Марк Лорънс
Принцът на тръните (48)

47.

Конят на Алейн ме пренесе през войниците и нагоре през пейките, все едно изкачвахме гигантска стълба, после право до трона на граф Ренар и през него.

Ако не бяха издърпали графа от стола му в последната секунда, всичко можеше да свърши още там.

— Изведи го! — каза Корион на съобразителния телохранител.

Колегата му тръгна стремително към мен точно когато конят ми се паникьоса от необичайния релеф под краката си. Разбрах, че няма как да го овладея, а не исках да падне и да ме затисне, което изглеждаше все по-вероятно, затова скочих от седлото. Е, трудно можеш да скочиш от седло, когато си в пълна бойна броня, по-точно е да се каже, че избрах къде да падна. Заложих всичко на бронята си и се строполих върху телохранителя на Ренар.

Който смекчи падането ми и за награда си изпочупи ребрата. Чух ги как изпукаха като сухи съчки. Изправих се. Конят цвилеше зад мен и раздаваше къчове във всички посоки, въртеше се, риташе и изобщо щеше всеки миг да падне.

Метнах брадвата на сър Джеймс към гърба на Ренар, но оръжието се оказа прекалено тежко и ударът се изметна. Не отиде съвсем нахалост все пак — заби се между плешките на втория телохранител и той се строполи. Това даде време на Ренар да стигне до войниците, които бях разпръснал с жребеца си преди секунди. Сега те се събраха бързо в кръг около него да го изведат в безопасност към замъка.

Стиснах меча с две ръце и понечих да ги последвам.

— Не.

Корион се изстъпи пред мен, вдигнал ръка и изпружил пръст.

Усетих как гигантски пирон ме приковава на място, от върха на главата, през тялото и потънал дълбоко в скалата под мен. Светът се завъртя наоколо ми в бавни обороти, в такт със собствения ми пулс. Ръцете ми се отпуснаха, пръстите ми изтръпнаха и изпуснаха меча.

— Йорг. — Стараех се да не срещам погледа му. — Откъде ти хрумна, че можеш да ме предизвикаш?

— А ти как изобщо си допуснал, че няма да го направя? — Чувах гласа си отдалеч, сякаш говореше някой друг. Успях да извадя тромаво кинжала си.

— Спри.

И последните силици се изпариха от ръцете ми.

Корион направи крачка към мен. Полагах неистови усилия да го следя с поглед, а това беше трудно, защото светът около мен се въртеше лудешки. Чувах зад себе си трясъците на пощурелия кон, но някак далечни и приглушени.

— Ти си дете — каза той. — Залагаш всичко при всяко хвърляне на заровете, не се застраховаш, не оставяш нищо в резерв. Тази стратегия неизменно завършва с провал.

Извади малък нож от невидим джоб на робата си, десетина лъскави сантиметра наточена стомана. Точно колкото да срежеш нечие гърло.

— Гелет обаче! Това изненада всички ни. Там ти надмина очакванията ми. Горкият Сагеус дори предпочете да остави временно баща ти, вместо да се изправи лице в лице с теб при завръщането ти в замъка. Сега пак е на мястото си, разбира се.

Корион вдигна ножа до шията ми, между шлема и нагърленика. Лицето му беше безизразно, очите му — бездънни кладенци, които ме теглеха неотвратимо.

— Прав е бил да избяга — казах аз. Гласът ми дойде някъде отвисоко, от ръба на бездната.

План нямах, но вече бях вкусил от животинския страх при сблъсъка си със сър Джеймс и нямах никакво намерение да награждавам Корион с още от същото.

Посегнах към незнайната сила, която бях отхапал от сърцето на некроманта. Очите ми се отвориха за селенията на призраците и студена тръпка прогори кожата ми.

— Некромантството няма да те спаси, Йорг. — Усетих как ножът ме порязва. — Дори Чела няма достатъчно вяра на мъртвешката си магия, за да се изправи срещу мен. А онова, дето си го откраднал под планината, е само бледа сянка на нейните умения.

