Андреа Камилери
Крадецът на закуски (16) (Комисарят Монталбано се вбесява)

16

Кабинетът на Монталбано се намираше на противоположната страна на входа на полицейското управление и въпреки това комисарят чу крясъците, които започнаха да се разнасят, когато пристигна колата на Фацио с вдовицата Лапекора в нея. Журналистите и фотографите бяха един файтон хора, но към тях, изглежда, се бяха присламчили десетки безделници и любопитни нахалници.

— Госпожо, защо са ви арестували?

— Погледнете насам, госпожо!

— Направете път! Направете път!

След това настъпи относително спокойствие и на вратата му се почука. Беше Фацио.

— Как мина?

— Не оказа голяма съпротива. Разбунтува се, когато видя журналистите.

— А синът й?

— На гробищата имаше някакъв мъж до нея и всички му изказваха съболезнованията си. Стори ми се, че е синът й. Но когато казах на вдовицата, че трябва да дойде с нас, той й обърна гръб и се отдалечи. Затова не може да е бил синът й.

— А всъщност е бил той, Фацио. С твърде нежна душа, за да присъства на ареста на майка си. Ужасен е от идеята, че трябва да плаща съдебните разноски. Покани госпожата да влезе.

— Като крадла! Като крадла се отнасяте с мен! — избухна вдовицата веднага щом се изправи пред комисаря.

Физиономията на Монталбано стана навъсена.

— Отнесли сте се зле с госпожата?!

Като в сценарий Фацио се престори, че е смутен.

— С оглед на това, че ставаше дума за арест…

— Кой изобщо ви е говорил за арест? Заповядайте, госпожо, моля ви за извинение заради неприятното недоразумение. Ще ви отнема само няколко минути, времето, което е необходимо, за да се протоколират някои ваши отговори. След това се връщате вкъщи и всичко приключва.

Фацио седна пред пишещата машина, а Монталбано се разположи зад бюрото си. Вдовицата, изглежда, малко се беше поуспокоила, но комисарят виждаше как сухожилията й подскачат под кожата като бълхите по някое бездомно куче.

— Госпожо, поправете ме, ако греша. Казахте ми, спомняте ли си, че сутринта, когато е убит вашият съпруг, сте станали от леглото, отишли сте в банята, облекли сте се, взели сте си чантата от трапезарията и сте излезли? Правилно ли го казах?

— Много правилно.

— Не сте забелязали нищо неестествено в дома си?

— Какво трябваше да забележа?

— Например че вратата на кабинета, противно на обичайното, е била затворена.

Беше се опитал да отгатне и успя. Лицето на госпожата, както беше почервеняло, пребледня. Но гласът й остана твърд.

— Струва ми се, че беше отворена, съпругът ми никога не я затваряше.

— Е, не, госпожо. Когато влязох с вас в дома ви на връщане от Фиака, вратата беше затворена. Аз бях този, който я отвори отново.

— Какво значение има дали е била отворена, или затворена?

— Имате право, това е маловажна подробност.

Вдовицата не успя да удържи дългата си въздишка.

— Госпожо, сутринта, когато е убит вашият съпруг, вие сте отпътували за Фиака, за да навестите болната си сестра. Така ли е?

— Така беше.

— Но сте забравили нещо. Затова на кръстопътя при Канатело сте слезли от автобуса и сте изчакали този, който е идвал в обратната посока, за да се върнете във Вигата. Какво бяхте забравили?

Вдовицата се засмя; разбира се, че се беше подготвила за този отговор.

— Онази сутрин не съм слизала в Канатело.

— Госпожо, разполагам със свидетелските показания на двамата шофьори.

— Имат право. Само че това не се случи онази сутрин, а две сутрини преди това. Шофьорите са объркали дните.

Беше хитра и бърза. Тогава се налагаше да прибегне до клопката.

Отвори чекмеджето на бюрото си и извади оттам кухненския нож в плика от целофан.

— Това, госпожо, е ножът, с който е убит съпругът ви. Само с един удар в гърба.

Вдовицата не промени изражението си, нито каза нещо.

— Този нож виждали ли сте го някога?

— Ножове като този може да се видят често.

Комисарят бавно пъхна отново ръката си в чекмеджето и извади от него друг целофанов плик, в който имаше чашка.

— Тази позната ли ви е?

