Джийн Улф
Ноктите на помирителя (19)

19.
Килери

Бях сам, а не бях оставал истински сам от времето, когато влязох в стаята в полуразрушения хан и видях широките рамене на Баландер над завивките. В началото бях с доктор Талос, след това Аджиа, после с Доркас и най-накрая с Йонас. Връхлетя ме спомен и аз видях ясните силуети на Доркас, на гиганта и на другите, когато двамата с Йонас се бяхме привели над моста и съзерцавахме цъфналата сливова градина. Сред тях имаше и мъже с различни животни. Всички те вероятно бяха някакви неизвестни изпълнители, които отиваха към другата част на владението, където (както Текла често ми беше казвала) се провеждаха градинските увеселения.

Започнах да изследвам помещението, с надеждата да открия меча си. Не успях да го открия и тогава ми хрумна, че трябва да е в някаква стая, където се съхраняват всички вещи на затворниците. Най-вероятно тя се намираше на същия етаж с преддверието. Знаех вече, че ако тръгна нагоре по стълбището, ще се озова в познатото ми вече подземие и побързах да отворя вратата на съседното помещение. То се оказа само склад на интересни, но безполезни предмети. Случайно отворих врата, която ме отведе до тъмен, тих коридор, застлан с килим, с окачени по стените картини. Сложих си маската и се загърнах с плаща. Направих го, защото разчитах, че хората, които щях да срещна по ходниците на Двореца на Сюзерена няма да са толкова невежи като пазачите от подземието и ще знаят за съществуването на нашето братство.

Продължих да вървя напред без никой да се опита да ме спре. Срещнах мъж, облечен в пищни, скъпи дрехи, но той ми стори път. Няколко красавици ме изгледаха с любопитство. Усетих как спомените и емоциите на Текла се раздвижват при вида на лицата им. Най-накрая открих друго стълбище — този път не тайно и тясно като това, по което с Йонас бяхме стигнали до стаята с огледалата, а голямо, с много широки стъпала.

Направих няколко крачки и огледах бързо коридора, в който се намирах, докато се убедих, че бях на по-ниско ниво от преддверието. Тогава започнах да се изкачвам и видях, че срещу мен, слизайки надолу по стълбите, се е забързала млада жена.

Погледите ни се срещнаха.

В този миг бях сигурен, че и тя, както и аз, осъзнавахме, че това не е първият поглед, който си разменяме. Спомних си как я чувам да казва отново „Моята скъпа сестра“ с нейния гукащ глас и разпознах лицето й във формата на сърце. Това не беше Теа, съпругата на Водалус, а жена, която приличаше на нея (и несъмнено носеше нейното име). Бях я срещал по стълбите на Двореца на Сюзерена, точно както и сега. Освен артисти и певци, явно тук бяха поканени и леки жени, каквото и празненство да предстоеше.

Почти по чиста случайност успях да стигна до нивото, на което се намираше преддверието. Току-що бях слязъл по стълбището и открих, че се намирам на същото място, на което аз и Никарет говорихме и получихме храната си от сребристата количка. Това място беше опасно и аз се стремях да вървя колкото се може по-предпазливо и тихо. В стената, която се намираше вдясно, имаше поне десетина врати, всяка от които с красива рамка от дърворезба, но и всяка (видях това, когато се спрях да ги разгледам) заключена и неотваряна от много време. От лявата ми страна имаше една-единствена врата от проядено дъбово дърво, същата, през която ни бяха вкарали в подземието преди два дни с Йонас. Срещу нея беше входът на преддверието, а след него имаше още една редица от заключени врати. Изглежда, преддверието се беше разширило и вече заемаше цяло крило от Двореца на Сюзерена.

Ако бях забелязал някого, нямаше да се осмеля да спра, но тъй като коридорът беше празен, си позволих за момент да се облегна на една колона. Спомних си, че двама войници ме охраняваха, а третият държеше Терминус Ест. Логично беше да сметна, че след като ние с Йонас сме били натикани в подземието, той е направил няколко крачки към мястото, където се пазят вещите на затворниците. Но не бях видял подобно нещо. Третият войник беше изостанал от нас и след като бяхме стигнали до подножието на стълбището, повече не го видях. Беше възможно той дори да не е слизал дотук.

