Майк Лосън
Вътрешният кръг (28)

27

По време на обратния полет Демарко прехвърли набързо „Уошингтън Поуст“, за да разбере дали новината за смъртта на Били е стигнала до медиите. Всъщност очакваше да я види на първа страница и остана доста изненадан, че не я намери там. Наложи му се да прегледа всички вътрешни рубрики и накрая я откри в раздела за клюки, забавления и спорт. Бяха два реда, които съобщаваха, че човекът бил убит, докато теглел пари от банкомат, а убиецът бил ликвидиран от случаен минувач. Името на жертвата беше спестено с оправданието, че първо трябва да бъдат уведомени близките.

Постепенно разбра какво се беше случило. Убийството бе станало снощи около десет, а детективите разпитваха него и момчетата почти до два през нощта. Докато съобщят ужасната новина на съпругата на Били и докато я заведат да идентифицира трупа, положително се беше съмнало.

Но днес по някое време името на Били щеше да стане известно, а по-находчивите журналисти веднага щяха да го свържат с агента, който беше охранявал президента по време на излета край река Чатуга. От самоубийството на Харолд Едуардс бяха изминали единайсет дни и за това време пресата малко или повече беше приела версията на ФБР, според която убиецът бе действал сам. Но след убийството на Били, Хувър Билдинг положително вече бе обсадена от нетърпеливи репортери, които искаха да разберат дали смъртта му има връзка с покушението срещу президента. По всяка вероятност ФБР щеше да отрече, но това нямаше да спре възникването на най-различни конспиративни теории.

Добрата новина за самия него се съдържаше в тона на съобщението, от който можеше да заключи, че полицията едва ли ще го потърси повече. Междувременно в югоизточната част на Вашингтон бяха станали шест нови убийства и уморените детективи едва ли щяха да имат време да се занимават с някакъв невинен, макар и доста тайнствен случаен минувач.

 

 

Когато най-сетне се прибра, погледът му беше привлечен от мигащата лампичка на телефонния секретар. Четири от петте записани съобщения бяха от генерал Банкс, всичките с идентично съдържание: незабавно си домъкни тук проклетия задник, за да ми кажеш какво се случи с Били Матис! Поколеба се дали да му звънне, но в крайна сметка се отказа. Нека се попържи известно време в собствената си мас, защото именно той беше виновен за цялата бъркотия, изпращайки го да души подир агента. Едно действие, което в крайна сметка го принуди да убие човек.

Петото съобщение беше от Кармине Талиаферо. Преди да го прослуша, Демарко погледна часовника си и установи, че от срещата му с умиращия гангстер са изминали едва четири часа. Самото съобщение беше кратко и звучеше така: Открих каквото ти трябва, неблагодарник такъв!

 

 

— Палмери е работил за някаква отрепка в Уейкрос — изръмжа в слушалката Талиаферо. — Казва се Джуниър Къстис и върти част от местния рекет. Обичайните неща — хазарт, проститутки и други такива. Дребна риба. Моят човек там казва, че този Къстис е използвал Палмери за специални поръчки.

— Като например?

— Ти какво искаш? Да ти го изтълкувам буква по буква?

— Искате да кажете, че Министерството на правосъдието е включило убиец от мафията в програмата за защита на свидетелите, а след това отново му е дало свободата да убива?

— Той само това може, човече! — засмя се Талиаферо. — А онези от правосъдието сигурно не са подозирали какви ги е намислил. Палмери се оженил за някаква тамошна съдържателка на мотел. Още докато работеше за нас, той обичаше да живее на женски гръб. Но както и да е. Помагал й в заведението, за да покаже, че има източник на доходи.

— Но тамошните ченгета трябва да са знаели за връзката му с Къстис — подхвърли Демарко.

— Може би. Но ако са му направили проверка, със сигурност са ударили на камък. Правосъдието не дава на ФБР никаква информация кого включва в програмите си, тъй като тя лесно изтича оттам, да не говорим за местната полиция. Ако Палмери не е бил арестуван (а той никога не е бил) и ако е внимавал (както твърди моят човек), всичко е било наред. Както обикновено, дясната ръка на Чичо Сам не е знаела какво прави лявата.

— А вашият човек има ли представа защо Палмери би убил един агент на тайните служби?

— Не. Според него това е лишено от смисъл. Случайно този агент да е работил в Джорджия и да е участвал в някаква операция срещу бизнеса на Къстис?

— Не, той се занимаваше със съвсем други неща — отвърна Демарко.

— Ясно. Все пак моят човек подчертава, че Палмери не е работил само за Къстис, а е приемал и други поръчки.

