Марк Лорънс
Принцът на тръните (30)

29.

Можеш да разчиташ на брат Роу, че ще улучи и най-далечната цел. Можеш да разчиташ на него, че след бой с ножове по ризата му ще има чужда кръв. Можеш да разчиташ, че ще лъже, ще мами, ще краде и ще ти пази гърба. Не можеш да разчиташ на очите му обаче. Очите му са мили, но по-добре не разчитай на това.

Строителите, изглежда, са имали нещо против стълбите. Горгот ни водеше през планината по тесни пътечки, изсечени в стените на безкрайни вертикални шахти. Може би Строителите са имали криле или са левитирали със силата на волята като провиждащите от Индус. Така или иначе, кирките на по-късни поколения бяха изгризали нещо като стълба в летия камък на стените, стълба тясна и опасна. Катерехме се предпазливо, събрали ръце пред себе си и сгърбени от страх, че някое неволно движение с раменете ще ни хвърли право в пропастта. Ако въпросната пропаст беше осветена, не един и двама от братята щяха да се запънат още в началото на вертикалния преход, но мракът скрива всички грехове, а в моя случай ми спести нуждата да ги убеждавам с оръжие в ръка. Мракът поддържаше заблудата, че някъде на седем-осем метра под нас има нормален под.

Странно, но колкото по-дълбока е една дупка, толкова по-силно те дърпа надолу. Хипнотичното очарование, характерно за наточените остриета и заострените върхове на най-добрите оръжия, е характерно и за дълбоките пропади. Докато се катерехме в онези шахти, усещах притегателната му сила остро и постоянно.

Горгот изглеждаше най-малко приспособеният за такова изкачване, а се катереше с лекота. Двете левкротски хлапета подскачаха пред мен, като да бяха на широка поляна, и толкова ме дразнеха с непукизма си, че ми идеше да ги бутна в дупката.

— Защо не се опитват да избягат? — извиках на Горгот, който вървеше напред. Той не ми отговори. Може би пренебрежението на момчетата към опасностите на пътечката имаше нещо общо със съдбата, която ги очакваше, ако стигнеха живи и здрави до върха.

— Ти ги водиш на сигурна смърт. Защо те следват? — продължих.

— Питай тях. — Гласът на Горгот отекна като далечна гръмотевица.

Хванах по-голямото момче за врата и го провесих над бездната. Беше съвсем леко, безтегловно почти, а аз имах нужда от почивка. Безкрайните стъпала вече ми представяха сметката си във вид на схванати мускули и подбити стъпала.

— Как ти е името, малко чудовище? — попитах го.

То ме погледна с очи, които изглеждаха по-черни и по-големи от пропада вдясно от мен.

— Име? Няма име — отвърна детето с висок и сладък гласец.

— Лошо. Аз ще ти дам име — казах. — Аз съм принц и ми е позволено да правя такива неща. Ти ще си Гог, а брат ти — Магог.

Погледнах Кент Червения, който пухтеше зад мен. Никаква реакция от тази посока. Селяшкото му лице не изразяваше нищо.

— Гог, Магог… Ису, къде е свещеникът, когато ми трябва някой да схване библейска шега! — казах аз. — Гигантите от Стария завет бе! Не съм вярвал, че отец Гомст ще ми залипсва!

Обърнах се отново към младия Гог.

— Вие на какво се радвате толкова? Дъртият Горги ви води за закуска на мъртвите.

— Можем да се бием с тях — отвърна Гог. — Така казва законът. — И да го притесняваше, че го държат за врата като коте, не го показваше с нищо.

— А малкият Магог? — Кимнах към брат му, който клечеше на стъпалото над нас. — И той ли ще се бие? — Ухилих се, като си представих как двамцата влизат в битка с магове некроманти.

— Аз ще го защитя — заяви Гог и почна да се гърчи в ръката ми, толкова енергично и бързо, че или трябваше да го оставя на пътечката, или да падна с него в пропастта.

Момчето пропълзя при братчето си и сложи раирана ръка върху раирано рамо. Седяха и ме гледаха с черните си очи, тихи като мишки, че и по-тихи.

— Може пък да стане забавно — каза Кент зад гърба ми.

