Андреа Камилери
Крадецът на закуски (1) (Комисарят Монталбано се вбесява)

1

Събуди се в лошо настроение, а от изпотяването по време на неспокойния му сън заради килото и половина „сардини като птички коприварче“^[1], с които предната вечер се натъпка, чаршафите се бяха увили плътно около тялото му и му се стори, че се е превърнал в мумия. Надигна се, отиде в кухнята, отвори хладилника и изсипа в гърлото си половин бутилка леденостудена вода. Докато пиеше, погледна навън през отворения прозорец. Светлината на утрото обещаваше хубав ден, морето беше гладко като тепсия, а небето ясно и безоблачно. Монталбано, който се влияеше от това какво ще е времето, се почувства ободрен и в добро настроение, в което щеше да бъде през следващите часове. Все още беше твърде рано, затова отново си легна и се приготви за още два часа сън, издърпвайки чаршафа над главата си. Помисли си, както правеше винаги, преди да заспи, за Ливия в леглото й в Бокадасе, Генуа: тя беше вдъхновяващото присъствие във всяко негово пътуване, дълго или кратко, в „света на сънищата“, както се казваше в едно стихотворение на Дилън Томас^[2], което много му беше харесало.

Пътешествието му беше току-що започнало, но го прекъсна звънът на телефона. Стори му се, че този звук го прониза като свредел през едното ухо, за да излезе от другото, пробивайки мозъка му.

— Ало!

— С кого говоря?

— Първо ми кажи ти кой си.

— Катарела съм.

— Какво има?

— Извинете ме, но не познах гласа ви, комисерийо. Вероятно спите.

— Вероятно — да, в пет сутринта! Ще ми кажеш ли какво се е случило, без да продължаваш да ми танцуваш по нервите?

— Има убит в Мадзара дел Вало.

— Какво ме засяга това? Аз съм във Вигата.

— Ама вижте, комисерийо, умрелият…

Остави слушалката и изключи телефона. Преди да затвори очи, си каза, че може би го е търсил приятелят му Валенте, заместник-началник на полицията в Мадзара. Щеше да му се обади по-късно от кабинета си.

* * *

Капакът на прозореца се тресна с всичка сила в стената и Монталбано се изправи внезапно в средата на леглото с опулени от уплаха очи, убеден в просъницата, в която все още се намираше, че някой го простреля. За миг времето се беше променило, студеният и влажен вятър надигаше в морето вълни от жълта пяна, а цялото небе се беше покрило с облаци, които предвещаваха дъжд.

Стана, като проклинаше всички светци, отиде в банята, пусна душа и се насапуниса. Изведнъж водата спря. Във Вигата, а следователно и в Маринела, където живееше, вода имаше кажи-речи на всеки три дни. И тъй като никой не знаеше дали ще я пуснат на следващия ден, или следващата седмица, Монталбано беше взел мерки, като си беше поръчал да му инсталират на покрива цистерни с голяма вместимост, но явно този път водата не беше пускана повече от осем дни, а те му позволяваха само толкова време да може да се наслаждава на водната си независимост. Изтича в кухнята, сложи една тенджера под крана на чешмата, за да събере тънката струйка, която все още се процеждаше през него, като направи същото и с мивката в банята. С малкото събрана вода успя да отмие сапуна от себе си, но цялата тази суматоха, разбира се, не подобри настроението му.

Докато шофираше към Вигата, ругаейки всички шофьори, които според него с правилника за движение само си бършеха задниците, си спомни за обаждането на Катарела и за начина, по който той го беше изтълкувал. Той обаче никак не беше достоверен, защото ако Валенте имаше нужда от него за някакво убийство в Мадзара, щеше да го потърси вкъщи, дори и в пет сутринта, а не в полицейското управление. Въпросното тълкуване беше направил, за да изчисти съвестта си и да може да си поспи спокойно още два часа.

* * *

— Няма никой! — съобщи му Катарела веднага щом го видя, изправяйки се уважително на крака от стола в телефонната централа.

С Фацио бяха решили да го държат там, където, дори и да ги уведомяваше за безумни и невероятни обаждания, със сигурност щеше да направи по-малко бели, отколкото на което и да е друго място.

— Какво е днес, празник ли?

— Не, господине, комисерийо, не е празничен ден, но всички са на пристанището заради онзи, умрелия в Мадзара, за когото…, за когото ви се обадих, ако си спомняте, в часовете на тази ранна сутрин.

— Но ако мъртвият е в Мадзара, какво правят на пристанището?

