Андреа Камилери
Крадецът на закуски (20) (Комисарят Монталбано се вбесява)

20

Докато слизаше по стълбите, за да отиде на вечеря, реши, че на следващата сутрин ще отпътува за Вигата, отсъствал беше пет дни. Луичино беше приготвил масата в обичайната стаичка, а Пинтакуда вече седеше на своето място и го чакаше.

— Утре си тръгвам — съобщи му Монталбано.

— Аз не — имам нужда от още една седмица за дезинтоксикация.

Луичино им донесе веднага предястието и затова устата вече им служеха само за да се хранят с нея. Като дойде основното ястие, те останаха изненадани:

— Кюфтета!!! — възкликна възмутено учителят. — Кюфтетата се дават на кучетата!

Комисарят не изгуби самообладание, защото ароматът, който се издигаше от чинията към носа му, беше силен и апетитен.

— Какво му е на Танино, да не е болен? — поинтересува се разтревожено Пинтакуда.

— Не, господине, в кухнята е — отговори му Луичино.

Едва тогава учителят разкъса на две с вилицата си едното кюфте и го поднесе към устата си. Монталбано все още не беше направил нито едно движение. Пинтакуда започна да дъвче, притвори очи и издаде нещо като стон.

— Ако някой го изяде миг преди смъртта си, ще бъде доволен, дори и след това да отиде в пъкъла — каза той.

Комисарят сложи в устата си половин кюфте и с езика и небцето си започна да му прави научен анализ, заради който Якомуци само можеше да му завиди. И така: риба, без никакво съмнение, лук, лют червен пипер, разбито яйце, сол, чер пипер и галета. Но към списъка липсваха още две съставки, които трябваше да открие, прикриващи се зад вкуса на маслото, в което бяха изпържени. При втората хапка разпозна онова, което не беше отгатнал преди това: кимион и кориандър.

— Кофта! — възкликна смаяно.

— Какво казахте? — попита го Пинтакуда.

— Ядем индийско ястие, което е приготвено съвършено.

— Не ми пука откъде е — каза учителят. — Знам само, че е чудодеен знак. И ви моля да не изричате повече нито дума до края на вечерята.

* * *

Пинтакуда помоли да разтребят масата и му предложи да изиграят станалата вече обичайна партия шах, която обикновено Монталбано губеше.

— Извинете ме, но преди това искам да се сбогувам с Танино.

— Ще ви придружа.

Готвачът четеше огромно конско евангелие на помощника си, който не беше измил добре тиганите.

— Така на следващия ден ще са пропити с миризмата от предния и човек няма да може да разбере какво яде — обясни на посетителите.

— Слушайте — попита Монталбано, — вярно ли е, че никога не сте напускали Сицилия?

Сигурно, без да иска, беше придобил тон на ченге, защото Танино като че ли се върна във времената, когато е бил престъпник:

— Никога, заклевам ви се, комисарю! Имам свидетели!

Значи, не би могъл да се научи да прави това ястие в някой ресторант с чуждестранна кухня.

— Срещали ли сте се с индийци?

— Онези от киното ли? Червенокожите?

— Както и да е — каза Монталбано и се сбогува с докоснатия от чудото готвач, като го прегърна.

* * *

Фацио му рапортува, че през петте дни, в които е отсъствал, не се беше случило нищо важно. Кармело Арноне, онзи, с магазина за тютюневи изделия близо до гарата, стрелял четири пъти по Анджело Канидзаро, който имаше галантериен магазин, заради някаква история с жени. Мими Ауджело, който случайно бил там, дал смел отпор на стрелеца и го обезоръжил.

— Затова — уточни Монталбано — Канидзаро със сигурност се е разминал само с лека уплаха.

Беше всеизвестно, че Кармело Арноне не се оправяше добре с оръжията и не беше способен да уцели дори крава на десет сантиметра разстояние.

— Е, не.