— Залагам, че по-малкият ще издържи по-дълго — викна Райк и взе да реве от смях, сякаш е казал нещо смешно, но едва не се хързулна в шахтата и смехът му бързо-бързо секна.

— Ако искаш да спечелиш тази игра, Гог, трябва да оставиш малкия Магог да се оправя сам. — И щом го казах, усетих как настръхвам като от студен полъх. — Покажи ми, че имаш силата да се погрижиш за себе си, и може би ще измисля нещо, което некромантите да харесат повече от твоята прегладняла душица.

Горгот тръгна отново напред и братята го последваха мълчаливо.

Тръгнах и аз, вървях и се дръгнех по ръцете. Белезите от тръните пак ме сърбяха.

След десетина минути ме налегна скука и започнах да броя крачките си. Когато стигнах до хиляда, краката ми бях омекнали като желе, бронята ми тежеше като олово, а стъпалата ми трудно намираха опора. Горгот благоволи да даде почивка, благодарение на брат Гейнс, който се спъна, полетя в дупката и врещя цели десет секунди, преди невидимият под да го смълчи.

— И изкачваме всичките тези стъпала само за да стигнем до Великата стълба? — Изхрачих се след скъпия покойник брат Гейнс.

Макин ме стрелна с широка усмивка и бръсна с ръка потните къдрици от челото си.

— Може пък некромантите да ни качат догоре на ръце.

— Ще ни трябва нов готвач — каза Кент Червения и се изплю след Гейнс.

— То пък един готвач беше. По-лош трудно ще намерим. — Бърло Дебелака мърдаше единствено устните си, останалото висеше безжизнено, опряло гръб на стената. Реших, че Гейнс не заслужава такава епитафия и още по-малко от устата на Бърло, който охотно се бе възползвал от кулинарните му умения, повече от всички нас взети заедно.

— Райк би бил по-лош — казах аз. — Представям си го как подхожда към вечерята, все едно се готви да опожари село.

Добър си беше Гейнс. Беше ми направил флейта от кост, в началото, малко след като тръгнах с братята. Когато сме на пътя, изпращаме мъртвите си с ругатня или с майтап. Ако Гейнс не ни беше близък, нямаше и дума да обелим. Стана ми криво, че съм позволил на Горгот да ни юрка така по стъпалата. Отделих горчилката от тази мисъл, поръсих я с малко злоба и турих сместа настрани за некромантите, ако решат да ни пробват хъса.

Стигнахме до върха на стъпалата без други жертви. Оттам Горгот ни поведе през серия зали с множество колони, които кънтяха на кухо, а таваните им бяха толкова ниско, че Райк ги докосваше, протегне ли ръка. Широки завиващи рампи водеха от зала в зала, всичките еднакви, прашни и празни.

Миризмата се бе промъкнала така постепенно, че не бих могъл да посоча момента, в който я усетих. Миризмата на смърт идва в различни нюанси, но ми се ще да вярвам, че мога да я позная без значение на маскировката.

Много прах имаше в залите — на места подът беше покрит с прашен слой, дебел два, даже три пръста. Тук-там виждахме кости, потънали наполовина в прахоляка. Виждахме ги все по-често, появиха се и черепи. Там, където камъкът на Строителите се беше пропукал и през пукнатините се процеждаше вода, прахта се мажеше на сивкава кал и течеше бавно на разклоняващи се ручейчета. На едно такова място се наведох да взема череп от течния прахоляк. Той се отдели със звучно млясване, калта се стичаше като гъст сироп от очните кухини.

— Е, къде са тези твои некроманти, Горгот? — попитах.

— Наближаваме Великата стълба. Те сами ще ни намерят.

— Вече ви намериха.

Тя се плъзна иззад най-близката до мен колона — жена, излязла сякаш от най-мрачните ми нощни фантазии. Тялото й се плъзгаше по неогладения каменен под като по най-фина коприна. Гласът й галеше ухото като кадифе, тъмен и богат на обертонове.

Никой не посегна да извади оръжие. Освен Нубанеца. Той вдигна арбалета си, издърпа назад лоста за зареждане, мускулите над лакътя му се размърдаха като черни топки. Некромантката не му обърна внимание. Откъсна се от колоната с любовна неохота и обърна лице към мен. Чух как Макин вдишва шумно. Жената съчетаваше атлетична сила с пищни форми, каквито младите принцове рисуват в полетата на учебниците си. Облечена бе само в бои и панделки, рисунките лазеха по тялото й в келтски възли, сиво върху черно.

