Лиза Марклунд
Червения вълк (51)

50

Замръзва на място. Тялото й се вкочанява до степен да не може да си поеме дъх.

— Добър вечер, млада госпожице — приветства я архиварят с насочен към нея пистолет.

Тя се вторачва в мъжа със сива жилетка и дружелюбен израз на лицето, мъчи се да раздвижи мозъка си.

— Ама че се забавихте и вие. Вися тук от часове.

Аника отлепя стъпало и прави крачка назад; търси опипом дръжката на вратата.

Ханс Блумберг става прав.

— И през ум да не ви минава, скъпа моя. Адски ме сърби показалецът тази вечер.

Аника спира и отпуска ръка.

— Вярвам ви — казва тя с писклив гласец. — Досега не сте се поколебавали нито веднъж.

Усмихва й се.

— Самата истина. Къде са парите?

Обляга гръб върху вратата.

— Какво?

— Парите. Наследството от Дракона.

Мозъкът й заработва на висока скорост, мислите нахлуват като порой, целият ден преминава през съзнанието й, образи, емоции, изводи.

— Какво ви кара да мислите, че има пари, и от къде на къде аз ще знам нещо за тях?

— Мъничката Аника, детективът любител, дето дебне из храстите. Че кой друг, ако не тя, ще знае нещо по въпроса?

Мъжът й отправя подкупваща усмивка. Тя го гледа право в очите.

— Защо? — пита Аника. — Защо убихте онези хора?

Той замълчава, свел глава на една страна.

— Ами това си е война — отвръща най-накрая. — Вие сте журналистка, нима е убягнало от вниманието ви? Война на терор. Това предполага въоръжено насилие и от двете страни, не мислите ли? — Усмихва се доволно.

— Идеята не е моя — продължава той. — Най-неочаквано се оказа напълно в реда на нещата да се елиминират диктатори и мними авторитети, а такива по света колкото щеш.

Продължава да я наблюдава с усмивка.

— Като журналист, Аника, трябва да знаете старата поговорка „Копай под краката си“. Материал за писане има навсякъде. Защо да търсиш вода в сухо дере? Същото се отнася и до мнимите авторитети — защо да ги търсиш надалеч, след като ги има и под носа ти?

— И Бени Екланд ли бе от тях?

Ханс Блумберг прави няколко стъпки назад и отново сяда на леглото, като й прави знак с оръжието да заеме стола пред бюрото. Тя се подчинява, преодолява пространството до там, сякаш е запълнено с гъста течност, и пуска якето на земята.

— Не сте разбрали — продължава архиварят. — Ханс Блумберг е само псевдоним. Истинското ми име е Черна пантера. Никога не съм бил нещо друго.

Подчертава думите с важно кимване. Аника трескаво търси нишка, за която да се хване и да го разприказва.

— Това не е съвсем точно — казва тя. — Постарали сте се доста, за да влезете в кожата и на Ханс Блумберг, не е ли така? Всички онези дописки за областната управа, дето все ги публикуват най-долу на двайсет и втора страница…

Лицето му за момент се сгърчва от гняв.

— Това бе начин да се прикривам до завръщането на Дракона. Той обеща да се върне, а това е сигнал.

Усмихва се отново.

— Бени се погрижи да ме тикнат в архива. Не че му се сърдя, защото в крайна сметка печеля аз.

Аника се бори с пристъп на гадене.

— Но защо момчето?

Ханс Блумберг поклаща печално глава.

— Срам и позор е, че се наложи да умре, но на война си патят и невинните.

— Защото ви е познал, нали? Посещавали сте това семейство като приятел…

Ханс Блумберг отвръща с мълчалива усмивка.

— Ами Курт Сандстрьом? — пита отново Аника, а в гърдите й леденее страх, който притиска пикочния й мехур.

— Мним авторитет. Предател.

— Откъде го познавате?

— Чрез Нюланд. Мъжага от съседната ферма, с година по-стар от мен. Бяхме заедно в Упсала и заедно влязохме в движението. Само че вярата на Курт бе слаба и той премина на страната на капитализма и експлоататорите, към фермерското движение. Дадох му възможност да си помисли, но той сам определи своята съдба.

Тя се хваща за бюрото.

— А Маргит Акселсон?

Ханс Блумберг въздъхва и приглажда косата си.

— Малката Маргит. Толкова хубавка, винаги с мечтата за един по-добър свят. Тя желаеше добро всекиму. Жалко, че бе толкова приказлива и опърничава.

— Само заради това ли я удушихте?

— Предаде ни.

Аника се размърдва върху стола — усеща, че трябва да се изпишка.

— Но защо ви трябваше да взривявате самолета?

Той свива леко рамене.

— Малък експеримент. Да проверим лоялността на Кучето.

— И тя се справи?

Мъжът се усмихва при спомена.