— Уцелил ли го е? — попита смаяно Монталбано.

Фацио продължи да му обяснява, че в действителност дори и този път не е успял да го направи. Но един куршум, който уцелил стълба на уличното осветление, рикоширал и се спрял между плешките на Канидзаро. Нищо и никаква рана, защото патронът бил загубил силата си. Веднага обаче в градчето се разнесла мълвата, че Кармело Арноне е стрелял подло в гърба на Анджело Канидзаро. Братът на същия, Паскуалино, този, който продава бакла и носи очила, чиито стъкла са дебели два пръста, се въоръжил и пресрещайки Кармело Арноне, го прострелял, грешейки два пъти — единия път човека, а другия път къде да се прицели. В действителност объркал Кармело Арноне с брат му Филипо, който има дюкян за плодове и зеленчуци, изпадайки в заблуждение заради явната прилика между двамата Арноне. Що се отнася до грешката при уцелването, първият изстрел не се знаеше къде се е загубил, но с втория ранил кутрето на лявата ръка на търговец от Каникати, дошъл във Вигата по работа. На това място пистолетът засякъл, иначе Паскуалино Канидзаро, стреляйки напосоки, щял да направи второто избиване на невинните младенци. А, освен това имало и две кражби, четири отмъквания на чанти и три палежа на автомобили. Все обичайни неща.

Почука се и след това влезе Торторела, бутайки вратата с крак, тъй като държеше в ръцете си три кила и нещо бумаги.

— Искаме да се възползваме от вас, докато сте тук.

— Торторе, говориш, като че ли съм отсъствал сто години!

Никога не подписваше, без преди това внимателно да е прочел за какво се отнася, и затова по обяд вече беше попрехвърлил от книжата малко повече от кило. Усещаше наченки на глад в стомаха си, но реши да не ходи в „Сан Калоджеро“, защото не искаше толкова скоро да оскверни паметта на готвача Танино, пряко вдъхновен от Богородица. Налагаше се предателството му поне отчасти да бъде оправдано от абстиненцията.

Приключи с подписването на документите в осем вечерта, от което го боляха не само пръстите, но и целите ръце.

Пристигна вкъщи и вече изпитваше силен глад, а в стомаха му се беше образувала дупка. Как трябваше да постъпи? Да отвори фурната и хладилника, за да види какво му беше приготвила Аделина? Разсъди, че ако премине от един ресторант на друг, това може технически да се нарече предателство, но да премине от Танино на Аделина, разбира се, не беше, напротив — на това можеше да се погледне като на завръщане към семейството след кратко прелюбодейно отклонение. Фурната беше празна, в хладилника имаше десетина маслини, три сардини и малко риба тон от Лампедуза в стъклено бурканче. Хлябът, завит в хартия, беше на масата в кухнята заедно с бележка от прислужницата.

След като не ми казвате кога ще се върнете, аз готвя ли, готвя, а след това съм принудена да изхвърлям на боклука тази благодат.

Няма повече да приготвям нищо.

Отказваше да продължава с разхищенията, разбира се, но, изглежда, най-вече се беше обидила, защото не й беше казал къде отива („Ех, добре де, аз съм само една прислужница, но вие понякога се отнасяте с мен като с прислужница!“).

Изяде неохотно две маслини с хляб, които пожела да накваси с бащиното си вино. Пусна телевизора на „Свободна мрежа“, беше време за новините.

Николо Дзито завършваше коментара си за ареста заради злоупотреба с обществени средства и подкупи на общинския съветник от Фела. След това премина към криминалната хроника. В покрайнините на Соматино, между Калтанисета и Ена, е било намерено тялото на някаква жена в напреднал стадий на разложение.

Монталбано внезапно се изпъна на фотьойла.

Жената е била удушена, напъхана в чувал и след това захвърлена в пресъхнал и доста дълбок кладенец. До нея бил намерен малък куфар, благодарение на който е могло със сигурност да се идентифицира жертвата: Карима Муса, трийсет и четири годишна, родом от Тунис, но от няколко години се е била преместила във Вигата.