— Вие ли сте я взели? Принудихте ме да обърна къщата наопаки, за да я търся!

— Значи, е ваша. Официално я разпознавате.

— Разбира се. И какво ще правите с тази чашка?

— Трябва ми, за да ви изпратя в затвора.

Сред всичките възможни реакции вдовицата избра тази, която по някакъв начин предизвика възхищението на комисаря. Госпожата обърна главата си към Фацио и го попита любезно, сякаш беше на посещение от учтивост:

— Тоя полудя ли?

Фацио с цялата си искреност би искал да й отговори, че според него комисарят е луд по рождение, но не каза нищо, а погледна през прозореца.

— Сега ще ви разкажа как са се развили нещата — каза Монталбано. — И така, онази сутрин будилникът е звъннал, вие сте станали и сте отишли в банята. Но за да стигнете до нея, е трябвало да минете покрай вратата на кабинета и сте видели, че е затворена. В този момент не сте отдали значение на това, но после сте се замислили. И когато сте излезли от банята, сте я отворили. Не вярвам обаче да сте влезли вътре. Останали сте за момент на прага, затворили сте отново вратата, отишли сте в кухнята, взели сте ножа, сложили сте го в чантата си, излезли сте, хванали сте автобуса, слезли сте в Канатело, качили сте се на другия автобус обратно за Вигата, върнали сте се вкъщи, отворили сте вратата, видели сте съпруга си готов да излиза, спорили сте, съпругът ви е отворил вратата на асансьора, който е бил на етажа, тъй като вие току-що сте го били използвали, последвали сте го, намушкали сте го с ножа, съпругът ви се е обърнал наполовина и е паднал на земята, натиснали сте бутона на асансьора, за да тръгне, слезли сте на партера и сте излезли през входната врата. Никой не ви е видял. Имали сте невероятен късмет.

— И защо е трябвало да го правя? — попита го спокойно госпожата. И добави с невероятна ирония, неприсъща както за мястото, така и за момента: — Само защото съпругът ми е затворил вратата на кабинета си ли?

Монталбано, както си седеше, й се поклони наполовина с възхищение.

— Не, госпожо, заради това, което е имало зад тази затворена врата.

— И какво е имало?

— Карима. Любовницата на вашия съпруг.

— Ама след като вие самият току-що казахте, че не съм влизала в тази стая?

— Не е имало нужда да влизате, защото в носа ви е ударила вълната от парфюм, същия, който Карима обилно е използвала. Казва се Volupte. Силен и траен аромат. Вероятно сте го усещали понякога върху пропити с него дрехи на вашия съпруг. Все още се усещаше, но по-леко, разбира се, когато вечерта влязох в кабинета, след като вие се бяхте върнали.

Вдовицата Лапекора замълча, прехвърляйки наум думите на комисаря.

— Ще задоволите ли любопитството ми? — попита го след това.

— Цялото, без никакъв проблем.

— Защо тогава според вас не съм влязла в кабинета и най-напред не съм убила въпросната жена?

— Защото имате мозък, прецизен като швейцарски часовник и бърз като компютър. Щом Карима е видяла, че вратата се отваря, е била нащрек, готова да реагира. Съпругът ви, чувайки виковете, е щял да ви обезоръжи с помощта на Карима. Докато, престорвайки се, че нищо не се е случило, малко по-късно сте могли да го изненадате.

— Какво е вашето обяснение за това, че е убит само моят съпруг?

— Когато сте се върнали, Карима вече не е била там.

— Извинете ме, но тъй като не сте присъствали там, кой ви разказа тази хубава история?

— Вашите отпечатъци върху чашката и ножа.

— Върху ножа — не! — подскочи госпожата.

— Защо върху ножа не?

Госпожата си хапеше устните.

— Чашката е моя, но ножът — не.

— И ножът също е ваш, върху него има ваш отпечатък. При това много ясен.

— Не може да бъде!

Фацио не сваляше очи от своя началник, знаеше, че върху ножа няма никакви отпечатъци, това беше най-деликатният момент от клопката.

