Михаил Булгаков
Дяволиада (9) (Повест, разказваща как близнаците погубиха един деловодител)

IX
Машинната страхотия

Есенният ден посрещна др. Коротков уклончиво и странно. Озъртайки се боязливо по стълбището, той се изкачи на 8-ия етаж, сви наслуки вдясно и трепна радостно. Една нарисувана ръка му сочеше надписа „Стаи 302-349“. Следвайки пръста на спасителната ръка, той се добра до вратата с надпис „302 — бюро «Жалби»“. Коротков предпазливо надникна в нея, за да не се сблъска с когото не трябва, влезе и се озова пред седем жени с пишещи машини. Поколеба се малко и се приближи до първата — мургава и матова, поклони се и понечи да каже нещо, но чернооката ненадейно го прекъсна. Погледите на всички жени се устремиха към Коротков.

— Да излезем в коридора — рязко каза матовата и нервно си оправи фризурата.

„Боже мой, пак нещо не е наред…“ — жално си рече Коротков. Той въздъхна тежко и се подчини. Шестте останали развълнувано си зашушукаха подире му.

Чернооката изведе Коротков и в полумрака на празния коридор му каза:

— Ужасен сте… Заради вас не съм спала цяла нощ и най-после се реших. Нека бъде както искате. Ще ви се отдам.

Коротков погледна мургавото лице с огромни очи, от което лъхаше на момина сълза, издаде някакъв гърлен звук и нищо не каза. Чернооката отметна глава, озъби се страдалчески, хвана ръцете на Коротков, дръпна го към себе си и зашепна:

— Защо мълчиш, изкусителю? Ти ме покори с храбростта си, змейо мой. Целувай ме де, по-скоро ме целувай, докато не е дошъл някой от контролната комисия.

От устата на Коротков пак излетя странен звук. Той се олюля, усети върху устните си нещо сладко и меко и огромните зеници се оказаха съвсем близо до очите на Коротков.

— Ще ти се отдам… — се чу шепот до самата уста на Коротков.

— Нямам нужда — прегракнало отговори той, — на мен ми откраднаха документите.

— Тъй-тъй — изведнъж се дочу зад гърба му.

Коротков се обърна и видя ластикотиненото старче.

— Аах! — извика чернооката, затули лицето си с ръце и се шмугна през вратата.

— Хи — каза старчето, — бравос. Където и да отиде човек, все вас ще завари, господин Колобков. Ама голям тарикат сте. Само че и да целувате, и да не целувате, командировката няма да я изцелувате. На мен, стария човек, я дадоха, аз ще замина. Да го знаете.

При тия думи той направи на Коротков неприличен жест със съсухрени пръсти.

— А заявленийце срещу вас ще подам — продължи ластикотинът, — да-да. Разложихте три в главния отдел, сега излиза, че на подотделите се прехвърляте. А туй, че горките момичета плачат, та се късат, вас не ви интересува. Криво им е на клетите, ама е късно. Не се връща моминска чест. Не се връща.

Старчето измъкна голяма носна кърпа на оранжеви букетчета, заплака и се засекна.

— Ще ви се да измъкнете от ръцете на стария човек едни нищо и никакви дневни пари, нали тъй, господин Колобков? Добре де… — старчето се затресе и зарида, изтърва си чантата — вземете ги, яжте. Нека безпартийното, съчувстващо старче пукне от глад… Нека. На гробищата му е мястото. Но едно помнете, господин Колобков — гласът на старчето стана пророчески страховит и в него заехтяха камбани, — няма да ви донесат щастие тия сатанински пари. В гърлото ще ви заседнат. — И старчето избухна в бурни ридания.

Коротков изпадна в истерика; внезапно и неочаквано за самия себе си той затропа ситно с крака.

— Върви на майната си! — тънко се развика той и жалният му глас се разнесе под сводовете. — Аз не съм Колобков. Остави ме на мира! Не съм Колобков! Не заминавам! Не заминавам!

Той започна да къса яката на ризата си.

Старчето мигновено изсъхна, затрепери от ужас.

— Следващият! — изграчи вратата. Коротков млъкна и се втурна през нея, сви наляво, подмина пишещите машини и се озова пред един едър, изящен русокос мъж със син костюм. Русокосият кимна на Коротков и каза:

— По-кратко, другарю. С две думи. На бърза ръка. Полтава или Иркутск?

— Откраднаха ми документите — отговори раздърпаният Коротков, като се озърташе лудешки — и се появи котаракът. Той няма право. Никога през живата си не съм се бил, от кибрита е. Няма право да ме преследва. Пет пари не давам, че е Наполеонкер. Откраднаха ми до…

— А, това са празни приказки — отговори синият. — Обмундировка ще ви дадем, и ризи, и чаршафи. Ако изберете Иркутск, дори едно употребявано кожухче. По-кратко.

Той иззвъня музикално с ключа в бравата, издърпа чекмеджето, надникна в него и каза приветливо:

— Запвейте, Сергей Николаевич.

