Патриша Корнуел
Южен кръст (25)

25.

Лорейн, едногодишната дъщеря на племенницата на Руби Синк, развиваше треска и бе държала майка си будна цяла нощ.

— Горкичката! — каза госпожица Синк по телефона. — Поноси ли я на ръце? Даде ли й бебешки аспирин?

— Да, да — отвърна племенницата на госпожица Синк, Франсис. — Не знам какво друго да направя. Ако още един ден отсъствам от работа, със сигурност ще ме уволнят. Има достатъчно кандидати да ме заместят веднага.

Госпожица Синк чуваше как Лорейн пищи и си представи почервенялото лице на детето. И дума не можеше да става за детска ясла. Госпожица Синк нямаше да позволи да оставят болното дете при непознати, а там можеше да зарази и други деца.

— Много ще се радвам да я гледам, докато си на работа — каза госпожица Синк. — Обзалагам се, че и в момента трескаво се приготвяш за работа.

— Да — отвърна Франсис отчаяно. — А още не съм си взела душ.

— Веднага тръгвам — каза госпожица Синк. — Ще взема Лорейн и ще си прекараме страхотно.

— Но ако треската й ме мине, ще се обадиш на доктор Самсън, нали? Просто за да сме сигурни, че всичко е наред.

— Разбира се, скъпа.

— О, благодаря ти, лельо Руби.

— Бездруго се канех да излизам — успокои я госпожица Синк. — Имам само два долара в портмонето, а трябва да платя на градинаря и на кого ли още не в този град.

— Винаги казваш така, лельо. Все дължиш пари на някого. Мама казваше, че си най-богатата беднячка, която познава.

Госпожица Синк се натъжи при мисълта за починалата си сестра. Госпожица Синк си нямаше никого, освен Франсис и Лорейн. Стана й толкова тъжно, че сама не можеше да се понася такава.

— Защо не дойдеш на вечеря у нас след работа? — предложи госпожица Синк. — И без това ще минеш да вземеш малкото ангелче.

— Зависи какво ще готвиш — закачи я Франсис.

— Може да поканя и онзи симпатичен полицай, когото познавам — продължи госпожица Синк. — Най-красивия млад мъж, когото си виждала. Толкова е мил. Сещаш ли се, онзи, дето пише статии във вестника? Той нае малката ми къщичка на улица „Плъм“.

— Той ли? О, боже господи! Виждала съм го на снимка. Той е прекалено млад за мен, лельо Руби.

— Глупости! Нещата вече не са като едно време.

— Пък и не би се заинтересувал от мен. Толкова е красив.

— И ти си хубава като розова пъпка.

— По-стара съм от него и имам дете, лельо. Това е истината.

— Ще направя пържено пиле със сусам и мед. Питки със сирене и салата от пресни домати със специална заливка.

— И откъде ще намериш пресни домати по това време на годината?

— Забрави ли, че си ги затварям в буркани? А сега стига приказки, за да мога да тръгна към вас.

 

 

Приятелката на Смоук, Дивинити, първа забеляза червения джин „Чероки“, паркиран на паркинга зад „Кмарт“, на трийсетина метра от банката.

— Я гледай — каза Дивинити на Смоук. — Онзи джип си стои там, без жива душа вътре, със запален мотор, сякаш точно нас чака.

— Не, не ни чака, защото ние не го искаме — спря я Смоук.

В момента Смоук се опитваше да се концентрира по обичайния си начин. Бе изключил Пъф Деди, когато взе Дивинити от „Макдоналдс“ на улица „Уест Броуд“. Дивинити му бе пратила съобщение на пейджъра, че ще го чака там. Тя държеше ръката си върху бедрото му, но в момента той се възбуди от друго — видя един старичък шевролет „Селебрити“, каран от възрастна жена, да спира пред банкомата.

— О, не ми казвай, че ще се занимаваш с тази — измърмори Дивинити, — някаква стара кучка с още по-стара кола.

