Джийн Улф
Ноктите на помирителя (11)

11.
Текла

След като поседяхме, както ми се стори, достатъчно дълго време (макар едва ли да са били повече от няколко минути), почувствах, че повече не мога да издържам. Отидох до брега на потока, коленичих на меката пръст и повърнах храната, която бях изял с Водалус. Накрая вече нямаше какво да излезе от устата ми, но аз останах коленичил. Повдигаше ми се и тялото ми трепереше. Измих лицето и устата си, а студената, чиста вода отми остатъците от вино и полусмляно месо, които бях погълнал преди това.

Когато най-после можах да се изправя, се върнах при Йонас и му казах:

— Да вървим.

Той ме погледна така, сякаш ме съжаляваше, и предполагам, че наистина го мислеше.

— Бойците на Водалус са из цялата гора.

— Виждам, че ти не се чувстваш толкова лошо, колкото аз. Но нали чу кои са съюзниците им? Може би Чуниалд ни е излъгал.

— Чух нашите пазачи как се прокрадват между дърветата. Те не са толкова безшумни, за колкото се мислят. Ти имаш меч, Севериън, а аз — нож, но те със сигурност имат лъкове. Забелязах, че всички, които бяха с нас на масата, са въоръжени. Може да се скрием зад дърветата като алоуети…

Разбрах какво имаше предвид.

— Но те убиват всеки ден по няколко алоуети.

— През деня, но не и през нощта. След един час вече ще е достатъчно тъмно.

— Ти ще тръгнеш с мен, нали? — Аз протегнах ръка.

Йонас подаде своята.

— Севериън, мой бедни приятелю, каза ми, че си видял Водалус, Благородната Теа и някакъв друг мъж да оскверняват гроб. Знаеш ли какво са мислели да правят с това, което са извадили оттам?

Естествено, че предполагах, но тогава очевидно знаех твърде малко. Сега открих, че просто няма какво да отговоря на Йонас. В съзнанието ми не витаеха никакви други мисли, освен надеждата, нощта да дойде колкото се може по-бързо.

 

 

Мъжете, които Водалус изпрати при нас, дойдоха много по-рано, отколкото ми се искаше. Бяха четирима набити мъжаги, вероятно селяни, защото носеха бердичи, а петият, у когото личеше нещо войнско — офицерски спадрон. Може би всички те са били сред тълпата, когато пристигнахме на горската поляна и спряхме пред подиума с трона на Водалус. Във всеки случай изглежда, че бяха решили да не поемат излишни рискове, защото ни обградиха с готови за стрелба оръжия, макар и по-рано да, ни бяха поздравили като приятели и братя по съдба. Йонас избра най-смелото изражение на лицето си, което можеше да постигне, и разговаря с тях, докато ни ескортираха по горските пътеки. Не можех да мисля за нищо друго, освен за ритуала, който предстоеше. Вървях така, сякаш предстоеше собствената ми екзекуция или краят на света.

Докато се придвижвахме, Ърт извърна лицето си от слънцето. Нито искрица звездна светлина не проникваше през свода от листа и клони, но нашите водачи очевидно знаеха добре пътя, защото нито за момент не намалиха ход. След всяка стъпка, която правех, ми се искаше да попитам задължително ли е да присъстваме на вечерята, на която ни водеха. Все пак не го направих, защото знаех, че дори и да откажех да отида, щях да унищожа крехкото доверие, което Водалус питаеше към мен. Това обаче застрашаваше свободата и живота ми.

Нашите петима гардове, които досега бяха отговаряли колебливо на въпросите и шегите на Йонас, ставаха все по-общителни и весели, а аз — все по-угрижен и мрачен. Те си шушукаха и си разменяха клюки, сякаш отиваха на състезание по надпиване или в публичен дом. Долавях нетърпение и желание в гласовете им. Странно защо не можех да разбера шегите, както малко дете не разбира словесна битка между теолози.

— Далеч ли ще отидеш? И този път ли мислиш да се давиш?

Това беше гласът на мъжа, който се движеше зад нас и почти не се виждаше в тъмнината.

— До Еребус — отговори друг глас. — Ще потъна толкова дълбоко, че няма да ме видите до зимата.

Гласът, който принадлежеше на военния, попита:

— Виждали ли сте я вече?

Макар да говореха с лека ирония и презрение, открих в тона им очакване и трепет. Приличаха на пътешественици, които са се изгубили и питат всеки срещнат за пътя към дома.

— Не, Уолдгрейв.

