Марк Лорънс
Принцът на тръните (47)

46.

— Сър Алейн, наследник на баронство Кеник.

И ето ме мен, пришпорил в умерено темпо коня си, навлизам в турнирната арена да заема отреденото ми място под акомпанимента на вяли ръкопляскания.

— Сър Аркъл, трети син на лорд Мерк — изкънтя отново гласът на викача.

Сър Аркъл ме последва на арената с боздуган в ръка. Повечето от участниците в голямото меле бяха въоръжени с някакъв вид отварачка — брадви, боздугани, млатила, все инструменти за отваряне на броня или за трошене на костите под нея. Когато се биеш с човек, който е брониран от главата до петите, обичайната тактика е да го млатиш с нещо тежко, докато не го осакатиш почти до смърт, и после да го избавиш от мъките му, като го ръгнеш с нож в пролуката между нагърленика и нагръдника или в прореза за очите.

Аз пък имах меч. Мечът на Алейн по-точно. И да е имал друго оръжие, по-подходящо за мелето, то беше останало при ескорта му, а той, както знаем, избяга.

— Сър Джеймс от Хей.

Едър мъж с очукана броня, тежка брадва и пика за пронизване на метал.

— Уилям от Бронд. — Висок, с ален глиган на щита и млатило с шипове.

Продължаваха да прииждат. Тринайсет на брой. Накрая всички се подредихме на арената. Късметлийско число. Рицари от различни земи, нагиздени за война. Мълчаливи, ако не броим тихото цвилене на конете.

В другия край на арената, в сянката на замъка — пет реда пейки, в центъра им — стол с висока облегалка, драпиран с цикламеното на империята.

Граф Ренар стана. Корион седеше на пейка до него, невзрачна фигура, която привличаше погледа както магнитът привлича желязо.

От двеста стъпки разстояние не различавах лицето на Ренар, виждах само блясъка на очите му под златната диадема и дългата тъмна коса.

— Начало! — Ренар вдигна ръка, после я спусна рязко.

Един рицар пришпори коня си към мен. Не бях запомнил името му. Не го бях чул дори — след първите няколко се бях разсеял.

Наоколо ми мъжете вече се сражаваха. Видях Уилям от Бронд да сваля ездач с млатилото си.

Моят човек имаше боздуган със заострени ръбове и го стискаше здраво, а стоманената му ръкавица беше излъскана до блясък. Препускаше към мен с боен вик, изпънал боздугана назад за удар през глава.

Изправих се на стремената и се наведох напред, протегнал максимално ръка пред себе си. Мечът на Алейн намери пролука в перфорираното забрало на противника.

— Предаваш ли се?

Рицарят не каза нищо и аз го оставих да падне от коня си.

Друг рицар се озова близо до мен — изобщо не ме поглеждаше, зает беше да отстъпва пред вилнеещия сър Уилям.

Броните имат пролука отзад, точно под бъбреците. Хубавите брони включват плетена ризница, която да защитава жизненоважните органи, които иначе остават открити между нагръдника и седлото. Въпросният рицар разполагаше с въпросната ризница. Само че плетената ризница не е пречка за Строителска стомана във вид на меч и в комплект с малко физическа сила, която да я приведе в целенасочено действие. Рицарят се строполи на земята с изражение на смътна изненада и аз се озовах лице в лице с Уилям.

— Алейн! — Викаше така, сякаш е получил куп подаръци за Коледа посред лято.

— Знам. И аз го намразих от пръв поглед — казах и вдигнах забралото си.

Проблемът с млатилата е, че трябва постоянно да ги въртиш. Важно нещо, за което сър Уилям забрави, когато видя насреща си непознато лице. Използвах момента да пришпоря коня на Алейн и животното се оказа достатъчно бързо. Аз пък се оказах достатъчно умел да ръгна четири стъпки наточена стомана през гарда на сър Уилям.

Не е прието турнирите да се превръщат в клане. Вярно, големите мелета рядко минават без някоя и друга жертва, но смъртта обикновено настъпва с няколко дни закъснение и под ножовете на хирурзите. Целта е да събориш противника си от коня или да го зашеметиш, докато още е на седлото. Няколко счупвания и множество синини и отоци са обичайната утешителна награда, която си делят загубилите участници. Ако някой рицар се развилнее прекомерно, скоро след мелето бива навестен от приятелите и роднините на своя противник, като срещата с тях по правило е крайно неприятна.

Аз, разбира се, гледах на нещата по различен начин. Колкото по-малко въоръжени мъже останеха годни за бой след турнира, толкова по-добре. Освен това меч с широко острие като моя не е оръжие, с което да млатиш противника, докато се предаде. Направен е да убива, и точка.

