Патриша Корнуел
Южен кръст (11)

11.

Уийд се опита да се изправи на крака, но се строполи обратно. Изпълзя на четири крака до другия край на пода, усещайки как пулсира пръстът му с татуировката. Смоук запали пет-шест свещи и донесе няколко бидона вода и руло книжни салфетки. Уийд започна да почиства мръсотията и щеше да повърне отново, ако коремът му вече не бе напълно празен.

— Сега излез навън и си свали блузата и панталона! — нареди Смоук.

— Защо? — едва промълви Уийд, а коремът му започна отново да се бунтува.

— Няма да се качиш в колата ми такъв мръсен и вонящ, тъпчо. Иди се измий с вода, иначе ще си ходиш пеша.

Уийд си проправи път в мижавата светлина на свещите и внимателно прекрачи рамката на стъклената врата. Свали ризата и дънките. Навън бе доста захладняло и той се разтрепери неудържимо, докато изливаше няколко кофи вода върху себе си, облечен само с подгизнали боксерки и маратонки „Найк“, които започнаха да жвакат.

— Ще ми дадеш ли нещо да облека? — попита Уийд Смоук, който пак се наливаше с водка.

— Защо? И така си екстра.

— Не мога да отида никъде в този вид — умоляваше Уийд. — О, боже, главата ме цепи ужасно. Гади ми се адски и умирам от студ.

Смоук му подаде нова чаша с водка. Уийд само я изгледа.

— Изпий я, ще ти стане по-добре.

Смоук се пъхна зад касите с алкохол и се върна с чифт сгънати дънки „Гоча“ черна тениска, фланела с цветовете и емблемата на „Чикаго Булс“, яке и шапка.

— Ето ти униформата — обяви той.

За момент Уийд се почувства щастлив и забрави, че главата му пулсира до пръсване. Докато обличаше върху мокрите си гащета широките дънки, тениската и пуловера, се почувства важен. Не искаше да пие никаква водка повече, но Смоук го накара да изпразни чашката.

Уийд почти не осъзнаваше какво става около него, докато вървеше и се препъваше след Смоук през гората. Когато стигнаха до порно магазина, двамата изчакаха, скрити зад колите, докато теренът остана чист, после скочиха в ескорта и бързо потеглиха. Уийд започваше да се успокоява, че нещата не са толкова зле, когато Смоук спря на ъгъла на една тъмна уличка, някъде в Уестоувър Хилс. Той се протегна назад и издърпа две тъмносини калъфки за възглавници. Едната беше празна, а в другата имаше разни неща, които тракаха от допира едно в друго.

— Слизай и дръж шибаната си уста затворена! — нареди Смоук. — Да не си гъкнал.

Уийд едва дишаше, докато стигна след Смоук по улица „Кларънс“ до една обикновена бяла къща, заобиколена от ограда, която се полюляваше напред-назад с неравномерно подредените си дъски. Червената веранда се клатеше като лодка, движена от силен вятър, а големият пристроен гараж бе напълно несъразмерен спрямо къщата. Отпред бе паркиран стар шевролет кавалиър, в няколко стаи на къщата светеше, а едно куче лаеше в колибката си.

— Прави същото като мен — прошепна Смоук.

— Ами кучето?

— Млък!

Смоук огледа празната улица, наведе се ниско към земята и се втурна през двора, криейки се зад дърветата, и накрая се шмугна зад ъгъла на гаража. Уийд бе точно по петите му и сърцето му се разтуптя още по-силно, когато Смоук бръкна в едната калъфка и извади един куп дистанционни. Започна да ги опитва едно след друго.

— По дяволите! — изруга той, когато нищо не стана.

На осмия опит усилията му бяха възнаградени. Закупената от „Сиърс“ гаражна врата бавно започна да се повдига, скърцайки неприятно. В къщата не светнаха нови лампи, кучето продължи да лае. Уийд понечи да избяга, но Смоук сякаш усети това и го сграбчи за яката.

— Не се ебавай с мен! — изръмжа той в ухото на Уийд.

Смоук извади малко фенерче от джоба си. Огледа се във всички посоки. В къщата продължаваха да светят същите прозорци. Нямаше никакви признаци на движение.

