Андреа Камилери
Крадецът на закуски (19) (Комисарят Монталбано се вбесява)

19

Щом бе стигнал до края на една работа, добре щеше да направи да я завърши, затова започна яростно да тъпче с пети мобилния телефон, докато го счупи на две.

Останалата част от работата я довърши с чука, който стоеше в чекмеджето с инструментите му. След това се приближи към полковника, който все така лежеше на пода и тихичко стенеше. Веднага щом видя пред себе си комисаря, Лоенгрин Пера прикри лицето си с ръце, както правят децата.

— Стига, имайте милост! — започна да го умолява.

Що за мъж беше този? Заради един удар и малко кръв, която излизаше от сцепената му устна, се беше докарал до това състояние? Сграбчи го за ревера на сакото, повдигна го и го сложи да седне. С трепереща ръка Лоенгрин Пера избърса кръвта си с везаната кърпичка като пощенска марка, но веднага щом видя червеното петно върху плата, затвори очи и даде вид, че ще припадне.

— Става ми лошо от кръв — измънка той.

— От твоята или от тази на другите? — поинтересува се Монталбано, отиде в кухнята, взе преполовената бутилка с уиски, една чаша и ги подаде на полковника.

— Въздържател съм.

Монталбано, който вече беше дал изблик на настроението си, се чувстваше по-спокоен.

Помисли си, че щом полковникът се беше опитал да се обади, за да поиска помощ, хората, които трябваше да му окажат помощ, е ясно, че вече се намираха в околностите, на няколко минути път от дома му. Това беше истинската опасност. Чу звънеца на входната врата.

— Комисарю? Фацио съм.

Отвори вратата наполовина.

— Слушай, Фацио, трябва да приключа разговора си с този човек, за когото ти казах. Остани в колата, когато имам нужда, ще те повикам. Но бъди внимателен, защото наоколо може да има злонамерени хора. Спри всички онези, които видиш да се приближават към вкъщи.

Затвори отново вратата и седна пред Лоенгрин Пера, който изглеждаше потънал в униние.

— Опитай се да ме разбереш сега, защото след малко няма да си в състояние вече нищо да разбираш.

— Какво искате да ми направите? — попита полковникът, пребледнявайки.

— Никаква кръв, бъди спокоен. Държа те в ръцете си, надявам се това да си разбрал. Ти се оказа такъв глупак, че изтърси открито всичко пред камерата. Ако накарам да излъчат в ефир записа, ще настане такава международна бъркотия сред престъпния свят, че може да се наложи да отидеш да продаваш хлебчета с брашно от нахут на ъгъла на някоя улица. Ако обаче намериш тялото на Карима и спреш повишението ми, но имай предвид, че двете неща трябва да вървят редом едно с друго, ти давам честната си дума, че ще унищожа лентата. Трябва да ми вярваш, искаш или не. Ясен ли съм?

Лоенгрин Пера кимна в знак на съгласие с главицата си и в този момент комисарят забеляза, че ножът е изчезнал от масата. Полковникът трябва да го беше взел, докато той говореше с Фацио.

— Би ли задоволил любопитството ми? — попита го Монталбано. — Съществуват ли, ако изобщо си наясно, отровни червеи?

Пера го погледна въпросително.

— В твой интерес е да оставиш ножа, който е под сакото ти.

Без да каже нито дума, полковникът се подчини и сложи ножа върху масата. Монталбано отвори бутилката с уиски, напълни чашата чак до ръба и я подаде на Лоенгрин Пера, който се потресе, правейки гримаса на отвращение.

— Вече ви казах, че съм въздържател.

— Пий.

— Не мога, повярвайте ми.

Стискайки бузите му с двата пръста на лявата си ръка, Монталбано го принуди да отвори устицата си.

* * *

Фацио чу, че комисарят го вика, след четирийсет и петте минути, прекарани в колата, когато вече започваше да го наляга дълбок сън. Влезе в къщата и веднага забеляза пияното джудже, което дори се беше оповръщало. С оглед на това, че не можеше да стои право, джуджето ту се подпираше на един стол, ту на стената, като се опитваше да пее арията „Небесната Аида“. Фацио видя на пода натрошените на парчета очила и мобилен телефон, а върху масата — празната бутилка от уиски, чашата, която също беше празна, три или четири хартиени листа и документи за самоличност.

