Джеймс Ролинс, Ребека Кантрел
Кървавото евангелие (18)

17.

26 октомври, 20:01 ч.

Пустинята в района на Масада

— Корза?

Резкият, изпълнен с нетърпение глас на войника прекъсна мислите на Рун, който се бе обърнал към пустинята, скрит под качулката на расото си. Напрегна се, за да различи думите над влажното, примамливо туптене на сърцето на мъжа.

— Обърни се — нареди войникът. — Или ще те застрелям на място.

Сега и сърцето на жената заби по-бързо.

— Джордан! Не можеш просто да го застреляш.

Рун се замисли дали да не позволи на сержанта да го направи. Щеше да е по-лесно. Но кога ли пътят му е бил от лесните?

Обърна се към тях и им показа истинската си природа.

Жената залитна назад.

Войникът държеше оръжието насочено към гърдите му.

Рун знаеше какво виждат — потъмняло от кръв лице, потънало в сенки тяло. Единствено зъбите му блестяха на лунната светлина.

Усети как звярът в него запя. Воят напираше да се изтръгне на свобода. Оплискан с кръв, Рун се мъчеше с все сили да задържи звяра и полагаше също такива усилия да не избяга в пустинята, за да скрие срама си. Вместо това той просто вдигна ръце на нивото на раменете си. Трябваше да видят, че е невъоръжен — също както трябваше да видят истината.

Зашеметена, жената овладя първоначалния си ужас.

— Рун, ти също си стригой.

— В никакъв случай. Аз съм сангвинист. А не стригой.

Войникът се изсмя презрително, но оръжието му не трепна.

— Оттук не виждам никаква разлика.

Рун знаеше, че трябва да се унизи още повече, за да разберат. Мразеше самата мисъл за това, но не виждаше как иначе двамата щяха да излязат живи от пустинята.

— Моля ви, дайте ми виното — помоли.

Пръстите му трепереха от копнеж, докато протягаше ръка към наполовина заровената в пясъка манерка.

Жената се наведе да я вземе.

— Хвърли му я — нареди войникът. — Не го доближавай.

Тя се подчини с широко отворени кехлибарени очи.

Манерката падна на пясъка на една ръка разстояние от него.

— Мога ли да я взема?

— Бавно. — Войникът продължаваше да го държи на прицел; личеше си, че няма да се поколебае да изпълни дълга си.

Същото се отнасяше и за Рун. Без да сваля поглед от войника, той коленичи. Веднага щом пръстите му докоснаха манерката, се почувства по-добре. Жаждата за кръв избледня. Виното все още можеше да спаси и тримата.

Рун погледна към тях.

— Мога ли да се отдалеча в пустинята и да го изпия? След това ще ви обясня всичко.

„Моля ви — замоли се той. — Моля ви, оставете ми поне тази капка достойнство.“

Ала не бе писано да стане.

— Да не си помръднал — предупреди го войникът. — Остани на колене.

— Джордан, защо да не…

Войникът рязко я прекъсна.

— Още сте под мое командване, доктор Грейнджър.

По лицето й пробягаха различни емоции, които приключиха с примирение. Явно и тя нямаше доверие на Рун. Остана изненадан колко го нарани това.

Вдигна манерката до устните си и я изпразни на една дълга глътка. Както винаги, виното опари гърлото му и премина като огън надолу. Той хвана кръста на гърдите си с две ръце и сведе глава.

Горещината на осветеното вино, на Христовата кръв, изгори въжетата, които го свързваха с това време и това място. Освободен и лишен от контрол над самия себе си, той се върна към най-големия си грях, неспособен да избяга от него, докато изкуплението в този свят не бъде изпълнено.

 

 

Елизабет се понесе през градината в алената си рокля, като се смееше — грейнала като утринното слънце, най-ярката роза сред всички цветя.

Така прекрасна, така пълна с живот.

Макар че беше свещеник, заклел се да избягва докосването на плътта, нищо не му забраняваше да гледа Божията красота, проблясваща за миг в нежната светла кожа на глезена й, докато се навеждаше да откъсне стрък лавандула, или в заоблеността на меката й буза, когато се изправи да погледне нагоре с очи, вечно обърнати към небето.