— Не, господине, комисерийо, умрелият е тук.

— Но ако умрелият е тук, пресвети боже, защо ми казваш, че е умрял в Мадзара?

— Защото умрелият е от Мадзара, той там е работил.

— Катаре, разсъждавайки, така да се каже, както ти го правиш, ако убият тук, във Вигата, някой турист от Бергамо, ти какво ще ми кажеш? Че има умрял в Бергамо ли?

— Комисерийо, въпросът е, че… че този умрял е приходящ умрял. И така, той… него са го застреляли, докато той се намирал на палубата на един риболовен кораб от Мадзара.

— И кой го е застрелял?

— Тунизийците, комисерийо.

Обезсърчен, Монталбано се отказа да чуе останалата информация.

— Може би господин Ауджело е отишъл на пристанището?

— Да, господине.

Неговият заместник, Мими Ауджело, щеше да е много щастлив, ако той изобщо не се мерне на пристанището.

— Слушай, Катаре, аз трябва да напиша рапорта. Който и да ме търси — няма ме!

* * *

— Ало, комисерийо! Би трябвало да е госпожица Ливия, която е на тилифона от Генуа. Какво да правя, комисерийо? Да ви я прехвърля или не?

— Прехвърли ми я.

— Тъй като казахте преди по-малко от десет минути, че ви няма за никого…

— Катаре, казах ти да ми я прехвърлиш.

— Ало, Ливия? Здравей.

— Здравей — друг път! Цяла сутрин се опитвам да се свържа с теб. В дома ти телефонът дава свободно, но никой не го вдига.

— А, така ли? Забравих да го включа. Виж, направо ще си умреш от смях, но тази сутрин в пет часа ми се обадиха, че…

— Нямам никакво желание да се смея. Опитах в седем и половина, в осем и четвърт, след това опитах отново в…

— Ливия, обясних ти вече, че бях забравил…

— За мен. Просто беше забравил за мен. Вчера те предупредих, че ще се обадя към седем и половина, за да решим дали…

— Ливия, предупреждавам те, че тук вали и духа вятър.

— И какво от това?

— Знаеш, че при такова време настроението ми се влошава. Не бих искал дума по дума…

— Разбрах. Няма да ти се обаждам повече. Ти ми се обади, ако желаеш.

* * *

— Монталбано? Как си? Господин Ауджело ми съобщи всичко. Това, разбира се, е случай, който ще има международен отзвук. Не мислите ли?

Почувства се хванат натясно, не разбираше за какво му говори началникът на областната дирекция на полицията. Избра пътя на неопределеното потвърждение.

— Ех, така е, така е. Международен отзвук.

— И така, разпоредих господин Ауджело да говори с префекта^[3]. Този казус, как да кажа, излиза извън нашата компетенция.

— Така е.

— Монталбано, добре ли се чувствате?

— Много добре. Защо?

— Не, нищо, но ми се стори, че…

— Леко главоболие, това е всичко.

— Днес какъв ден е?

— Четвъртък, господин началник.

— Слушайте, в събота искате ли да дойдете на вечеря у нас? Съпругата ми ще приготви спагети с отделяния от жлезите на сепията черен секрет. Да си оближеш пръстите.

Паста с чернилка от сепия.

С настроението, в което беше в този момент, би могъл да подправи сто кила спагети. Международен отзвук!?

* * *

Фацио нахлу като развилняло се прасе.

— Някой ще бъде ли така любезен да ми каже какво, по дяволите, се случва?

— Комисарю, не си го изкарвайте на мен само защото отвън духа вятър. Рано тази сутрин, преди да съобщя на господин Ауджело, аз лично казах да ви се обадят най-напред на вас.

— Кой, Катарела ли? Ако караш Катарела да ми се обади за нещо важно, означава, че си голям смръдльо. Знаеш много добре, че от този нищо не може да се разбере. Какво е станало?

— Моторен риболовен кораб от Мадзара, който, доколкото твърди капитанът му, ловял риба в международни води, е бил нападнат от катер на тунизийската брегова охрана, който е изстрелял по него цял картечен откос. Риболовният кораб е дал координатите си на катера „Светкавица“ от нашата бреговата охрана и е успял да избяга.

— Браво — каза Монталбано.

— На кого? — попита Фацио.

— На капитана на риболовния кораб, който, вместо да се предаде, е събрал кураж да избяга. И след това?

— Картечният откос е убил човек от екипажа.

— От Мадзара?

— Да и не.

— Искаш ли да ми обясниш?