Следващият мераклия беше сър Аркъл — повали противника си и препусна към мен почти от другия край на турнирното поле. Стопяваше бързо разстоянието, а боздугана въртеше с пестеливи движения и в почти пълен синхрон със стъпката на коня си. Изглеждаше ми притеснително опитен.

Ако при гледката на едър боен кон, който препуска към теб с развята грива, не изпиташ поне отчасти желанието да си вдигнеш чукалата и да побегнеш, значи си труп. Такова чудо не можеш го спря. Петстотин килограма мускули и кости, пот и пръхтене, устремили се в галоп да те смажат.

Миг преди сър Аркъл да се изравни с мен, аз се търколих от седлото. Не се наведох. Това той го очакваше. Не, аз буквално паднах. И да, болеше. Но не толкова, че да не забия меча на Алейн нейде в миш-маша от препускащи крака, профучали край мен.

Това е друго, което не е прието да се прави на турнир. На турнир се целиш в ездача, а не в коня. Обучените бойни коне са безобразно скъпи и съсипеш ли такова животно, собственикът му със сигурност ще дойде да ти потърси сметка. Висока сметка.

Надигнах се с ругатни и оплескан с конска кръв.

Сър Аркъл лежеше под жребеца си, мъртвешки тих и непомръдващ, за разлика от животното, което се мяташе и цвилеше от болка.

Много животни понасят мълчаливо тежки наранявания, но решат ли да се оплачат, шумът е грандиозен. Ако сте чували писъците на заек, когато го колят, значи сте наясно каква врява може да вдигне дори такова едно дребно създание. Наложи се да замахна два пъти, преди конят на Аркъл да млъкне, и още два пъти, за всеки случай, с което главата се отдели от тялото.

Докато приключа с това, се бях превърнал в Червения рицар от приказките — бронята ми лъщеше яркочервена от артериална кръв. Вонята на битката се беше набила дълбоко в ноздрите ми, воня на кръв и лайна, усещах я в устата си — солена и сладникава.

Малцина бяхме останали на турнирната арена. Сър Джеймс се биеше с мъж в огнено-бронзова броня в другия край на полето сред нападали рицари. Малко по-близо до мен един спешен рицар с боен чук току-що бе проснал противника си. И това бяхме.

Онзи с чука закуцука към мен. Металните пластини на едното му коляно бяха изкривени и стържеха при всяка крачка.

— Предай се.

Не помръднах. Дори не вдигнах меча си.

Миг на мълчание. Чуваше се само далечният трясък на оръжия откъм сър Джеймс и неговия противник. И тихото кап-кап на кръвта, която се стичаше по бронята ми.

Онзи с чука отпусна оръжието си.

— Ти не си Алейн Кеник.

Обърна се и закуцука към бялата шатра с лечителите.

Искаше ми се да тръгна след него и да се сбием. И много сериозно се чудех дали удар с чук между очите не е по-приемлива перспектива от тази отново да застана лице в лице с Корион. Струваше ми се невъзможно старецът да е останал в неведение за появата ми, невъзможно бе празните му очи да не са прозрели през бронята на Алейн. Погледнах към пейките — сега бях по-близо до тях, отколкото в началото. Корион ме гледаше, всички ме гледаха, но именно Корион ми бе дал силата да победя брат Прайс, пак той ми нашепваше откъм шипката, той бе тровил всеки мой ход, дърпал ми беше конците в услуга на някакви свои, неведоми цели. Възможно ли беше той да ме е довел тук, на този турнир, в този момент, като опитен кукловод, който насочва марионетката си?

Сър Джеймс от Хей сложи край на размислите ми. Смъкна се от коня си — навярно беше забелязал моето безобразно отношение към ездитните животни — и тръгна към мен с решителна крачка. Слънчевите лъчи си открадваха по някой блясък от очуканите пластини на бронята му. Тежката му брадва се беше потрудила добре днес. По пиката му имаше кръв.

— Много си страшен бе — казах му.

Той заобиколи мълчаливо коня на Аркъл и продължи към мен.

— Не си по приказките, а? — попитах.

— Предай се, момче — каза той. — Имаш един-единствен шанс.

— Виж, според мен почти никога нямаме възможност за избор, та какво остава за шанс. Съветвам те да прочетеш…

Той нападна, брадвата му разсече въздуха със свистене. Успях да блокирам, но мечът ми се изметна, аз го изпуснах, а от сблъсъка дясната ми ръка изтръпна безчувствена. Обратният му замах беше чудовищен и едва не ми отнесе главата. Аз се люшнах настрани, разминах се на косъм с острието, после залитнах назад.