— Което означава, че убийството на въпросния агент може да е било по поръчка както на Къстис, така и на други хора.

— Според моя човек това не може да е поръчка на Къстис. Някой друг го е наел да гръмне твоето момче.

Господи! Моят човек! Твоето момче!

— Можете ли да разберете кой?

— Опитах. Но моят човек казва, че Палмери бил много дискретен в планирането на тези неща. Странното е, че рядко е напускал района, а когато го е правил, обикновено е заминавал на север, далеч от големите градове. Вероятно се е страхувал да не го познаят. Когато е приемал поръчки, те винаги са били на юг — Мисисипи, Тексас, ей такива шибани места. Никой няма представа какво е търсил във Вашингтон.

Което означава, че някой му е платил куп пари, каза си Демарко.

— Благодаря за помощта, мистър Талиаферо — промърмори в слушалката той. — Много съм ви задължен.

— Е, някой ден ще ми върнеш услугата.

— Не разчитайте на това.

Старият мафиот се разсмя.

— Много ми се иска да поживея още малко, за да те видя как ще свършиш. Кръвта вода не става, сине на Джино!

 

 

Вратата му отвори пълна жена с посивели коси. Приятното й лице беше тъжно. Демарко й показа картата си за достъп в Конгреса, която използваше като универсален пропуск, промърмори нафукано „идвам от името на правителството“ и пожела да говори с мисис Матис.

Имаше шанс Били да е споделил нещо с жена си. Сега Дарси Матис оставаше сама, без никаква закрила. В сърцето й вероятно зееше кървава рана и дълбоко в себе си може би се надяваше, че сънува ужасен кошмар, от който всеки момент ще се събуди и ще открие Били до себе си. Разбира се, ако изобщо беше в състояние да разсъждава. А Демарко, грубиян, какъвто винаги си е бил, се готвеше да я разпитва въпреки състоянието й.

Жената бегло погледна картата, после вдигна очи към лицето му.

— Не можете ли да дойдете по-късно? Моля ви! В момента състоянието й е ужасно!

— А вие коя сте, госпожо?

Искаше да бъде сигурен, че тази жена не е изпратена от Сикрет Сървис.

— Съседка съм й, казвам се Доти Паркър. Когато полицаите дойдоха — беше някъде към пет сутринта, те позвъниха първо на моята врата. Попитаха ме дали сме приятелки и дали бих могла да остана при нея, след като й съобщят новината. Казах „да“.

Уверил се, че насреща му стои една достойна жена и примерна гражданка — тоест човек, когото може да мачка, Демарко си придаде строг вид и каза:

— Госпожо, трябва да говоря с нея още сега! Въпросът е важен и засяга сигурността на държавата!

Объркана и смутена, Доти Паркър — милата и състрадателна женица — закима енергично.

— Ами добре, разбира се. Съжалявам. Тя е отзад, на верандата. Опитах се да я вкарам вътре и да й предложа чаша чай, но тя…

Дарси Матис седеше на сгъваем алуминиев стол, облечена с джинси и кафява жилетка върху бяла тениска. Русата й коса беше стегната на конска опашка, а жилетката й беше поне с два номера по-голяма. Времето беше хладно, но все пак доста меко за подобни връхни дрехи. Демарко реши, че жилетката е на мъжа й и вероятно още излъчва миризмата на тялото му. И я обгръща така, както до вчера силните му ръце.

В съзнанието му изплува споменът за начина, по който съпрузите се бяха гледали при предишната му визита: плътно прегърнати Хензел и Гретел, търсещи в гората трохите, погълнати от чудовищата. Същите чудовища, които бяха погълнали и Били.

Придърпа един стол и се отпусна върху него, без да чака покана. Тя извърна глава едва когато столът проскърца по циментовия под на верандата. Очите й бяха зачервени и подути.

— Помните ли ме, мисис Матис? — тихо попита Демарко.

Жената кимна.

— Онази вечер бяхте тук и ядосахте Били.

— Много съжалявам за това, което се случи със съпруга ви, мисис Матис. Той беше добър човек. Уверявам ви, че не бих си позволил да ви безпокоя без основателни причини.

— Знаете ли, че онзи мръсник го е убил за някакви си сто долара? — попита Дарси Матис, очевидно, без да обръща внимание на думите му.

— Не — поклати глава Демарко, който твърдо реши да не й казва, че е бил свидетел на убийството.

— Били никога не използваше тази карта, никога! Държеше я просто така, за всеки случай. Да си купим нещо забравено по време на пътуване, но нищо повече. Никога не я е използвал тук. Защо, за бога, го е направил снощи?

— Не зная, мисис Матис — тихо отвърна Демарко.

