Джеймс Ролинс, Ребека Кантрел
Кървавото евангелие (8)

7.

26 октомври, 16:44 ч.

Масада, Израел

Ерин огледа крадешком празната палатка. Джордан й беше казал да го изчака вътре. Няколко минути щеше да е сама. Извади телефона си и провери съобщенията. Есемес от Нейт: НЕ МОГА ДА СЕ СВЪРЖА С ПОСОЛСТВОТО. ПРЕТОВАРЕНИ СА ЗАРАДИ ТРУСА. ДОБРЕ ЛИ СИ?

Разтревожена, че Перлман може да цъфне всеки момент, тя бързо написа отговор: ДОБРЕ СЪМ. ВСИЧКО Е ЗАКОННО. НОВИНИ ЗА ХАЙНРИХ?

Екранът остана тъмен толкова дълго, че се уплаши дали Нейт не е зарязал някъде телефона си.

НЕЙТ?

МОЖЕШ ЛИ ДА ЗВЪННЕШ?

Текстът се размаза и тя примигна. Не можеше да му звънне. Щяха да я чуят. Не се съмняваше, че Перлман ще направи телефона й на парчета, ако я хване да го използва отново.

НЕ — написа тя. — КАЖИ МИ. ВЕДНАГА.

Нова пауза, после:

ХАЙНРИХ НЕ УСПЯ.

Ерин рухна в стола на Сандерсън. Хайнрих го нямаше вече. Беше умрял в болница на хиляди километри от дома си заради нея. Беше го оставила сама в сондажа, за да вземе четки, които не й трябваха — просто за да си спести един глупав спор. Какво щеше да каже на родителите му? Откъм кошчето, пълно с използвани ръкавици, лъхна миризма на кръв. Преглътна, за да не повърне.

— Докторе? — Джордан пъхна русата си коса през отвора. — Готови сме, ако…

Млъкна и влезе в палатката.

— Ерин, добре ли сте?

Тя вдигна глава и го погледна. Гласът му сякаш идваше някъде отдалеч.

— Ерин? Случило ли се е нещо? — Той прекоси палатката с две бързи крачки.

Тя поклати глава. Ако му кажеше за смъртта на Хайнрих, щеше да се пречупи тук, в малката палатка насред осеяното с трупове плато.

Той я гледаше загрижено.

Неспособна да издържи погледа му, тя насочи вниманието към телефона си и написа отговор на Нейт. Съмняваше се, че Джордан ще има нещо против.

РАЗБРАНО. ЩЕ СЕ ОБАДЯ ПРИ ПЪРВА ВЪЗМОЖНОСТ.

След като приключи, прибра телефона в джоба си.

— Просто разкопките ми — каза тя, като се подготви да повярва на собствената си лъжа. — Години планиране, а ето че има поражения от земетресението.

— Ще ви върнем скоро.

— Знам.

Сигурно я мислеше за луда, че се е разстроила заради някакви си стари кости, погребани в прахта. Въпреки това се почувства малко по-спокойна, след като успя да освободи поне мъничко от мъката й по Хайнрих. Или това, или Джордан й действаше успокояващо. Как иначе беше успяла да мине през цялата онази смърт навън? Пое дълбоко дъх.

— Готова съм — каза тя и стана.

— В такъв случай елате. Приготвили сме екипировката.

Тя го последва до ръба на пукнатината и той й подаде объркана плетеница възли и ремъци. Военен модел, който нямаше нищо общо с оборудването, с което бе свикнала. Зяпна го в недоумение.

Той обърна екипировката.

— Единият крак тук. Другият — там.

Застана зад нея и й помогна да си я сложи. Уверените му ръце се движеха около тялото й, оправяха ремъци и стягаха закопчалки. Всичко застана на мястото си, но температурата на тялото й сякаш се беше покачила с десет градуса. Тя бързо закопча ремъците на гърдите си.

Един хеликоптер се вдигна във въздуха. Ерин огледа платото. Оцелялото момче вече го нямаше, както и повечето от екипа и чувалите с телата. В удължаващите се сенки работеха не повече от десетина души.

Джордан мина пред нея. Посегна да провери ремъците около бедрата й по начин, който бе едновременно уставно официален и невероятно личен. Коланите я стегнаха и я дръпнаха към него. Тя се взря в сините му очи, които сякаш потъмняваха със залязването на слънцето.

— Ако има нещо, което трябва да знам, преди да слезем долу, сега е моментът — каза той.

