Лиза Марклунд
Червения вълк (19)

18

Аника набира директния номер на инспектор Сууп, след като е придумала дежурната да й го даде, а стомахът й се е свил на топка от някакво лошо предчувствие. Колкото повече мисли за това, толкова по странен й звучи техният разговор от сутринта. Да не би да съжалява, задето й е казал за Рагнвалд? Да не би да е очаквал да го прочете във вестника още на другия ден? Разочарован ли е? Ръцете й се изпотяват, докато слуша тоновете на телефона.

— Какво е станало? — пита тя, когато чува гласа му.

— Нещо много лошо — отвръща полицаят. — Линус Густафсон е мъртъв.

Отначало я обзема чувство на облекчение — не го познава.

— Кой?

— Свидетелят — отговаря Сууп и съзнанието й се прояснява, ослепителна бяла мълния избухва в главата й, поваля всичко пред себе си като торнадо, чувство за вина поглъща всичко останало. Чува въздишката си. — Как е станало?

— Гърлото му е прерязано. У тях, в неговата стая. Майка му го намерила в локва кръв, когато се прибрала тази сутрин.

Цялата се тресе.

— Господи, това не е истина — шепне Аника.

— Смятаме, че убийствата са свързани по някакъв начин, но още не знаем как точно. Засега единственото общо между тях е обстоятелството, че момчето е свидетел на първото. Почеркът сега е съвършено различен.

Аника присяда, закрила очи с дясната длан, усеща как някаква тежест я притиска в гърдите и задушава.

— Моя ли е вината? — едва успява да попита.

— От къде на къде?

Тя се прокашля.

— Линус ми каза, че е познал убиеца — отговаря тя. — Съобщи ли го на вас?

Инспекторът не го бива в преструвките. Изненадата му е неподправена и силна.

— Това е съвършено ново за мен — отвръща той. — Сигурна ли сте?

Аника се мъчи да мисли логически и отговорно, както подобава на журналист.

— Обещах му пълна анонимност — започва да разсъждава на глас тя. — Това в сила ли е сега, след като е вече мъртъв?

— Вече няма никакво значение. Той дойде при нас по собствена воля, което ви освобождава от отговорност — заявява мъжът и Аника знае, че е така. Издиша.

— Когато говорих с него, той каза, че може би е познал извършителя, но аз премълчах това в статията си. Реших, че няма смисъл да го предупреждавам.

— Правилно сте решили. За съжаление, предпазната мярка не е била достатъчна.

— Мислите ли, че е казал и на друг?

— Не сме питали, но сега ще се заемем.

Тишината е потискаща. Аника усеща, че собствените й угризения пречат на разговора.

— Чувствам се отговорна — обажда се тя.

— Разбирам ви, но няма причина за това. Друг е виновникът и ние ще го пипнем. Не се съмнявайте.

Тя търка очи и мисли.

— И как? Като разпитвате от врата на врата? Ще търсите отпечатъци от пръсти, подметки, следи от гуми?

— Всичко изброено и още много други неща.

— Ще разпитвате приятели, учители, съседи?

— Като начало.

Аника си записва нещо. Тялото й трепери.

— Попаднахте ли на нещо досега?

— Трябва да внимаваме много с всяка информация.

Отново тишина.

— Изтичане на информация, значи. Мислите, че някой се е изтървал за самоличността на момчето?

Дълбока въздишка откъм другия край на линията.

— Като броим и момчето, хората, които са могли да проговорят, не са много. Не е говорил пред журналисти, но поне двама негови приятели знаят, че той е бил свидетелят. Майката е казала на шефа си в работата. Ами вие?

— Аз не съм казвала на никого. Абсолютно сигурно.

И отново тишина. Тя е външен човек, нищо не знае за нея, просто журналистка в един голям град. Може и никога повече да не я види. Възможно ли е тя да е отговорна?

— Можете да ми вярвате — промълвя тихо Аника. — Казвам го, за да знаете. Каква част от това мога да напиша?

— Не споменавайте причината за смъртта, още не сме я разпространили. Можете да ме цитирате, в смисъл че убийството е извършено по особено мъчителен за жертвата начин и полицията в Люлео е шокирана от подобна бруталност.