— Сигурна сте, че няма отпечатъци, защото сте намушкали съпруга си, носейки все още ръкавиците, които сте си сложили, когато сте се наконтили преди пътуването. Но, вижте, госпожо, снетият отпечатък не е от онази сутрин, а от предишния ден, когато, след като сте използвали ножа, за да почистите рибата, сте го измили и сте го сложили в кухненското чекмедже. В действителност отпечатъкът не е върху дръжката, а върху острието — там, където свършва самата дръжка. Сега ще отидете оттатък с Фацио, за да ви снемат отпечатъците и да ги сравним.

— Беше нещастник — каза госпожа Лапекора — и си заслужаваше смъртта, която го застигна. Довел в дома ми курвата, за да се забавлява в моето легло цял ден, докато съм навън.

— Казвате, че сте реагирали по този начин от ревност?

— А защо не?

— Но нали вече бяхте получили трите анонимни писма? Можели сте да ги изненадате, докато са били в офиса на „Салита Гранет“.

— Аз не правя такива неща. Кръвта се качи в главата ми, когато разбрах, че е довел курвата в дома ми.

— Госпожо, смятам, че кръвта ви се е качила в главата няколко дни преди това.

— И кога?

— Когато сте открили, че съпругът ви е изтеглил голяма сума от банковата си сметка.

И този път комисарят блъфираше. Но се получи добре.

— Двеста милиона лири — каза с яд и отчаяние вдовицата. — Двеста милиона лири за тази твърде голяма курва!

Ето откъде идваха част от парите в спестовната книжка на приносител.

— Ако не направех нещо, за да го спра, онзи беше способен да пропилее офиса, къщата и банковата си сметка!

— Искате ли да протоколираме, госпожо? Но преди това ми съобщете още нещо: какво каза съпругът ви, когато ви видя да се появявате?

— Каза ми: „Махай се от главата ми, трябва да отида в офиса!“. Може би е имал някакви пререкания с кучката, тя си е тръгнала и той се беше затичал подире й.

* * *

— Господин началник? Монталбано съм. Уведомявам ви, че точно в този момент успях да накарам госпожа Лапекора да направи самопризнания за убийството на съпруга си.

— Поздравления. Защо го е направила?

— Интерес, който иска да прикрие с ревност. Трябва да ви помоля за услуга. Мога ли да свикам кратка пресконференция?

Отговор не последва.

— Господин началник? Попитах ви мога ли да…

— Чух много добре, Монталбано. Но онемях от учудване. Вие искате да свикате пресконференция? Не мога да повярвам!

— Въпреки това е така.

— Добре, направете го. По-късно обаче трябва да ми обясните какво се крие зад всичко това.

* * *

— Потвърждавате ли, че госпожа Лапекора от доста време е знаела за връзката на съпруга си с Карима? — попита зетят на Галуцо в ролята си на кореспондент на „Телевигата“.

— Да. Чрез трите анонимни писма, които съпругът й е бил изпратил.

Не можаха да го разберат веднага.

— Вие казвате, че господин Лапекора се е саморазобличил? — попита го смаяно журналистът.

— Да. Защото Карима започнала да го изнудва. Надявал се на реакцията на съпругата си, за да се освободи от ситуацията, в която бил попаднал. Госпожата обаче не се е намесила. Нито дори синът му.

— Извинете, но защо не се е обърнал към закона?

— Защото е мислел, че ще предизвика голям скандал. Докато с помощта на съпругата си се е надявал, че всичко ще си остане, как да кажа, вътре в семейството.

— Къде е сега тази Карима?

— Не знаем. Избягала е със сина си, който е малко дете. Дори една нейна приятелка, разтревожена за изчезването на двамата, майка и син, е помолила „Свободна мрежа“ да покаже в ефир тяхна снимка. Но до ден-днешен никой не се е обадил.

Благодариха му и се разотидоха. Монталбано се усмихна доволно. Първият пъзел беше нареден перфектно, точно според установената схема. Фахрид, Ахмед и самата Айша бяха останали извън нея. С тях, използвайки ги добре, изображението на пъзела щеше да се окаже твърде различно.

* * *

Беше подранил за срещата си с Валенте, затова се отби в ресторанта, в който вече беше хапнал миналия път. Излапа порция пържени миди, панирани в галета, обилна порция спагети с миди без доматен сос и калкан на фурна с риган и карамелизиран лимон. Завърши със суфле от натурален шоколад с портокалов мус. Накрая стана, отиде в кухнята и стисна развълнувано ръката на готвача, без да каже нито дума. В колата на път за кабинета на Валенте пя с пълно гърло. „Гледай как се клатя, гледай как се клатя от този туист…“

* * *

Валенте настани Монталбано в съседната на неговата стая.