— Нищо. — Предпочиташе да се спусне в дупката, вместо да остава сама тук сред всички тези трупове. — Просто лош ден.

— Сандерсън е подготвил всичко. — Той я погледна изпитателно. — С помощта на ровъра ще можеш да наблюдаваш всичко оттук.

Ерин откри у себе си кураж, който бе смятала за изгубен, и се усмихна насила.

— И да се лиша от целия купон, така ли?

Той й хвърли още един тревожен поглед и се обърна към хората си.

От двете страни мъжете хвърлиха въжета в пропастта. Сини одеяла по ръба на пукнатината ги предпазваха и намаляваха триенето в острите назъбени камъни. Хората му явно знаеха какво правят. Ерин въпреки това отново провери екипировката си.

Сандерсън изникна зад нея. Той нямаше да се спуска, само помагаше на останалите да се екипират. Подаде й нещо с размерите на химикалка.

— Сержантът поръча да ви дам атропин — каза той. — Най-добре го пъхнете в чорапа си.

— За какво ми е?

— Ако бъдете изложени на загадъчния газ, махате капачката и се бодете в бедрото.

Страхът запърха в гърдите й.

— Нали долу нямаше активен газ?

— Просто предпазна мярка. Внимавайте. Това е много силно. Не го използвайте, ако не установите със сигурност, че сте изложена. Атропинът направо изстрелва пулса в небето. Може да пръсне помпичката, ако не си отровен. При това за нула време.

— Не трябва ли да носим защитни костюми?

— Много са обемисти, за да се спускате с тях. А и ремъците ще ги разкъсат. Не се безпокойте, при първите симптоми, като гадене, кървене и така нататък, просто си бийте инжекцията. Ще останете жива достатъчно дълго, за да ви извадим.

Ерин изгледа изпитателно луничавото лице, мъчейки се да определи дали той просто не я пързаля и не се мъчи да я стресне.

Той стисна рамото й.

— Всичко ще мине добре.

Ерин обаче не се чувстваше добре. Леко задъхана, тя повдигна крачола на панталона и пъхна спринцовката в чорапа си.

Лейтенант Перлман дойде при пукнатината, съпровождан от двама войници — млад израелец и по-възрастен американец. Американецът беше с рошава кафява коса и беше преметнал чанта през рамо. Ерин прочете името на табелката, зашита за униформата му — Маккей.

Върху чантата му имаше две големи букви: СД.

Той улови погледа й.

— Сапьорска дивизия. Взривявам разни неща.

Явно смятаха да взривят непокътнатите контейнери, ако намереха такива долу. Ерин сигурно трябваше да се разтревожи повече, но шокът от смъртта на Хайнрих я беше направил твърде безчувствена, за да изпитва паника.

Маккей протегна ръка. Здрависаха се. Беше едър мъж, на няколко чийзбургера от шкембе и с десетина години по-възрастен от останалите. Доколкото можеше да прецени, беше в началото на четирийсетте. Усмихна се широко, докато стискаше ръката й.

— Най-добре изглеждащият партньор катерач, който съм имал от цяла вечност. — Намигна й и тя се опита да се усмихне в отговор.

Той пристъпи към ръба на пукнатината, сякаш отиваше до бордюр. Ерин застана до него и погледна надолу. Дъното не се виждаше от сенките. Пукнатината беше достатъчно широка, за да се спуснат без проблеми, но въпреки това тя потръпна. Това назъбено грозно нещо нямаше място на тази планина.

Маккей и Купър закачиха карабините си към две въжета.

Ерин отиде до едно свободно въже и стори същото, като дръпна два пъти, за да провери дали всичко е наред.

Друг от екипа на Джордан — жена на име Тайсън — коленичи до пукнатината. Беше пуснала дълъг маркуч в пропастта. До коляното й лежеше хроматограф.

— Какви са показателите, Тайсън? — извика Джордан.

— Висока концентрация на азот, кислород и аргон — каза тя, без да откъсва поглед от екрана. — И следи от всичко, което може да се очаква. Няма гадни газове, сержант.

— Продължавай с наблюдението, ефрейтор. — Джордан се обърна към останалите. — И всички да държат атропина си в готовност.

— Какво чакаме, сержант? — Купър увисна над пропастта. Въжето изглеждаше твърде тънко, за да издържи туловището му, но очите му заблестяха от притока на адреналин. Роден катерач.

Джордан направи кръг с ръка.

— Рейнджъри, водете!

С радостен вик и уморена въздишка Купър и Маккей тръгнаха заднешком надолу по отвесната скала с такава лекота, сякаш вървяха по тротоар.

