Лиза Марклунд
Червения вълк (22)

21

През нощта се е заоблачило. Аника излиза през вратата, хванала децата за ръце, свита под едно небе, прихлупило като оловно покривите. Потреперва и превива гръб заради студа.

— Пеша ли, мами? Защо не вземем автобуса? С тате винаги се качваме.

Вземат номер четирийсет за две спирки от Шеелегатан до Флеминггатан.

След като безпроблемно доставя двете пратки, тя е отново на улицата с празен ум и сърце. Смятала е да стигне пеша до вестника, но въздухът не й достига и няма сила, която да я накара да шляпа през гадната киша чак до Мариберг, така че се качва на друг автобус. Взема си обичайните две чаши кафе, преди да се отправи към стаичката и затвори внимателно вратата, за да установи, че машината вероятно е повредена, кафето е съвсем хладко.

Без да се помайва, сяда и написва трезва и ясна статия за нападението над F 21, като се позовава на вече известни факти и получената от полицията нова информация относно заподозряното лице: потенциалния терорист, който се подвизава под името Рагнвалд, и неговия малък другар.

Намръщена прочита текста, а липсата на кофеин напомня упорито за себе си. Рехаво е, но няма как. Шюман иска твърдо установени факти, а не лирични отклонения за безвъзвратно отминали времена, както и за мъж, който навярно също вече го няма.

Изправя се с натежали крайници и намерение да изнамери отнякъде кафе, когато телефонът звънва. На дисплея се изписва, че е Томас. Застива колебливо, а телефонът жужи насреща й.

— Довечера ще закъснея — съобщава той. Думите са познати, очаквани, но този път прозвучават някак напрегнато, а не с безразличие, както обикновено.

— Защо? — пита тя, отправила невиждащ поглед през стъклото на стаичката.

— Среща на работната група — отговаря той по познатия сценарий. — Знам, че ми е ред да взема децата, но ти не би ли могла?

Сяда и вдига крака върху бюрото, устремила поглед през процепа между завесите към безличното помещение на новините, към настъпващия срещу й безкраен ден, докато погледът й спира върху будката на чистача.

— Добре, ще ги взема. Нещо извънредно ли?

Отговорът закъснява съвсем мъничко и прозвучава съвсем мъничко по-високо.

— Не, нищо особено. Защо питаш?

Тя се вслушва в последвалото мълчание.

— Кажи ми какво става — нарежда с равен глас.

Когато проговаря отново, гласът на Томас е неспокоен.

— Някаква жена ми се обади преди около час. Попълнили с мъжа и моя въпросник още през пролетта. И двамата били съветници от Центристката партия, а сега мъжът починал. Оттогава съм постоянно на телефона — мъча се да събера групата…

Аника слуша мълчаливо, а напрегнатото дишане на Томас кара линията лекичко да пулсира.

— Защо й е трябвало да ти го съобщава?

— Заради програмата. Запазили листовките, които сме им пратили във връзка със заплахите към политици, а там моето име е дадено за връзка. Тя смята, че съпругът и е убит.

Краката на Аника тупват връз пода.

— И какво я кара да мисли така?

Томас въздъхва дълбоко.

— Аника, не знам дали мога да…

— Просто ми кажи какво е станало. — Говори му с тона, който използва, когато се мъчи да успокои разбеснелите се деца.

Поредна въздишка.

— Добре. Мъжът й е застрелян в главата, както си седял в креслото, със собствената му карабина от гражданската отбрана. Проблемът е в това, че креслото било нейното — той никога не сядал в него. Ако е искал да се застреля, щял е да го стори в собственото си кресло.

Аника шари по бюрото за химикалка.

— Къде живее?

— Мислиш ли, че може да е убит? Какво ли ще направят с програмата? Дали няма да ни закрият? Ако си помислят, че по някакъв начин сме допринесли…

— Къде живее жената?

Той млъква. Враждебен и изненадан, гласът му я удря в ушите.

— А?

Аника хапе химикалката, поколебава се и чука с нея по зъбите.

— Прозвуча някак тъпо. Умрял е човек, а ти се тревожиш за работата си.

Отговорът долита бърз като мълния.

— А какво правиш ти, щом стане убийство? Почваш да се оплакваш от шефовете и жалките си колеги.

Химикалката застива, после ляга върху бюрото, а в лявото и ухо прозвучава тракване. Дали не й е затворил?

— Край Йостхамар съобщава Томас. — Селце в северната част на Упланд. Фермери. Не знам колко ще закъснея — зависи какво ще решим и, разбира се, какво ще каже полицията.

Не обръща внимание на обидата му.

— Ти говори ли вече с полицията?

— Отначало решили, че е самоубийство, но след казаното от жената започват да дълбаят по-надълбоко.

Аника връща крака върху бюрото.

— Дори да е убит — казва тя, — това не означава непременно, че е станало, понеже е политик, ако схващаш мисълта ми. Може да е имал дългове или незаконни деца, да е наркозависим и какво ли още не.

— Знам — казва Томас рязко. — Не ме чакай.

— Между другото — казва Аника на завесите, — как й е името?

Кратка, жужаща пауза.

— Чие име?

— На жената, естествено. Тази, дето ти се е обадила.

— Не искам да се забъркваш в това.

След кратка, напрегната пауза Аника капитулира.

— Нищо не заплашва работата ти — казва тя. — Ако са го убили, програмата ти става още по-актуална. Ако някой ще го отнесе, това са политиците, понеже е трябвало да се заемат с твоята работа много по-отрано. С малко късмет, може и да предотвратиш подобни инциденти занапред.

— Така ли мислиш?

— Този път не сте вие лошите, повярвай ми. И не забравяй ако аз отразявам случая, само ще спечелиш.

Томас мълчи. Аника долавя дишането му.

— Гунел Сандстрьом — казва той накрая. — Името на съпруга е Курт.