Джийн Улф
Ноктите на помирителя (31)

31.
Пречистване

— Можеш да кажеш на твоя господар, че съм предал съобщението му — казах аз.

Хилдегрин се усмихна.

— А получи ли някакво съобщение, което аз да му предам, войнико? Спомняш ли си? Аз съм от Коерсинското светилище.

— Не — отвърнах аз. — Не ми казаха нищо.

Доркас направи крачка напред.

— Аз имам. Срещнах един човек в Двореца на Сюзерена и той ми каза, че ако чуя тези думи, трябва да отговоря с „Когато листата се развият, гората трябва да марширува на север.“

Хилдегрин замислено докосна носа си.

— Цялата гора?! Така ли ти каза?

— Каза ми думите, които вече ви цитирах, и нищо повече.

— Доркас — казах аз — защо не си ми казала?

— Нямах никаква възможност да говоря с теб, откакто поехме на път. А както виждам, било е опасно да знам подобно нещо. Не виждам причина да те излагам и теб на опасност. Тези думи ми ги каза същият човек, който плати на доктор Талос за представлението. Но той не ги каза на доктор Талос, защото аз внимателно слушах разговора им. Мъжът се представи като твой приятел и ми каза на мен.

— И ти заръча да ми ги предадеш.

Доркас поклати глава.

Плътният, гърлен смях на Хилдегрин сякаш идваше изпод земята.

— Е, това вече няма голямо значение, нали? То вече ми беше предадено и аз нямах нищо против да го получа и малко по-късно. Но всички ние тук сме приятели, с изключение на това болно момиче, което едва ли може да ме чуе, а ако го прави, едва ли разбира за какво говорим. Как казахте, че е нейното име? Не можах да чуя ясно, когато бях от другата страна.

— Аз изобщо не съм го произнасял — отвърнах аз. — Името й е Йолента. — Когато произнесох „Йолента“, погледнах към нея и когато видях лицето й, осветено от огъня, разбрах, че това вече не е Йолента. Нищо от красивата жена, която беше обичал Йонас, не беше останало в това изпито, съсухрено лице.

— Сигурно е дело на прилеп-вампир, така ли? Да, напоследък те са станали по-силни и по-големи. И аз съм бил хапан на няколко пъти. — Погледнах остро към Хилдегрин и той побърза да добави: — О, да, аз съм я виждал и преди, млади сеньоре. Виждал съм и теб, и малката Доркас. Не си мисли, че съм те оставил да напуснеш Ботаническите градини сам с онова момиче? Не и след твоите приказки, че тръгваш на север, а започваш да се биеш с офицер от септентрионите. Наблюдавах вашият бой и видя как отряза главата на нещастния човек. Помогнах ти да го хванеш съвсем случайно, защото смятах, че той е от Двореца на Сюзерена. Бях и сред хората, които наблюдаваха вашето представление. Загубих те след случката, която се разигра пред вратата. Така че, виждал съм и теб, и нея. Макар и от нея вече почти нищо да не е останало. Дори и косата й е с променен цвят.

Мерин се обърна към старицата.

— Да им кажа ли, майко?

— Стига да намериш сили, детето ми — кимна тя.

— Тя е омагьосана и това я е дарило с красота. Променила се е толкова бързо, защото е загубила много кръв, а напоследък и физически сили. До сутринта тя ще е съвсем друг човек.

— Магия ли каза? — попита Доркас и се отдръпна.

— Магии всъщност няма — каза Мерин. — Това са знания, малко или много забравени.

Хилдегрин гледаше към Йолента със замислено изражение.

— Не съм и предполагал, че външният вид може да се промени дотолкова. Това може да е много полезно, изключително полезно. Може ли твоята господарка да го направи?

— Тя може да направи много повече от това, стига да пожелае.

— Но как се е стигнало дотук? — прошепна Доркас.

— От жлезите на различни зверове са били извлечени субстанции и те са били прибавени към кръвта й и са променили начина, по който е устроена плътта й. Те са й дали тънкия кръст, гърдите като дини и така нататък. Може да са прибавили екстракти от крава към краката й. Пречистването и баните с лечебни отвари са освежили лицето й. Зъбите й също са били оздравени, а някои изпилени и закрити с изкуствени коронки. Ако погледнете сега, една от тях е паднала. Косата й е била боядисана и сгъстена чрез добавяне на цветни копринени нишки към скалпа й. Телесното й окосмяване е било окончателно премахнато. Най-важното е, че й е била обещана красота, докато се е намирала в състояние на транс. Тези обещания са истински, колкото и тези на малко дете, а тя им е повярвала много силно.