Израелците се закачиха след тях и също се спуснаха през ръба.

Тайсън се занимаваше с апаратите си. Не си беше сложила екипировка, така че явно също щеше да остане тук.

Оставаха само Ерин и Джордан. Той приближи с голямо оръжие, преметнато на гърба, и се закачи на въжето до нейното. После се пресегна и подръпна въжето й.

— Добро връзване.

— И още как.

Джордан се ухили, облегна се назад и направи голяма крачка надолу. Вдигна глава. Лицето му беше сериозно, думите прозвучаха твърдо.

— Когато кажеш. До теб съм.

Тя се наклони, отпусна и стисна ръце, остави въжето да се плъзга по облечените й с ръкавици длани — и в следващия миг се оказа до Джордан на отвесната скала.

 

 

16:54 ч. — три минути преди залез-слънце

Когато кубинките му докоснаха земята, Джордан машинално провери оръжието си. Потупа пистолета на бедрото си — „Колт 1911“, — после провери ножа KA-BAR в канията на глезена. Основното му оръжие, „Хеклер и Кох“ МР7, беше преметнато през дясното му рамо. Картечният пистолет изстрелваше куршуми от закалена стомана със скорост 950 на минута и можеше да превърне стандартна бронежилетка в швейцарско сирене.

Той бързо прегледа предпазителя, пълнителя и оптиката, за да се увери, че не е ударил нещо по време на спускането. Забеляза, че Ерин го зяпа.

— Нужно ли е толкова оръжие тук долу? — попита тя, докато сваляше ръкавиците и ги пъхаше в задния си джоб.

Джордан сви рамене.

— Това е стандартната екипировка на хората ми.

Преди да успее да обясни по-подробно, слушалката му изпращя и се разнесе гласът на Сандерсън.

— Сержант, насам лети израелски товарен хеликоптер. Предполагам, че са дошли за останалите тела.

Бяха подранили, но в това нямаше нищо лошо. Джордан искаше всички да се махнат от тази кървава планина колкото се може по-скоро. Докосна слушалката си.

— Разбрано.

Двамата с Ерин отидоха при другите от екипа, застанали до тясна пукнатина в скалата. Кабелът на ровъра влизаше в нея и изчезваше в мрака.

Джордан се вгледа в Ерин. Какво й беше станало в палатката? Отначало си помисли, че може да се е уплашила от височината и се тревожи заради спускането, но тя се бе справила с него, без да й мигне окото. Май имаше повече от сто катерения зад гърба си. Оставаше само да е видяла или чула нещо през няколкото минути, в които беше останала сама. И новината я бе изкарала от равновесие. Не вярваше, че ще му каже цялата истина. Сега му изглеждаше по-добре, но Джордан се надяваше тревогите й да не се отразят на мисията.

Купър, който беше пъхнал глава в широката шейсет сантиметра пукнатина, през която бе минал ровърът, се дръпна назад и метна вътре светеща пръчка.

— Изкуственият тунел започва от другата страна.

Маккей огледа малкия отвор, сложил ръце на хълбоците.

Джордан го потупа по рамото.

— Малко ще ти е тесничко, но би трябвало да се справиш.

Маккей поклати глава.

— Каза кльощавият тип, който едва вдига собственото си тегло от лежанка.

Джордан не беше кльощав и определено можеше да вдигне много повече от собственото си тегло от лежанка, но нямаше да има проблеми с тесния проход. Маккей с цялата му екипировка обаче можеше да заседне като едното нищо.

Купър се ухили широко.

— Пробвай да се съблечеш гол и да се намажеш с грес.

— Приискал ти се е безплатен стриптийз, а? Забрави.

Лейтенантът стоеше със скръстени ръце и гледаше намръщено. Другият израелец пристъпваше от крак на крак.

Джордан не виждаше причини да се бави. Слънцето залязваше и искаше да приключи колкото се може по-скоро тук. Нагласи фенера на рамото си.

— Да вървим.

 

 

16:57 ч. — залез-слънце

Коленичила, Ерин гледаше как другите влизат един по един в пукнатината. Пое предпазливо дъх. Очакваше миризма на химикал, макар Тайсън и Сандерсън да бяха казали, че въздухът е напълно годен за дишане. Ала миришеше на мухъл и застояло, както миришеше всяко изоставено отдавна място. Познатата и странно успокояваща миризма на стара гробница.