— Толкова се ядоса от напускането на Вълка, че бе готова на всичко. Страшно се разочарова, но вие знаете какви са момичетата. Харесваната от всички малка Карина се интересуваше от едно-единствено нещо: да чука оня, когото желаят всички останали.

— Да, но — възразява Аника — защо им е било да се женят при това положение?

Архиварят се разсмива гръмко.

— Ама вие наистина сте лапнали въдицата. Сватбеното съобщение. То беше мое творение. Измислих го в движение, та да има върху какво да си блъскате главата. И, Бога ми, чудесно се е получило.

Успокоява се и кимва многозначително, докато Аника се изправя на крака.

— Трябва да отида до тоалетната — съобщава тя.

Блумберг скача с пъргавината, която бе забелязала у него, когато удари министъра на културата в носа, там, в изоставеното компресорно.

— Дума да не става.

— Тогава ще се подмокря.

Мъжът отстъпва и се блъска в леглото.

— Вървете, но без номера. Вратата да стои отворена.

Прави каквото й казва, влиза в банята, смъква бързо панталона и гащите, за да се облекчи.

Поглежда се в огледалото и очите отсреща й казват какво да направи.

Ако остане в стаята, ще умре. Трябва да излезе дори ако това изисква да вземе Ханс Блумберг със себе си.

— Кой е Тигъра? — пита тя, когато се връща в стаята, скрила намеренията си зад безизразен поглед.

Лъстиво желание блести в погледа на архиваря, вперен към слабините й.

— Кенет Уситало — отвръща той. — Началник-отдел в „Шведска стомана“. Голяма работа е той, активен член на Съюза на производителите, непрекъснато урежда робовладелчески договори в Третия свят. За съжаление, от известно време не е в страната.

Облизва устни.

Аника отива при бюрото и се надвесва над него.

— Всъщност и вие не сте по-добър. Интересуват ви единствено парите на Йоран.

Онзи литва като изстрелян през стаята, за да притисне дулото на пистолета до главата й.

— Това ще ти е за урок — съска Ханс, като вдига предпазителя и Аника усеща как страхът отпуска пикочния й мехур, за да изцеди няколкото останали капки в него върху бельото.

— Късмет при издирване на съкровището — изхриптява тя едва чуто.

Мъжът я гледа втренчено известно време, а после дръпва оръжието, като го насочва към тавана.

— Какво знаеш за него?

— Не съм сигурна, но видях Йоран Нилсон да пъха един сак в трансформаторна кутия близо до релсите. Може да е това.

Аника преглъща шумно, а мъжът вдига вежди.

— Я гледай, значи дойде време да проговорим.

— Мога ли да седна?

Той се отмества така, че да я държи на мушка, и Аника отпуска с благодарност тяло върху стола.

— Къде точно се намира тази кутия?

Тя се бори за въздух в продължение на няколко секунди.

— Недалеч от виадукта. Откъм дясната й страна има няколко млади борчета.

— Как успя да го видиш?

— Криех се от Карина, следях я и видях Йоран да носи сака.

Архиварят приближава, хваща я за шията и започва да диша тежко право в лицето й, без да отделя поглед от очите.

— Така, така. Май не лъжеш. Обличай се.

Ханс Блумберг отстъпва заднишком към вратата.

— Пистолетът ще бъде в джоба ми през цялото време. Ако ти хрумне някоя щуротия, да знаеш, че и аз няма да се поколебая. А момичето от рецепцията ще ти прави компания, докато припкате заедно към ада. Ясен ли съм?

Аника кимва и се облича. Излизат от стаята. Коридорът се люлее както преди. В асансьора архиварят застава толкова близо, че усеща допира на гърдите му до своите.

— Откъде разбрахте коя е стаята ми? — пита Аника, вдигнала лице към неговото.

— Очарователното ти шефче ме осведоми. Янсон беше, ако не се лъжа, нали?

Кабината спира с раздрусване.

— Вървя точно зад теб — предупреждава архиварят. — Ако бъдеш добро момиче, младата дама от рецепцията ще има възможност да остарее.

Приближава я още повече, а ръцете му се плъзват в джобовете на якето й, а сетне надолу, към слабините.

Аника отваря вратата с ритник.

Той бързо издърпва ръце от джобовете, а в едната държи мобилния й.

— А сега тихо и кротко — прошепва мъжът.

Излизат във фоайето. Линда, администраторката, надниква през вратата към кухнята с телефонна слушалка до ухото и им се усмихва приветливо.

Обади се в полицията, опитва да й внуши Аника, вперила в нея огнен поглед. Обади се в полицията! Обади се в полицията!

Но младата жена им махва с ръка и се прибира в стаичката зад рецепцията, все така с телефонната слушалка в ръка.

— Сега навън — съска Ханс Блумберг.

Студът захапва кожата й. Отново усеща допира на дулото в гърба си.