— Нищо ли не може да се направи? — попита Доркас.

— Не и от мен. Това е задача, с която би се заела кюмианката, но само ако е изключително наложително.

— Но тя ще оживее, нали?

— Както майка ми ти каза, да. Но тя едва ли ще иска да живее в този си вид.

Хилдегрин прочисти гърло и се изплю през ръба на покрива.

— Тогава това е уредено. Ние направихме каквото можахме за нея, а това е всичко, което може да се направи. Предлагам да се заемем с работата, за която сме дошли тук. Както каза кюмианката, добре стана, че и вие се появихте. Получих съобщението, което очаквах, а и те са приятели на Господаря на гората, също както и аз. Войникът ще ми помогне да извадим този Апу-Пунчау, а след като моите спътници бяха убити по пътя, ще се радвам много, да бъда с него. Е, какво ни пречи да тръгваме?

— Нищо — измърмори кюмианката. — Звездите са в своя асцендент.

— Щом смятате да ни включите в нещо, няма ли да ни кажете поне какво е то? — попита Доркас.

— Да извадим отново миналото — обяви тържествено Хилдегрин. — Да се потопим отново във величието на старата Ърт. На това място, където седим, някога е живял човек, който е знаел неща, които могат да променят света. Имам намерение да го извадя на бял свят. Това ще е връхната точка, ако мога така да се изразя, на блестящата му кариера.

— Смяташ да отвориш гробницата му? С помощта на алзабо…

Кюмианката се протегна и погали Йолента по бузата.

— Можем да го наречем и гробница, но по-скоро това е неговият дом.

— Разбрахте сега върху какво работим, нали? — попита Хилдегрин. — Аз бях при тази благородница с молба за услуга. Дори повече от една. Реших, че времето да се действа е дошло. Споделих моя план с Господаря на горите, може да сте сигурни в това. И ето ни вече тук.

— Доколкото разбирам, кюмианката служи на отец Инир — казах аз.

— По-скоро си плаща дълговете — обяви самодоволно Хилдегрин. — Не би трябвало да си мъдра стара жена, за да разбереш, че винаги трябва да имаш неколцина приятели и от другата страна, които ще са ти необходими, ако случайно тази страна спечели.

Доркас се обърна към кюмианката.

— Кой е бил този Апу-Пунчау и защо неговият дворец се е запазил, докато останали сгради в града са в руини?

Старицата не отговори нищо и тогава се обади Мерин.

— Той не е вече и легенда, защото дори учениците му не помнят неговата история. Майка ни ни разказа, че неговото име означава Човек на деня. В предишните епохи той се е появявал сред хората и им е разкривал много тайни. Често изчезвал, но после отново се появявал. Когато не се появил години, завоевателите унищожили неговите градове. Сега той трябва да се върне за последен път.

— Наистина ли? Без магии?

Кюмианката погледна към Доркас и очите й проблеснаха по-ярко и от звездите.

— Думите са символи. Мерин избра да разграничи магията от това, което не съществува… така че, тя не съществува. Ако избереш да наречеш това, което ще правим, магия, то магията ще е жива, докато го правим. В древни времена, в една далечна земя, имало две империи, разделени от планини. Войниците на едната империя били облечени в жълто, а другите — в зелено. Те воювали от поколения. Виждам, че мъжът знае тази история.

— И след поколения — казах аз — дошъл един отшелник и посъветвал императора на жълтата армия да облече войските си в зелено, а тези от зелената посъветвал обратното — да сложат жълти униформи. Но битката продължила и след това. В моята торба има книга, наречена „Чудесата на Ърт и Небесата“. Тази история е разказана там.

— Това е най-мъдрата книга, която някога е написал човекът — каза кюмианката, — макар и съвсем малко да са хората, които ще извлекат някаква полза от нейното четене. Детето ми, обясни на този мъж, който е на път да стане маг, какво трябва да направим тази нощ.

Младата вещица кимна.