На малкия екран се появи снимката на Карима с Франсоа — тази, която комисарят беше дал на Николо.

Дали телезрителите си спомняха, че „Свободна мрежа“ беше излъчила новината за изчезването на жената? От детето, нейния син, обаче нямаше никаква следа. Според комисар Дилиберто, който се занимаваше с разследването на случая, извършител на убийството можеше да бъде неизвестният сводник на тунизийката. Въпреки всичко, пак според думите на комисаря, оставаха многобройни неясноти, които трябваше да се осветлят.

Монталбано изцвили, загаси телевизора и се разсмя. Лоенгрин Пера беше удържал на думата си. Изправи се, поразкърши се, седна отново и внезапно заспа на фотьойла. Сънят му беше животински, без сънища, като на чувал с картофи.

* * *

На следващата сутрин се обади на началника на полицията от кабинета си, самопоканвайки се на вечеря. След това звънна в полицейското управление на Соматино.

— Дилиберто? Монталбано съм. Обаждам се от Вигата.

— Здрасти, колега. Кажи.

— Обаждам ти се заради онази жена, която сте намерили в кладенеца.

— Карима Муса.

— Да. Със сигурност ли я идентифицирахте?

— Без никаква сянка на съмнение. В куфара й между другите неща имаше карта за банкомат, издадена от Земеделската банка в Монтелуза.

— Извини ме, че те прекъсвам, но, виж, всеки може да сложи…

— Остави ме да довърша. Преди три години тази жена е претърпяла инцидент и в болницата в Монтелуза са й направили дванайсет шева на лявата ръка. Отговарят. Шевовете се виждат въпреки напредналия стадий на разложение на трупа.

— Слушай, Дилиберто, аз се върнах във Вигата едва тази сутрин, след няколкодневен отпуск. Не разполагам с достатъчно новини, разбрах за намирането на трупа от една от местните телевизии. Съобщиха, че ти недоумяваш за някои неща.

— Не относно идентификацията. Сигурен съм, че тази жена е била убита другаде и погребана на различно място от това, на което после ние я намерихме, и то след като анонимно ни бяха сигнализирали. Затова и се питам: защо са ексхумирали трупа и са го преместили? За какво им е трябвало да го правят?

— Откъде си толкова сигурен?

— Виж, малкият куфар на Карима е бил изцапан с органична материя по време на първия му престой до трупа. Следователно, за да отнесат куфара до кладенеца, в който е намерена, са го били загърнали във вестник.

— И какво означава това?

— Вестникът е с дата отпреди три дни. Жената обаче е била убита поне десетина дни преди тази дата. Съдебният лекар е напълно сигурен в това. Следователно ще трябва да се опитам да разбера защо се е наложило преместването. И не ми идва никаква, ама никаква идея, с която да си го обясня.

Монталбано имаше идея, но не можеше да я съобщи на колегата си. Едно нещо обаче не бяха свършили както трябва тези лайнари от тайните служби! Също като онзи път, когато им се беше наложило да накарат хората да им повярват, че в точно определен ден либийският самолет е паднал в Сила, и бяха разиграли театър със сътресения и пламъци. После след аутопсията се бе оказало, че пилотът на самолета е умрял петнайсет дни преди катастрофата. Летящият труп.

* * *

След умерената, но класна вечеря Монталбано и неговият началник се оттеглиха в кабинета. Съпругата на свой ред се усамоти, за да гледа телевизия.

Разказът на Монталбано беше дълъг и толкова изчерпателен, че дори не пропусна да спомене за умишленото счупване на парчета очилцата на Лоенгрин Пера. От един момент нататък докладът му се превърна в изповед. Но опрощението от страна на началника му закъсняваше. Той наистина беше подразнен, че е бил изключен от играта.

