоз. А за природата го е грижа дори по-малко от шибаните строителни предприемачи на Флорида. Там, на север, цял ден си е стоял на задника, а вечер е гонил мацките. Върна се с празни ръце, без нито една книга. Време е за плащане, градски. Дължиш ми осем кинта.

Демарко подреди топките за следващата игра и подхвърли:

— Каза, че бил ловец. Какъв дивеч имате тук?

— Аз нищо не ловя, но Дейл гърми по всичко, дето има козина или пера. Копелето просто обича да убива.

— С какво ходи на лов? С лък и стрели? С пушка?

— С пушка. И е страхотен стрелец.

— Не думай!

— Самата истина. Веднъж бяхме тръгнали да преследваме една лисица, която имаше бяс. И както си вървяхме през гората — хоп, една от онези летящи катерички. Много ги харесвам тия животинки, да знаеш. Летят по стотина метра, пък и повече. Както и да е. Та му викам на Дейл: „Виж я как хвърчи гадинката!“ — а той вдигна пушката и почти без да се прицелва, я свали от небето. Страхотно стреля кучият му син! Като нищо ще улучи бръмбар от триста крачки! Но защо уби горката катеричка? Смахнато копеле!

Демарко си даде сметка, че макар и интересен, този разговор не води доникъде. Полковник Мур вече беше потвърдил, че Естъп е смахнато копеле, което умее да стреля. Реши да пита Джуниър дали е познавал Били Матис и знае ли нещо за родителите му. Но докато търсеше начин да насочи разговора в тази посока, пред бара спря един прашен пикап, от който слязоха Дейл Естъп и двамата рейнджъри. По дяволите! Нали този тип беше казал, че ще се забавят поне два часа?

— Господи, кое време е станало! — сепна се престорено Демарко, направил кратка справка с часовника си. Извади десетачка и я хвърли на масата, след което се обърна и тръгна към вратата.

— Хей, чакай да ти върна — извика след него Джуниър.

— Няма нужда — подхвърли през рамо Демарко.

— Чакай — запъна се онзи. — Мисля, че имам дребни в портфейла си.

Мамка му.

Естъп влезе в бара. Демарко си прибра рестото, стисна още веднъж ръката на Джуниър и каза, че за него е било истинско удоволствие да загуби четири игри подред.

Естъп мълчаливо го проследи с поглед, докато вървеше към вратата.