Алчмунд каза, че е много добра, нито стара, нито прекалено млада.

— Надявам се, не е някоя дивачка.

— Не, не мисля…

Разговорът им прекъсна рязко или аз спрях да ги чувах. През дърветата вече проникваха снопове мъждива светлина.

След още няколко крачки и вече се различаваха фенерите и гласовете на много хора. Някой ни извика да спрем и гардът пристъпи напред, като каза паролата.

Не след дълго се намерих седнал на купчина гниещи листа, от лявата ми страна имаше украсен с дърворезба стол, а от дясната бе приседнал Йонас. Вдясно от него пък седеше гардът, а другите присъстващи (които явно бяха чакали нашето пристигане) се бяха наредили в кръг под закачен на близкото дърво фенер, който хвърляше наоколо мътна, оранжевееща светлина.

Тук бяха не повече от една трета от хората, които бяха ни посрещнали на поляната. По дрехите и оръжията им съдех, че имат висок ранг или са представители на различни военни формирования. На всяка жена съответстваха четири или пет мъже, но и техните лица бяха лица на войници, а в очите им грееше същото нетърпение угощението да започне колкото се може по-скоро.

Изчакахме известно време, докато Водалус се появи тържествено от тъмнината и навлезе в кръга от хора. Всички скочиха на крака и заеха местата си, едва когато техният водач седна на резбования стол до мен.

Веднага след това мъж, облечен в ливрея, застана в центъра на кръга под оранжевия фенер. Носеше поднос с голяма и малка бутилка и стъклен бокал. Че се чу шепот, нито мърморене, а звуци на задоволство, тихи въздишки и премлясквания. Мъжът остана неподвижен, докато чакащите се успокоиха, и с премерена стъпка тръгна към Водалус.

Чух гукащия глас на Теа зад себе си:

— Алзабото, за което ви разказах, е в по-малката бутилка, В другата има комбинация от билки, която облекчава болките в стомаха. Отпийте само една глътка от сместа.

Чул думите й, Водалус се обърна и я изгледа с учудване.

Тя се изправи и застана в кръга. Премина между Йонас и мен, след това между Водалус и мъжа с подноса и най-накрая седна от лявата страна на съпруга си. Той понечи да се наведе към нея, за да й каже нещо, но служителят започна да смесва съдържанието на бутилките — явно моментът не беше подходящ.

Завъртяха леко подноса, за да се смесят течностите добре.

— Много добре — рече Водалус. — Той пое подноса, допря устни до бокала, отпи глътка и го подаде на мен. — Пий, както ти каза благородната Теа. Само една глътка. Ако отпиеш по-малко, количеството няма да е достатъчно и подялба няма да има. Ако поемеш повече, няма да имаш особена полза, а това е рядко и скъпо лекарство, за да бъде пропилявано.

Отпих от бокала както ми бяха казали. Сместа имаше горчив вкус като на пелин, беше студена и миришеше неприятно. Напомни ми за зимния ден, когато ми беше възложено да почистя канала, който отвеждаше отпадните води извън сградата на послушниците. За момент си помислих, че стомахът ми ще се обърне, както бе станало преди това до потока. Всъщност истината беше, че нямаше нищо, което да повърна. Задавих се, преглътнах и подадох подноса на Йонас. Малко след това установих, че устата ми се е изпълнила със слюнка.

Йонас срещна същите трудности като мен, но успя да се справи и предаде бокала на Уолдгрейв — командира на нашите гардове. Подносът направи пълен кръг покрай всички присъстващи. Бокалът свърши след първите десет души и мъжът, който ръководеше церемонията, избърса ръба му и отново го напълни от бутилките.

Образът на мъжа започна да губи естествената си плътност и да се превръща в силует, а после — в цветно петно. Спомних си за марионетките, които бях видял в съня си, когато споделях леглото си с Баландер.

Големият кръг, съставен от трийсет-четирийсет души, започна да ми се струваше като изрязана от дете книжна корона. Водалус и Йонас, които бяха най-близо до мен, виждах нормално, но военните бяха размазани, както и Теа.

Когато подносът най-после стигна до нея, Водалус се изправи и сякаш тикан от нощния вятър, се понесе към средата на кръга. Под оранжевата светлина на фенера той ми изглеждаше така сякаш се намираше на голямо разстояние и все пак можех да усетя пронизващия му поглед, както усещам топлината на мангала, който загрява железата за дамгосване.