Сър Джеймс запъна крака в земята, готов за последния удар. И тогава разбрах как се чувства кравата пред касапина. Възможно е неведнъж да съм словоблудствал за страха, дето сечал като нож и прочие, но когато се озовах с празни ръце пред компетентен касапин като сър Джеймс, изведнъж открих достойнствата на здравословния страх. Не исках да свърша тук, посечен пред крещящата тълпа, заклан пред непознати, които не знаеха дори името ми.

— Чакай!

Но той не почака, разбира се. Тръгна към мен и замахна за удар. Аз отстъпих заднишком и ако не се бях спънал, сър Джеймс щеше да ме разполови. Е, може би не докрай, но в достатъчна степен. Озовах се по гръб на земята и без въздух в дробовете, а инерцията издърпа сър Джеймс още две стъпки напред. Дясната ми ръка — опипваше трескаво за опора — напипа дръжката на захвърления боен чук. Значи късметът не ме беше изоставил напълно.

Замахнах и уцелих коляното на сър Джеймс изотзад. Чу се задоволително хрущене и рицарят се свлече на земята, като пътьом наруши мълчанието си.

За жалост, сър Джеймс не беше достатъчно изтънчен да приеме загубата. Завъртя се върху здравото си коляно и вдигна брадвата над главата ми. Виждах я черна на фона на синьото небе. Ако не друго, поне слънцето се беше скрило зад някакви облаци. Металното забрало скриваше лицето на рицаря, но аз чувах тежкото му дишане иззад стоманата, виждах и пяната, избила през прорезите на шлема.

— Време е да умреш.

Прав беше. Бойният чук не върши работа в близък бой. Още по-малко ако си проснат по гръб на земята.

Зъннн!

Главата на сър Джеймс изчезна от полезрението ми — и тя, и брадвата — и остана само синьото небе.

— Е, няма такъв арбалет, честно! — казах аз.

Надигнах се и седнах. Сър Джеймс лежеше до мен с дупка в забралото и разширяваща се локва кръв под главата.

Не виждах кой е произвел изстрела. Навярно Макин — взел е арбалета на Нубанеца от братята и е стрелял от мерата, където се бе събрало простолюдието. Ренар несъмнено имаше свои хора във всички точки, откъдето можеше да се стреля по кралската ложа, но състезателите на арената едва ли се ползваха с подобни охранителни привилегии.

Взех си меча, преди тълпата да е проумяла станалото докрай. Нещо ставаше на мерата, хората се бутаха, а една висока фигура стърчеше в средата. Райк навярно. Сигурно чупеше глави.

Грабнах брадвата на сър Джеймс и хванах коня на Алейн. Метнах се на седлото и стиснах меча в дясната си ръка, брадвата — в лявата. Хора от градчето се изсипваха на арената, изглеждаха гневни и в настроение за бунт. Не беше докрай сигурно какво е предизвикало гнева им, но имах чувството, че отговорността в голяма степен лежи върху плещите на сър Алейн от Кеник.

Въоръжени мъже се бяха подредили в редица пред кралската ложа. Взвод от шестима гвардейци в дворцови ливреи се придвижваше в бавен ход към мен откъм поста си при шатрата за ранените.

Разперих ръце на височината на раменете си. Брадвата тежеше като наковалня. Не беше за вярване с каква лекота я беше размахвал предишният й собственик.

С периферното си зрение видях стражи да напускат постовете си при портите на замъка, за да помогнат при потушаването на безредиците и да съдействат на своя господар.

Корион скочи от мястото си под трона на Ренар. Заприлича ми на плашило. Самият граф не мръдна от стола си, ръцете му бяха в скута, с опрени един в друг пръсти.

Знаеше ли Корион, че съм аз? Трябваше да знае, нали така? Когато развалих заклинанието му, когато се събудих след нежния удар на тейко си и най-сетне си спомних как Корион е отвърнал погледа ми от жадуваното отмъщение и ме е направил своя пионка в тайната имперска игра, възможно ли беше да не е разбрал?

Време беше да го установим със сигурност.

Пришпорих коня на Алейн в тръс и го насочих право към Ренар, все така с разперени ръце, в едната — меч, в другата — брадва. Надявах се, че приличам на дявол от ада, на самата смърт, дошла да вземе своето. Усещах вкуса на кръв, жадувах за още.

Наистина има нещо в гледката на боен кон, който препуска към теб. Ложата взе да се изпразва скорострелно, велможите се катереха един връз друг в желанието си да избягат. Пространството около Ренар бързо се опразни, останаха само той, Корион и двамата лични телохранители отляво и отдясно на графа. Вълна на неспокойство заля дори войниците пред ложата, но те останаха по местата си. Докато не пришпорих жребеца сериозно.