— Хората с нови коли обикновено нямат пари — обясни й Смоук, докато гледаше как старата жена рови в чантата си.

Той мина с колата покрай нея и скри ескорта зад ъгъла на банката.

— Иди се нареди зад нея — изкомандва Смоук Дивинити.

— Що? Сигурно ще изтегли двайсет-трийсет долара. По-скоро ще ида при джипа.

Тя погледна с копнеж към червения джип, разсъждавайки как може някой да е толкова глупав, че да оставя така колата си в тези времена. Смоук пъхна ръка между краката й. Дивинити се изсмя и му отвърна.

— Добре, скъпи, добре. Както кажеш, захарчето ми.

 

 

Госпожица Синк се чувстваше напълно спокойна, докато продължаваше да рови в чантата си. Нямаше причина да се тревожи, че тегли пари точно оттук, защото банкоматът бе срещу паркинга на „Кмарт“, който отваряше още в осем. На паркинга вече спираха коли.

Лорейн си лежеше съвсем тихо отзад. Тя бе завързана на столчето си, бе облечена топло и в момента не плачеше. Госпожица Синк слезе от колата, като продължи да рови в чантата си. Със свито сърце се опита да си спомни къде е пазарувала последно, за да се сети дали не бе забравила портмонето си там. Паметта й вече не бе като едно време, но госпожица Синк постоянно си намираше извинения за това състояние.

Отначало не обърна внимание на младата жена, която застана да чака зад нея и започна да вади разни неща от голямата си платнена чанта.

— Нищо не мога да намеря — замърмори младата жена на висок глас. — Направо побеснявам!

Госпожица Синк се извърна и доста се изненада от това, което видя. Младата жена бе облечена с много къса пола, тясно черно потниче и червено яке с емблемата на „Чикаго Булс“ Имаше халки на ушите, носа и едната вежда, точно според най-новата мода, която госпожица Синк оприличаваше с нравите на дивите племена, които показваха по канала за научно-популярни филми.

— Не знам къде съм го сложила — измърмори си госпожица Синк раздразнено.

Тя погледна към колата си, надявайки се, че бебешкият аспирин е подействал и че Лорейн спи дълбоко. Младата жена пристъпи още по-близо и изведнъж госпожица Синк застана нащрек. Почувства страх. После с облекчение видя, че иззад ъгъла на банката се появява симпатичен млад мъж.

— Нали не ги изтеглихте всичките? — попита той дружелюбно.

Беше вчесан и изглеждаше спретнат в широките си дънки и яке, според модата на деня. Госпожица Синк му се усмихна несигурно.

— Добро утро, госпожо — поздрави я той.

Госпожица Синк не хареса очите му. Гледаха напрегнато, почти втренчено и сякаш й подсказваха нещо, което тя не би искала да чуе. Младата жена стоеше някак встрани от банкомата, сякаш се стараеше да не попадне в обсега на камерата. Госпожица Синк започваше да се плаши все повече. Искаше й се да повярва, че младият мъж ще я защити.

— Най-глупавото нещо, което са измислили. Плюе парите като на „Монополи“ — каза младият мъж, който също се придържаше извън обсега на камерата.

— Има си хас! — обади се младата жена. — Но поне става бързо. Особено ако някои хора побързат.

Младежът изглеждаше като момче, което би могло да живее в квартала на госпожица Синк. Сигурно бе спрял да изтегли пари на път за училище и госпожица Синк предположи, че той учи в някое частно училище.

— Някои от нас си имат и друга работа — измърмори високо младата жена.

Тя се цупеше, въздишаше, оглеждаше се и пулеше очи.

— Не мога да стоя тук цял ден! — сопна се тя на госпожица Синк.

— Съжалявам — промълви госпожица Синк и с разтреперани ръце продължи да тършува из чантата си. — Дано не съм загубила картата си. О, божичко!

— Ако не можеш да я намериш, дъртачко, дръпни се настрани!

