Лиза Марклунд
Червения вълк (40)

39

Томас посяга към каната с кафе и установява, че е празна. Усеща как го обзема раздразнение, челюстите му се стягат. Въздъхва тихо и поглежда жена си, седнала откъм другата страна на кухненската маса. Пие четвърта чаша, пресушила е цялата кана, приготвена лично от него, преди той да привърши дори първата. Тя не забелязва настроението му, потънала дълбоко в есе от някакъв професор по ислямска цивилизация, посветено на въпроса кой именно следва да се смята за истински иракчанин. Събрала е косата си в чорлава топка на върха на главата, бръсва от време на време някой измъкнал се кичур от очите си. Халатът не е затворен добре и гладката й кожа се вижда под бархетната тъкан.

Извръща поглед и става.

— Искаш ли още малко кафе? — пита той саркастично.

— Не, за мен не, благодаря.

Нито го поглежда, нито му обръща някакво внимание.

Все едно съм част от мебелировката, казва си той. Средство за осигуряване на комфорт, в който да си пише идиотските статии.

Успокоява се и пълни чайника с вода. У дома, във Ваксхолм, винаги е имало електрическа кафеварка както при родителите му, така и докато живееше с Елеонор, обаче Аника намира всичко това за излишно.

— Още една машинария. И така мястото не ни стига. А освен това водата възвира много по-бързо върху газов котлон, отколкото в електрическа кафеварка.

Права е, но не е там работата. Проблемът е в това, че той губи все повече лично пространство, докато тя го заема. Колкото повече тя разширява своето, толкова по-малко остава за него.

Преди да се случи тая история с Бомбаджията, нещата не му изглеждаха точно такива. Тогава всичко протичаше по-бавно, крадеше от неговото пространство частица по частица, без той да забележи. Появиха се децата, тя получи редакторско място и, разбира се, той даде своята дан, но после всичко се нормализира, когато жена му си бе у дома и можеше да се грижи за апартамента и децата. А сега се налага да се свре в своето тясно ъгълче и да остави тя да се разпорежда с целия му живот.

Когато водата в чайника кипва, той поглежда към жена си. Ъглеста и кокалеста, слаба, с меки гърди. Уязвима и чуплива, но твърда като кремък.

Сигурно е усетила, че я гледа, защото вдига поглед към лицето му.

— Какво има?

Той се извръща.

— Нищо.

— Да, бе — отвръща тя, взема си вестника и излиза от кухнята.

— Чакай малко — виква той подире й. — Мама се обади да ни покани на обяд за днес. Казах да. Надявам се, не възразяваш.

Защо ли я питам? За какъв дявол трябва да й се обяснявам, задето съм приел покана от собствените си родители?

— Ти какво каза?

Влиза вдървено обратно в кухнята, а той се обръща и я поглежда, застанала права до вратата, с виснал до пода вестник в ръка.

— Дванайсет часа — отвръща той. — Обяд във Ваксхолм.

Тя поклаща невярващо глава.

— Как можеш да решиш подобно нещо, без дори да ме попиташ?

Томас загърбва печката, докато налива вода през кафето във филтъра.

— Беше заета с мобилния си. Не исках да те смущавам.

— Това ме смущава несравнимо повече. Няма да дойда.

Обзема го завладяващ ирационален порив да я стисне за гушата и разтърсва, докато възелът се разсипе от темето й, зъбите затракат едни о други, а халатът се свлече от раменете.

Но затваря очи и се опитва да овладее дишането си, докато отговаря на вентилатора в стената:

— Нямам никакво намерение да докарам отношенията с моите родителите до същото лайняно положение, до което си го докарала ти с твоите.

По шумоленето от вестника разбира, че е напуснала кухнята.

— Добре — провиква се Аника откъм хола с безизразен глас. — Взимай децата, но аз няма да дойда.

— Ще дойдеш, къде ще вървиш — заявява той, все така вторачен във вентилатора.

Тя се връща в кухнята. Поглежда я през рамо — гола е, ако не брои късите чорапки.

— И ако все пак не дойда, какво? Може би ще ми бухнеш един в главата и ще ме завлечеш дотам за косите?

— Не звучи зле.

— Отивам да си взема душ — заявява Аника.

Погледът му залепва върху задника й, докато тя крачи през антрето. София е много по-заоблена и кожата й розовее. Тази на Аника има зеленикав оттенък, а на слънце бързо преминава в наситено маслинен цвят.

Трябва да е извънземна, казва си Томас. Малка зелена жена от друга планета, ъглеста и безформена, крайно неразумна. Възможно ли е да се живее с извънземна? Отпъжда тази мисъл и преглъща. Мамка му, защо винаги сам прави нещата толкова трудни за себе си? Съществува изход. Има избор. Възможно е да си върне живота, който му липсва, да заживее с мека и розова жена с човешка душа и ябълкови коси, която с радост ще го приеме в мансардния си апартамент.

Мили Боже, какво да сторя?

В същата секунда звънва телефонът.