Как обичаше слънцето — независимо дали в топлината на летен следобед, или в студеното обещание за ярък зимен ден.

Тя вървеше през градината, береше лавандула и мащерка, за да направи лапа за кобилата си, като през цялото време му обясняваше приложението на растенията. През месеците, откакто се запозна с нея, той бе научил много за лековитите растения. Беше започнал дори да пише книга по темата с надеждата да сподели със света дарбите й на лечител.

Тя докосна дланта му с меките върхове на пръстите си, докато му подаваше стръкове лавандула. Тръпки пробягаха по тялото му. Един свещеник не биваше да усеща подобно нещо, ала той не се отдръпна. Пристъпи към нея, възхитен от играта на слънчевата светлина по гарвановочерната й коса, от начина, по който дългата й бяла шия се спускаше към млечнобелите й рамене, и от извивките на меката й копринена рокля.

Прислужницата на Елизабет поднесе кошницата за лавандулата. Крехкото момиче завъртя глава настрани, за да скрие малиненочервения родилен белег, покриващ половината й лице.

— Ана, занеси кошницата в кухнята и я изпразни — заръча й Елизабет, докато пускаше вътре още един стрък мащерка.

Ана се оттегли, помъкнала тежкия си товар. Рун всеки път искаше да помогне на дребното момиче, но Елизабет никога не му го позволяваше с твърдението, че това не е негова работа.

Тя гледаше след отдалечаващата се прислужница. Когато като останаха сами, се обърна към Рун. Лицето й бе грейнало още повече — ако това изобщо беше възможно.

— Най-сетне малко спокойствие! — радостно възкликна тя. — Толкова ми е самотно, заобиколена непрекъснато от слуги.

Рун, който често прекарваше по цели дни сам в мрачна молитва, разбираше много добре самотата на привидната компания.

Тя му се усмихна.

— Но не и с вас, отец Корза. Никога не се чувствам самотна във вашата компания.

Не можеше да издържи погледа й. Извърна се, коленичи и откъсна стрък лавандула.

— Никога ли не се уморявате, отец Корза? Винаги да носите маска? — Тя нагласи широкополата си шапка. Винаги се стараеше да пази светлата си кожа от слънцето. Жени с нейното положение не биваше да изглеждат така, сякаш им се налага да работят на открито.

— Нима нося маска? — Постара се да запази непроницаемо лицето си. Ако тя знаеше всичко, което криеше той, щеше да избяга с писъци от него.

— Разбира се. Носите маската на свещеник. А аз трябва да нося много маски. Прекалено много за едно лице. На дама, на майка и съпруга. И какви ли не още. — Завъртя на пръста си тежкия златен пръстен, подарък от съпруга й Ференц. — Но се питам какво има под всички тези маски.

— Всичко друго, предполагам.

— Но колко истина… колко от истинската си природа можем да скрием, отче? — От тихия й глас по гърба му пробягаха тръпки. — И от кого?

Той заразглежда сянката, която хвърляше тя на земята до него, и промърмори напевно сякаш четеше молитва:

— Скриваме онова, което трябва.

Сянката й отстъпи крачка назад, може би защото не беше доволна от отговора му — мисъл, която го смаза така сигурно, както и ако го беше настъпила с грациозното си краче.

Тъмната сянка на ястреб се стрелна през полето. Той се заслуша в бързо биещото сърце горе и в едва доловимото туптене на полските мишки долу. Службата му на църквата, злачната поляна, разцъфналите цветя… всичко това бяха щедри дарове, давани от Бог на такива нисши създания като него.

Не би ли трябвало да са достатъчно?

Тя отпусна ръце.

— Вие сте мъдър, отче. Аристократ, който сваля маската си, не оцелява дълго в днешно време.

Той изправи гръб.

— Какво ви тревожи толкова много?

— Може би просто съм уморена от интригите. — Погледът й проследи полета на ястреба. — Нима и църквата не се мъчи в същия казан от амбиции, големи и малки?

Рун докосна с пръст кръста на гърдите си.

— Мисля, че Бернар ме пази от най-лошото.

— Никога не се доверявайте на онези, които могат да ви бъдат щит. Те пируват с вашето невежество. Най-добре е да гледаме нещата открито и да не се страхуваме.