— Слушай ме добре, Фацио — каза комисарят. — Сега ще ти разкажа точно как се развиха нещата, в случай че ти бъдат зададени въпроси. Снощи към полунощ се връщах у дома, но заварих точно в началото на уличката, която води насам, колата на този господин, беемве, което ми беше препречило пътя. Той беше мъртвопиян. Доведох го вкъщи, защото не беше в състояние да шофира. В джоба му нямаше никакви документи. След разнообразните опити да го накарам да изтрезнее те повиках да ми помогнеш.

— Повече от ясно — каза Фацио.

— Сега ще направим така. Ти го хвани, така или иначе не тежи много, и го хвърли в неговото беемве, седни на мястото на шофьора и го закарай в килията на полицейското управление. Аз ще карам след теб с нашата кола.

— А после как ще се върнете у дома?

— Трябва да ме докараш, имай търпение. Утре сутринта, веднага щом видиш, че е изтрезнял, го пусни на свобода.

* * *

Като се върна вкъщи, извади пистолета от жабката на колата, където го държеше винаги, и го напъха в колана на панталоните си. След това с метлата събра частите от мобилния телефон и очилата и ги загърна в лист от вестник. Взе лопатката, която Мими беше подарил на Франсоа, и изкопа две дълбоки дупки почти под верандата. В едната от тях сложи вързопа и го зари, а в другата картите и документите, накъсани на парчета. Поля ги с бензин и ги запали. Когато станаха на пепел, зари и тази дупка. Започваше да се развиделява. Отиде в кухнята, приготви си силно кафе и го изпи. След това се избръсна и се мушна под душа. Искаше да се наслади на записа напълно спокоен. Напъха малката касетка в по-голямата, както го беше научил Николо, и пусна телевизора и видеото. След няколко секунди, в които нищо не се появи, стана от фотьойла, за да провери техниката и да се убеди, че не е сбъркал нещо при свързването й. Тези работи изобщо не му се удаваха, а пък компютрите го ужасяваха. Дори и този път — нищо. Извади голямата касета, отвори я и я погледна. Малката касетка, която беше вътре в нея, му се стори, че не е сложена както трябва, и я притисна надолу. Сложи отново всичко във видеото. На екрана не се виждаше нищо, ама нищичко. Какво ставаше, свети боже, защо не работеше? Докато си задаваше въпроса, изстина, защото го обзе съмнение. Затича се към телефона:

— Ало? — каза гласът от другата страна на линията, произнасяйки всяка буква с голямо усилие.

— Николо? Монталбано съм.

— Кой друг можеше да бъде, мамка му мръсна?

— Трябва да те попитам нещо.

— Ама знаеш ли, по дяволите, колко е часът?

— Извинявай, извинявай! Ти спомняш ли си камерата, която ми даде назаем?

— И какво от това?

— За да направя запис, кое копче трябваше да натисна? Това отгоре или това отдолу?

— Това отгоре, лайнар.

Беше объркал бутона.

* * *

Съблече се отново, обу си банския, влезе смело в ледената вода и започна да плува. Когато се умори, докато се обръщаше по корем във водата в позата на удавник, размисли, че в края на краищата не е толкова трагично, че не е записал нищо, важното е, че полковникът беше повярвал в това и продължаваше да вярва. Излезе на брега, върна се вкъщи, хвърли се на леглото, както беше целият мокър, и заспа.

* * *

Събуди се, когато вече минаваше девет часът, но обзет от ясното чувство, че няма сили да се върне в полицейското управление, за да подхване отново всекидневната си работа. Реши да се обади на Мими:

— Альооо! Альооо! Кой говори, кой се обажда?

— Катаре, Монталбано съм.

— Господине, точно вие ли сте?

— Точно аз съм. Прехвърли ме на господин Ауджело.

— Ало, Салво. Къде си?

— Вкъщи. Слушай, Мими, не мога да дойда на работа.

— Лошо ли ти е?

— Не. Само че няма да мога нито днес, нито утре. Имам нужда от четири или пет дни почивка. Ще успееш ли да ме покриеш?