— Времето съществува. Това е истината, макар и легендите на епоптите да казват други неща. Ако бъдещето не съществува, как ние можем да пътуваме към него? Ако миналото не съществува, как можем да го оставим след себе си? Когато спим, съзнанието ни пътува във времето и често пъти ние чуваме гласовете на мъртвите или получаваме знания от различни предмети. Тези, които са като майка ми, знаят как да влизат в същото състояние, докато са будни, дори както Абраксас възприема цялото изминало време като един-единствен вечен миг.

Тази нощ беше почти безветрена, но сега забелязах, че и лекият прохладен ветрец също е замрял. Въздухът беше съвсем неподвижен и макар че гласът на Доркас бе много мек и нежен, той отекваше като звън на камбана.

— Тази ли жена, която ти наричаш кюмианка, ще направи това? Ще влезе в такова състояние, че ще може да говори с гласа на отдавна умрял човек и ще отговори на всички въпроси, които този мъж има?

— Не, тя не може да го направи. Майка ми е много стара и този град е изчезнал много, много епохи преди тя да се роди. Тя знае и разбира всичко, но само за своето време. За да възстановим града, трябва да използваме съзнание, което е съществувало преди неговото разрушаване.

— Съществува ли толкова стар човек? — попита Доркас.

Кюмианката поклати глава.

— Питаш дали изобщо има такъв на света? Не, такъв човек няма. Но все пак, такова съзнание съществува. Погледни сега, където соча, детето ми, малко над облаците. Тази червена звезда се нарича Устата на рибата, до нея има планета, на която все още живее древно и проницателно съзнание. Мерин, хвани моята ръка, а ти Язовецо, хвани нейната. Палачо, ти пък хвани ръката на Хилдегрин и тази на болната си приятелка. Твоята любима да хване другата ръка на болната жена, а също и на Мерин… Сега вече сме свързани. Мъжете от едната страна, а ние жените — от другата.

— И най-добре ще е по-бързо да направим нещо — изръмжа Хилдегрин. — Усещам, че се задава буря.

— Да, трябва да действаме колкото се може по-бързо. Сега трябва да използвам съзнанието на всички ви и дори това на болната жена. Ще усетите как насочвам мислите ви. Правете това, което ви кажа.

Старицата (ако тя изобщо беше жена) освободи за момент ръката на Мерин, бръкна в корсажа си и извади метална пръчка, чиито краища веднага се изгубиха, сякаш излизаха от предела на моето зрително поле, а всъщност пръчката не беше по-дълга от обикновена кама. Кюмианката отвори уста и аз си мислех, че ще я задържи със зъби, но тя я глътна. Малко по-късно можах да забележа как започна да се излъчва червеникава светлина, малко под сбръчканата кожа на гърлото й.

— Сега всички затворете очи… Но тук има жена, която не познавам, висока жена, окована във вериги… Няма значение, палачо, вече я познах… Никой да не отдръпва ръцете си…

След унеса, който бе последвал пиршеството на Водалус, вече знаех какво е да споделиш съзнанието си с някой друг. Това беше различно. Кюмианката не се появи така, както бях очаквал, не се показа като по-млада жена или пък под формата на някакво друго същество. По-скоро открих, че моите мисли са обградени от нейните, както рибата плува в незабележимите молекули и мехурчета на водата. Текла беше там, но не можех да я видя изцяло. Тя сякаш стоеше някъде зад мен, защото първо усетих ръката й на рамото си, а после и топлия й дъх да погалва бузата ми.

След това тя изчезна, а заедно с нея и всичко останало. Почувствах как мислите ми хукват между руините и аз се загубвам в нощта.

Когато дойдох на себе си, видях, че лежа на плочките до огъня. Устата ми беше пълна с пяна, слюнка и кръв от прехапаните ми устни и език. Краката ми бяха прекалено слаби, за да се изправя, но успях поне да седна.

В началото си помислих, че всички останали са изчезнали. Чувствах солидния покрив под краката си, но другите ми изглеждаха като призраци. Първо забелязах Хилдегрин, проснат на земята, вдясно от мен. Пропълзях до него и допрях ухо до гърдите му. Сърцето ми биеше като хваната в плен нощна пеперуда. Йолента беше най-много за окайване от всички. Когато се наведох да я погледна, видях, че тялото й е претърпяло повече промени, отколкото беше казала Мерин. Под кожата й видях да се показват метални пластини и кабели, но те също бяха потъмнели. След това огледах и себе си, първо ръцете, а след това и краката си. Видях, че Ноктите светят с такава сила, че прозират през ботуша ми. Протегнах се да ги извадя, но пръстите ми бяха прекалено слаби, дори и за това просто движение.