Воля. Накрая всичко опира до волята. Корион ме държеше прикован в безсилното ми тяло, защото такава беше волята му, защото неговото желание беше по-силно от моето.

Гореща кръв се стече на ручейче по шията ми. Усещах я как ме гъделичка под бронята.

Хвърлих срещу него всичко, с което разполагах. Цялата си гордост, целия си гняв — а той беше безмерен, — яростта, болката. Пресегнах се назад през годините. Преброих своите мъртви. Пъхнах ръка в шипката и докоснах разраненото дете, което висеше заклещено там. Взех всичко и го превърнах в чук.

Нищо! Успях само да провеся глава, така че да не виждам лицето му. И той се изсмя. Усетих вибрациите на смеха му в ножа. Корион искаше да умра бавно.

Виждах ръцете си в метални ръкавици, пръстите ми едва удържаха кинжала. Живот пулсираше в тези ръце, разливаше се с всеки удар на сърцето ми, омесен с черната магия, която беше надвила смъртта от кралската ръка. Видях лицето на татко в мига на удара, настръхналата му брада, стиснатите устни. Видях лицето на Катерин, светлината в очите й, докато се грижеше за мен. Взех всичко това, и горчивото, и сладкото, и го хвърлих в жарта на волята си, за да помръдна безсилните си ръце. Вложих целия си живот в тази молба.

И успях единствено да обърна върха на кинжала си към Корион.

— Те умират, Йорг — каза той. — Виж с моите очи.

И се превърнах в ястреб. Част от мен остана в ложата, кървящата част, а останалото политна, диво и свободно, над турнирното поле.

Видях Елбан да пази гърба на Райк сред навалицата на простолюдието, докато войниците на Ренар стесняваха кръга около тях като ловни хрътки във висока трева. Копие прониза Елбан в корема. На лицето му се изписа изненада и той изведнъж остаря до истинската си възраст. Отвори уста за вик и кръв се запени по беззъбите му венци. Видях го, но не го чух. Видях как наръга мъжа, който го беше пронизал, после аз и ястребът продължихме нататък.

Лъжеца стоеше в края на турнирното поле, жилав и зъл, с лък в ръка, стрелите бяха забити в тревата до него. Стреляше по войниците, които се стичаха от замъка към кралската ложа. Действаше бързо, но спокойно, всяка стрела намираше целта си, устните му бяха разтегнати в усмивка. Убиха го в гръб — един войник се промъкна и заби копие в кръста му.

Вече кръжахме близо до портите. Калайджийска каруца. Покривалото се отметна и Горгот скочи на земята и се втурна към Призрачния. Хората от замъка се пръскаха пред него, някои пищяха. Дори войниците внезапно си намираха работа другаде и хукваха към турнирното поле. Двамина събраха кураж да застанат на пътя му с копия в ръце. Горгот дори не забави крачка. Стисна копията, откърши върховете им, заби ги в гърлата на двамата войници и продължи нататък. Миг преди да го изгубя от поглед три стрели го улучиха.

Корион ме върна назад, при калайджийската каруца. Покривалото се размърда отново и изпод него се измъкна нещо пъстро. Гог. Левкротското дете хукна след Горгот.

Отново назад. В другия край на арената двайсетина войници наближаваха кралската ложа. Там Бърло стоеше на пост. Самотен мъж между копията на Ренар и моя милост, младия принц на Анкрат. Нямах представа как се е озовал там. Нито защо. Видно бе, че няма къде да избяга, а и да имаше, беше твърде дебел, за да спечели надпреварата с войниците.

Повали първия с брадвата си — ударът обезглави войника. С обратния замах Бърло заби оръжието си между очите на следващия. После всички се струпаха отгоре му. Самотна стрела долетя отнякъде и прободе врата на ренарски войник.

Още назад. Видях себе си в ложата, лице в лице с Корион. Целият бях в кръв. Конят на Алейн все така раздаваше къчове, сякаш бяха минали секунди, а не цял живот, откакто ме беше пренесъл през пейките.

