Марк Лорънс
Принцът на тръните (39)

38.

Погълнах мрак и мрак ме погълна.

Без светлина и без пулс, който да отмерва времето, научаваш, че вечността не е страшна. Всъщност, ако те оставят на мира, една вечност насаме с мрака е нелоша алтернатива на оная работа с живеенето.

После дойде ангелът.

Първите проблясъци ги усетих като бодеж в очите. Светлината започна от далечна точица и нарасна, парченца сияние се забиха в задния дял на мозъка ми. Зазори се и в миг — или след цяла вечност — мракът побягна, не остави сянка дори, която да напомня за него.

— Йорг.

Гласът й прелетя през октавите, беше ехо на всяка мила дума и всяко изпълнено обещание.

— Здрасти. — Моят глас звучеше като спукан кавал. „Здрасти?“ Така де, какво казваш на небето, когато най-сетне го срещнеш? Две срички, всяка натежала от слабост и съмнения.

Тя разпери ръце.

— Ела при мен.

Клечах гол на някакъв под толкова бял, че и най-смелата сянка не дръзваше да го опетни. Имаше мръсотия по ръцете и краката ми, като тъмни вени, имаше и кръв. Кръв от раната, която ме беше убила, кръв засъхнала и черна като грях.

— Ела.

Опитах се да я погледна. Нямаше на какво да спра погледа си, защото нищо в нея не беше постоянно. Сякаш постоянното беше категория на смъртните, ограничение чуждо на нейната природа. Облечена беше в нещо светло, което се преливаше в оттенъци. Очите й бяха очите на всички, които са обичали някога. Колкото до крилете… тя имаше и криле, но не бели и с пера, а сякаш изтъкани от идеята за полет. Потенциалът на небето я загръщаше. На моменти кожата й беше като облаци, които се смесват. Отклоних поглед.

Клечах си там, торба от кости и плът, без друга самоличност под проницателния поглед на нейния светлик освен мръсните крака и засъхналата кръв.

— Ела при мен. — Разтворени обятия. Обятията на майка, на любима, на баща, на приятел.

Гледах настрани, но въпреки това усещах силата, с която ме теглеше към себе си. Усещах дъха й. Усещах, че ми обещава покаяние. Достатъчно бе да вдигна поглед и тя щеше да ми прости.

— Не.

Изненадата й изпърха помежду ни, сякаш светлината бе получила леко сърцебиене. Усетих напрежение в мускулите на челюстта си, усетих и горчивия вкус на гнева, който пареше гърлото ми. Поне тези неща ми бяха познати.

— Остави болката си, Йорг. Нека кръвта на Агнеца отмие греховете ти. — Нищо фалшиво нямаше в нея. Грижа я беше за мен и нищо не петнеше съпричастието й. Ангелът ми предлагаше даровете си от сърце — съчувствие, обич… съжаление.

Последният дар ми дойде в повече. Устните ми се кривнаха в усмивка. Станах бавно, но с лекота. Главата си обаче държах наведена.

— Агнецът няма толкова кръв, че да отмие греховете ми. По-добре заколи някоя овца. Голяма.

— Никой грях не е толкова голям, че покаянието да не го отмие — каза тя. — Никое зло не трае вечно.

И го мислеше. Устните й не можеха да изрекат лъжа. В това не се съмнявах.

Срещнах погледа й и ме заля любов, така силна и безусловна, че едва не ме отнесе. Запънах дълбоко крака и устоях. Изрових старата си усмивка отново. Проклинах се наум, че зяпам ангела като селски идиот.

— Останаха ми няколко гряха, от които още не съм вкусил. — Пристъпих към нея. — Ругал съм… в храма. Пожелавал съм вола на ближния си. Много волове съм откраднал, опекъл на шиш и изял с лакомия, което си и смъртен грях, първият от седемте, както ме учеше мама като бях малък.

Болката в нейните очи нарани и мен, но отдавна бях свикнал да нанасям удари и да понасям отката им.

Вървях в кръг около ангела и краката ми оставяха мръсни следи по пода, но не задълго, защото следите изчезваха една по една.

— Пожелавал съм и жената на ближния си. И съм я имал. Освен това съм убивал. Много пъти. Но пак са ми останали невкусени грехове… Ако не бях умрял толкова млад, без съмнение щях да се изправя пред теб с пълния списък. — Гняв захлопна челюстта ми. Толкова силно, че едва не си изпотроших зъбите. — Ако бях живял пет минути по-дълго, сега отцеубийството щеше да оглавява списъка.

— Може да бъде простено.

— Не ми трябва твоето опрощение. — Тъмни нишки, като вени, плъзнаха по пода, от моето място навън.

— Пусни се, дете. — Топлина и нежност звънтяха в думите й, толкова силно, че едва не ме отнесоха. Очите й бяха прозорци към един свят, където всички неща са поправени, цели. Свят, изграден от утрешни дни. Всичко може да се поправи. Усещах го, на вкус, на мирис. Ако не беше толкова сигурна в успеха си, в този миг щеше да ме спечели.

Вкопчих се в гнева си, пих от личния си кладенец с отрова. Тези неща може да не са добри, но са си мои.

— Бих могъл да дойда с теб, милейди. Бих могъл да приема онова, което предлагаш. Но кой ще съм тогава? Кой ще съм, ако се откажа от злото, което ме е оформило?

— Ще си щастлив — каза тя.

— Някой друг ще е щастлив. Някой нов Йорг, някой Йорг без гордост. Не ща да съм ничие паленце. Нито твое, нито Негово дори.

Нощта пълзеше обратно към мен като мъгла над тресавище.

— Гордостта също е грях, Йорг. Най-тежкият грях от седемте. Трябва да се откажеш от нея. — Този път в думите й усетих предизвикателство. Съвсем мъничко, но достатъчно, за да почерпя сила.

— Трябва? — Мрак се вихреше около нас.

Тя пак протегна ръце. Тъмнината се сгъстяваше, светлината на ангела бледнееше.

— Гордост? — казах с широка усмивка. — Аз съм изтъкан от гордост и горделивост, милейди! Нека смирените получат обещания рай. Аз… аз предпочитам цяла вечност в сенките пред райското блаженство, ако това е цената, която трябва да платя. — Не беше вярно, но да кажа друго, да приема ръката й, вместо да я ухапя, би значело да изгубя себе си, целостта си. Да останат само парчета.

От сиянието й бяха останали само проблясъци, светли линии сред кадифена чернота.

— Луцифер говореше така. Гордостта го отдели от рая, макар той да седеше от дясната страна на Господ Бог. — Гласът й отслабна, превърна се в шепот. — В крайна сметка гордостта е единственото зло, коренът на всички грехове.

— Само гордостта си имам.

Погълнах нощта и нощта ме погълна.