В отчаянието си се върнах при разядената от червеи дървена врата и я отворих. Усетих познатата миризма на мухъл и отново чух звъна на зелените гонгове. Отвън светът вече беше потънал в тъмнината на нощта. Освен мъртвешката светлина, излъчвана от светещите плесени, грубите каменни стени бяха невидими и само благодарение на бледото сияние на звездите се ориентирах къде се намира кладенецът.

Едва затворих вратата и чух стъпки по стълбището, по което самият аз бях слязъл. Нямаше къде да се скрия и дори да се затичах към стълбището в другия край на коридора, щях да бъда видян. Вместо да направя опит да се спотая до масивната дъбова врата, аз останах там, където бях, с ръка на дръжката.

Оказа се облечен в ливрея пълничък мъж на около петдесет години. Въпреки че беше в другия край на коридора, видях как лицето му пребледня веднага щом ме видя. Мъжът се приближи бързо и все още беше доста далеч, когато започна да се кланя.

— Мога ли да ви помогна, Ваше благородие? Аз съм Одайло, камерхерът тук. Вие, както виждам, вероятно сте на тайна мисия при… отец Инир?

— Да — отвърнах аз. — Но първо трябва да получа от вас меча си.

Надявах се, че знае къде е Терминус Ест и ще ми го предаде, но той очевидно не ме разбра.

— Бях придружен дотук и бях помолен да предам меча си. Разбира се, сега очаквам да си го получа обратно преди отец Инир да пожелае да го използвам отново.

Дребничкият мъж вече клатеше глава.

— Уверявам ви, че щях да бъда информиран, ако някой друг от служителите…

— Това ми беше съобщено от преторианец — прекъснах го аз.

— О, да. Трябваше да се досетя. Тези дни те са навсякъде и най-интересното, не говорят с никого. Имаме избягал затворник, Ваше благородие. Навярно знаете?

— Не.

— Един мъж на име Бюзек. Казват, че не е опасен, но той и още един човек са били видени да се спотайват около градинската беседка. Но този Бюзек се втурнал да бяга и войниците не могли да го заловят. Казват, че съвсем скоро ще бъде хванат, но не знам. Ще ви кажа нещо. Целият си живот съм прекарал в Двореца на Сюзерена и съм наясно, че тук има някои странни кътчета, наистина странни.

— Вероятно и мечът ми е в някое от тях. Бихте ли погледнал?

Мъжът отстъпи няколко крачки назад, сякаш бях замахнал с ръка към него.

— О, разбира се, Ваше благородие. Веднага ще го направя. Само се опитвах да завържа разговор с вас, за да разбера от какво се нуждаете. Предполагам, че ще е някъде долу. Ако само ме последвате…

Тръгнахме към другото стълбище и аз видях, че в бързината не съм забелязал една малка врата, скрита под самите стълби. Беше боядисана в бяло и почти се сливаше с цвета на каменната стена.

Камерхерът извади масивна халка със закачени на нея ключове и отвори вратата. Триъгълната стая, в която се озовахме, се оказа много по-голяма, отколкото бях предполагал. Отгоре дори имаше нещо като таван, до който се стигаше по разкривена стълба. Лампата беше същата като тези в преддверието, само че още по-слаба.

— Виждаш ли го? — попита камерхерът. — Чакай, мисля, че тук някъде трябва да има свещ. Тази лампа не става за нищо. Лавиците хвърлят големи сенки.

Започнах да оглеждам лавиците, които той спомена. Бяха отрупани с дрехи, тук-там с някой чифт обувки, джобна вилица, кутия с пособия за писане и торбички с билки срещу молци.

— Когато бях малко момче, заедно с моите приятели от кухнята идвахме, за да потършуваме тук. Впоследствие сложих край на това. Поставил съм нова ключалка, но страхувам се, че хубавите неща отдавна са изчезнали.

— А какво е това място? — попитах аз.

— Първоначално е било килер на просителите. Палта, шапки и обувки, нали разбирате. Подобни места винаги се задръстват с вещи на щастливците, които са толкова доволни, че забравят да си ги вземат, когато си тръгнат. А и това крило винаги е принадлежало на отец Инир и предполагам, че някой, който е идвал да погледне тук, си е тръгвал, без да иска повече да го види. — Той замълча и се огледа наоколо. — Бях дал ключовете на войниците, които търсеха Бюзек, за да не трошат вратите, и си помислих, че може да са сложили меча ви тук. Но щом казвате, че го няма, вероятно го държат в стаята на пазачите. Това предполагам, че не е мечът Ви, нали? — Той измъкна от един ъгъл заострен, старинен спадрон.