— Разбира се.

— Благодаря.

— Почакай, не затваряй.

— Какво има?

— Разтревожен съм, Салво. От два дни се държиш странно. Какво ти става? Не ме карай да те мисля.

— Мими, само имам нужда от малко отдих. Това е всичко.

— Къде отиваш?

— В момента не знам. След това ще ти се обадя.

* * *

Макар че много добре знаеше къде отива. В Маринела си приготви куфара за пет минути, като повече време загуби да избере кои книги да вземе със себе си. Остави бележка, написана с печатни букви, на домашната си помощница Аделина, предупреждавайки я, че ще се върне след седмица.

Пристигна в гостилницата на Мадзара, където го посрещнаха като блудния син.

— Миналия ден ми се стори, че давате стаи под наем.

— Да, отгоре имаме пет стаи, но сме извън сезона и само една е заета.

Показаха му стаята — просторна, светла и с изглед към морето.

Просна се на леглото, изпразнил главата си от всякакви мисли, но чувствайки как гърдите му се изпълват с щастлива меланхолия. Тъкмо вдигаше котва, за да отплава към „страната на сънищата“, когато чу да се тропа на вратата.

— Влезте, отворено е.

На прага се появи готвачът. Мъжище със забележителни размери, около четирийсетгодишен, с тъмна кожа и тъмни очи.

— Какво правите? Няма ли да слезете? Разбрах, че сте дошли, и ви приготвих нещо, което…

Не успя да чуе какво му беше приготвил готвачът, защото някаква нежна и много приятна музика, музика от рая, зазвуча в ушите му.

* * *

От един час продължаваше да наблюдава лодката с гребла, която бавно се приближаваше към брега. В нея някакъв мъж гребеше с ритмични и енергични движения. Лодката беше забелязана и от собственика на гостилницата и в действителност Монталбано го чу да вика:

— Луичи, кавалерът се връща!

Комисарят видя Луичино, шестнайсетгодишния син на гостилничаря, да влиза във водата и да избутва лодката чак до пясъка, така че човекът в нея да не си измокри обувките. Кавалерът, на когото Монталбано все още не знаеше името, беше облечен безупречно, включително и с вратовръзка. На главата си имаше бяла панамена шапка с обичайната черна лента.

— Кавалере, хванахте ли нещо? — попита го гостилничарят.

— По дяволите, нищо не хванах.

Мършав и сприхав мъж около седемдесетте. След това Монталбано го чу да потропва с крака в съседната стая до неговата.

— Сервирах ви тук — каза гостилничарят веднага щом видя Монталбано да се появява за вечеря и го заведе в една стаичка, в която се събираха само две маси. Комисарят му беше признателен, защото голямата зала ехтеше от гласовете и смеха на някаква шумна компания. — Сложил съм прибори за двама — продължи гостилничарят. — Имате ли нещо против, ако кавалер Пинтакуда яде с вас?

Нещо против имаше, защото винаги се боеше да не се наложи да говори, докато се храни.

След малко седемдесетгодишният слаб мъж се представи с лек поклон.

— Либорио Пинтакуда и не съм кавалер. Трябва да ви предупредя за нещо, дори с цената на това да ви се сторя невъзпитан — продължи кавалерът, който не беше кавалер, веднага щом седна. — Аз, когато говоря, не се храня. Следователно, ако се храня, не говоря.

— Добре дошли в клуба — каза Монталбано, въздъхвайки с облекчение. Макароните с морски раци притежаваха прелестта на балерина от висока класа, но пълненият лаврак със сос от шафран го остави без дъх, почти уплашен. — Вие мислите ли, че чудо като това може да се повтори? — попита той Пинтакуда, посочвайки му вече празната си чиния. Бяха приключили с храненето и затова можеха да започнат да си говорят.

— Ще се повтори, бъдете спокоен, както и чудото с кръвта на свети Дженаро — каза Пинтакуда. — От години идвам тук и никога, казвам никога, не съм изпитвал нито едно разочарование от кухнята на Танино.

— В някой голям ресторант на готвач като Танино биха плащали луди пари — отбеляза комисарят.