— Някакъв тунизиец. Казват, че е работил с редовни документи. Почти всички екипажи са смесени. Първо, защото те са добри работници, и второ, ако ги спрат, те знаят как да говорят с онези.

— Ти вярваш ли, че моторният риболовен кораб е ловил риба в международни води?

— Аз? Да не би да ви изглеждам като глупак?

* * *

— Ало, комисар Монталбано? Марнити се обажда, от пристанищните власти.

— Кажете, господин майор.

— Безпокоя ви заради онази неприятна случка с убития тунизиец на риболовния кораб от Мадзара. Разпитвам капитана, за да установя с точност къде са се намирали в момента на нападението и каква е хронологията на събитията. След това той ще мине през вашия кабинет.

— Защо? Нали вече е бил разпитан от моя заместник?

— Да.

— Тогава няма никаква нужда да идва тук. Благодаря ви за любезността.

Искаха насила да го въвлекат в тази история.

* * *

Вратата се отвори с такъв трясък, че комисарят подскочи на стола си. Появи се силно превъзбуденият Катарела.

— Моля за опрощение на удара, но изпуснах вратата.

— Ако още веднъж влезеш по този начин, ще те застрелям. Какво има?

— Има, че тилифонираха току-що, че някакъв се намира вътре в някакъв асансьор.

Мастилницата от изящно обработен бронз не улучи Катарела в челото, но звукът при сблъсъка й с дървената врата прозвуча като канонада. Катарела се преви и се опита да предпази главата си с ръце. Монталбано започна да рита по бюрото си. В стаята се втурна Фацио с ръка върху отворения кобур.

— Какво става? Какво се случва?

— Накарай този лайнар да ти обясни каква е тази история с някакъв си затворен в асансьор. Да се обърнат към пожарникарите. Но го отведи оттатък, не искам да слушам как говори.

Фацио се върна повторно.

— Някакъв човек, който е убит в асансьора — каза набързо по същество, за да избегне още едно хвърляне на мастилницата.

* * *

— Джузепе Козентино, частен охранител — представи се мъжът, който стоеше близо до отворената врата на асансьора. — Аз намерих горкия господин Лапекора.

— Как така няма нито един любопитен зяпач? — удиви се Фацио.

— Изпратих всички по домовете им. Всички тук ми се подчиняват. Живея на шестия етаж — каза гордо охранителят, оправяйки сакото на униформата си.

Монталбано се запита какво ли щеше да стане с властта на Джузепе Козентино, ако живееше в сутерена.

* * *

Покойният господин Лапекора лежеше на пода в асансьора с опрян в долната част на стената гръб. Близо до дясната му ръка имаше бутилка бяло вино „Корво“, все още запечатана със станиола отгоре. А до лявата му ръка — светлосива шапка. Мъртвият господин Лапекора, облечен безупречно, включително с вратовръзка, беше изискан шейсетгодишен мъж с отворени очи и смаян поглед — може би заради факта че се беше напикал. Монталбано се наведе и с върха на пръста си докосна тъмното петно между краката на умрелия, но не беше урина, а кръв. Асансьорът беше от онези, вмъкнатите в ниша, които се движеха до стената, и затова се оказваше невъзможно да се види гърбът на мъртвия, за да се разбере дали го бяха убили с острие, или с огнестрелно оръжие. Пое си дълбоко въздух, но не усети миризма на барут — може би беше изчезнала.

Трябваше да предупреди съдебния лекар.

— Според теб доктор Паскуано дали все още е на пристанището, или се е върнал в Монтелуза? — попита той Фацио.

— Трябва все още да е на пристанището.

— Отиди да го извикаш. И ако са там Якомуци и групата на криминолозите, кажи им да дойдат и те, ако е възможно.

Фацио излезе на бегом. Монталбано се завъртя към частния охранител, който, подозирайки, че ще се обърнат с въпрос към него, застана уважително в поза „мирно“.

— Свободно — каза уморено Монталбано.

Комисарят разбра от него, че сградата е на шест етажа, че на всеки етаж има по три апартамента и всичките са обитаеми.

— Аз живея на шестия етаж, който е последен — държеше да повтори Джузепе Козентино.

— Господин Лапекора беше ли женен?

— Да, господине. За Антониета Палмизано.

— И вдовицата също ли я изпратихте вкъщи?

— Не, господине. Вдовицата все още не знае, че е вдовица. Тази сутрин рано тя отпътува, за да навести сестра си във Фиака, тъй като тази нейна сестра не е много добре със здравето. Взе автобуса в шест и половина.

— Извинете, но вие откъде знаете всичките тези неща?

