Патриша Корнуел
Южен кръст (15)

15.

Артис Руп обикновено не стигаше в проучванията си до нюйоркското полицейско управление. Сега бе тръгнал от телефонния указател и премина през Северния централен район, горещата линия за информация за изнасилвания, някакъв колежански автоцентър и накрая една агенция по недвижими имоти в Куинс, откъдето му дадоха номера на централата на полицията. Оттам го свързаха със сержант Мазонели. Руп излъга за повода на обаждането си.

— Да, знам какво е КОМСТАТ. Кой, мислите, я създаде? — заяви Мазонели.

— Разбира се, известно ми е, че вие започнахте тази система — съгласи се Руп, седнал зад затрупаното си бюро в „Ричмънд Таймс Диспач“.

— Точно така.

— Имаме проблем с центъра за компютърно проследяване — каза Руп.

— Какъв център? Не съм чувал за такъв.

— В НИП.

— В Ню Джърси?

— Не, в Националния институт по правосъдието — поправи го Руп.

— А вие откъде, по дяволите, се обаждате? — попита Мазонели. Той постави ръка на слушалката и се провикна: — Ей, Ландсбъргър! Ти ли ще ходиш до „Хоп Шинг“?

— Кой пита?

— Майка ти.

— Така ли? И какво иска? Риба?

Руп наостри уши.

— Ей, това не е смешно — обади се някакъв друг полицай.

— Стромболи. Проволоне, с повече лук. Както винаги — каза Мазонели. Той свали ръка от слушалката и попита: — Та какво казвахте?

— Имаме проблем с КОМСТАТ.

— Кои сте вие?

— Вижте, обаждам се от Вашингтон и имаме сериозен проблем — заяви Руп, така както бе чувал да казват по филмите. — Вероятно в мрежата има вирус и искаме да проверим доколко се е разпространил.

Мълчание.

— Може да изглежда като риба — добави Руп.

— По дяволите! — възкликна Мазонели. — Значи и вие във Вашингтон го имате — същото? Всички тези проклети сини рибки в участък 219, където и да е той?

— В Ричмънд, Вирджиния — информира го Руп. — Смятаме, че вирусът се е появил оттам. Че там е носителят с други думи.

— Ричмънд?

— Така смятаме, сержант. Значи нещата са по-зле, отколкото се опасявах. Ако и вашата система е блокирана — продължи Руп, като едновременно пишеше с бясна скорост, — значи КОМСТАТ не работи никъде.

— По дяволите! Не съм виждал по-шантава работа. Имаме трима специалисти, които се опитват да оправят нещата и да махнат проклетото нещо от екрана, но нищо не става. Вече не се занимавам с тези работи. Но имам очи и уши и мога да позная кога нещо не е наред. Според тях сега не можем да правим съпоставки, нито да пускаме търсене за повторяемост или райониране.

— Точно така — обърна нова страница Руп. — Очевидно никой не може.

Редакторката на Руп, Клара Аутло, спря край бюрото му да види какво става и дали той ще успее да се включи в крайния срок. Руп й направи знак с вдигнати палци. Тя понечи да каже нещо, но той се намръщи и постави пръст на устните си. Тя потупа часовника си и Руп кимна, като й направи знак, че всичко ще е наред. Редакторката не му повярва и пак потупа часовника си. Руп поклати глава и й направи знак да изчака малко.

— Рано следобед най-неочаквано чух за някаква карта с риби на монитора, виждам ги, ама никой не може да ги махне. Сякаш дойде от небето — не спираше да бърбори Мазонели.

Руп надраска: РИБНА ИСТЕРИЯ на едно листче и го подаде на Аутло. Тя се намръщи и поправи РИБНА ИСТОРИЯ. Руп поклати глава, грабна листчето и отново написа ИСТЕРИЯ и подчерта думата четири пъти.

В три без десет сутринта Уийд излезе от стаята си и мина на пръсти покрай затворената врата на майка си, надявайки се, че тя спи дълбоко. Майка му, както обикновено, хъркаше. Уийд излезе от къщата и изчака на пресечката, където му бе казал Смоук.

След няколко минути леманът се чу в далечината и Уийд си спомни кошмара с камиона за боклук. Ръцете му се разтрепериха толкова силно, че се зачуди дали ще може да рисува. Отново започна да му се гади и се изкуши да изтича обратно в дома си и да се обади на полицията или поне да си вземе акрилните бои, в случай че Смоук разбереше, че е измамен.