— Хей, я по-спокойно! — обади се младежът. Пристъпи към госпожица Синк, но пак остана встрани от камерата. — Дамата е дошла преди теб — каза той на момичето.

— Е, но аз съм си извадила кредитната карта и съм готова да тегля. Никой не говори така на Дивинити, ясно ли ти е? Никой не смее да ме поучава. Аз съм като Господ Бог^[1].

— Ужасен език! — възмути се госпожица Синк. — По-добре се моли Бог да ти прости.

— А ти по-добре се моли да не ти изтръгна езика от устата и да ти го вържа на кльощавия дърт врат.

— Това вече е прекалено! — каза й младежът.

— Майната ти, хубавецо!

Разтреперана, госпожица Синк най-после откри кредитната си карта. Веднага я изпусна на тротоара. Докато се навеждаше да си я вземе, едва не загуби равновесие, а сърцето й затуптя до пръсване. Пръстите й се разтрепериха още повече и госпожица Синк пак изпусна картата, а отвратителната млада жена на име Дивинити въздишаше шумно и престорено и не спираше да псува.

Госпожица Синк успя да пъхне картата си в улея на банкомата, набра номера си и отговори на всички въпроси, които се изписаха на дисплея. Усети задушливия парфюм на Дивинити и зловещото й излъчване, докато чакаше десетте двайсетдоларови банкноти да се подадат през улея.

— Доста джобни пари, а? — саркастично й подвикна Дивинити.

— Моля ви, оставете ме на мира — изрече госпожица Синк с разтреперан глас.

— Не ми казвай какво да правя, стара кучко! — викна й злобно Дивинити.

— Хайде — обади се младежът. — Ще ви изпратя до колата, мадам.

— О, благодаря. — Госпожица Синк почти сграбчи ръката му. — Толкова сте мил. Не мога да изразя колко съм ви благодарна.

Госпожица Синк видя как Дивинити откъсва парче широко тиксо и го залепя върху обектива на охранителната камера.

— Трябва да се обадим на полицията — прошепна госпожица Синк на младежа, докато той й отваряше вратата на колата.

Тя не разбра защо той заобикаля колата и отваря другата предна врата.

— Ще дойда с вас и ще сляза след една-две пресечки, просто за по-сигурно — обясни той, а Дивинити продължи да се суети на банкомата, навярно изчаквайки да се появи нов човек, когото да тормози.

Госпожица Синк се извърна да види как е Лорейн. Слава богу, тя спеше. Госпожица Синк запали двигателя и заключи вратите.

— Не ми хареса видът на онова момиче — каза младежът. — Понякога хора като нея действат по двойки, като змии. Опасявам се, че може да има още някой наоколо. Просто нещо в цялата история ме смущава. А и сигурно сте чули за обирите пред банкомати.

— О, да! — спомни си госпожица Синк. — Слава богу, че се появихте вие. Сигурно сте моят ангел хранител. Но аз още не знам името ви.

— Наричат ме Смоук.

— Е, надявам се, че не пушите^[2]. Аз по-рано пушех. Не мога да ви опиша колко трудно се отказах.

— Не това е причината да ми викат така.

Госпожица Синк даде назад, за да излезе от паркинга, но сляпото око на камерата не улови нищо.

— Наричат ме Смоук, защото като бях малък, често палех разни неща — процеди той през зъби, издърпа пистолета, затъкнат на кръста му, и го заби в ребрата на госпожица Синк.

— О, божичко! — възкликна госпожица Синк. — О, не!

— Продължавай да караш! — нареди й Смоук заплашително. — Натам. Заобиколи зад „Кмарт“.

— О, моля ви, за бога — умоляваше го госпожица Синк. — В колата има дете. Просто вземете каквото искате и ни оставете на мира.

— Млъквай, кучко!