Потупа спринцовката в чорапа си и стана да последва Джордан в тесния отвор. Грубите каменни стени притиснаха раменете й и тя се обърна странично. Надяваше се, че Маккей ще успее да запази поне донякъде кожата си при преминаването.

Тук въздухът бе доста по-хладен, отколкото горе. Маратонките й потъваха в пясъка. Светещата пръчка хвърляше някак зловещо жълто сияние в тунела. Когато стигна до нея, Ерин потисна желанието си да я вдигне и да я прибере в джоба си. Замърсяваха археологически обект. Отбеляза си да я вземе на връщане. Едната й ръка непрекъснато опипваше тавана, за да е сигурна, че няма да удари главата си. Вървеше напред, изгаряща от нетърпение да стигне до гробницата и да започне да я изследва.

Маккей успя да се освободи от пукнатината със серия ругатни, свързани най-вече с тесни пространства. Купър се разсмя подигравателно.

Ерин откри, че също се усмихва. Често й се случваше да работи с войници, тъй като доста обекти се намираха в конфликтни райони. Преди беше гледала на военните като на необходимо зло, но вече чувстваше странна връзка с тази група, споена от чест, от кръвопролитието горе и напрежението долу.

Най-сетне двамата с Джордан стигнаха края на тесния процеп. Той излезе в изкуствения тунел и й помогна да се измъкне. После вдигна ръка, за да й покаже, че трябва да спре.

— Ще изчакаме останалите да кажат, че всичко е чисто.

Засега той командваше тук. Ерин спря и докосна стената на тунела, прокара пръсти по ръбовете на жлебовете, представи си длета, чукове и потни мъже. Отпусна се на коляно и допря ръка в пода, взе щипка пръст и я разтърка между пръстите си.

Някой беше изсякъл този проход преди хиляди години. Кой бе вървял през него? И защо?

Недалеч камъни запушваха по-късния тунел, който беше видяла през камерите на ровъра. Той явно се беше срутил. Ерин докосна следите от бургиите по края. Двайсети век. Но кога по-точно?

Забеляза нещо като гумен ремък и противогаз, смачкан под един голям камък. Тръгна към него, като помъкна и Джордан със себе си. Ако това е била някаква официална експедиция, тя би трябвало да знае за нея. Ако е била неофициална, как са успели да прикрият проникването си на такъв известен обект? Би трябвало да са ставали много важни събития по същото време.

Например война.

Преди да успеят да разгледат по-подробно, радиото на Джордан оживя. Сигналът беше достатъчно силен, за да може Ерин да чуе тънкия глас на Купър.

— Помещението е чисто, сержант. Няма да е зле да си домъкнете задниците тук. Станала е някаква гадория.

— Идваме. — Джордан й направи знак да го последва. — Дръж се плътно до мен, докторе.

Тя тръгна подире му, като мислено си отбелязваше какво трябва да се направи — да провери с металотърсач за инструменти, да събере сажди от тавана, за да определи какви факли са използвали работниците, да направи гипсова отливка от стената, за да види какви сечива са използвани за копаене.

Все онези неща, за които го биваше Хайнрих. Препъна се и Джордан я хвана. Ръката му бе топла и вдъхваща увереност. Той я погледна загрижено.

— Докторе?

Тя поклати глава и му махна да продължи.

След десетина метра се озоваха на прага на подземното помещение, което бе видяла неотдавна през камерите на робота. Древен и добре изработен вход.

Отворът беше твърде тесен, за да могат двама души да минат едновременно през него. Тя отстъпи назад и направи път на Джордан да влезе пръв. Прецени, че входът е висок малко над метър и осемдесет. Вдигна ръка, за да докосне арката, след което прекрачи прага.

Кожата на ръцете й настръхна. Въздухът тук беше още по-хладен. Приглушената светлина на три жълти светещи пръчки, метнати безразборно, разкриваше добре изработен варовиков под, висок, покрит със сажди таван и стени от плътно подредени каменни блокове. Страшно й се искаше да може да направи снимки на прахта по пода и може би да види следите на иманярите, които бяха отворили саркофага. Джордан и хората му обаче вече бяха изпогазили всичко и бяха заличили старите следи със своите.

Останалите се бяха събрали в отсрещния край на помещението, скупчени оттатък саркофага, обърнати към стената. Явно там имаше нещо много интересно. Веднага след като огледаше по-подробно всичко, щеше да отиде при тях.

— Моля да не докосвате нищо — извика тя, макар да очакваше да не й обърнат никакво внимание.