Задната врата на лемана се отвори. Уийд се качи и внимателно сложи раницата и торбата с боите в скута си. Смоук не извърна глава. Дивинити седеше до него отпред и бе опряла глава на рамото му.

— Явно другите няма да идват — обади се Уийд, като полагаше върховни усилия гласът му да звучи спокойно.

— Не ни трябват.

— Защо не си с твоята кола? — попита Уийд, а страхът започна отново да се надига в него като вълна, която ще се разбие всеки момент.

— Защото не искам колата ми да бъде паркирана някъде, където може да бъде забелязана — обясни Смоук.

— Дог не се ли страхува, че може да видят неговата кола?

— Кой го пита? А и ти млъквай, тъпчо. Аз задавам въпросите. Ясно?

Дивинити се разсмя и напъха език в ухото на Смоук.

— Да — промълви Уийд. Сълзите напълниха очите му и той веднага ги изтри, за да не се издаде.

Не каза нито дума повече, докато Смоук караше към центъра и по улиците на Орегон Хил, където оставиха колата в малък парк край реката. Оградата на гробището бе дебела, обрасла в растителност и около три метра висока. Уийд не виждаше как може човек да се изкатери, но Смоук явно знаеше. Уийд никога не бе чувал някой да си поставя рекламни пана върху ограда на гробище, но очевидно „Почистване на килими Виктория“ бяха сметнали това за добра идея. Голямото метално пано бе закачено за оградата точно до пресечката на улиците „Саут Чери“ и „Спринг“.

Смоук показа на Дивинити и Уийд как да се хванат за ръба на паното и да се изкатерят достатъчно високо, така че да стигнат до дебелия надвиснал клон на дъба, който растеше от вътрешната страна на оградата. За нула време и тримата вече бяха скочили на земята и тръгнаха към вътрешността на тъмното смълчано гробище. На Уийд гробището му приличаше на призрачен град с тесни алеи, виещи се във всички посоки, с надгробни камъни и паметници — докъдето стигаше погледът му. Хрумна му, че на Смоук и Дивинити може да им се стори забавно да го изоставят вътре.

Може би точно това бе планът им. При тази мисъл го полазиха тръпки и той усети как цялото му тяло се разтреперва. Уийд бе чувал истории за това как сводници наказвали проститутките, като ги връзвали за дървета на гробищата и ги оставяли там по цяла нощ. Някои от жените буквално полудявали. Други умирали от сърдечен удар или правели дълбоки рани в кожата си, опитвайки се да се освободят, след което умирали от загуба на кръв. Една проститутка прегризала ръката си, за да избяга, а друга се самоубила, като задържала въздуха си, докато спре да диша. Уийд се напрегна, за да спре да трака със зъби. Знаеше, че не трябва да показва, че го е страх.

— Супер! — каза той и се огледа. — Мога да си рисувам тук няколко седмици.

Двамата с Дивинити следваха Смоук, който явно знаеше накъде вървят.

— Всички тези надгробни камъни са като бели платна или като листи от блок. Уф, супер! Мога да си рисувам тук колкото искам — продължи Уийд. — След статуята може ли да нарисувам още нещо?

— Млъквай! — сопна му се Смоук.

Уийд замълча. Струваше му се, че са го полазили малки буболечки, потеше се и едновременно трепереше от студ. Зачуди се колко ли мъртъвци има погребани тук. Със сигурност повече, отколкото би могъл да преброи, особено като се има предвид, че по математика имаше само двойки. Удиви се колко много от тях имаха фамилия ПАКС^[1]. В тяхното училище никой не се казваше така. Имаше няколко Пакстън и един Паксинос, който се бе преместил от Ню Йорк и се мислеше за най-големия умник в гимназията.

Но мисълта за мъртвите богаташи притесняваше Уийд най-много. Всички те си имаха малки мраморни къщички с най-различни украси, а имената им бяха изсечени над огромните, тежки метални врати. Къщичките имаха и прозорци, а мисълта да надникне през тях караше всяко косъмче по тялото на Уийд да настръхва. Виденията се блъскаха в съзнанието му и напълно го объркваха. Представи си размазано лице с хлътнали очи и зелени, разлагащи се ръце, които държат бяла Библия и всеки момент ще обърнат на страница с проклятие, което ще обрече Уийд да отиде в ада. Привидя му се, че ухилен скелет с дълга сатенена роба и кокалести ръце, сключени около изсъхнала роза се кани да се изправи и да полети след него, тракайки с костите си.