— Следвай ме! — прошепна Смоук.

Уийд усещаше как мозъкът се плъзга из черепа му като суров белтък. Погледът му се замъгли. Той хвана Смоук за края на ризата и запълзя зад него, препъна се леко и със залитане влезе в гаража. Смоук спря. Дишайки тежко, той се огледа и се ослуша напрегнато. Включи фенерчето си и лъчът му освети стотици излъскани триони, дрелки, чукове и други инструменти, чиито имена Уийд не знаеше.

— Да не повярва човек! — прошепна Смоук. — Този тъпанар не може да забие един гвоздей както трябва, а гледай колко неща има!

Лъчът на фенерчето попадна на един висок шкаф с катинар, което обещаваше скрити съкровища. Смоук дори не извади собствените си секачи за желязо от калъфката, защото на стената висяха чифт много по-добри. Той ги свали от кукичките и ги разтвори и затвори, за да изпробва зловещите стоманени остриета. Остана доволен. Щракна върху пръстена на катинара, сякаш бе от меко олово, и той веднага потъна в мрака, падайки някъде на пода.

Смоук отпори тихо вратите на шкафа. Освети с фенера рафтовете и видя сгънати камуфлажни дрехи, подредени мишени, кутии с амуниции, револвери, пистолети, пушки и карабини. Ръцете му сякаш полетяха, докато тъпчеше всичко в калъфките, които Уийд държеше отворени. Смоук напълни джобовете на широките си дънки, затъкна няколко пистолета на кръста си. Отвори една голяма найлонова чанта, натъпка и нея и я подаде на Уийд. Накрая метна издутите калъфки, през рамо като Дядо Коледа, тръгнал да раздава подаръци.

— Бягай! — прошепна Смоук на Уийд.

Двамата задрънчаха с товара си през двора и надолу по улицата, без да бързат прекалено. Бяха се изпотили и изнемогваха под тежестта. Постепенно съвсем забавиха крачка, но Смоук забеляза един дебел жив плет, в който бързо скри калъфките и чантата. Вече без товар, двамата бързо изтичаха до ескорта.

Скочиха в него и се върнаха на улица „Кларънс“, където спряха край плета. Багажът си стоеше, където го бяха оставили. Смоук изпразни джобовете си и натъпка всичко откраднато в багажника. Не мина нито една кола. Нищо не помръдна наоколо. Кучето на Буба продължаваше да лае.

Докато се отдалечаваха с колата, Смоук започна да се смее истерично. Уийд нямаше представа накъде отиват. Никога преди не бе нарушавал закона, освен когато веднъж бе нарисувал неприлична снимка на една учителка, която не харесваше. Тогава бе наказан в училище за два дни.

— Аз само държах чантата, така че не съм откраднал нищо, нали, Смоук? — попита Уийд. — Освен това няма да взема нищо за себе си. Всичко си е твое, нали?

Смоук се разсмя още по-силно.

— Къде отиваме? — престраши се да попита Уийд.

Смоук започна да рови из компактдисковете.

— Вече мога ли да се прибера вкъщи?

— Разбира се — отвърна Смоук.

Започна да припява с рапа, който пусна.

— Май не се движим в правилната посока — опита се да надвика уредбата Уийд.

Смоук му каза да млъква. По някакъв начин се озоваха на улица „Уест Кари“, което изобщо не бе в квартала на Уийд. Смоук спря колата по средата на улицата.

— Слизай! — нареди той.

— Защо? — опита се да протестира Уийд. — Не мога да сляза тук.

— Ще си идеш пеш. Така ще съм сигурен, че няма да си заспал, когато мина да те взема по-късно.

Уийд не знаеше, че ще има и по-късно. Не се осмели да попита. Зловещите намерения на Смоук очевидно не бяха приключили.

— Слизай, тъпчо!

— Но аз не знам къде сме.

— Върви все напред и след четири-пет километра ще стигнеш до твоята улица.

Уийд не помръдна, а само се взираше ужасен в мрака и усещаше как главата му пулсира. Смоук проверяваше огледалата за обратно виждане.