— Участвал е във войни и е оцелявал — продължи в някакъв унес Дарси. — А сега изведнъж го убиват пред някакъв банкомат! Бог си направи лоша шега, нали?

Сълзите рукнаха и разкривиха красивите черти на лицето й.

— Искам да ви задам един-два въпроса, мисис Матис. Те са свързани с работата на съпруга ви.

— Вие подозирате, че Били е знаел нещо за инцидента на река Чатуга, когато стреляха срещу президента, така ли?

— Точно така — кимна Демарко. — Не мисля, че е извършил нещо лошо, но може би знаеше нещо, за което се страхуваше да говори.

— Били не се страхуваше от нищо! — тръсна глава Дарси Матис и в ясносините й очи припламнаха гневни искрици. После искриците изчезнаха и погледът й отново се обърна навътре, към спомените, известни единствено на нея.

— Познавате ли човек на име Дейл Естъп?

— Не.

— А Максуел Тейлър от Фолкстън, щата Джорджия?

— Не. Били никога не говореше за хората от своя край, с изключение на майка си. Той не обичаше родния си град. Водил ме е там само веднъж за времето, през което бяхме женени.

След тези думи тя отново се затвори в себе си, вероятно представяйки си всичките онези неща, които вече нямаше да върши заедно с мъжа си.

— Промениха ли се навиците му през последните два месеца? — смени темата Демарко.

— Не знам за какво говорите.

— Правил ли е нещо необичайно напоследък, което не е било характерно за него?

Жената помълча, после бавно кимна.

— През юни започна да се прибира късно. Това беше странно, защото обикновено се връщаше у дома веднага след дежурство.

— Каза ли ви какво го забавя?

— Каза, че имал много работа на служебните компютри, а вечер било спокойно, защото в системата имало по-малко хора.

— А сподели ли защо е използвал компютрите?

— Не. Това беше всичко, което ми каза — че е използвал служебните компютри. И го каза само защото започнах да се ядосвам на закъсненията му. Това беше доста необичайно, защото винаги сме си споделяли всичко. Никога не е крил нищо от мен. С изключение на последните два месеца, когато някак се затвори в себе си. — Дарси потисна едно ридание и задавено прошепна: — Дано Бог ми прости, но бях започнала да подозирам, че има връзка с жена.

— Но не ви каза какво го тревожи, така ли?

— Не.

— Кога започна тази промяна?

— Не си спомням точно.

— Може би някъде около времето, когато е бил включен в охраната на президента?

— Май беше точно така — изненадано го погледна жената. — Мислех, че ще бъде доволен от назначението и в началото наистина беше. Но после започна да се държи така, сякаш това е проклятие. Реших, че се дължи на голямата отговорност, която легна на плещите му.

— И пак не ви каза нищо, така ли?

— Вече ви отговорих. Всъщност защо ми задавате тези въпроси? Какво си мислите, че е направил Били, гадни копелета такива?

Демарко предпочете да не отговоря на този въпрос.

— Мисис Матис — прибегна до официалния тон той. — Ясно е, че Били не е споделил нищо с вас, но би ли могъл да го стори с някой друг?

— Не — отвърна тя, поколеба се за миг и добави: — Е, може би с майка си. Бяха наистина много близки.

Демарко си спомни за разпечатката от телефонните разговори на Матис за месец юни, в която фигурираха множество разговори с майка му.

— Допускате ли, че Били е споделил тревогите си с мистър Донъли? — попита той.

— С кого?

— С Патрик Донъли, директора на Сикрет Сървис.

— Не. Според мен той изобщо не го познаваше.

— Имам информация, че е бил включен в охраната на президента лично от мистър Донъли.

— Възможно е — сви рамене тя. — Били беше наистина изненадан от назначението. Каза, че сигурно е заради досието му, макар че имало и други отлични агенти, при това с по-дълъг стаж от него. Не знам защо са избрали него, но съм сигурна, че не е бил близък с този мистър Донъли.

Демарко се замисли какво още да я попита, но следващите й думи го отказаха от намеренията му.

— Знаете ли, напоследък много мислехме за осиновяване — тихо промълви Дарси. — Аз не мога да имам деца, а Били мечтаеше за син, да го води на риба.

Обгърна раменете си и сълзите й отново потекоха. Търкаляха се по лицето й и падаха в скута, като молитви без отговор. Демарко усети, че е крайно време да прекрати разпита. Изправи се, тромаво я погали по рамото и смотолеви:

— Съжалявам, мисис Матис. Ужасно съжалявам.

Остави я там, сгушена в жилетката на съпруга си. Вече нищо на този свят не можеше да я стопли.