Джеймс Ролинс, Ребека Кантрел
Кървавото евангелие (27)

26.

26 октомври, 23:41 ч.

Някъде в Израел

Томи опря чело в прозореца на болничната стая и започна бавно да почуква дебелото стъкло, заслушан в глухия звук. Вече беше успял да се убеди, че това място е някаква военна болница или може би дори затвор.

Придърпа стойката на системата и се запита дали не може да я използва като таран, с чиято помощ да се измъкне.

А после какво?

Ако успееше да счупи стъклото и да скочи, дали щеше да умре? Преди две години бе гледал едно телевизионно предаване, според което падане от девет метра е почти гарантирано смъртоносно. А той беше още по-високо.

Поигра си с проводниците, прикрепени към системата. Медицинският екип следеше всичко — сърцето му, нивото на кислород в кръвта и разни други подобни неща. Надписите на иврит не му говореха абсолютно нищо. Баща му можеше да чете езика и се бе опитал да го научи, но Томи бе възприел само толкова, колкото да мине през своя бар мицва^[1].

Като си спомни за баща си, той видя отново черно-оранжевия газ, обгърнал родителите му.

Ако не им беше казал, че е безопасен, сигурно още щяха да са живи. Сега знаеше, че газът е бил отровен и че не беше подействал само на него. Беше чул един доктор да използва думата „неподатлив“. Може би е можел да измъкне родителите си на безопасно място. Странният свещеник в Масада го бе уверявал, че не е можел да направи нищо, но какво друго можеше да каже той?

„Ти си убил родителите си, хлапе. Ще идеш в ада, но ще мине много време, докато стигнеш там.“

Томи отново погледна през прозореца. Пустинята беше далеч долу. От тази височина сенките на камънаците приличаха на разлято мастило върху по-светлия пясък. Суров пейзаж, но оттук изглеждаше някак спокоен.

Някакво шумолене го стресна и насочи вниманието му отново към стаята.

Точно до него стоеше хлапе. Изглеждаше горе-долу на неговата възраст, но носеше сив костюм с елече. Душеше въздуха като куче и с всяко вдишване приближаваше носа си към Томи. Черните му очи проблясваха.

— Мога ли да ти помогна? — попита Томи и се дръпна назад.

В отговор получи усмивка — толкова студена, че чак потрепери.

Внезапно обхванат от ужас, Томи започна да натиска бутона за повикване, сякаш изпращаше сигнала SOS. Сви се до прозореца, сърцето му заби лудешки и мониторите започнаха да пищят като обезумели.

Момчето намигна.

Томи остана поразен от шантавото действие.

Кой намигваше в наши дни? Сериозно, кой…

Дясната ръка на хлапето беше толкова бърза, че Томи дори не видя размазано петно, докато ръката не спря под челюстта му. Остра болка прониза врата му.

Томи вдигна двете си ръце, за да опипа мястото. През пръстите му потече кръв. Бликаше на тласъци от гърлото, пропиваше болничната пижама, капеше на пода.

Момчето свали ръка и го загледа, навело леко глава настрани.

Томи стисна гърлото си в опит да спре червения поток, като буквално се душеше. Кръвта обаче продължаваше да тече между пръстите му.

Изкрещя, но от гърлото му излезе само топло клокочене, а по гърлото плъзна изгаряща болка.

Съзнавайки, че се нуждае от помощ, Томи издърпа кабелите на електрокардиографа. Зад него линията на монитора стана права и се включи аларма.

Незабавно двама войници се втурнаха в стаята с готови за стрелба автомати.

Видя шокираните им изражения — и момчето намигна отново.

„Лошо.“

Като се движеше с невъобразима бързина, хлапето взе един стол и го запрати в дебелия прозорец. И без да спира, метна Томи навън в нощта.

Най-сетне свободен.

Студеният въздух свистеше в ушите му, докато падаше. Топла кръв бликаше на тласъци от врата му.

Затвори очи, готов да види мама и татко.

Едва успя да си ги представи, когато земята го блъсна с ужасна сила. Никога досега не бе изпитвал по-голяма болка. Със сигурност щеше да свърши скоро. Просто трябваше.

Не свърши.

Куршуми вдигаха искри от асфалта около него. Войниците стреляха през счупения прозорец. Куршуми оставяха електрически следи от болка в гърдите му, в бедрото, в ръката.

Виеха сирени. Включиха се прожектори.

Момчето се приземи леко до него, сивите му велурени обувки докоснаха безшумно земята. Нима беше скочило? От тази височина?

Момчето сграбчи ръката му. Костите на Томи стържеха една в друга, докато хлапето го мъкнеше далеч от лъчите на прожекторите към пустинята, тичайки бързо като газела. Определено не му пукаше как камъните режат гърба на Томи, как ударите допълнително натрошават костите му.

А през цялото време безразличните звезди сияеха над тях.

Намигаха студено като момчето.

Томи искаше всичко това да приключи. Спеше му се. Искаше да умре.

Започна да брои до смъртта си.

„Едно. Две. Три. Четири…“

През мъглата от болка му хрумна най-лошата мисъл в живота.

„Ами ако изобщо не мога да умра?“