— Ще се срещнем на две пресечки от вас в три часа. Пред „Шааф енд Боудмур“ — заяви той.

Уийд не разбра. Стомахът му пак се разбунтува и му се догади.

— И си донеси боите, тъпчо. Нещо, което става за рисуване върху метална статуя в естествен ръст в едно гробище.

Уийд отвори вратата и повърна малко стомашен сок. Слезе от колата и едва не се строполи.

— Нали помниш какво стана предния път, когато закъсня? — припомни му Смоук. — А ако някой научи какво си правил, лошо ти се пише.

Уийд залитна към тротоара и се облегна на един пътен знак. Проследи с поглед габаритите на ескорта, които изчезнаха в далечината. Седна на тротоара и горещо се помоли на Бог да му помага. Изправи се, но не можа да си спомни в коя посока да върви, нито къде се намира. Тръгна бавно по улицата, като се криеше зад дървета и огради всеки път, когато видеше, че се приближава кола. В някои случаи дори се просваше на земята и лежеше неподвижно.

 

 

Найлс също лежеше неподвижно. Беше се отказал от опитите да подскаже на собственичката си, че е седял върху бюрото й в момента, когато на компютърния екран се бяха появили рибите, което бе станало точно в 12:47 следобед.

Найлс не бе направил нищо, с което да предизвика това необикновено събитие, и всъщност бе решил, че собственичката му е заредила нов скрийнсейвър за забавление на Найлс, който много обичаше риба. Освен това господарката му винаги се стремеше да му достави удоволствие и да ангажира вниманието му, за да не прави бели.

Хамър отново протегна крака под масата. Найлс не се пусна и продължи да стои, обвил крачета около глезените й, но прибрал ноктите си, за да не скъса чорапогащника й.

— Ами ако рибите означават опаковки кокаин? — предположи Уест.

— Вирджиния, това е страхотна догадка! — каза Хамър и отново разтърси крака.

— Тук тайно може да се появят наркотици от Мейн, Маями и откъде ли не още.

— Ще накарам Отдела за борба с наркотиците да се заеме с тази версия незабавно — реши Хамър. — Анди, ти се обади на нюйоркския компютърен отдел веднага щом отидеш на работа утре сутринта и виж какво ще ни посъветват. Да се надяваме, че тези риби не са вирус, който се разпространява.

— С такъв адрес като нашия — прецени ситуацията Бразил — се опасявам колко сайта в мрежата може да са заразени.

— Кажи на момчетата от Ню Йорк, че положението е извънредно, че сме изключени от КОМСТАТ и че не можем да го ползваме, докато проблемът не бъде отстранен. Сега наистина трябва да тръгвам, за да изведа Попай на разходка. Вирджиния, моля те, вземи си котарака, за да стана.

— Найлс, стига!

Найлс веднага се прехвърли върху обувката на Бразил. Бразил се наведе и прокара пръсти по ребрата на Найлс, сякаш докосваше клавиши на пиано. Найлс замърка. Той много обичаше Бразил и му бе измислил прякор Пианиста, когато всички още живееха в Шарлът, а Пианиста и собственичката на Найлс бяха в добри отношения и ходеха да играят тенис, на кино или обсъждаха дали Пианиста да не напусне „Шарлът Обзървър“ — вестника, в който работеше, и да стане полицай, за да пише истории за борбата с престъпленията, които да променят начина на мислене на хората.

Найлс много искаше собственичката му и Пианиста пак да се разбират, дори и това да би означавало да го гонят от леглото всяка нощ. Найлс започваше да се дразни от господарката си. Тя съвсем не се държеше дружелюбно с Пианиста и сега се ядосваше, че Найлс мърка в ръцете му. Найлс се настани в скута му.

— Извинявай. Трябва да тръгвам — каза Пианиста на Найлс. — Благодаря за бирата — любезно се обърна към Вирджиния, Бразил и стана от масата. — Госпожо началник, ще ви придружа до колата.

Уест ги изпрати до вратата. Тя пак застана пред масичката в антрето, но не достатъчно бързо. Бразил видя картичка от някакъв цветарски магазин, адресирана до нея.

— Лека нощ — каза им Уест.