Джеймс Ролинс, Ребека Кантрел
Кървавото евангелие (28)

27.

26 октомври, 23:44 ч.

Йерусалим, Израел

Ерин бързаше няколко крачки зад Рун, който излезе от параклиса и тръгна нагоре по стълбите през лабиринта от тунели. Въпреки че той се движеше енергично, Ерин знаеше, че е забавил ход заради нея, но я беше страх да бъде близо до него. На трептящата червена светлина в параклиса яростта му беше очевидна. Сякаш едва се беше сдържал да не й се нахвърли.

Ако не беше тъмният лабиринт от тунели, щеше да избяга. Само че свещта й беше угаснала и й трябваше светлината от молитвената свещ в ръката на Рун, за да се върне на безопасно място.

Накрая някъде отпред, от отворена врата, от която струеше светлина, отекнаха разгорещени гласове. Разпозна ги — гневния тембър на Джордан, превзето досадния тон на отец Амвросий и примирената въздишка на кардинал Бернар.

— Къде е тя? — прогърмя гласът на Джордан. Несъмнено питаше какво е направил отец Амвросий с нея.

Тъмната фигура на Рун изчезна през входа.

Ерин забърза след него и попадна в модерна стая с варосани стени, под от полиран камък и дълга маса, върху която имаше оръжия и муниции.

Всички очи се обърнаха към нея.

Лицето на Джордан се отпусна.

— Слава богу — въздъхна той, макар че Бог нямаше нищо общо със станалото.

Другите останаха с непроницаеми лица, с изключение на Рун.

Той се впусна напред, сграбчи отец Амвросий за гърлото и го блъсна в стената. Краката на дребния свещеник заритаха във въздуха.

— Кардинале! — изпъшка той, като се задушаваше.

Рун стисна гърлото му още по-силно.

— Ще си уредя сметките с теб, Амвросий. Хубаво го запомни.

Джордан направи крачка напред и вдигна ръце, сякаш се канеше да се намеси.

Лицето на кардинала стана безстрастно.

— Пусни го, Рун. Ще се погрижа да бъде порицан подобаващо.

Рун се наведе напред.

Единствено стоящата отстрани Ерин видя заострените върхове на зъбите му.

— Махай се от очите ми — заплашително изсъска той. — Ако не искаш разплатата да стане още сега.

Рун пусна свещеника, който беше пребледнял като смъртник. Значи и той беше видял острите зъби. Отец Амвросий дойде на себе си, побърза да се отдалечи и си плю на петите.

Джордан пристъпи към нея.

— Ерин, добре ли си? Къде беше? Какво стана?

— Нищо ми няма.

Не искаше да говори за случилото се, особено докато не свикне с промяната в семейното положение на новия й съекипник. Въпреки това беше повече от благодарна, че той също ще участва в експедицията.

Представи си мрачната ярост на лицето на Рун, когато я беше погледнал в параклиса, острите му зъби, когато заплаши отец Амвросий.

Присламчи се към утешителната топлина на Джордан.

— Благодаря.

Кардинал Бернар се прокашля.

— Тъй като се върнахте при нас, доктор Грейнджър… може би е добре да довършим нашия разговор за стригоите.

Той посочи към отрупаната с оръжия маса. Ерин застана по-далеч от Рун, макар че сега той изглеждаше отново спокоен.

Джордан взе чифт очила от масата и ги заразглежда.

— За нощно виждане са, но изглеждат странно.

— Специален дизайн, който може да работи в нощен и инфрачервен режим — обясни Бернар. — Полезно пособие. Нощният режим ви позволява да различите противника в тъмното, но тъй като стригоите са студени инфрачервените очила не регистрират телесна топлина. Ако превключвате между двата режима, ще можете да различавате хора от стригои нощем.

Обхваната от любопитство и желание да провери сама, Ерин взе другия чифт и погледна към Джордан. Косата и върхът на носа му бяха жълти; останалата част от лицето му изглеждаше топла и червена. Той помаха с оранжева ръка.

„Определено е топлокръвен.“

Спомни си топлината на целувката му — и побърза да натика тази мисъл някъде по-надалеч.

Забързано насочи очилата към Рун. Макар кардиналът току-що да беше казал, че тялото му ще бъде със стайна температура, Ерин все пак се изненада, когато видя лицето му в същите студени пурпурни и тъмносини тонове като стената зад него. Когато превключи на нощно виждане, всички изглеждаха еднакво.