— А майката? Това, че именно тя го е намерила?

— Е, това е логично. Можете да го съобщите, но не правете опит да влизате в контакт е жената. Тя вероятно вече не си е вкъщи; мисля, че хората ми са я завели в болницата в състояние на шок. Нямала си е никого освен момчето. Татенцето, изглежда, е трагичен случай, един от шайката пияници пред търговския център, дето не дават мира на пешеходците по главната улица.

— Няма начин да е той, нали?

— По това време е бил на топло, пиян като талпа. От пет часа вчера следобед. В седем сутринта го закарали в Буден да доизтрезнее.

— Това се казва алиби — отбелязва Аника. Мога ли да ви помогна по някакъв начин? Търсите ли нещо по-специално, към което да привлечем вниманието на хората с вестника?

— Последният, които е видял момчето живо, е шофьорът на късния автобус до Свартьостаден, който пристига на последната спирка в десет и нещо. Според предварителния доклад момчето е умряло малко след този час, така че ако някои го е забелязал около това време, бихме желали да се свърже с нас.

— А шофьорът разпитан ли е вече?

Сууп въздъхва дълбоко.

— Не само той. Разпитани са и всички пътници. Ще го пипнем тоя мръсник.

Хрумва и неочаквана мисъл.

— Казахте в стаята му. А как е проникнал убиецът там?

— Няма следи от взлом.

Аника размишлява, налага си да се изолира от чувството за вина, да го остави далеч зад себе си, но разбира, че е безполезно. Известно й е колко малко могат да повлияят адреналинът и волята върху една гузна съвест.

— Значи може и сам да го е пуснал отбелязва тя. — Може да го е познавал.

— Или пък убиецът е проникнал незабелязано и го е причакал в тъмното. Ключалката на входната врата е направо безполезна. При по-силно дръпване се отваря без проблем.

Аника прави опит да мисли логично и ясно, неповлияна от фамилиарния тон на инспектора.

— Какво да напиша? Мога ли да спомена това?

В гласа на полицая започва да се долавя умора.

— Пишете каквото намерите за добре. — И затваря.

Аника остава със слушалка в ръка, загледана в списъка с въпроси за Рагнвалд в бележника си.

Едва отпуска слушалката на място и телефонът звъни пак. Вътрешна линия. Аника едва не подскача.

— Би ли дошла при мен? — чува гласа на Андерс Шюман.

Тя не помръдва, парализирана, напряга сили да се върне в действителността. Погледът и се плъзга по неразборията върху бюрото, химикалки и бележници, вестници и разпечатки, цял куп други неща. Хваща се за ръба на бюрото и го стисва с все сила.

Тя е виновна, Господи, тя накара момчето да проговори.

Поне отчасти е отговорна за станалото; собствената и амбиция се оказва решаваща за съдбата на това момче.

Толкова съжалявам, прости ми.

И постепенно се отпуска, натискът върху гърдите отслабва, спазмите на ръцете спират, усеща болка в пръстите и дланта си.

Трябва да поговоря с майка му. Не сега, по-късно.

Има бъдеще, утре е нов ден, а след него идват други, стига само тя да го приеме за себе си.

Ако седиш достатъчно дълго на брега на реката, рано или късно труповете на твоите врагове ще минат покрай теб.

Тя изпуска ридание, усмихва се при спомена за китайската поговорка, която Ане Снапхане често повтаря.

Не умираш наистина, само така се чувстваш.

 

 

Главният редактор стои до прозореца с разпечатка в ръка, забил поглед в руското посолство. Аника поглежда голямата маса — поне е махнал любимите си графици и диаграми за тиражите.

— Седни — обръща се той към нея и сочи стол с ръка.

Тя сяда, но се чувства крайно неудобно.

— Прочетох черновата ти за Рагнвалд и разбирам какво имаш предвид, като казваш, че това не е статия, а само идея.

Аника кръстосва ръце и крака. След това, съзнала, че позата е твърде отбранителна, прави опит да се отпусне, като ги изпъва.