— Монталбано, сърдит съм ви. Лишихте ме от възможността да се позабавлявам малко, преди да се оттегля в пенсия.

* * *

Скъпа моя Ливия,

Това писмо ще те удиви поне по две причини. Първата е заради самото писмо, че съм го написал и изпратил. Ненаписани писма обаче съм ти пращал много, почти по едно на ден. Дадох си сметка, че през всичките тези години съм ти изпращал от време на време само скъпернически картички с „бюрократични и комисарски“ поздрави, както ти ги определяш.

Втората причина, на която, освен че ще се учудиш, мисля, че и ще се зарадваш, е съдържанието му.

Откакто замина, точно преди петдесет и пет дни (както виждаш, ги броя), се случиха много неща, някои от които ни засягат. Да кажа обаче „случили се“ е грешно, би било по-правилно да напиша: направих така, че да се случат.

Веднъж ти ме порица за моята определена склонност да замествам Бог, променяйки с малки или големи премълчавания и дори с фалшификации хода на нещата (при другите). Може би е вярно, дори със сигурност е така, но не мислиш ли, че това влиза в занаята, който упражнявам?

Във всеки случай казвам ти веднага, че ще ти говоря за друго мое, как да го нарека, нарушение, допуснато обаче, за да направя чрез поредица от събития промяна в наша полза, следователно вече не е срещу или за другите. Най-напред искам да ти разкажа за Франсоа.

Това име повече не сме го произнасяли — нито ти, нито аз, след последната нощ, която ти прекара в Маринела, когато ме упрекна, че не съм разбрал, че това момче може да стане детето, което никога не сме имали. Но не само това, нараняваше те начинът, по който ти го бях отнел. Но, виж, бях изплашен, и с право. То беше станало опасен свидетел, боях се, че щяха да направят така, че да изчезне („да го неутрализират“, те използват този евфемизъм).

Пропускането на това име тежеше и при нашите телефонни разговори, превръщайки ги в уклончиви и не толкова мили. Днес ми се иска да ти изясня, че ако никога досега не съм ти говорил за Франсоа, създавайки може би впечатлението, че съм го забравил, е било, за да не подхранвам у теб опасни илюзии, но щом сега пиша за него, означава, че този мой страх е изчезнал.

Спомняш ли си онази сутрин в Маринела, когато Франсоа избяга, за да търси майка си? И така, докато го връщах към вкъщи, той ми каза, че не иска да се озове в някое сиропиталище. Отговорих му, че това никога не би могло да се случи. Дадох му моята честна дума и си стиснахме ръцете. Бях поел ангажимент и щях да го спазя на всяка цена.

В тези петдесет и пет дни Мими Ауджело се обаждаше по мое искане три пъти в седмицата на сестра си, за да разбере как е детето. Винаги получаваше успокоителни отговори.

Завчера, все така придружаван от Мими, отидох да го видя (впрочем трябва да напишеш писмо на Мими, за да му благодариш за неговото щедро приятелство). Имах възможността да наблюдавам Франсоа за няколко минути, докато си играеше с племенника на Ауджело, който е на същата възраст; беше весел и безгрижен. Веднага щом ме видя, на мига ме разпозна, но изражението му се промени, стана някак си тъжно. Паметта на децата прави бързи връзки, също като тази на възрастните: със сигурност си беше спомнил майка си. Прегърна ме силно и след това, поглеждайки ме с бляскавите си очи, но без сълзи в тях (не мисля, че е дете, което лесно се разплаква), не ми зададе въпроса, за който се опасявах, а именно дали имам новини от Карима. А всъщност тихичко ми каза: „Заведи ме при Ливия“.

Не при неговата майка, а при теб. Изглежда, се е убедил, че няма повече да види майка си. И това, за съжаление, отговаря на истината.