Смоук проследи как Дивинити изкара ескорта иззад банката, където го бе скрил. Колата се плъзна в натоварения поток от коли, пълзящи бавно към града, а ранната сутрешна светлина осветяваше предните им стъкла. Смоук усети мирис на изпражнения и урина и в първия момент си помисли, че идва откъм бебето на задната седалка.

— По дяволите! — избухна той, когато осъзна, че жертвата му е загубила контрол над отделителните си функции. — Не трябваше да го правиш.

— Съжалявам. Моля ви…

— Млъквай веднага, кучко! Карай съвсем нормално и само да си опитала да направиш нещо, пред очите ти ще пръсна мозъка на бебето, така че да изпръска цялата кола.

— Вземете каквото искате — изплака тя. — Само не я наранявайте! Вземете всичко. Моля ви! Всичко…

— Млъквай! — изсъска й Смоук.

Госпожица Синк плачеше толкова силно, че чак зъбите й тракаха. Стигнаха зад „Кмарт“ и паркираха на края на асфалта, където започваше гориста местност. Смоук грабна портмонето от чантата и извади десетте чисто нови банкноти, които старицата бе изтеглила току-що от банкомата.

Прибра й и още два долара и шейсет и два цента, няколко монети по четвърт долар и няколко жетона за заплащане по магистралата. Часовникът и огърлицата й не си струваха труда, а и бе рисковано човек да се появява в заложни къщи. Дъртачката вонеше толкова силно, че Смоук едва не повърна, а на всичко отгоре бебето отзад се събуди и също се разрева.

— Лорейн, всичко е наред, миличка. Моля те, не плачи. Аз съм госпожица Синк, а това е дъщерята на племенницата ми, Лорейн — обясни госпожица Синк. — Не искате да ни нараните, нали? За бога, сигурно имате майка и баба и…

— МЛЪКВАЙ! СПРИ ДА МИ ОПЯВАШ, ГРОЗНА ДЪРТА КУЧКО!

Смоук усили радиото. Детето започна да вие.

— ЗАТВОРИ СИ ШИБАНАТА УСТА! — изкрещя Смоук на бебето.

— О, пресвети Боже! Моля те, момче, не ни наранявай! Скъпи Боже! Помисли какво правиш! Имаш вид на умен младеж. Не ти трябват такива неприятности!

— Мразя грозни дъртачки като теб. Така че млъквай веднага и бъди благодарна, че няма да ти направя и други неща. Вониш прекалено — процеди той със студен, злобен глас. — А сега се наведи, така че да не ме виждаш, като слизам. Ясно?

— Ясно — изплака госпожица Синк.

Тя притисна лице към кормилото. Стисна очи и ги притисна с длани. Не помръдна. Едва дишаше. По радиото Ани Ленъкс ходеше върху счупени стъкла^[3], Смоук претърси жабката, а бебето пищеше. Смоук изпразни чантата на госпожица Синк на пода, прибра си пакет ментови дъвки, нокторезачка и шишенце „Атаван“, което се продаваше само с рецепта.

— Благодаря, госпожице Синк — каза той. — Да пораснеш добро момиче, Лорейн. И да не ме забравите! — изсмя се той.

Пъхна една дъвка в устата си и се огледа. Наоколо нямаше никой.

— Знаеш как изглеждам, нали, кучко? — попита той. — Би ме разпознала на улицата, нали?

— Не, не те видях добре! Моля те! — умоляваше го госпожица Синк.

— Ами твоята малка кучка отзад? Тя запомни ли ме?

— Не, тя е съвсем бебе! Не би искал да ни нараниш!

Госпожица Синк трепереше, сякаш имаше пристъп.

— Чакай да си помисля. Какво трябва да направи човек в такава ситуация?

Смоук мляскаше с дъвката. Дръпна предпазителя на глока и той се върна напред и щракна рязко.

Усещаше могъществото си. Чувстваше как то изпълва всяка фибра от тялото му и в същия миг изстреля три куршума „Уинчестър“ с кух връх в тила на госпожица Синк.