— Как е? — попита Джордан.

— Отлично.

Ето че още един технически инструмент показваше колко различен е Рун от тях. Дали изобщо имаха нещо общо помежду си?

— Това са сребърни куршуми за оръжията. — Кардиналът подаде на Джордан дървени кутийки. — Трудно е да спреш нападащ стригой с огнестрелно оръжие, но тези куршуми помагат. Имат кух връх и се пръсват при удар, за да увеличат максимално количеството сребро, което влиза в контакт с кръвта им.

Джордан подхвърли един патрон и го вдигна към светлината. Куршумът и гилзата проблеснаха в сребристобяло.

— Как помага това?

— Уникалната ни кръв е неподатлива за болестите на смъртните. Можем да живеем вечно, освен ако не станем жертви на насилствена смърт. Имунната ни система превъзхожда вашата във всяко едно отношение, освен когато не става дума за сребро.

— Но вие носите сребърни кръстове. — Ерин посочи кръста върху червеното расо на кардинала.

Кардиналът целуна върха на пръстите си и докосна кръста на гърдите.

— Да, всеки сангвинист носи този товар, за да помни, че е прокълнат. Ако докоснем среброто… — Той свали кожената ръкавица и докосна с блед пръст куршума в ръката на Джордан. До Ерин достигна миризма на изгоряло месо. Кардиналът вдигна пръст, за да й покаже къде среброто беше изгорило плътта му. — Изгаря дори нас.

— Но не толкова силно, колкото стригоите, обзалагам се — вметна Джордан, докато прибираше патроните.

— Така е — призна Бернар и сведе глава. — Като сангвинист, аз съществувам в състояние между проклятието и светостта. Среброто ме изгаря, но не ме убива. Стригоите нямат защитата на Христовата кръв във вените си, така че за тях среброто е смъртоносно. — Той отново си сложи ръкавицата. — Светите предмети също могат да бъдат от известна полза, макар да не могат да убиват.

— Тогава как да се защитаваме? — попита Джордан.

— Съветвам ви да гледате на стригоите като на животни — отвърна кардиналът. — За да ги елиминирате, трябва да ги раните смъртоносно с традиционни оръжия, също като всеки друг звяр.

Ерин погледна към Рун, който по никакъв начин не реагира, че го наричат животно.

Свещеникът просто извади кинжал и сряза дланта си.

Ерин ахна.

Очите му се насочиха към нея, докато кръвта капеше по масата.

— Трябва да разберете напълно — рече той.

— Не ви ли боли? — не се сдържа Ерин.

— Усещаме много неща по-остро от хората. В това число и болката. Така че да, боли, но гледайте раната.

Той вдигна разтворената си длан. Течащата кръв спря така внезапно, сякаш беше врътнал кранче. Кръвта по краищата на раната дори се просмука обратно в ръката.

— И ни показвате този страхотен малък фокус, защото… — обади се Джордан.

— Тайната е в кръвта ни. Тя тече сама през телата ни и е жива сила. Това означава, че раните ни спират да кървят почти незабавно.

Ерин се наведе напред.

— Значи не се нуждаете от сърце, което да изпомпва кръвта? Тя се движи сама, така ли?

Рун кимна.

Ерин се замисли върху наученото. Дали това не беше в основата на легендите за ходещи мъртъвци? Дали стригоите изглеждат мъртви, защото са студени и нямат биещи сърца?

— Ами дишането? — попита тя, опитвайки се да научи всеки детайл.

— Дишаме само за да надушваме — обясни Рун. — Но иначе не ни е необходимо. Можем да задържим дъха си за неопределено време.

— Още добри новини — промърмори Джордан.

— Е, вече разбирате — изтъкна Рун. — Както ви предупреди кардинал Бернар, ако посечете стригой, продължавайте да режете. Не приемайте, че е смъртно ранен, защото най-вероятно не е. Бъдете нащрек през цялото време.

Джордан кимна.

— Стригоите са уязвими единствено за огън, сребро, слънчева светлина и рани, които са толкова сериозни, че кръвта не може да спре достатъчно бързо.

Джордан се загледа към арсенала, явно доста по-разтревожен, отколкото беше преди малко.

— Благодаря за инструктажа — промърмори той.

Кардиналът посочи няколкото ножа на масата.

— Всички тези оръжия са покрити със сребро и са благословени от църквата. Мисля, че ще ги намерите за по-ефективни от ножа на глезена ви, сержант Стоун.