Ти знаеш, че още от самото начало — заради тъжния опит, който имам — бях убеден, че Карима е била убита. За да направя това, което си бях наумил, трябваше да извърша рисковано действие, което да накара съучастниците на убиеца да се покажат на светло. Следващата стъпка беше да ги принудя да кажат къде е тялото на жената и тя със сигурност да може да бъде идентифицирана. Успях да се справя. Едва след всичко това вече можех да подходя „официално“ по отношение на Франсоа, който вече се води, че е сирак. Голяма помощ ми оказа началникът на полицията, който задвижи всички свои връзки. Ако тялото на Карима не беше намерено, моите крачки щяха да бъдат спъвани от безкрайните бюрократични окови, които щяха да отлагат с години разрешаването на нашия проблем.

Давам си сметка, че ти пиша твърде дълго писмо, и затова сменям темата.

1) Франсоа според нашия и тунизийския закон се намира в парадоксална ситуация. Всъщност той е сираче, което не съществува, заради това, че неговото раждане не е вписано в регистрите нито на Сицилия, нито на Тунис.

2) Съдията в Монтелуза, който се занимава с тези дела, по някакъв начин е узаконил положението на Франсоа, но само за времето, което било необходимо за бързото уреждане на казуса, оставяйки го временно под попечителството на сестрата на Мими.

3) Същият съдия ме осведоми, че да, на теория в Италия би било възможно неомъжена жена да осинови дете, но добави, че в действителност това са само приказки. И ми цитира случая с една актриса, подложена с години на съдебни решения, всички те в противоречие помежду си.

4) Според съдията най-доброто, което може да се направи, за да се съкрати процедурата, би било ние двамата да се оженим.

5) Затова подготви документите.

Прегръщам те и те целувам:

Салво

P. S. Нотариусът от Вигата, който е мой приятел, ще управлява фонда от половин милиард лири, от който Франсоа ще може да се възползва, когато навърши пълнолетие. Смятам за правилно „нашият“ син да се роди официално в същия момент, когато стъпи в дома ни, но намирам за повече от справедливо да бъде подпомогнат в живота си и от тази, която е била неговата истинска майка и на която са принадлежали парите.

* * *

Баща ви е на края на силите си. Ако искате да го видите все още жив, не губете време.

Арканджело Престифилипо

Очакваше тези думи, но когато ги прочете, болката му се върна — тъпа, както когато беше разбрал, и влошена от тревогата заради това, което беше негов дълг да направи, а именно да се наведе над леглото, да целуне баща си по челото, да чуе неговия хриплив дъх на умиращ човек, да го погледне в очите и да му каже няколко утешителни думи. Щеше ли да има сили за това? Целият потънал в пот, си помисли, че това е неизбежно изпитание, ако наистина е необходимо да порасне, както му беше казал учителят Пинтакуда.

„Ще науча Франсоа да не се страхува от моята смърт“ — помисли си той. И след тази мисъл, която го удиви заради самия факт, че е могло да му мине през главата, почувства временно облекчение.

Точно преди Валмонтана, след четири часа, прекарани в колата, имаше табела, която посочваше пътя, по който трябваше да се отклони за клиниката „Портичели“.

Остави колата на подредения паркинг и влезе. Чувстваше как сърцето му туптеше под адамовата ябълка.

— Казвам се Монталбано. Бих искал да видя баща си, който се лекува тук.

Мъжът на рецепцията го погледна за миг, след това му посочи малката приемна:

— Заповядайте. Ще повикам професор Бранкато.

Седна на фотьойла, взе едно от списанията, които бяха на масичката, но го остави веднага, защото ръцете му бяха толкова потни, че овлажниха корицата му.

Влезе професорът, около петдесетгодишен, много сериозен мъж в бяла престилка. Подаде му ръка.

— Господин Монталбано? Съжалявам наистина, че трябва да ви го кажа, но баща ви почина, без да се мъчи, преди два часа.

— Благодаря — каза Монталбано.

Професорът го погледна леко учуден. Комисарят обаче не благодареше на него.