Само това не! Тя е. Защо звъни тук? Казах й да не го прави при никакви обстоятелства.

Втори път.

— Няма ли да вдигнеш? — провиква се Аника изпод душа.

Трети.

Грабва слушалката с пулсиращи слепоочия, напразно търси остатъци от слюнка в устата си.

— Томас и Аника — чува той собствения си пресъхнал глас.

— Трябва ми Аника. — Ане Снапхане. Говори задавено, а чувството на облекчение е толкова силно, че го усеща чак в топките си.

— Момент, моля — отвръща той, като издиша. — Ей сега.

Аника изскача от ваната, грабва пешкир и оставя мокра диря след себе си, на път към телефона. Острият камък се върти и мята из гръдния кош, ангелите тананикат тревожно някъде отзад. Не поглежда Томас, докато минава покрай него и взема телефона, студенината му я кара да поддържа дистанция.

— Чете ли днешния вестник? — пита Ане Снапхане със сух и дрезгав глас.

— Махмурлукът ли те е налегнал? — отвръща с въпрос Аника, докато отмества сиренето, за да разчисти кухненската маса пред себе си. Томас въздъхва шумно и се отмества с два милиметра; освобождава й пространство.

— Зверски, но не това е същественото. Бьорнлунд спря канала ни.

Аника отмества и хляба, за да направи още място.

— Какви ги дрънкаш?

— Министърът на културата ме вкара току-що в списъците за съкращение. Пише го във вестника.

Томас се извърта на деветдесет градуса. Раменете му заявяват пределно ясно, че се разграничава от нея по най-решителен начин.

— Какво? Ей сега го прегледах.

— Най-отгоре на първа страница.

Аника се навежда напред и хваща вестника, който чете Томас, за да го отгърне на първа страница. Той го дръпва ядно към себе си.

— Задръж така — казва Аника в микрофона. — Мога ли само да хвърля един поглед? Бьорнлунд променя условията за получаване на цифрова честота за излъчване. Е, и?

— Вчера са уведомили борда. Взели са първия самолет от Ню Йорк и кацнаха тук преди половин час. Вече е оповестено, че премиерата се отлага. Назначено е официално заседание на борда за два и половина, цялото ни планиране отива на кино, а ТВ Скандинавия — на боклука. Вероятно ще приключа кариерата си като културен репортер в селското радио в Шюхерад.

— Но защо си толкова черногледа? — казва Аника, като удря Томас по коляното, за да й направи място. Какво пречи да станете кабелна или сателитна програма?

Ане заплаква и приятелката й внезапно осъзнава сериозността на положението, както и чувството си за вина.

— Стой така, ще сменя телефона — казва тя.

Оставя слушалката и без да ще, удря Томас, докато скача на крака.

— Дявол да го вземе — негодува той и смачква вестника в скута си.

— Чети си спокойно, махам се — казва Аника и бърза през антрето към спалнята, увита в пешкира. Там го оставя да се свлече на пода. Пъхва се под завивките и взема слушалката на телефона до леглото.

— Трябва да има някакво решение, все пак. Къде е проблемът?

Ане се съвзема.

— Казвала съм ти вече — сопва се тя, но Аника я прекъсва:

— Знам, че не ме бива много за слушател. Винаги съм го приемала като техническа подробност. Все едно аз да почна да ти разправям за технологично време при печата или за смяна на матрици. Кажи ми пак.

Сяда между възглавниците, а Ане поема дълбоко въздух.

— Главната цел на ТВ Скандинавия е, или по-скоро беше, да покрие целия Скандинавски полуостров. Това са двайсет и пет милиона потенциални зрители, грубо пресметнато, една десета от населението на САЩ. Тоест трябва да стигне до всеки дом в Швеция, а за целта са нужни предавателите на „Тераком“. Американските рекламодатели не проявяват интерес към потребителски групи с по-малка численост.

— Какво е „Тераком“?

— Националната мрежа за излъчване. По-рано бе част от национализираната „Телеверкет“, но се превърна в обществена корпорация със стопанска цел, както и всичко останало.

Ангелите млъкват, напълно сразени от отчаянието на Ане Снапхане.

— И няма други предаватели? Не можете ли да си изградите собствени?

— Ти луда ли си? „Тераком“ е на път да банкрутира, при всичките си сега съществуващи.

Аника се отпуска и опитва да намери решение, възползвала се с радост от предоставената от Ане Снапхане възможност да се разсее, да загърби Томас и София, децата и Ваксхолм, както и всичко друго.

— Добре де, но далеч не всеки може да гледа цифрова телевизия. Трябва да разполагаш с ония кутии, нали? Толкова ли е важно наистина?

— След някоя и друга година няма да има никаква друга телевизия, освен цифрова. А истински важното тук е позицията на правителството. Ако наземната цифрова мрежа работи съобразно идентични критерии с тези за останалите в бранша — сателитни и кабелни, — пазарът ще експлодира.