— О, не.

— Е, страхувам се, че това май е единственият меч тук. Мога да ви кажа как да стигнете до стаята на пазачите. Или мога да събудя някой от прислужниците, който да отиде да ги попита.

Стълбата към тавана се клатеше застрашително, но аз поисках свещта и се изкачих дотам. Макар и да беше малко вероятно войниците да са оставили Терминус Ест точно там, имах нужда да обмисля за минута открилите се възможности.

Изкачих се и чух слаб шум, за който предположих, че е от прибягването на някой гризач. Вдигнах свещта на нивото на пода и видях в ъгъла дребничък човечец, който заедно с Хетор бе коленичил пред мен в знак на смирена молба. Разбира се, това беше Бюзек, но името му не ми говореше нищо, докато не го видях.

— Има ли нещо горе, Ваше благородие?

— Парцали. Плъхове.

— Точно така си мислех — каза камерхерът, когато слязох от последното стъпало. — Трябва и аз да поглеждам понякога, но нямам желание да се качвам толкова нависоко, защото и годините ми вече са повече. Ще отидете ли до стаята на пазачите или да събудя някой от прислужниците?

— Ще отида сам.

— Да, така ще е най-добре — кимна камерхерът. — Те могат да не го дадат на прислужник, а могат и да го излъжат, че изобщо не са го взели. Предполагам знаете, че се намирате в Хипогей апотропей — подземието, защитено от злите сили. Ако не искате да бъдете спрян от патрулите, по-добре ще е да не излизате навън. Така че най-добрият план ще да е тръгнете по това стълбище, под което сме, да изкачите три реда стъпала и след това да завиете наляво. Следвайте тази галерия около хиляда стъпки, докато стигнете, където трябва. Вън е доста тъмно, така че внимавайте да не пропуснете мястото. Дръжте си очите отворени за разните му там растения. След това завийте надясно и вървете още двеста стъпки. Там ще видите врата, до която винаги има страж.

Благодарих на камерхера и успях да го изпреваря по стълбите, докато той се мъчеше с ключалката. Спотаих се на първата площадка и го оставих да мине покрай мен. Когато се отдалечи достатъчно, се спуснах надолу и отново се озовах в коридора на преддверието.

Изглежда, че моят меч наистина се намираше в някоя от стаите на пазачите, а това означаваше, че трудно щях да си го получа доброволно. Исках преди това да се уверя, че не се намира на някое по-достъпно място. Възможно беше Бюзек, по време на своите скитания наоколо също да го е зърнал и смятах да го попитам още сега.

В същото време бях много загрижен за състоянието на затворниците в преддверието. Дано да бяха открили вратата, през която двамата с Йонас бяхме се измъкнали. Ако толкова хора се пръснеха из крилото, съвсем скоро някой от охраната щеше да ги забележи и да вдигне тревога.

Когато стигнах до вратата на килера под стълбището, допрях ухото си до стената, надявайки се да чуя някакво движение отвътре. Не чух какъвто и да е шум. Извиках Бюзек тихо по име, но не получих отговор. Опитах се да отворя вратата с рамо, но тя не поддаде. Отказах се да натискам, защото се страхувах, че ще вдигна голям шум, ако я изтръгна от пантите. Най-накрая успях да пъхна между резето и касата на вратата парчето стомана, което ми беше дал Водалус, и да отместя езичето.

Бюзек беше изчезнал. След кратък оглед забелязах, че в задната част на килера е изровена дупка, а през нея се виждаше и друга в стената. Той очевидно беше пропълзял в килера само за да пораздвижи схванатите си крайници и после отново бе изчезнал през същия отвор. Чувал съм, че Двореца на Сюзерена е обитаван от бели вълци, които се промъкват тук от близките гори. Бюзек трябва да бе станал тяхна жертва, защото не го видях повече.

Не тръгнах по следите му, а излязох в коридора и прикрепих разбитата врата, доколкото можах. В един миг обърнах внимание на симетрията, която имаше коридорът. Входът на преддверието беше в центъра, закованите врати от двете му страни, а във всеки край по едно стълбище. Ако крилото е собственост на отец Инир (както бе споменал камерхерът), той вероятно го бе избрал заради симетричността, която улесняваше ориентацията. Ако разсъждението ми беше правилно, в другия край на коридора, под стълбището, трябваше да има друг килер.