— Ех, така е. Миналата година мина оттук един французин, собственик на известен парижки ресторант, който почти коленичи пред Танино, за да го заведе в Париж. Направо не беше истина, но той му каза, че е оттук и тук трябва да умре.

— Някой го е научил, разбира се, да готви така, не може да му е дар от природата.

— Вижте, допреди десет години Танино е бил дребен престъпник — кражбички, разпространение на наркотици. Влизал и излизал от затвора. Но една нощ му се явила Богородица.

— Шегувате ли се?

— Много внимавам да не го правя. Той разказва, че Богородица стиснала ръцете му между своите, погледнала го в очите и му казала, че от следващия ден щял да стане голям готвач.

— Не може да бъде!

— Не знаехте за тази случка с Богородица, но въпреки това пред лаврака използвахте точната дума: чудо. Виждам обаче, че не вярвате на свръхестествени явления, и затова ще сменя темата. Какво правите по тия места, комисарю?

Монталбано подскочи. Не беше казвал на никого тук какво работи.

— Видях по телевизията пресконференцията с вас за арестуването на онази жена, която убила съпруга си — обясни му Пинтакуда.

— Направете ми услуга, не казвайте на никого кой съм.

— Ама тук всички знаят кой сте, комисарю. Но тъй като са разбрали, че на вас не ви се нрави да бъдете разпознаван, се правят, че нямат никаква представа.

— А вие какво приятно занимание имате?

— Работех като преподавател по философия, ако да преподаваш философия може да се нарече приятно занимание.

— Не е ли?

— Изобщо. Децата се отегчават, нямат вече глави, за да се учат, както са мислели Хегел и Кант. Философията би трябвало да се замести с дисциплина, наречена, откъде да знам, „инструкции за употреба“. Тогава може би все още ще има смисъл.

— За употреба на какво?

— На живота, многоуважаеми. Знаете ли какво пише Бенедето Кроче в своите „Мемоари“? Казва, че от своите преживявания се е научил да приема живота за нещо сериозно, като проблем за разрешаване. Изглежда естествено, нали? Но не е така. Би трябвало философски да се обясни на младите значението например на лудешкото каране на тяхната кола срещу друга кола в събота вечер. И да им се каже философски, че това може да се избегне. Но ще имаме време да беседваме, казаха ми, че вие ще останете няколко дни.

— Да. Сам ли живеете?

— През петнайсетте дни, които прекарвам тук, сам-самичък. В Трапани обаче живея в голяма къща със съпругата си, четирите си дъщери, всичките омъжени, и осемте внуци, които, когато не съм в училище, стоят с мен през целия ден. Поне веднъж на всеки три месеца бягам тук, не им оставям нито адрес, нито телефон. Пречиствам се, като преминавам през водите на самотата. Това място за мен е като клиника, в която се обеззаразявам от прекалените чувства. Играете ли шах?

* * *

Следобеда на следващия ден, докато си лежеше в леглото и препрочиташе за двайсети път „Египетският съвет“ от Леонардо Шаша, му дойде наум, че е забравил да предупреди Валенте за онова подобие на пакт, който беше сключил с полковника. Казусът можеше да се окаже опасен за неговия колега от Мадзара, в случай че той продължеше с разследванията. Слезе на долния етаж, където беше телефонът.

— Валенте? Монталбано съм.

— Салво, къде, по дяволите, се изгуби? Търсих те в управлението и ми отговориха, че нямат информация за теб.

— Защо си ме търсил? Нещо ново ли има?

— Да. Тази сутрин ми се обади началникът на полицията, за да ми съобщи, че неочаквано моята молба за преместване е била приета. Пращат ме в Сестри.

Джулия, съпругата на Валенте, беше от Сестри и там живееха нейните родители. До този ден всеки път, когато заместник-началникът беше депозирал молба да бъде преместен в Лигурия, му бяха отговаряли отрицателно.

— Не ти ли казах, че от тази история ще се извлекат ползи? — припомни му Монталбано.

— Ти мислиш, че…?

— Разбира се. Махат те от пътя си, без да имаш мотив да протестираш. Напротив. Откога влиза в сила преместването ти?

— Незабавно.

— Виждаш ли? Ще дойда да те видя, преди да тръгнеш.