Джордан вдигна ножовете един по един, като ги преценяваше на тежест. Избра си един с дръжка от кост и дълъг около трийсетина сантиметра. Огледа го внимателно.

— Това е американски ловджийски нож.

— Подходящо оръжие — одобри Рун. — Ножът е от времето на Гражданската война и бе носен от наш брат, който загина в битката при Антиетам.

— Едно от най-кървавите сражения в онази война — отбеляза Джордан.

— Оттогава острието е посребрено. — Рун погледна сержанта. — Носете го добре и с уважение.

Джордан кимна сериозно, оценявайки историята на оръжието.

Ерин си спомни битката с ножове в гробницата. Никога вече нямаше да се крие безпомощна в сандъци.

— Аз също искам един. И пистолет.

— Можете ли да стреляте? — попита я кардиналът.

— Ловувах като дете, но никога не съм стреляла по нещо, което не смятам да изям.

Джордан отново пусна онази своя крива усмивка.

— Тогава си мисли, че стреляш по нещо, което иска теб да изяде.

Тя се усмихна насила. Все още й призляваше при мисълта, че трябва да стреля по някого, дори по стригой. Те изглеждаха като хора; всъщност някога са били хора.

— Те няма да се поколебаят да ви убият, че и по-лошо — рече Рун. — Ако не можете да се решите да отнемете живота им…

— Недей така, синко — прекъсна го кардиналът. — Не всеки е замесен от войнишко тесто. Доктор Грейнджър ще бъде с вас като учен. Сигурен съм, че ти и сержант Стоун можете да осигурите безопасността й.

— Не споделям подобна безрезервна вяра в нашите способности — възрази Рун. — Тя трябва да бъде готова да се защити.

— И ще го направя. — Ерин взе един „Зиг Зауер“.

— Отлично оръжие. — Кардиналът й подаде няколко кутийки със сребърни патрони.

Тя прибра пистолета в кобур за рамо. Чувстваше се нелепо в дългата си пола, сякаш участваше в някакво шоу за Дивия запад.

— Мога ли да получа чифт джинси?

— Ще се погрижа — обеща Бернар и посочи дрехите, окачени на стената — два дълги кожени шлифера. — Тези също са за вас.

Джордан отиде до палтата и опипа по-голямото.

— От какво са ушити?

— От кожата на вълк бласфемари — отвърна кардиналът. — Издържа както на ножове, така и на куршуми.

— Като бронежилетка — одобрително рече Джордан.

Ерин взе по-малкото палто, което несъмнено бе предназначено за нея. Беше близо два пъти по-тежко от обикновено яке. Иначе изглеждаше нормално, просто от скъпа кожа.

Джордан облече своето. Беше с цвета на млечен шоколад и му отиваше идеално. Изглеждаше дори по-добре, отколкото в маскировъчна униформа.

Ерин наметна своето, което бе малко по-светло от това на Джордан. Стигаше до коленете й, но беше достатъчно широко, за да й позволява да се движи свободно. Кръглата яка докосваше брадичката й и пазеше шията.

— Искам да ви дам и това. — Рун пъхна в ръката й сребърен накит — верижка с православен кръст.

Преди години беше носила подобен кръст всеки ден — докато не го изхвърли от гърба на коня, когато избяга. След като години наред баща й се беше опитвал да й набие Бог в главата, накрая бе успял само да го избие.

— Каква полза от него? — попита тя. — Кардиналът каза, че свещените предмети не са толкова мощни срещу стригои.

— Това не е просто оръжие. — Рун говореше толкова тихо, че Ерин трябваше да напрегне слух, за да го чува. — А символ на Христос. По-силно е от всяко оръжие.

Ерин се взря в искрените му очи. Нима се опитваше да я върне отново в лоното на църквата? Или беше нещо повече?

От уважение към онова, което видя в погледа му, тя си сложи кръста.

— Благодаря.

Рун сведе едва-едва глава, после подаде друг кръст на Джордан.

— Не е ли рано за размяна на накити? — попита младият мъж.

Рун се намръщи объркано.

Ерин се усмихна — и се почувства по-добре.

— Не му обръщай внимание. Просто те дразни, Рун.

Джордан въздъхна, сложи ръце на кръста си и зададе последния си въпрос.

— И кога потегляме?

Бернар отговори без капка колебание.

— Веднага.