— И на дясно. — И тя завива, тръгва с несигурна крачка по тротоара. Двамата отминават колата й с милионите на Рагнвалд в багажника. Ханс Блумберг я дърпа за ръката към старичък пасат, паркиран пред някаква книжарница.

— Отключена е. Влизай вътре — заповядва той.

Аника прави каквото й е казано. Седалката е леденостудена. Блумберг заобикаля колата и заема шофьорското място.

— Откъде я откраднахте? — интересува се Аника.

— От Пуршьон — отвръща Ханс Блумберг, докато пали двигателя.

Тръгват към брега, а после завиват покрай железопътната линия. За трети път днес Аника прекосява индустриалната зона на Льовскатан.

— Как влязохте в стаята ми? — пита тя, загледана в огледалото над главата си. Далеч отзад, много далеч, се забелязва светлина, която нараства.

Архиварят се изсмива късо.

— Приеми го като безобидно хоби — обичам да прониквам навсякъде и го мога. Друго да те интересува?

Тя затваря очи и се замисля.

— Защо всеки път убивате по различен начин?

Той свива рамене. Натиска спирачката при пътния знак и проточва шия напред, към стъклото.

— Исках да експериментирам разнообразни способи. В тренировъчния лагер през лятото на шейсет и девета Дракона ме назначи за върховен командващ. Аз щях да ръководя въоръжената борба. Цяло лято усвоявахме различни хватки, различни начини за отнемане на живот. През изминалите години поддържах живи интереса и формата си. Докъде можем да стигнем с колата?

— До виадукта — отговаря Аника, като хвърля за пореден път поглед към огледалото. Светлината е близко. — Маргит Акселсон е получила предупреждение след изчезването на Дракона. Ти получи ли?

Архиварят се засмива, този път по-гръмогласно.

— Ами че аз ги пращах, бе, моето момиче. Всеки получи своето.

— А пръстите чии бяха?

— На едно момченце, загинало при автомобилна злополука. Промъкнах се в моргата и ги отрязах. Няма място за притеснения — не му трябваха повече.

Аника извръща поглед към прозореца и чака да се съвземе.

— Но защо ги убихте чак сега? Какво чакахте толкова години?

Обръща поглед към нея усмихнат.

— Въобще не ме слушаш какво ти говоря. Революцията настъпи едва сега. Сигналът е завръщането на Дракона. Той сам го каза, преди да замине, и ето че е тук.

— Йоран Нилсон е мъртъв.

Ханс Блумберг вдига рамене.

— Е, всички мними авторитети умират рано или късно.

Спира колата, изключва от скорост и вдига ръчната, без да гаси двигателя на краденото возило. Поглежда Аника, внезапно станал много сериозен.

— Дракона обеща да се завърне и аз знаех, че това ще се случи. През цялото време го очаквах. Имал съм моменти на слабост и колебание, разбира се, но в крайна сметка спечелих.

— Наистина ли си вярвате?

Удря я през лицето с длан.

— Сега, значи, отиваме да намерим онази кутия — казва той, като се пресяга да отвори нейната врата. Задържа за миг ръка върху стомаха й.

Тя се измъква навън и хвърля крадлив поглед назад.

Още е рано.

Обръща се към кутията и сочи с ръка.

— Ето там.

— Отвори я.

Тя тръгва бавно с натежали като олово крака.

Няма да стане. Не мога да го направя.

Ослушва се назад, струва й се, че долавя глухо боботене. Още не, но съвсем скоро.

Хваща резето, прави опит да го завърти и издърпа, улавя го с две ръце и удвоява усилия, като забива пети в снега и дори започва да скимти.

— Не мога — предава се най-накрая Аника и отпуска ръце.

Светлините са вече близо, шумът се чува ясно, примесен с този от стоманолеярните. Скоро, скоро, ето сега.

Ханс Блумберг приближава ядосан.

— Разкарай се.

Стиснал пистолета в дясната ръка, той хваща резето с другата, събира сили и дръпва. Вратичката се отваря широко, също като очите му, вперени в пустотата на мрака, докато Аника отхвърля от себе си тежкото яке и хуква презглава.

Хвърля се надолу, към релсите, подхлъзва се по заледените траверси, бяга с натежали като олово крака, неспособна да чуе каквото и да било.

Покрай ухото й бръмва куршум, после втори, а миг по-късно я залива ярка светлина от фар на локомотив. Машинистът надува сирената, но е закъснял — тя е вече от другата страна. Пада на земята, а влакът громоли с безкрайната си верига рудни вагони, един подир друг, един подир друг — цял километър желязна стена между нея и Ханс Блумберг.

Изправя се и побягва, и бяга, и бяга, и бяга натам, към шума, към червените очи, кацнали най-отгоре върху Втора доменна. Препъва се по стръмен склон и през планина от руда, остри ножове се забиват в дробовете й, докато в далечината греят светлините на Западния портал.