Влезе, прескачайки ровъра, и отиде до каменния саркофаг. Както и предполагаше, той бе изработен от един каменен блок. Страните му бяха безупречно изваяни, всеки ъгъл бе съвършен, всяка стена — идеално гладка. За пореден път се възхити на майсторството на древните. Инструментите им може и да се смятаха за примитивни, но резултатите определено не бяха. Огледа полирания похлупак, поставен на пода до гроба, който бе покривал толкова дълго време. Странно, че беше непокътнат; иманярите обикновено ги трошаха, докато ги сваляха.

Огледа се за лостове или въжета, но грабителите бяха отнесли инструментите със себе си. Това също бе необичайно.

Пристъпи напред — и нечия ръка я спря.

— Нали казах да стоиш плътно до мен? — попита Джордан.

Двамата заедно приближиха саркофага. Когато се озова на достатъчно разстояние за снимане, Ерин извади единственото, с което все още разполагаше — мобилния си телефон. Направи много снимки на стената и купчините пепел по ъглите. Искаше й се да бе взела професионалния си „Никон“, но той бе останал в Цезарея.

Осмели се да надникне вътре. Нямаше нищо. Само гол камък, изцапан в тъмночервено. Какво оставяше такива петна? Засъхналата кръв беше кафява. Повечето смоли почерняваха.

Снима и празните керамични стомни около саркофага. Явно бяха донесли някаква течност тук. Обикновено такива съдове се използваха за вино. Но защо им е било да пълнят саркофаг с вино?

Докато се изправяше, Джордан обърна гръб на отсрещната стена и я погледна. Дори на слабата светлина си личеше, че е смутен.

— Докторе, можеш ли да обясниш това?

Тя погледна натам и мъжете се дръпнаха настрани.

На стената висеше зловеща скулптура, подобна на някакво богохулно разпятие. Ерин заобиколи ъгъла на саркофага. С всяка следваща стъпка ужасът й растеше.

Не беше скулптура.

На стената висеше изсушеният труп на малко момиче, може би на не повече от осем години, облечено в окъсана, мръсна роба. Почернели стрели я държаха прикована на място, на цял метър над пода. Пронизваха гърдите, шията, рамото и бедрото.

— Стрели за арбалет — уточни Джордан. — Изглежда, са изработени от сребро.

„Сребро?“

Ерин застана пред детето, поразена от анахронизмите. Тъмночервената роба на момичето изглеждаше стара както по стил, така и по степента на разпадане. Украсата и начина на изтъкаване на материята бяха характерни за периода около падането на Масада. Може би беше изработена в Самария, а може и в Юдея, но със сигурност беше най-малко на две хиляди години.

Дълга тъмна коса обрамчваше хлътналото лице. Очите на момичето бяха затворени спокойно, брадичката беше отпусната върху гърдите, устните бяха разделени едва-едва, сякаш беше умряла насред въздишка. Дори малките й мигли бяха запазени непокътнати. Ако се съдеше по количеството меки тъкани, запазени все още върху костите, момичето бе мъртво само от няколко десетилетия.

Десетилетия. Как бе възможно това?

Под краката на момичето лежеше нещо. Ерин се отпусна на коляно до него.

„Кукла…“

Сърцето й запрепуска. Малката изсъхнала играчка бе изработена от втвърдени парчета кожа, съшити с платнени ивици, и бе изцапана със същия тъмночервен цвят като дрехата. Отпуснатата ръка на детето сякаш посягаше към играчката, останала завинаги недостижима.

Изоставената кукла порази дълбоко Ерин, напомни й за друга, също ръчно изработена. Беше я погребала с мъничката си сестра. Преглътна с мъка в опит да сподави сълзите. Чувстваше се глупаво заради чувствата си. Смъртта на Хайнрих все още я държеше в потрес, а точно сега трябваше да се вземе в ръце заради войниците.

Все така на колене, тя погледна към другата ръка на детето, наполовина скрита зад тялото. Забеляза нещо да проблясва между свитите пръсти.

Странно.

Опря длан в стената и усети твърдия хоросан между камъните. Макар че тялото беше от скорошно, а не древно убийство, тя се отнесе към останките с уважение. Трупът пред нея е бил някога малко момиченце.

Посегна към пръстите. Ръката на момичето изведнъж затрепери, после рязко се дръпна. Цялото мумифицирано тяло се разтресе на стената, сякаш детето бе все още живо.

Ерин се дръпна назад и ахна.

Нечия ръка стисна успокояващо рамото й.

— Нов вторичен трус — каза Джордан.