— Трябва да се закълнете преди подялбата — каза Водалус и короните на дърветата сякаш закимаха в съгласие. — Пред втория живот, който ще получите след малко, заклевате ли се, че никога няма да предадете тези, които са събрани тук? Съгласни ли сте да се подчинявате без колебание, дори и с цената на живота си, на Водалус или на друг избран вожд?

Опитах се да кимна като дърветата, но всички ме гледаха напрегнато и аз промълвих:

— Съгласен съм.

Йонас добави:

— Да.

— А също, че така, както се подчинявате на Водалус, ще се подчинявате и на всеки, който бъде назначен от него за ваш началник.

— Да.

— Да.

— Че ще поставяте тази клетва над всички други клетви, независимо кога са дадени — в миналото или за в бъдеще.

— Така ще бъде — каза Йонас.

— Да — кимнах аз.

Нощният вятър беше утихнал. Сякаш някакъв призрак бе обитавал за миг поляната и сега неочаквано беше изчезнал. Водалус отново седна на стола си и се наведе към мен. Говорът му беше завален и не можех да разбера ясно какво казва, но нещо в очите му ме караше да мисля, че алзабото му действа по същия начин, както и на мен.

— Аз не съм учен — пелтечеше той — но знам, че и други хора преди мен са го казвали — великите каузи са дело на обикновени мъже. Нациите биват обединени от търговията на слонова кост и редки видове дървета за олтарите и мощехранителниците, както и от сварените карантии на скотове и мъжки и женски органи. След няколко минути ти и аз също ще бъдем обединени чрез наш близък мъртвец, който ще оживее, но този път в нас. Това ще стане с помощта на течността, изцедена от момиците на един от най-противните зверове. Така цветето ще разцъфне от тлението.

Аз само кимнах.

— Научихме това от нашите съюзници — тези, които чакат човека отново да се пречисти, за да се присъедини към тях, и да се отправят на завоевателен поход във Вселената. Било е донесено от другите, които са смятали да го пазят в тайна и да го използват за нечисти цели. Казвам ти го, защото когато отидеш в Двореца на Сюзерена, може да се срещнеш с тях. Обикновените хора ги наричат какогени, а сред тях са и добре обучените екстрасолариани и хиеродули^[1]. Трябва да внимаваш, когато говориш с тях, защото те знаят какви са признаците, ако някой е употребил алзабо.

— Дворецът на Сюзерена? — Макар и само за момент, тази мисъл проби замайването, причинено от алзабото.

— Да, точно така. Там имам приятел, на когото трябва да се предадат някои инструкции. Разбрах, че трупа от актьори, към който и ти си принадлежал по-рано, ще бъде допусната там след няколко дни. Ще се присъединиш към тях и ще предадеш това, което ще ти кажа. При теб ще дойде човек с думите: „Океанската флотилия вижда земя.“ Ако има някакво съобщение за мен, при теб ще дойде друг човек и ще ти каже: „Аз съм от Коерсинското светилище.“

— Но, сеньор — казах аз — главата ми се върти. — След това излъгах: — Не мога да запомня тези думи, вече дори ги забравих. Добре ли разбрах, че Доркас и останалите ще бъдат в Двореца на Сюзерена?

Водалус извади нещо от джоба си и го сложи в ръката ми. Приличаше по форма на нож, но не беше нож. Малкият предмет бе от стомана и бе приличен на кремък, с който се пали огън.

— Ще ги запомниш — каза ми той. — Никога няма да забравиш клетвата, която си ми дал.

— Но, сеньор, Дворецът на Сюзерена…

От далечния край на кръга се чуха тихите мелодични звуци на упанга.

— Скоро трябва да придружа моята дама, но ти не се страхувай. Преди време си се срещал с един от моите хора.

— Хилдегрин? Сеньор, нищо не разбирам…

— Да, това е името, което той използва. Според него било твърде необичайно да се види инквизитор толкова далеч от Цитаделата. Каза ми го и се зае да те следи, без да има представа, че си ми спасил живота. За съжаление преследвачите му те изгубили някъде около Стената и започнали да наблюдават твоите спътници, разчитайки, че ще се върнеш при тях. Предположих, че един изгнаник ще пожелае да се присъедини към нас и да ни помогне да спасим живота на нещастния Барнох. Снощи сам яздих до Салтус, за да говоря с теб, но за голямо мое съжаление не само не те открих, но и ми откраднаха бойния кон. Днес реших, че трябва, да говоря с теб на всяка цена и да те спра да изпробваш уменията си над Барнох. Това ми струваше загубата на трима от моите хора. Все пак бях им казал да те доведат жив, защото предчувствах, че ще мога да те спечеля за каузата. Сега въпросът е ще бъдат ли двамата мои нови последователи по-полезни от тримата, които загубих.