Лоенгрин Пера и другарчетата от енорийката бързо се бяха задвижили. Трябваше обаче да си изясни дали това беше добър, или лош знак. И поиска да направи решаващата проверка. Ако онези демонстрираха, че никак не се помайват, за да приключат играта, със сигурност бяха побързали да изпратят някакъв сигнал и на него. Италианската бюрокрация, която обикновено е твърде бавна, става светкавична, когато може да се прецака обикновеният гражданин, и знаейки тази всеизвестна истина, се обади на началника си:

— Монталбано! О, пресвети боже, къде се загубихте?

— Извинявам се, че не ви уведомих, но си взех няколко почивни дни.

— Разбирам. Ходихте да видите…

— Не. Търсили сте ме? Имате нужда от мен ли?

— Да, търсих ви, но нямам нужда от вас. Почивайте си. Спомняте ли си, че трябваше да ви предложа за повишение?

— Как да не си спомням!

— И така, тази сутрин ми се обади комендатор Рагуза от министерството. Той е мой добър приятел. Съобщи ми, че срещу вашето повишение… искам да кажа, изглежда, са възникнали някакви пречки, но не знам от какво естество. Рагуза не искаше или не можеше да ми каже нищо повече. Даде ми също така да разбера, че всяко настояване ще е безполезно и може би вредно. Аз, повярвайте ми, съм смаян и обиден.

— Аз не.

— Знам много добре! Дори сте доволен, не е ли така?

— Двойно доволен, господин началник.

— Двойно?

— Ще ви го обясня, но не по телефона.

Успокои се. Действаха в правилната посока.

* * *

На следващата сутрин Либорио Пинтакуда, с димяща чаша кафе в ръката, го събуди, когато навън все още беше тъмно:

— Чакам ви в лодката.

Беше го поканил за половин ден на скучен риболов и комисарят беше приел. Обу си дънки и риза с дълъг ръкав: в лодката с един безупречно облечен господин щеше да се стеснява по бански.

Да лови риба, за преподавателя се оказа същото като да се храни: не отвори уста, освен от време на време да изругае рибите, които не кълвяха.

Към девет сутринта, когато слънцето вече се беше вдигнало нависоко, Монталбано не можа повече да се въздържи:

— На път съм да загубя баща си — каза той.

— Моите съболезнования — отвърна му преподавателят, без да повдигне очи от кордата на въдицата.

На комисаря тези думи му се сториха неуместни и фалшиви.

— Все още не е умрял, но е на смъртно легло — уточни той.

— Няма никаква разлика. За вас баща ви е умрял точно в момента, в който сте разбрали, че умира. Останалото е, как да кажа, телесна формалност. Нищо повече. С него ли живеете?

— Не, в друго населено място.

— Сам?

— Да. Но не намирам сили да отида да го видя в това състояние, преди да си отиде. Не мога да го направя. Самата идея ме плаши. Никога няма да ми стигне куражът да стъпя в болницата, където е настанен.

Възрастният човек не каза нищо, ограничи се само в поставянето на нова стръв, защото рибите я бяха изяли с големи благодарности. След това се реши да заговори:

— Знаете ли, случи ми се да следя едно ваше разследване, онова, което беше наречено „Теракотеното куче“. По този повод изоставихте следствието за трафика на оръжия, за да се заемете решително и с много ентусиазъм с престъпление, което се е случило преди петдесет години и чието разрешение нямаше да има никакъв практически ефект. Знаете ли защо го направихте?

— От любопитство? — осмели се да каже Монталбано.

— Не, скъпи мой. Това, което направихте, беше много изискан и умен начин да продължите да практикувате неприятния си занаят, бягайки така от еднообразието на всекидневието. Очевидно това всекидневно еднообразие в определен момент започва много да ви тежи. И вие бягате от него. Както правя аз, когато се скривам тук. Но веднага щом се върна вкъщи, губя на мига половината от ползата от това бягство. Реален факт е, че баща ви умира, но вие отказвате да го потвърдите, установявайки го лично. Правите като децата, които, затваряйки очи, си мислят, че са премахнали света. — На това място преподавателят Либорио Пинтакуда погледна комисаря право в очите: — Кога ще решите да пораснете, Монталбано?