От каменния таван се посипа фина прах. Зад Ерин някакъв камък тупна на пода. Тя затаи дъх, докато трусът отмина.

— Стават все по-лоши — изтъкна Джордан. — Тук няма нищо за нас. Да се махаме.

Дръпна я, но тя се възпротиви. Сега това бе неин обект и още имаше какво да изследва. Премести се по-близо до стената и отново посегна към ръката на момичето.

Джордан забеляза накъде е насочено вниманието й и клекна до нея.

— Какво има?

— Детето като че ли е стискало нещо, преди да умре.

Археологическият протокол изискваше нищо да не се докосва, преди да е фотографирано, но това момиче не беше убито чак толкова отдавна, така че Ерин реши поне този път да пренебрегне правилата.

Пресегна се и внимателно разтвори пръстите на момичето. Очакваше да са трошливи, но те се оказаха зловещо еластични. Изненадана от състоянието на тялото, тя не успя да улови предмета и той падна в прахта.

Ерин не се нуждаеше от докторска степен по археология, за да разпознае артефакта.

Джордан изруга под нос.

Тя се взираше онемяла в медала, в железния кръст, в свастиката.

Германски.

От Втората световна война.

Значи това бяха осквернителите, които си бяха пробили път дотук със съвременни инструменти. Но защо медалът се намираше в мумифицираните пръсти на момиче в древна еврейска гробница?

Джордан сви юмрук.

— Нацистите явно са стигнали първи тук. Опоскали са всичко.

Думите му не разясняваха особено нещата. Хитлер е бил обсебен от окултното, но какво се е надявал да открие в Масада?

Тя огледа внимателно дрехите на момичето. Защо им е било на нацистите да си правят труда да обличат едно дете в дрехи от първото хилядолетие само за да го приковат с арбалети за стената?

Представи си как момичето изскубва медала от униформата на мъчителя си и как скрива доказателството за това кой я е убил. Отново я заля вълна на съчувствие към детето — и възхищение за куража му в това негово последно действие. Сълзите отново започнаха да напират.

— Добре ли си? — Лицето на Джордан беше толкова близо, че Ерин можеше да види един фин белег на брадичката му.

За да скрие сълзите си, тя вдигна телефона и направи няколко снимки на медала. Момичето беше направило много, за да осигури доказателство за самоличността на убиеца си. Ерин смяташе да документира това доказателство.

Щом свали телефона, Джордан посегна към прахта, взе медала и го обърна.

— Може да открием кой го е направил. Офицерите от СС често са изписвали имената си от другата страна на медалите си. Искам името на кучия син, който и да е той. И ако по някаква случайност още е жив…

В този момент Джордан й хареса повече от всеки друг път. Рамо до рамо, двамата заразглеждаха малкия метален диск. От другата страна нямаше име, само някакъв странен символ.

Ерин снима реверса в дланта на Джордан, после прочете на глас думите по края.

— Дойче Аненербе.

— Това обяснява нещата — кисело рече Джордан.

Тя го изгледа въпросително. Най-новата история на Германия не й беше специалност.

— В какъв смисъл?

Той завъртя медала в ръката си.

— Дядо ми е участвал във Втората световна война. Разказваше ми разни неща. Това е една от причините да постъпя в армията. И донякъде си падам по история. Дойче Аненербе е тайна секта на нацистки учени с интерес към окултното, които обикаляли целия свят в търсене на изгубени съкровища и доказателства за съществуването на древна арийска раса. Бандата иманяри на Химлер.

И бяха стигнали тук първи. Чувство на поражение сви сърцето й. Беше свикнала да изучава вече ограбени гробове, но обирите обикновено бяха извършвани още в древността. Беше непоносимо, че тази гробница е била разграбена само преди десетилетия.

Джордан докосна централното изображение.

— Това не е техен обичаен символ. Обикновено знакът на Аненербе е меч с лента. Това е нещо ново.

Обзета от любопитство, тя посочи символа в центъра.

— Прилича на норвежка руна. От старши футарк. Може би руната Одал.

Ерин започна да рисува в прахта с пръст.

— Руната представя звука О. — Тя се обърна към Джордан. — Може би е инициалът на собственика на медала?

Преди да успее да развие мисълта си, Маккей рязко излая:

— Стой! Горе ръцете!

Стресната, Ерин рязко се обърна.

Джордан сграбчи картечния си пистолет и се завъртя към входа на гробницата. Земята отново се разтресе, посипа се прах… и от сенките изникна тъмна фигура, която пристъпи в помещението.