Той й предложи известна утеха.

— Може би е най-добре да се доверяваме на онези, които могат да ни защитят. Ако го правят от любов.

— Казано типично по мъжки. И по свещенически. Аз се научих да се доверявам на малцина. — Тя наклони замислено глава. — Но се доверявам и на вас, отец Корза.

— Аз съм свещеник, така че би трябвало да ми вярвате. — Той се усмихна стеснително.

— Не вярвам на други свещеници. Дори на безценния ви Бернар. Вие обаче сте различен. — Тя постави длан върху ръката му и той се наслади на докосването. — Вие сте просто приятел. А аз имам много малко приятели.

— Оказвате ми огромна чест, госпожо. — Корза отстъпи и се поклони театрално, за да разведри обстановката.

Тя се усмихна снизходително.

— Както и би трябвало, отче.

И двамата се разсмяха на тона й.

— Ето че и Ана се връща. Разкажете ми отново за онова надбягване с брат ви и как накрая и двамата сте се озовали в потока с риба с ботушите.

Той й разказа историята, като я украси с повече подробности от предишния път, за да я накара да се разсмее.

Прекарваха щастливи дни заедно, с много смях.

Докато един ден тя престана да се смее.

В деня, в който той я предаде.

В деня, в който предаде Бог.

 

 

Отново се върна в тялото си, коленете му се притискаха в студения пясък, а сухият вятър сушеше сълзите от бузите му. Сребърният кръст го беше изгорил през ръкавицата и бе оставил ален белег върху дланта му. Раменете му се свиха под тежестта на греховете и провалите му. Стисна още по-силно изгарящия метал.

— Рун? — изрече името му женски глас.

Вдигна глава, почти очакваше да види Елизабет. Войникът го гледаше с подозрение, ала в очите на жената се четеше единствено състрадание.

Съсредоточи вниманието си върху войника. По-лесно му бе да издържи неговия поглед.

— Време за обяснения — оповести войникът и насочи оръжието си към сърцето на Рун — сякаш то не бе унищожено преди много време.

 

 

20:08 ч.

— Джордан, виж зъбите му… отново са нормални.

Изумена, Ерин пристъпи напред с желанието да разгледа чудната трансформация, да разбере онова, което умът й все така отказваше да повярва.

Джордан я спря с мускулеста ръка.

Тя не се възпротиви.

Въпреки любопитството й на учен Рун все пак я плашеше.

Гласът на свещеника трепереше, славянският му акцент се засили, сякаш се беше върнал някъде отдалеч, от място, където говорят родния му език.

— Благодаря… за търпението.

— Не очаквайте това търпение да продължи дълго — без враждебност, но уверено рече Джордан.

Ерин избута ръката му надолу. Искаше да слуша, но не направи крачка напред.

— Казахте, че сте сангвинист, а не стригой. Какво означава това?

Рун се взря в тъмната пустиня, сякаш търсеше отговора.

— Стригоите са диви, свирепи създания. Родени в убийство и кръвопролитие, те служат единствено на себе си.

— А сангвинистите?

— Всички членове на ордена на сангвинистите са били някога стригои — разкри Рун, като я гледаше право в очите. — Но сега те служат на Христа. Именно Неговата благословия ни позволява да вървим под светлината на Божието сияние и да служим като Негови воини.

— Значи можете да се движите през деня? — попита Джордан.

— Да, но слънцето все пак ни причинява болка — призна свещеникът и докосна качулката на расото си.

Ерин си спомни първата си среща с Рун — скрит под качулката, покрил почти цялата си кожа, с тъмни очила. Запита се дали традицията католическите монаси да носят роби с качулки не може да се проследи до този орден на сангвинистите като външно отражение на дълбоко пазена тайна.

— Но без защитата на Христовата благословия — продължи Рун, — докосването на слънцето ще унищожи един стригой.

— И какви по-точно са тези Христови благословии? — попита Ерин, изненадана от подигравателната нотка в гласа си, но неспособна да я сподави.

Рун я изгледа дълго, сякаш се мъчеше да намери начин да обясни едно чудо. Когато най-сетне заговори, думите му бяха тържествени, натежали от увереност, която й бе липсвала през по-голямата част от живота й.