— А статията за Бени Екланд намирам неубедителна. Недоказаните ти предположения я правят доста неуместна.

Тя не е в състояние повече да устои на изкушението да скръсти ръце.

— Какво имаш предвид?

Шюман се протяга назад, а ризата му излиза над колана при пъпа.

— Мисля, че напоследък използваш прекалено свободно термина тероризъм. Не всички престъпници са терористи и не всяко насилие е тероризъм. Трябва да се съобразяваме с контекста и дистанцията в нашите публикации, без да се увличаме по сензации и гръмки фрази. Тях трябва да пазим за истински значимите събития, които могат да настъпят и по-скоро, отколкото си мислим…

Тя чува дълбоката си въздишка и протяга ръце.

— О, много те моля, не ми преподавай журналистическа етика.

Главният стиска толкова силно челюсти, че върху шията му изпъква пулсираща вена.

— Нищо не ти преподавам, само опитвам…

— Мислех, че ме подкрепяш в качеството ми на независим репортер — заявява Аника, като се навежда напред, усетила кръвта да нахлува в главата й. — Че имаш доверие в моя усет към наистина важните неща.

— Виж какво, Аника, това е така, обаче…

— Тук има нещо. Надушвам го. Онзи тип е попаднал на история, която му е изяла главата.

— Ако си дадеш труд да ме изслушаш, ще чуеш, че подкрепям изцяло твоята роля, но вън от това съм и правно отговорен за онова, което излиза във вестника, така че мое право е да решавам дали някой ще бъде представен като терорист, или не. Тъкмо поради тази причина се опитвам да ти изясня позицията си и да ти спестя един куп командировки и маса труд за оня, дето духа.

Аника понечва да махне с ръка, но спира и полуизправена, се привежда над масата на главния редактор, с отворена уста и почервеняло като цвекло лице. Мислите и препускат в кънтящата тишина, настанила се след думите му, търсят решения и обяснения.

— Спике, значи — промълвя тя. — Той коментирал ли е командировките ми?

Шюман въздъхва и става.

— Нищо подобно. Просто ти обръщам внимание, че цялата работа с тероризма и терористите започва да отнема прекалено много време.

— Това е така, защото напоследък този проблем заема все по-съществено място в живота ни.

Аника сяда пак, а Шюман заобикаля стола й, отива до конферентната маса.

— Бих желал да си помислиш дали няма друга причина за специалния ти интерес към тази тема.

— Какво искаш да кажеш?

Шюман пак въздъхва и гали с пръсти тубусите, в които стоят навити диаграмите за тиража.

— Да не намекваш, че се идентифицирам с терористите? Това ли си мислиш? Че след като самата аз съм убила един от тях, сега мозъкът ми ме принуждава да търся убийци там, където ги няма? Или свързваш всичко с оня тунел и взрива, който Бомбаджията върза около тялото ми? Понеже съм се смахнала от това до такава степен, че виждам бомбаджии зад всеки храст?

Андерс Шюман вдига примирително ръце и казва с успокояващ тон:

— И аз не знам, Аника. Мога да кажа само, че цялата история е крайно особена. Няма да пусна материал за някой си Рагнвалд, който може да е отдавна умрял и изгнил в земята, станал градинар в Москва или водолаз в бреговата охрана, или какъвто и да било там, да го вземат дяволите дано, тъй като тук става дума за сериозни неща, за сериозни обвинения.

— Рагнвалд е кодово име никъде не се споменава истинското.

— Може пък да е по-известен с него, отколкото с истинското. Ние не знаем това, нали така?

Тя не отговаря, загледана със скърцащи зъби в завесите, скрили очертанията на съветския дипломатически комплекс.

— Освен това — продължава главният — здравият разум подсказва, че от цялата ти основна идея няма особен смисъл. Шведската провинция не се е прочула като развъдник на елитни международни терористи, нали?

Тя го поглежда с изненада.

— Ти майтап ли си правиш? Или си просто невежа? Писмото бомба е изобретение на мъж от Тьоребуда, а първото се е взривило в ръцете на директора Лундин на Хамнгатан през август 1904 година.