— Това сме го правили и друг път — каза той. — Ще оставим вратата полуотворена, а ти с това огледалце, като си го нагласиш, гледай какво се случва в моя кабинет, ако не ти е достатъчно само да слушаш.

— Бъди внимателен, Валенте, защото е въпрос на секунди.

— Остави това на нас.

* * *

Комендатор Спадача влезе в кабинета на Валенте и веднага му пролича, че е изнервен.

— Извинете ме, господин Валенте, но не разбирам. Можехте вие да дойдете в префектурата, за да ми спестите времето. Знаете ли колко много работа имам?

— Извинете ме, комендаторе — каза с отблъскваща смиреност Валенте. — Имате пълно право. Веднага ще се намери лек за този проблем, няма да ви задържа повече от пет минути. Само едно просто уточнение.

— Питайте.

— Миналия път ми казахте, че префектът е бил подтикнат по някакъв начин…

Комендаторът вдигна повелително ръка и Валенте изведнъж замлъкна.

— Ако съм казал така, съм сбъркал. Негово Превъзходителство не е в течение. Освен това се отнасяше за някаква глупост, каквито се случват по сто на ден. От министерството в Рим се свързаха с мен, за да не безпокоят Негово Превъзходителство с подобни щуротии.

Беше ясно, че след обаждането на фалшивия журналист от „Кориере дела сера“, префектът беше поискал обяснения от шефа на своя кабинет. Разговорът им трябва да е бил доста динамичен, след като ехото му продължаваше да отеква в силните думи, които комендаторът употребяваше.

— Продължавайте — подтикна го Спадача.

Валенте разпери ръце и сякаш ореол се изписа над главата му:

— Приключих — каза той.

Спадача се удиви, огледа се наоколо, все едно искаше да прецени обстановката, която го заобикаляше.

— Казвате ми, че нямате други въпроси към мен?

— Точно така.

Ударът, който Спадача нанесе на бюрото, беше толкова силен, че дори Монталбано подскочи в съседната стая.

— Това е подигравка и ще трябва да ми дадете обяснения каква е причината за нея! — излезе вбесен.

Монталбано се затича към прозореца с опънати нерви. Видя комендаторът да излиза бързешком през входа, запътвайки се към колата си, чийто шофьор излезе от нея, за да му отвори вратата. Точно в този момент от една полицейска кола, която току-що беше пристигнала, слезе Анджело Престия, хванат веднага под ръка от полицая. Спадача и капитанът на риболовния кораб се озоваха почти лице в лице. Не си казаха нищо, всеки от тях продължи по пътя си.

Изцвилването от радост, което Монталбано надаваше от време на време, когато нещата му поемаха в правилната посока, ужаси Валенте и той се втурна в съседната стая.

— Какво те прихваща?

— Успяхме! — каза Монталбано.

— Седнете тук — чуха да казва полицаят.

Престия беше въведен в кабинета.

Валенте и Монталбано останаха там, където бяха, запалиха си цигари и ги изпушиха, без дума да си продумат, докато в това време капитанът на „Сантопадре“ се печеше на бавен огън.

* * *

Влязоха като буреносни облаци, с лица на изпълнени с горчивина хора. Валенте отиде и седна зад бюрото си, а Монталбано си взе стол и се настани до него.

— Кога ще свърши тази досада? — нападна ги капитанът и не разбра, че с агресивното си поведение разкри на Валенте и Монталбано какви мисли има в главата си; явно беше убеден, че комендатор Спадача е дошъл да потвърди истината в неговите думи. Чувстваше се спокоен, можеше дори да се прави на възмутен.

Върху бюрото лежеше обемиста папка, на която с големи букви беше написано името на Анджело Престия. Обемиста, защото беше препълнена със стари документи и досиета, но това капитанът не знаеше. Валенте я отвори и взе визитната картичка на Спадача.

— Тази ти ни я даде, потвърждаваш ли го?

Преминаването от „вие“ от миналия път към типичното за ченгетата говорене на „ти“ обезпокои Престия.

— Разбира се, че го потвърждавам. Даде ми я комендаторът, като ми каза, че ако имам някакви проблеми след пътуването с тунизиеца, мога да се обърна към него. И аз го направих.