Шестият етаж може би му даваше и това могъщество — всички да са длъжни да му се отчитат за това, което правят и защо го правят.

— Защото госпожа Палмизано-Лапекора — обясни частният охранител — го каза вчера вечерта на моята съпруга, тъй като двете жени си общуват.

— Имат ли деца?

— Един син. Лекар е. Но живее далече от Вигата.

— Лапекора какъв занаят упражняваше?

— Търговец. Има офис на „Салита Гранет“ номер двайсет и осем. Но през последните години ходеше само три пъти в седмицата в него — в понеделник, сряда и петък, тъй като му беше минал меракът да работи. Беше понатрупал някоя пара настрана и не зависеше от никого.

— Вие сте златна мина, господин Козентино.

Частният охранител застана отново в поза „мирно“.

В този момент дойде някаква жена, около петдесетгодишна, краката й изглеждаха като дънери. Беше се натоварила с препълнени найлонови торби.

— Направих си пазара! — обяви тя, поглеждайки свирепо комисаря и частния охранител.

— Радвам се за вас — каза Монталбано.

— Но аз не, ясно ли е? Защото сега трябва да се качвам по стълбите до шестия етаж. Кога ще откарате мъртвеца? — И след като още веднъж изпепели с поглед двамата мъже, започна уморителното си изкачване. Издишаше през ноздрите си като побеснял бик.

— Тази жена е ужасна, господин комисарю. Казва се Гаетана Пина. Живее в съседния до моя апартамент и не минава ден, без да подхване някоя кавга със съпругата ми, която, тъй като е истинска дама, не й обръща внимание, но тогава онази започва да вдига още по-голяма врява, и то най-вече когато трябва да си наваксам съня, пропуснат по време на работа.

* * *

Дръжката на ножа, която стърчеше между плешките на господин Лапекора, беше износена, едно твърде често срещано домакинско пособие.

— Според вас кога са го убили? — попита комисарят доктор Паскуано.

— Приблизително между седем и осем тази сутрин, но впоследствие ще бъда по-точен.

Пристигна Якомуци с хората си от криминологията и започнаха да правят обстоен оглед на мястото.

Монталбано излезе през входната врата, навън духаше вятър, но небето въпреки това си оставаше покрито с облаци. Улицата беше много къса, само с два магазина един срещу друг. От лявата страна беше магазинчето за плодове и зеленчуци, зад тезгяха му седеше много мършав мъж, а едно от дебелите стъкла на очилата му беше пукнато.

— Добър ден, аз съм комисар Монталбано. Тази сутрин случайно да сте видели господин Лапекора да влиза или да излиза през входната врата?

Хърбавият мъж се засмя и не отговори.

— Чухте ли въпроса ми? — каза комисарят, леко ядосан.

— За чуване — го чух — каза продавачът. — Но с виждането е цяло нещастие. Дори танк да беше излязъл през тази врата, нямаше да съм в състояние да го видя.

От дясната страна пък беше продавачът на риба с двама клиенти. Комисарят ги изчака да излязат и на свой ред влезе.

— Добър ден, Лоло.

— Добър ден, комисарю. Имам много пресни мурмури.

— Лоло, не съм тук, за да купувам риба.

— Дошли сте заради мъртвия.

— Да.

— Как е умрял Лапекора?

— Наръган е с нож в гърба.

Лоло го погледна със зяпнала уста.

— Лапекора убит?

— Защо се учудваш толкова?

— Ама кой ли може да е мислил лошото на господин Лапекора? Той беше голям джентълмен. Щура работа.

— Ти сутринта видя ли го?

— Не, господине.

— В колко часа отвори?

— В шест и половина. Хъм, сетих се, че на ъгъла на улицата видях госпожа Антониета, съпругата му, която тичаше.

— Бързала е да хване рейса за Фиака.

Монталбано заключи, че е имало много възможности Лапекора да бъде убит, докато е вземал асансьора, за да излезе от вкъщи.

Доктор Паскуано откара мъртвия за аутопсия в Монтелуза, а Якомуци загуби още малко време, за да напълни три найлонови пликчета с фас от цигара, малко прах и някакво дървено късче.

— Ще те държа в течение.

Монталбано влезе в асансьора, кимна на частния охранител, който през цялото време не беше помръднал дори сантиметър, да се качва и той. Козентино, изглежда, се колебаеше.

— Какъв е проблемът?

— Все още има кръв по пода.

— И какво от това? Внимавайте само да не си изцапате подметките, или искате да се качвате пеша до шестия етаж?