Краката на Уийд се подкосиха. Изпусна раницата си и каишките й се заплетоха в краката му. Препъна се, оплете се още повече, блъсна се в някаква скулптура и тъкмо възстанови равновесието си, се препъна в някаква урна. Падна по очи и замалко не разби главата си в един надгробен камък с форма на дърво. Уийд не знаеше кой е бил подполковник Пийчи Бозуел, но току-що бе изпотъпкал гроба му.

Смоук и Дивинити си умираха от смях, притискаха длани към устните си, за да не вдигат шум, давеха се, превиваха се на две и подскачаха напред-назад, сякаш земята под краката им пареше. Уийд бавно се изправи, провери дали всички части на тялото му са на мястото си и непокътнати. Установи, че само лакътят му е натъртен и леко кърви. Коленичи на тревата и намести буците пръст, които бе разринал с краката си. Вдигна раницата и чантата с боите. Сви рамене, сякаш изобщо не му пукаше, че току-що е осквернил гроб, което обичайно водеше до проклятие от рода на онези, които току-що си бе представял.

Дивинити бръкна в платнената си чанта и извади шише уиски „Уайлд Търки“. Двамата със Смоук започнаха да се редуват да отпиват от шишето. Смоук подаде бутилката на Уийд. Той не я взе. Смоук я навря в ръцете му, но Уийд продължи да се противи.

— Ще ме замае — прошепна той. — Нали искаш да рисувам?

— Точно така — отново се разсмя Смоук. — Ето онази статуя, тъпчо. И познай какво? Оставаш да действаш сам. Няма да ти висим на главата.

Уийд се опита да запази спокойствие.

— Добре. Само че как ще се прибера вкъщи?

— Както можеш. — Смоук грабна ръката на Дивинити и двамата побягнаха, без да спират да се смеят и да пият, като не съобразяваха къде стъпват.

Уийд се огледа, опитвайки се да прецени къде се намира. Тази част на гробището бе съвсем близо до реката и бе пълна с гробове на богаташи, много от които явно са били толкова важни личности, че сега си имаха свои собствени тревни парцели, достатъчно големи да поберат цяло семейство. Уийд видя силуета на статуята през две алеи и сърцето му се изпълни със страхопочитание. Статуята представляваше висок, изправен гордо в нощта мъж с красив, изсечен профил.

Когато Уийд се доближи, видя, че тя се намира в центъра на кръгъл парцел трева, към който водят шест алеи. Това навярно означаваше, че мъжът е бил някакъв герой, може би най-известният човек за времето си. Носеше дълго палто и ботуши до коленете, хванал шапка в едната си ръка и опрял другата на кръста си. Фигурата бе върху мраморна основа, заобиколена от азалии и върби. Две червени флагчета бяха забити пред краката на мъжа.

На Уийд името Джеферсън Дейвис не говореше нищо. Той не знаеше нищо за мъжа, чиято статуя щеше да оцветява, освен това, което пишеше на мраморната основа: „американски воин и защитник на Конституцията“, който е бил роден през 1808 и умрял през 1889. Няколко минути Уийд се опитва да пресметне годините на мъжа. Междувременно отвори раницата си и започна да вади боите, четките и шишетата вода.

Осемдесет и девет минус нула осем, движеше устни той. Нищо не се получи и той опита отново. Девет минус осем — едно. Осем минус нула — осем. Значи Джеферсън Дейвис е умрял едва осемнайсетгодишен. Уийд усети как го наляга непоносима тъга.

Огледа се наоколо и видя мраморна скулптура на скърбяща жена с Библия в ръка. Един ангел с големи крила също седеше наблизо. Те сякаш го наблюдаваха и чакаха. Изведнъж Уийд разбра защо съдбата го е довела тук. Нямаше нищо общо със Смоук, нито с неговите големи планове. Това не бе проклятие, а неочакван дар. Сърцето на Уийд заликува от радост. Уийд вече знаеше какво ще направи. Вече не се чувстваше сам и не се страхуваше.