Водалус се изправи с леко залитане. Аз благодарих на Света Катерина, че не трябва да го правя, защото знаех, че краката ми няма да издържат. Изведнъж нещо бяло, с големина на човешко тяло се появи между дървета, от звуците на упанга. Всички погледи се обърнаха към него, а Водалус с плавна походка тръгна да го посрещне. Теа се облегна на празния стол до мен.

— Прекрасна е, нали? Те постигат чудеса.

Беше жена. Жена, носена от шестима мъже. За момент ми се стори, че това е Текла, защото на оранжевата светлина фигурата много ми заприлича на нея. След това осъзнах, че става дума по-скоро за фигура, изработена от восък.

— Казват, че е опасно, когато си познавал преди това човека, който ще споделим — промълви Теа. — Спомените могат да поразят съзнанието. Аз съм я обичала, но все пак ще рискувам. От погледа ти разбрах, когато говореше за нея, че и ти си я обичал, но не го казах на Водалус.

Водалус се протегна нагоре и докосна восъчната статуя. След това мъжете я внесоха в кръга. Веднага след това разпознах сладък аромат, който не може да бъде сбъркан. Спомних си за агутите, които сервираха храната на нашите маскаради. Козината им миришеше на кокосов орех, а очите им бяха като изсушени плодове. Сега осъзнах, че това, което виждам, не е статуя, а разлагащо се човешко тяло.

Мисля си, че в този момент щях да полудея, ако не беше въздействието на алзабото. То стоеше между моите възприятия и реалността като мъгла, през която можеше да се провиди всичко, но не и да се възприеме. Осъзнах, че съм се съгласил да погълна част от останките на Текла, които в противен случай щяха да се разложат. Сега те щяха да влязат в мен и да останат в съзнанието ми, докато съм жив.

Бях се съгласил. Това, което ми предстоеше да направя, вече не ми се струваше толкова ужасно или отвратително. Вместо това отворих всяка частица от тялото си, за да посрещна Текла. Усетих желание и глад. Те бяха толкова силни, че никаква друга храна не би могла да ги засити. Когато се огледах наоколо, по лицата и на другите от кръга се четеше същото желание.

Слугата, облечен в ливрея, който сигурно беше един от икономите на Водалус, последвал го в изгнание, се присъедини към шестимата мъже и им помогна да поставят носилката на земята. За момент гърбовете им ми пречеха да виждам какво става. Когато отстъпиха назад, тялото на Текла вече го нямаше. На покривката, която допреди малко беше бяла, лежаха късове димяща плът…

Аз ядох, молейки се за прошка. Текла заслужаваше прекрасна гробница, облицована с безценен мрамор. Вместо това тя щеше да бъде с мен в залата за мъчения, където подът бе старателно измит, а приспособленията и уредите — прикрити с венци от цветя. Нощният въздух беше хладен, но аз се потях. Очаквах я да дойде и усещах как капчиците пот се стичат по голите ми гърди. Сведох глава, защото се страхувах, че мога да я открия в лицата на другите, преди наистина да ме е споходила.

Точно когато вече започвах да се отчайвам, тя се появи. Дойде и ме изпълни, както музиката изпълва малка колиба. Бях с нея и тичахме до Ейсис като деца. Вече виждах старата вила, обградена от тъмно езеро, за която тя ми беше разказвала. Гледах през прашните стъкла на белведера. Сядах в тайното скривалище между две стаи и четяхме там на светлината на свещта. Разбрах какъв е животът в двора на Самодържеца. Разбрах какво е да не си виждал никога килия през живота си. Усетих болката да си затворник, болката от камшика на инквизитора, какво значи да умираш и самото идване на смъртта.

Осъзнах, че за нея съм бил нещо много повече, отколкото си бях представял. Най-накрая заспах, а във всичките ми сънища присъстваше единствено тя. Това не бяха спомени, спомени имах достатъчно и преди това. Държах нейните студени ръце и вече не носех парцаливите дрехи на послушник, нито пък опушено черния плащ на палач. Ние бяхме едно цяло, чисти, голи и щастливи. Знаехме, че тя е мъртва, а аз — жив, но вече не се страхувахме от това, а си говорехме и пеехме.