Възбуденият писък на Елен прониква през вратата на спалнята, миг преди момиченцето да влети в нея, преследвано на метър разстояние от Кале, който реве с дебел глас, извил пръсти като нокти на хищно животно.

— Мами, помощ! Тигърът ме гони!

— Не сега — казва Аника и прави опит да ги усмири с жест, което е съвършено безсмислено, понеже и двамата се стоварват отгоре й, кикотейки се истерично. — Нищо не разбирам — продължава тя в слушалката. — Как така правителствената позиция води до закриване на канала?

— До този момент единствено правителството определяше кой да има достъп до държавните телевизионни предаватели както за аналогови, така и за цифрови програми. Аналоговите са само три, разбира се, и съществуването им е резултат от чисто политическо решение: това са канали едно, две и четири.

— Елен — казва Аника, — и ти Кале, марш да се обличате. Ще ходите на гости при баба и дядо.

— Цифровите излъчвания изискват много по-тесен вълнови диапазон — продължава да обяснява Ане, — така че когато трите аналогови канала спрат да работят, ще освободят място за двайсет и пет цифрови. С новата си позиция правителството най-после признава, че не бива да определя кой какво да излъчва и делегира правата си на Комисията за радио и телевизия.

— Непременно ли трябва да ходим? — пита Кале като говорител и на двамата. — Там не е интересно. Не ни дават да тичаме вътре в къщата.

— Хайде по-бързо — подканя ги Аника. — Зъбите, чисто бельо и прочее.

— Дотук няма нищо ново — продължава Ане Снапхане. — Предложението за това изменение се върти за обсъждане вече повече от година по всички инстанции. Именно заради това американците решиха да направят тази инвестиция, но ето че днешният вестник съобщава за нова клауза в инструкцията за работа на Комисията по радио и телевизия, която по-рано я нямаше.

Аника изпраща децата вън от стаята, стисва клепачи и прави опит да се съсредоточи.

— И?

— По време на консултациите бе в сила рамкова програма от десет точки, които телевизионните компании трябва да покрият, съобразно членове първи, втори и четвърти от третия раздел на Закона за радио и телевизия от 1996 година. А сега най-неочаквано се пръкна единайсета точка.

Аника потъва назад във възглавниците.

— Тоест Карина Бьорнлунд снася ново изискване в най-последната минута.

— Именно, буквално броени дни преди решението. А въпросната единайсета точка гласи: „Кандидати с преобладаващ чуждестранен капитал, които излъчват за повече от една страна в района на Скандинавия, но не и за други страни членки на ЕС, нямат право да ползват наземната дигитална мрежа“.

— Което означава?

Чува Томас да вика по децата откъм кухнята.

— Че всеки друг, който отговаря на изискванията, може да излъчва, но не и ние.

— Тоест законът е насочен конкретно срещу ТВ Скандинавия — констатира Аника. — Никога няма да го прокара през парламента.

— Ще го прокара като едното нищо. Зелените са с нея.

— Те пък от какъв зор?

— Правителството се отказва от пътни такси, но след Нова година въвежда ограничения за цялата пътна мрежа около Стокхолм с цел да се намали замърсяването, и така Карина Бьорнлунд печели техните гласове за спиране на ТВ Скандинавия.

Аника сама долавя скептицизма в гласа си, когато казва:

— Но в това няма капка разум. За какво й е да го прави?

— Да — съгласява се Ане Снапхане, — въпросът е напълно уместен. — И заплаква тихичко.

Томас подвиква нещо в антрето и Елен започва да вие. Докато децата пищят, а по линията откъм Лидингьо се донася ехо от отчаянието на Ане, ангелите внезапно пак запяват, думите им се застъпват една друга, а пред очите й, подобно на видение, изплава записката от регистъра на министерската кореспонденция:

Молба за спешна среща по неотложен въпрос.

— Пила ли си днес? — пита Аника достатъчно гръмко, за да заглуши вътрешните гласове.

Ане събира сили, преди да отговори:

— Не. — И подсмърква. — Но ми мина през ум. Даже си налях джин, но го лиснах в тоалетната. Стига толкова, нали така?

Отчаянието й сякаш се изчерпва, ограничава се до отделни подсмърквания, а децата престават да крещят в кухнята.

— Най-напред Мехмет, а сега и това. Нямам повече сили.

— Имаш — отвръща Аника. — Облечи нещо и ела насам. Зарежи колата.

— Не знам дали ще мога.

— Ще можеш. Томас отива с децата във Ваксхолм и аз оставам свободна цял ден. Обещай, че ще дойдеш.

— Не ми се остава тук, нямам сили… — Нов пристъп ридания. — Онова дърто копеле от долния етаж вечно слухти, Миранда прави курсове от едното място до другото, а и целият тоя сняг за чистене всяка зима…

— Ела тук да потърсим нова къща в интернет. Крайно време е да се преместиш в града като всички нормални хора.

Ане замълчава, дишането й се чува по линията, отначало забързано, а сетне все по-бавно.

— Първо трябва да си помисля.

— Знаеш къде живея.