— Грешка — каза хладно, безразлично и без никакво раздразнение Монталбано.

— Но щом ми е казал така!

— Разбира се, че ти е казал така, но вместо да се обърнеш към него веднага щом си усетил, че мирише на изгоряло, даде на нас визитната картичка. И така създаде неприятности на този джентълмен.

— Неприятности? Какви неприятности?

— Да бъде замесен в предумишлено убийство, не ти ли се струва голяма и хубава неприятност?

Престия онемя.

— Моят колега Монталбано — намеси се Валенте — ти обяснява защо така се развиха нещата.

— И как са се развили?

— Развили са се така, че ако се беше обърнал директно към Спадача, без да ни даваш визитната му картичка, той щеше да се опита да сложи всичко в ред, без да казва на никого — така, под тезгяха. Ти обаче, давайки ни визитната му картичка, намеси закона. Затова на Спадача не му остана друга алтернатива, освен да отрича всичко.

— Какво?!

— Да, господине. Спадача никога не те е виждал, нито е чувал да се споменава за теб. Направи изявление, което се намира в папката с документите.

— Ама че кучи син! — каза Престия и попита: — Как тогава обясни факта, че разполагам с неговата визитна картичка?

Монталбано избухна в бурен смях.

— И затова също ти скрои шапката — каза му той. — Донесе ни ксерокопие на документа, с който преди десетина дни е известил в дирекцията на полицията в Трапани, че са му откраднали портфейла, а в него сред другите неща е имало и четири-пет, не си спомня добре, визитни картички.

— Направо те бутна в морето — каза Валенте.

— И водата е доста дълбока — добави Монталбано.

— Колко време ще успееш да се задържиш на повърхността? — преувеличи Валенте.

Под мишниците на Престия се очертаха огромни потни петна. Кабинетът се изпълни с неприятната миризма на мускус и чесън, чийто цвят Монталбано определи като гнило зелено. Престия се хвана за главата и промърмори:

— Натопиха ме! — Продължи да стои известно време в тази поза, след това явно се реши и каза: — Може ли да се видя с адвокат?

— Адвокат?! — каза твърде смаян Валенте.

— Защо искаш адвокат? — попита на свой ред Монталбано.

— Стори ми се, че…

— Сторило ти се е, че какво?

— Че ще те арестуваме ли?

Дуото функционираше до съвършенство.

— Няма ли да ме арестувате?

— Нищо подобно.

— Можеш да си вървиш, ако искаш.

На Престия му трябваха пет минути, за да се реши да отлепи задника си от стола, и след това буквално избяга.

* * *

— Сега какво ще стане? — попита го Валенте, който знаеше, че е предизвикал суматохата.

— Престия ще отиде да досажда на Спадача. Сега те са на ход.

Изражението на Валенте беше разтревожено.

— Какво ти е?

— Не знам… не съм убеден. Боя се да не накарат Престия да замълчи завинаги. Тогава отговорността ще е изцяло наша.

— Престия вече е излязъл много на преден план. Ако го премахнат, ще е все едно да се подпишат под цялата операция. Не, убеден съм, че ще го накарат да замълчи, но плащайки му щедро.

— Ще ми обясниш ли нещо?

— Разбира се.

— Защо се забъркваш в тази история?

— А ти защо ме следваш?

— Първата причина е, защото съм ченге като теб, а втората е, че се забавлявам.

— Веднага ще ти отвърна: моята първа причина съвпада с твоята. Втората е, че го правя с цел печалба.

— И какво си мислиш, че ще спечелиш?

— Печалбата е ясно оформена в главата ми. Искаш ли да се обзаложим, че ти също ще спечелиш нещо от това?

* * *

Решен да не се поддава на изкушението, профуча със сто и двайсет километра покрай ресторанта, в който на обяд се беше натъпкал до козирката. След половин километър обаче внезапно промени намерението си и натисна спирачките, предизвиквайки шофьора на колата след него яростно да натисне клаксона. Човекът на волана, докато го изпреварваше, го погледна ядосано и му показа знак, че е рогоносец. Монталбано направи обратен завой, който беше абсолютно забранен в тази отсечка, отиде право в кухнята и попита готвача, без дори да го поздрави:

— Вие как готвите скалните барбуни?