И се разделихме. Отново прогледнах със своите очи. Видях кинжала в ръката си, вдигнат, но безсилен, видях дъските под краката си. Чух как Бърло умира. Чух цвиленето на коня. Сетих се за Гог, който тичаше след Горгот към портите, за беззъбия писък на Елбан, за Макин, който също се биеше и умираше някъде там.

Всичко това нямаше значение. Не можех да помръдна.

— Свърши, Йорг. Сбогом. — Магьосникът нагласи ножа за последния срез.

Човек да си рече, че да те ритне кон никога не е добър късмет.

Копитото ме фрасна в средата на гърба. Сигурно щях да прелетя десетина метра, ако не се бях спрял в Корион. Но понеже се блъснах в него, общият ни полет се ограничи до пет метра. Паднахме в тревата край кралската ложа, прегърнати като любовници. Очите, които ме бяха държали в плен допреди миг, сега бяха стиснати от болка. Опитах се да вдигна кинжала си. Той не помръдна. Но този път разлика имаше, този път усетих напрежението в мускулите на ръката си. Изпъшках и бутнах Корион от себе си. Дръжката на кинжала ми стърчеше от ребрата му. Случаен къч на паникьосан кон беше постигнал онова, което се бе оказало непостижимо за цялата ми воля, гняв и болка, сбрани в едно.

Завъртях кинжала и го забих по-дълбоко. Корион издиша за последно. Очите му се отвориха, изцъклени, без сила.

Телохранителят на Ренар лежеше наблизо, брадвата още стърчеше от гърба му. Измъкнах я. При съприкосновението си с плът наточената стомана издава много гаден звук. Наложи се да замахна два пъти, преди да отсека главата на Корион. Исках да съм сигурен, че е мъртъв.

Отрязаните глави са изненадващо тежки. Държах главата на Корион за косата, тя се полюляваше кротко, а в моето гърло се събираше жлъчка.

— Познавате този човек! — извиках.

Първите трима войници спряха на място, било от страх, било за да изчакат другарите си, преди да ме нападнат.

— Аз съм принц Йорг Анкрат! Кръвта на империята тече във вените ми. Дойдох да се срещна с граф Ренар.

Още войници се появиха иззад ъгъла на ложата. Пет, седем, дузина. Толкова бяха останали от двайсетте. Бърло се беше отчел подобаващо.

— Това е човекът, комуто сте служили. — Направих крачка към тях, като държах главата на Корион пред себе си. — Граф Ренар от години е негова марионетка. И вие знаете, че това е вярно.

Продължих напред. Без колебание. Ако вярваш, че ще ти отворят път, ще го направят.

Не гледаха мен. Гледаха главата. Явно Корион им беше вдъхвал такъв ужас, че дори сега ги беше страх мъртвите му очи да не ги повлекат в бездънната си яма.

Войниците се разделиха да ми направят път и аз тръгнах през арената към Призрачния.

Други взводове се отделиха от лявата страна на турнирното поле, където Райк и Елбан бяха вилнели само преди минути. Тичаха да ме пресрещнат. Две групи от по петима въоръжени мъже. На петдесетина метра от мен забавиха разколебано крачка. Горски страж се придвижваше по Брястовия път. Различих стрелци да заемат позиции на билото, от което за пръв път бях зърнал Призрачния замък.

Пуснах главата на Корион. Просто разтворих пръсти и сивата коса се изплъзна между тях. Главата падна много бавно, сякаш падаше през паяжини или през сънища. Би трябвало да удари земята както чук удря гонг, но тя не издаде и звук. Със или без звук обаче аз я чух, усетих я. Товар падна от плещите ми. Товар толкова тежък, че нямах представа как съм го носил.

Вече виждах портите. Гигантската входна арка на Призрачния. Решетката беше спусната само наполовина. Самотна фигура стоеше под нея и задържаше невъзможната тежест на дърво и желязо. Горгот!

Хукнах натам.