Доркас лежеше така, сякаш беше заспала. На устните й нямаше пяна и тя изглеждаше по-добре дори и от Хилдегрин. Мерин се беше сгърчила и приличаше на черна парцалена кукла. Беше потъмняла и безжизнена. Съзнанието й вече не контролираше безизразната маска от слонова кост, която преди имаше на лицето, и сега видях, че върху черепа й едва ли има нещо повече от пергамент.

Както бях подозирал, кюмианката изобщо не беше човешко същество. Все пак тя не бе и от ужасните същества, които се появиха по време на нашето представление в Двореца на Сюзерена. Нещо подобно на влечуго се бе увило около светещата пръчка. Потърсих главата му, но не открих такава. Всяка част от гърба на влечугото представляваше лице, а очите на тези лица сякаш бяха изпаднали в екстаз.

Доркас се събуди, докато оглеждах обстановката.

— Какво стана с нас? — попита тя.

И Хилдегрин се размърда.

— Смятам, че се виждаме от различна точки на времето.

Макар черните облаци да не бяха докарали буря, прахта по улиците под нас вече заплашително се завихряше. Не знам как мога да го опиша, освен ако не кажа, че за част от секундата, милиони насекоми, които явно досега са били скрити в пукнатините на стария павиран път, сега наизлязоха, привлечени от светлината, и започнаха брачния си танц. Не се чуваше никакъв звук и след малко тази безформена маса започна да се събира в рояци, които ставаха все по-гъсти и по-гъсти, движеха се напред-назад и накрая потънаха отчасти между пукнатините.

Сега вече насекомите не летяха, а се катереха едно върху друго, опитвайки се сякаш да стигнат до центъра на рояка.

— Те са живи! — възкликнах аз.

— Не, мъртви са — отвърна шепнешком Доркас.

Беше права. Рояците, които допреди малко изглеждаха живи, сега откриваха избелели скелети. Прашинките се свързваха също както учените свързват парченца цветно стъкло, за да възстановят витраж, счупен преди хилядолетия. Те образуваха пред очите ни черепи, които блестяха под зеленикавата светлина на луната. Зверове-аелуродонти, спелаи и други преждевременно родени същества, на които не мога да дам имена, се движеха между мъртъвците.

Един по един те се надигаха от гробовете си и зверовете изчезваха. Те започнаха да възстановяват неуверено своя град. Камъните се вдигаха отново, гредите се възправяха от прахта и покриваха стените. Хората, които само допреди малко бяха трупове, сега набраха сили. Те се превърнаха в кривокрака тълпа, която вървеше с моряшка походка и търкаляше гигантски камъни с мощните си мишци. Градът скоро беше възстановен, но ние останахме по местата си, за да видим какво ще стане по-нататък.

Барабани нарушиха тишината и спокойствието на нощта и по техния ек разбрах, че някога около града е имало гъста гора, защото звукът се отразяваше и отекваше между дънерите на невидими дървета. На улицата се появи чисто гол шаман с бръсната глава. Тялото му беше нашарено с пиктограми и символи на непознат език. Те бяха толкова изразителни, че сякаш крещяха значенията си.

Последваха го стотици лудо подскачащи танцьори. Те изпълняваха прост танц, само от няколко стъпки, като ръцете на всеки от тях лежаха на глава на предходния. Лицата им бяха леко повдигнати, карайки ме да се чудя дали с този танц не имитираха многоглавото влечуго, което ние наричахме кюмианка. Те бавно се извиваха, лъкатушеха нагоре-надолу по улицата, обикаляйки около шамана, връщаха се отново, докато най-накрая стигнаха до входната врата на къщата, от която ги наблюдавахме. С грохот като от гръмотевица падна каменната плоча, която закриваше портала. Разнесе се аромат на мирта и рози.