— Аз следвам Христовия път и се заклех да престана да пия човешка кръв. Подобно деяние ни е забранено.

Джордан си остана практичен.

— Тогава с какво се храните, падре?

Рун се изправи. От него се излъчваше гордост, която сякаш достигаше през пустинния въздух до Ерин.

— Заклех се да вкусвам единствено Неговата кръв.

„Неговата кръв…“

Тя чу наблягането на последните две думи и разбра какво означават те.

— Говорите за Христовата кръв? — Ерин остана изненадана, че в гласа й вече няма подигравателен тон. Възпитана в набожна католическа секта, тя бе наясно какво се разбираше под Христова кръв. Върна се за миг в детството си — коленичила на пода до олтара, горчивината на виното, излято върху езика й.

Впери поглед в манерката в ръката на Рун.

В нея нямаше вода.

Нито пък вино — независимо че сама го бе опитала само преди минути.

Знаеше с какво е пълна манерката на Рун.

— Това е осветено вино — рече тя, сочейки към съда.

Рун почтително погали манерката.

— Повече от осветено.

Ерин разбра и това.

— Искате да кажете, че е превърнато.

Беше го научила като съвсем малка и дори го вярваше. Превръщането бе един от основните принципи на католицизма. Виното, осветено по време на литургия, се превръщаше в истинска Христова кръв, носеща самата Негова същност.

Рун сведе глава в знак на съгласие.

— Точно така, благословеният съд съдържа вино, превърнато в Христова кръв.

— Невъзможно — промърмори тя, но в гласа й нямаше убеденост.

Джордан също не вярваше.

— Аз пих от манерката, падре. Прилича на вино, мирише на вино, има вкус на вино…

— Но не е — прекъсна го Рун. — Това е кръвта на Христос.

Подигравателната нотка се върна в тона на Ерин и й помогна да дойде на себе си.

— Значи твърдите, че превръщането води до истинска, а не метафорична промяна?

Рун разпери ръце.

— Нима самият аз не съм доказателство? Именно Неговата кръв поддържа моя орден. Актът на превръщане е едновременно договор и обещание между Христос и човечеството, а това важи с още по-голяма сила за стригоите, които Той искаше да спаси. Срещу възможност да си върнем душите ние се заклехме да не се храним с кръвта на хората, а само с Неговата благословена кръв, да станем Рицари на Христа, обвързани с клетва за вярност да служим на църквата до края на дните си, когато ще бъдем приети отново до Него. Това е нашият договор с Христос и църквата.

Ерин не можеше да се застави да повярва дори на една дума от чутото. Баща й щеше да се обърне в гроба си само при мисълта, че Христовата кръв може да се използва по такъв начин.

Рун явно прочете съмнението на лицето й.

— Защо според вас ранните християни говорят за виното от причастието като за „лек за безсмъртие“? Защото са знаели нещо отдавна забравено. Но църквата има много по-дълга памет.

Той обърна манерката, за да видят печата на Ватикана върху нея — тройната папска корона и под нея два кръстосани ключа, вързани с връв.

После се вторачи в Ерин.

— Моля ви да вярвате единствено в онова, което виждате със собствените си очи и чувствате със собственото си сърце.

Ерин седна тежко върху един камък и отпусна глава в ръцете си. Беше вкусила виното в манерката. Като учен отказваше да повярва, че е нещо друго. Въпреки това бе видяла как стригоите се хранят с кръв и как Корза пие виното.

И в двата случая беше подействало подсилващо.

Помъчи се да вкара чудото в научни рамки.

Беше невъзможно да се превърне вино в кръв, така че явно вярата позволяваше на Рун да пие вино така, сякаш е кръв. Сигурно имаше някакъв плацебо ефект.

— Добре ли си, докторе? — попита Джордан.

— Превръщането е само легенда — опита се да обясни тя. — Мит.

— Като стригоите ли? — намеси се Рун. — Онези, които излизат нощем и пият кръвта на хората? Можете да приемете съществуването им, но не и че благословеното вино е кръвта Христова. Никаква вяра ли нямате?

Изглеждаше разстроен по-скоро от последната възможност, отколкото от всичките й аргументи.

— Вярата не ми послужи добре. — Тя сви юмруци. — Виждала съм как църквата се използва като инструмент на силните срещу слабите, как религията може да бъде препятствие за истината.