И тутакси от ясеновото чекмедже се подадоха сресана, светла като лен глава и сини шарещи очи. След тях се изви като змийски вратът, изпука колосаната яка, показаха се сакото, ръцете, панталонът и след секунда завършеният секретар изпищя „Добро утро“ и застана на червеното сукно. Той се изтръска като мокро куче, скочи от бюрото, намести по-навътре маншетите си, измъкна от малкото си джобче автоматична писалка и в същия миг започна да пише с всичка сила.

Коротков се стъписа, протегна ръка и каза жално на синия:

— Вижте, вижте, той излезе от бюрото. Как стават тия работи?…

— То се знае, че ще излезе — отговори му синият, — няма цял ден да лежи вътре. Време му е. Всяка секунда е скъпа. Хронометраж.

— Но как? Как? — зазвънтя Коротков.

— Ох, божичко — започна да се ядосва синият, — не ми губете времето, другарю.

Главата на чернооката се подаде през вратата и се провикна възбудено и радостно:

— Вече препратих документите му в Полтава. Й аз заминавам с него. Имам леля в Полтава на 43 градуса ширина и 5 дължина.

— Прекрасно — отговори русокосият, — защото това протакане беше ми омръзнало.

— Не искам! — викна Коротков и погледът му се защура. — Тя ще ми се отдава, а аз тия работи не ги понасям! Върнете си ми документите. Свещеното ми фамилно име. Възстановете го!

— Другарю, това се извършва в отдел бракуващи се — изписука секретарят, — ние нищо не можем да направим.

— О, глупчото ми! — възкликна чернооката, която пак се бе подала. — Съгласи се! Съгласи се! — завика тя със суфльорски шепот. Главата й ту се скриваше, ту се появяваше.

— Другарю! — зарида Коротков, като размазваше сълзите по лицето си. — Другарю! Умолявам те, дай ми документите. Бъди човек. Бъди, моля те с всички фибри на душата си, и аз ще ида в манастир.

— Другарю! Без истерика. Конкретно и абстрактно изложете писмено и устно, спешно и поверително — Полтава или Иркутск? Не губете времето на служителите! Не ходете по коридорите! Не плюйте по пода! Пушенето забранено! Тук не се развалят пари! — забоботи кипналият русокос мъж.

— Ръкостисканията се отменят! — изкукурига секретарят.

— Да живеят прегръдките! — страстно прошепна чернооката, премина през стаята като полъх и обвя с миризма на момина сълза врата на Коротков.

— Казано е в тринайсетата заповед: не влизай без доклад при ближния си — изфъфли ластикотиненият и прелетя по въздуха, като размахваше пешовете на наметалцето си… — Аз да не мислите, че влизам, не влизам, ама все едно, ще ви подхвърля малко книжа, ей тъй, хоп!… Което писъмце и да подпишеш — отиваш на подсъдимата скамейка. — Той извади от широкия си черен ръкав тесте бели листове и те се разхвърчаха и накацаха по бюрото като чайки по крайбрежни скали.

Из стаята плъзна мътилка и прозорците се разлюляха.

— Другарю русокос — плачеше измъченият Коротков, — на място ме застреляй, ама ми издай едно какво да е документче. Ръка ще ти целувам.

В мътилката русокосият започна да набъбва и да расте, без да престава нито за миг да подписва като луд листовете на старчето и да ги хвърля на секретаря, който ги хващаше с радостно мъркане.

— По дяволите! — викна русокосият. — По дяволите! Ей, машинописки!

Той махна с огромната си ръка, стената пред очите на Коротков се разпадна и трийсетте пишещи машини по бюрата дрънкаха със звънчетата си и засвириха фокстрот. Поклащайки бедра, помръдвайки сладострастно раменца, размятвайки с кремави крака бялата пяна на комбинезонените дантели, трийсетте жени тръгнаха като кафешантански кордебалет между бюрата. Белите хартиени змии започнаха да се завират в зейналите уста на пишещите машини, да се огъват, да се разкрояват и да се съшиват с телбод. Появи се бял панталон с виолетови лампази. „Предявителят на настоящото действително е предявител, а не някакъв търчи-лъжи.“

— Обувай го! — викна русокосият в мъглата.

— Ииии — тъничко изскимтя Коротков и заблъска глава в ръба на бюрото на русокосия. Главата му получи за малко облекчение и нечие просълзено лице се мярна пред Коротков.

— Валериан! — провикна се някой на тавана.

Наметалцето затули светлината като черна птица, старчето зашепна тревожно:

— Сега само едно може да те спаси — отивай при Дупкин в пети отдел. Бързай! Бързай!

Размириса се на етер, после едни ръце нежно изнесоха Коротков в полутъмния коридор. Наметалцето прегърна Коротков и го задърпа, като шепнеше и се кискаше:

— Ама голям номер им свих: такива книжа им насипах по бюрата, че сега на всеки от тях не му мърдат пет годинки с лишаване от права. Бързай! Бързай!

Наметалцето литна настрана от мрежата, която слизаше в пропастта, лъхна вятър и влага.