— Виж какво — казва той с тон, който изразява желание за помирение. — Понастоящем вестникът върви страшно добре. Не можем да си позволим да загубим така трудно изграденото доверие на читателите с някакви неясни обвинения в тероризъм.

Тя скача на крака с кипнал адреналин.

— Доверие? Намекваш, че причина вестникът да се купува, е нашата сериозна и новаторска журналистика?

Надава къс смях.

— Миналата седмица Ана Никол Смит три дни по ред беше на първа страница. Момче мастурбира по време на риалити шоу в събота. Престолонаследницата се целува с приятеля си в неделя. Това какво е? Наистина ли не разбираш докъде си го докарал този вестник, или се опитваш да заблуждаваш и себе си?

Ясно й е, че му се ще да избухне, но решава да се сдържи.

— Мислех, че успехите на вестника те радват. — В гласа му се долавя леко напрежение.

— Да правим атрактивни първи страници и билбордове в името на тиражите това ли наричаш успех? А знаеш ли аз как го наричам? Даване на приоритет на глупости и свинщини.

— Ние сме второкласен вестник. Налага се да наблягаме на таблоидните истории повече, отколкото ако бяхме сред първите. Ти не искаш ли да напредваме?

— Не и на всяка цена. Мисля, че твоят отказ от какъвто и да било контрол върху качеството на материалите е истинска трагедия.

— Това не е вярно — възразява той с подчертано овладян тон. Изненадана е колко гневен изглежда. — Ние все така държим високо летвата при разследващата журналистика и ти го знаеш отлично. Бъди честна.

— Честността не ми пречи да виждам пагубния път, поет от журналистиката. В един глас с другите жълти издания отразяваме какво се случва в риалити програмите, сякаш на този свят няма нищо по-важно от тях. Е, това на какво прилича?

— Забравяш Каин и Авел — отвръща Шюман, докато се опитва да се усмихне.

— Какво за тях?

Аника чака със скръстени на гърди ръце.

— Да бъдеш забелязан, това е най-важното нещо в човешките очи — сама го каза веднъж. И май ставаше дума за телевизията. Да участваш в риалити шоу, означава да те снимат и след това да те въртят по телевизията денонощно, все едно си постоянно пред погледа на Господ.

— И кой е той? Обективът на камерата ли?

— Не — отвръща Шюман. — Зрителската публика. А кога някой от нас е имал за последно възможност да влезе в ролята на Господ?

— Ти поне разполагаш с такава всеки ден. В контекста на вестника. Точно толкова вездесъщ, несправедлив извор на неправилни преценки, какъвто е истинският Бог, заедно с неговите Каин и Авел.

Сега е ред на Шюман да загуби дар слово. Аника слуша обвиненията си да отекват в настаналата тишина. Ще й се да си отхапе езика.

— Просто ме е яд страхотно, задето статията за Бени Екланд бе изместена от първа страница прави опит да се оправдае тя.

Главният изсумтява, поклаща глава и приближава прозореца.

— Бени Екланд е господин Никой — съобщава той с лице към стъклото. — А и връзката с тероризма я няма никаква.

— Защото Паула от Поп Фактъри е много голямо име, така ли?

— Паула излезе втора миналата година и пусна сингъл, който стигна до седма позиция в националната класация. Тя си призна пред полицията и се съгласи да бъдат публикувани името и снимката й, дори разплакана — заявява Андерс Шюман, без да му мигне окото.

Аника прави две стъпки в посока към гърба му.

— И защо го прави? Защото изпадна от класациите. Може би трябва да се позамислим, преди да заложим на куц кон с мимолетна слава?

— Знаеш ли какво, Аника, изобщо не ми се занимава да водя подобни спорове. Нито пък съм длъжен да обсъждам с теб приоритетите, които допринасят за спасяването на вестника ни от фалит.

— Защо го правиш тогава?

— Кое?

Тя си събира нещата с насълзени очи.

— Аз продължавам, ако нямаш нищо против. Но ми е ясно, че си имаш приоритети. Ако например Ози Озбърн пак вземе да замери някого с кокал, ясно е, че горя.

Излиза си, преди той да забележи бликналите гневни сълзи.