Отвътре излезе мъж, който поздрави танцьорите. Ако той притежаваше сто ръце или носеше главата си под ръка, нямаше да бъда толкова, удивен. Аз познавах неговото лице още от детството си, защото то бе изобразено на бронзовия бюст в разрушения мавзолей, там, където всеки ден бях играл с другите деца. На двете му китки имаше масивни гривни, покрити с хиацинти, опали, червеникави халцедони и бляскави емералди. С отмерени стъпки той стигна до центъра на процесията и танцьорите го обградиха от всички страни. Тогава мъжът се обърна към нас и вдигна ръце. Погледна ни и аз разбрах, че само той от стотиците други хора наистина ни вижда.

Бях изпаднал в транс и не съм усетил кога Хилдегрин беше слязъл от покрива. Той се втурна сред тълпата — ако изобщо може да се нарече втурване бягането на този голям мъж — и сграбчи Апу-Пунчау.

Това, което последва, ми е повече от трудно да опиша. Доближава се до малката драма, която се разигра в къщата от жълто дърво в Ботаническите градини. И все пак тогава беше по-странно, защото познавах жената, брат й и свирепия мъж, изпаднали в транс. Сега изглеждаше, че аз, Доркас и Хилдегрин бяхме омагьосани. Сигурен съм, че танцьорите не можеха да видят Хилдегрин, но по някакъв начин усещаха присъствието му, защото крещяха срещу него и размахваха тоягите си, които завършваха с назъбени каменни остриета.

Апу-Пунчау със сигурност го виждаше, както ни беше видял и на покрива на къщата, а и преди беше съзрял мен и Аджиа. Все пак не смятам, че той виждаше Хилдегрин по начина, по който аз го правех, или пък му се стори странен, както кюмианката на мен. Хилдегрин го хвана, но не можеше да го вдигне. Апу-Пунчау се бореше яростно, но не можеше да се освободи. Хилдегрин ме потърси с поглед и изкрещя да му помогна.

Не знам защо, но се подчиних. Вече определено не желаех да служа на Водалус и на неговата кауза. Може би това се дължеше на трайния ефект на алзабото или пък на това как Хилдегрин ругаеше мен и Доркас от другата страна на Езерото на птиците.

Опитах се да разблъскам кривокраките мъже настрани, но една от техните въртящи се тояги улучи главата ми и аз паднах на колене. Когато отново се надигнах, вече не можах да открия Апу-Пунчау сред крещящите и подскачащи танцьори. Вместо това видях двама хилдегриновци — единият, който здраво ме беше хванал, а другият се биеше с някакъв невидим противник. Диво отблъснах първия и се опитах да се притека на помощ на втория.

— Севериън!

Дъждът, който шибаше лицето ми, ме събуди. Бяха големи, тежки капки, които ме удряха със силата на градушка. Пампата се разтърси от мощна гръмотевица. За момент си помислих, че може да съм ослепял, но след това при блясъка на следващата светкавица видях разлюлените от вятъра треви и купчините ерозирали камъни.

 

 

— Севериън!

Беше Доркас. Започнах да се изправям и ръката ми докосна кал и някаква тъкан. Хванах и я дръпнах към себе си. Коприна, тясно дълго парче, завършващо с пискюли.

— Севериън! — Викът й беше изпълнен с ужас.

— Тук съм! — отвърнах аз. — Тук съм долу! — Следващата светкавица ми показа сградата и надвесената фигура на Доркас, застанала на ръба на покрива. Надигнах се и търсейки опора в стените стигнах до стълбището. Конете ни бяха изчезнали. На покрива ги нямаше и вещините. Там беше само Доркас, приведена над тялото на Йолента. Светкавица освети мъртвото лице на момичето, което беше обслужвало мен, доктор Талос и Баландер в кафенето на Несус. Дъждът вече беше измил и последните следи от красотата му. В крайна сметка бе останала само мимолетната любов. Поне това блаженство. Защото ние сме това, което единствено можем да бъдем — деца на нашия непростим грях.

Тук спирам отново, читателю. Водих те с мен от град на град. Започвайки от малкото селище Салтус до мъртвия каменен град, името, на който отдавна е изтрито от хилядолетията. Салтус беше отправна точка за мен отвъд, пределите на Цитаделата. Сега каменният град бе врата към планините, които се виждаха през разрушените арки и колонади. Очаква ме дълго пътуване по техните тесни каменисти пътеки, покрай огромни пропасти, слепи очи и мрачни ликове.

Тук спирам. Ако ти, читателю, не искаш да вървиш по-нататък с мен, не те обвинявам. Пътят не е лесен.

Край.