— Христос е повече от действията на подведени хора. — Рун говореше настоятелно, сякаш се опитваше да я приобщи към вярата, както често правеха свещениците. — Той живее в сърцата ни. Неговите чудеса подкрепят всички ни.

Джордан прочисти гърло.

— Всичко това е чудесно, падре. Но да се върнем на вас. Как станахте един от онези сангвинисти?

— Няма много за казване. Преди векове бях ухапан от стригой и принуден да пия от кръвта му. — Рун потръпна. — Бях превърнат в един от тях, в създание с първични желания, поглъщач на хора.

— И какво стана после? — попита Джордан.

Рун заговори бързо, явно искаше да приключи по-скоро.

— Станах стригой, но вместо да бъда като тях, на мен ми беше предложен друг път. През същата онази нощ, преди да вкуся човешка кръв, бях привлечен и приет в Ордена на сангвинистите. Там избрах да следвам Христа. И го правя оттогава.

— Как по-точно? — Скептицизмът на Джордан не отстъпваше на нейния. — Как нещо като вас служи на църквата?

— Благословията на Христовата кръв дава на сангвинистите много предимства. Като да вървим под слънцето. Можем също да участваме във всичко свято. Макар че, подобно на слънцето, тази святост продължава да изгаря плътта ни.

Той свали ръкавицата си. На дланта му имаше червено петно във формата на кръст. Ерин си спомни, че преди малко беше държал кръста в ръка, и си представи как той е прогорил кожата.

Рун долови тревогата й.

— Болката непрекъснато ни напомня за Христовите страдания на кръста и за клетвата, която положихме. Това е малка цена за възможността да живеем под Неговата благодат.

Тя го гледаше как внимателно прибира кръста под остатъците от расото си. Дали разпятието гореше върху сърцето му? Затова ли католическите свещеници носеха такива големи кръстове като символ на скрита тайна? Дали подобно на качулките тези атрибути позволяваха на сангвинистите да се крият пред очите на всички сред човешките си братя по расо?

На Ерин й се искаше да зададе още хиляди въпроси.

Джордан имаше само един.

— И срещу какво се борите като воин на църквата?

Рун отново погледна към пустинята.

— Призовани сме да се сражаваме срещу дивите ни братя, срещу стригоите. Преследваме ги и им предлагаме шанс да се присъединят към воинството на Христа. Ако не го направят, убиваме ги.

— А къде попадат хората в списъка ви? — попита Джордан.

Рун се втренчи в него.

— Заклел съм се никога да не отнемам човешки живот, освен ако не е за спасяването на друг.

Ерин успя да си възвърне дар слово.

— Казвате, че мисията ви е да убивате стригои. А в същото време ми се струва, че тези създания не са избрали да станат такива, каквито са. Приличат на куче, което хваща бяс след ухапване.

— Стригоите стоят по-ниско от животните — възрази Рун. — Те нямат души. Съществуват, за да вършат единствено зло.

— Значи работата ви е да ги връщате обратно в ада — заключи Джордан.

Погледът на Рун се отклони.

— Всъщност, тъй като са без души, не знаем къде отиват те след смъртта си.

Джордан се премести до Ерин и свали оръжието си, но остана нащрек.

— Щом стригоите са диви, защо ги е грижа за Евангелието на Христос? — попита тя.

Рун изглеждаше готов да обясни, но изведнъж замръзна — и сърцето й незабавно се разтуптя лудешки. Той рязко обърна глава настрани и се загледа в небето.

— Идва хеликоптер — изтърси свещеникът.

Джордан се огледа, но само като стрелкаше погледи настрани, без нито за миг да изпуска от очи Рун.

— Не виждам нищо.

— Чувам го. — Рун наклони глава. — От нашите е.

Ерин забеляза светлина в небето, която ги приближаваше бързо.

— Ето там.

— В какъв смисъл „от нашите“? — попита Джордан.

— От църквата — обясни Рун. — Онези, които идват, няма да ви наранят.

Ерин гледаше бързо приближаващия хеликоптер, а една мисъл я терзаеше непрекъснато.

„Колко души са умрели през вековете, след като са чули подобни обещания?“