„Когато я срещнеш, бягай.“

— Добра среща, милейди — казах аз и се сгънах в дворцов поклон.

„Просто бягай.“

— Горгот, водиш ни не само лепта, а и гости! — Смехът й раздвижи слабините ми.

„Нищо друго. Просто бягай.“

Протегна ми ръка. Поколебах се.

— А вие сте? — Очите й, които допреди миг отразяваха единствено огън, сега откраднаха зеленото, което помнех от една далечна тронна зала.

— Принц Йорг Анкрат. — Взех ръката й, хладна и тежка, и я целунах. — На вашите услуги. — И си беше самата истина.

— Чела. — Тъмен огън се разля по вените ми. Жената се усмихна и усетих същата усмивка и на моето лице. Кожата ми запя от вълнение. Вдишах миризмата й, горчиво ухание на стари гробове, примесено с горещ и остър дъх на кръв.

— Първо малкия, Горгот — каза тя, без да сваля очите си от моите.

С периферното си зрение видях как Горгот хваща Гог с великанската си ръка.

Въздухът внезапно се вледени. Чу се звук от стържещи камъни, от който зъбите ми изтръпнаха. Самата зала сякаш въздъхна с облекчение и с тази въздишка помежду ни се появи мъгла, оформиха се бледи прозирни силуети. Усетих как пръстът ми замръзва кален в черепа, който висеше забравен в ръката ми.

Стърженето спря, когато костите най-сетне си намериха другарчетата. Първо един скелет се надигна в сложен танц на наместващи се чаркове, после друг. Мъглата обвиваше всяка кост в призрачно подобие на плът.

Видях как Гог се мята и гърчи в неумолимата хватка на гиганта. Първият скелет тръгна към малкия Магог, който вместо да побегне, стоеше храбро на мястото си. Яростта на Гог беше придобила такива мащаби, че момчето бе изгубило способността си да говори членоразделно. Вместо това ревеше с цяло гърло и ревът му излизаше комичен някак, писклив и задавен от див, истеричен гняв.

Некромантката ме прегърна през кръста. Не мога да ви обясня какво изпитах. Обърнахме се да видим битката на Магог.

Детето стигаше до коляното на скелета, не повече. Изглежда, реши, че моментът е подходящ да нападне, и се хвърли напред. Не можеш да очакваш много от петгодишно дете. Немъртвият го сграбчи с костеливите си пръсти и го запрати небрежно в една колона. Ударът беше силен, по колоната остана кръв. Но детето не изплака. Помъчи се да стане, преди вторият скелет да е стигнал до него. Парче кожа висеше от едното му рамо.

Отклоних поглед. Идваше ми в повече, шоуто ми нагарчаше по непонятен начин, нищо че Чела притискаше в мен пищната си мекота. Погледът ми се спря на Гог, който още се бореше с Горгот. Гигантът държеше детето с две ръце, макар че дори едър мъж трудно би се измъкнал и от едноръката му хватка. Не беше за вярване, че в толкова малко същество може да се крие такава сила.

Скелетът беше хванал Магог в едната си ръка и посягаше с другата да му избоде очите.

И тогава ми се стори, че се надига буря. Е, сигурно се надигаше единствено в мен — буря в безлунна нощ, със светкавици, които разкриват света в ослепителни блясъци. Детски глас виеше в главата ми и не млъкваше, макар да го проклинах. Всяка фибра в мен се напрегна до скъсване… но ни една не помръдна и на косъм. Тръните ме държаха. И там, в прегръдката на некромантката, аз гледах безсилен как костеливите пръсти се спускат към черните вирчета на детските очи.

Когато ръката се пръсна, бях изненадан като всички останали. Но пък големите арбалети правят точно така с ръцете, били те живи или мъртви. Нубанеца ме погледна над арбалета. Видях белия полумесец на усмивката му и усетих сила в тялото си. Замахнах, без да се щадя. Черепът в ръката ми фрасна лицето на некромантката. Чу се задоволително хрущене.