Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Дьяволиада, 1924 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Борис Мисирков, 1986 (Пълни авторски права)
- Форма
- Повест
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- NomaD (2018 г.)
Издание:
Автор: Михаил Булгаков
Заглавие: Избрано
Преводач: Борис Мисирков; Лиляна Минкова
Година на превод: 1986; 1989
Език, от който е преведено: Руски
Издател: ИК „Фама“
Година на издаване: 2007
Тип: сборник
Националност: Руска
Редактор: Игор Шемтов
Технически редактор: Олга Стоянова
Коректор: Мария Христова
ISBN: 978-954-597-303-1
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6974
История
- — Добавяне
IV
Точка първа — Коротков изхвърча
На другата заран Коротков с радост се убеди, че окото му вече не се нуждае от лекуване с превръзка, затова с облекчение хвърли бинта и веднага се разхубави и промени. След като си изпи на бърза ръка чая, той изгаси примуса и хукна към службата си, като внимаваше да не закъснее, и закъсня 50 минути, защото трамваят вместо по шести маршрут тръгна да избикаля по седми, стигна до отдалечените улички с малки къщурки и там се повреди. Коротков извървя пеш три километра и се втурна запъхтян в канцеларията тъкмо когато кухненският часовник на „Алпийска роза“ би единайсет пъти. В канцеларията го очакваше зрелище, съвсем необичайно за единайсет часа заранта. Лидочка дьо Руни, Миточка Литовцева, Ана Евграфовна, главният счетоводител Дрозд, инструкторът Гитис[1], Номерацки, Иванов, Мушка, регистратор-ката, касиерът — с една дума, цялата канцелария не седеше по местата си около кухненските маси на бившия ресторант „Алпийска роза“, а се бе струпала до стената, на която беше забит с гвоздей половин лист за заявление. При влизането на Коротков настъпи внезапно мълчание и всички сведоха очи.
— Добър ден, господа, какво има? — попита смаяният Коротков.
Тълпата мълком му направи път и Коротков стигна до половинката лист за заявление. Първите редове го погледнаха уверено и ясно, последните през сълзлива, зашеметяваща мъгла.
„Заповед №1
Т.1. За недопустимо немарливо отношение към задълженията му, предизвикващо въпиюща бъркотия във важни служебни книжа, както и за появяване в службата в безобразен вид с насинено явно при сбиване лице др. Коротков се уволнява от 26-и т.м. с изплащане на трамвайни пари до 25-и включително.“
Точка първа беше в същото време и последна, а под точката се кипреше с едри букви подписът:
Двайсет секунди в прашната кристална зала на „Алпийска роза“ царува идеално мълчание. При това най-добре от всички, най-дълбоко и най-мъртвешки мълча прежълтелият Коротков. На двайсет и първата секунда мълчанието се пукна.
— Ама как? Ама как? — иззвънтя на два пъти Коротков съвсем като строшена в тока алпийска винска чаша. — Той Наполеонкер ли се казва?…
Щом чуха страшната дума, писарушките се пръснаха кой накъдето види и само след миг накацаха около масите като гарги по телеграфна жица. Лицето на Коротков смени гнилата си жълта плесен с петнист пурпур.
— Бива ли такова нещо?! — забоботи отдалеч, като надничаше иззад приходо-разходната книга, Скворец. — Здравата сте се изложили, драги! Как можахте?
— Аз м-мислех, мислех… — изскрибуца с отломки от глас Коротков — прочетох вместо „Наполеонкер“ „наполеонки“. Той си пише фамилното име с малка буква!
— Аз наполеонки няма да обуя, това да му е ясно! — кристално звънна Лидочка.
— Шшт — изсъска като змия Скворец. — Какво ви прихваща? — Той се гмурна, скри се в приходо-разходната книга и се заметна с една страница.
— А по въпроса за лицето няма право! — тихичко извика Коротков, ставайки от пурпурен бял като хермелин. — Аз с нашия калпав кибрит си изгорих окото, както и другарката Дьо Руни!
— По-тихо! — изписука пребледнелият Гитис. — Какво приказвате? Той вчера го изпробва и каза, че бил превъзходен.
„Дрррррррр“ — неочаквано зазвъня електрическият звънец над вратата… и веднага тежкото тяло на Пантелеймон тупна от стола и се затърча по коридора.
— Не! Ще му искам обяснение. Ще му искам обяснение! — високо и тънко изпя Коротков, после се стрелна наляво, хукна надясно, изтърча десетина крачки на място, отразявайки се разкривено в прашните алпийски огледала, изплува в коридора и се втурна към светлината на слабата крушка, която висеше над надписа „Сепарета“. Запъхтян, той се спря пред страшната врата и се свести в прегръдките на Пантелеймон.
— Другарю Пантелеймон — подхвана неспокойно Коротков, — пусни ме, моля ти се. Още сега трябва да вляза при завеждащия…
— Не бива, не бива, заръчал ми е никого да не пущам — загъргори Пантелеймон и страшната миризма на лук угаси решителността на Коротков, — не бива. Вървете си, вървете си, господин Коротков, защото покрай вас мога да загазя…
— Пантелеймон, налага ми се — примоли се Коротков, посървайки, — разбираш ли, драги Пантелеймон, случи се заповед… Пусни ме, мили Пантелеймон.
— Господ да ми е на помощ… — замънка ужасен Пантелеймон, насочил поглед към вратата — казвам ви, че не бива. Не бива, другарю!
В кабинета зад вратата зазвъня телефонът и екна като камбана тежък глас:
— Тръгвам! Веднага!
Пантелеймон и Коротков се раздалечиха, вратата се отвори широко и по коридора се понесе Наполеонкер с фуражка и чанта под мишница. Пантелеймон хукна в тръс подире му, а подир Пантелеймон, като се поколеба известно време, се втурна Коротков. На завоя на коридора Коротков, блед и развълнуван, се промуши под ръцете на Пантелеймон, изпревари Наполеонкер и се затича пред него заднишката.
— Другарю Наполеонкер — замънка той с пресеклив глас, — позволете ми за момент да ви кажа… Става дума за заповедта…
— Другарю! — звънна лудешки устременият и угрижен Наполеонкер, помитайки Коротков в своя бяг. — Не виждате ли, че съм зает? Заминавам! Заминавам!…
— Ама аз за заповедта…
— Не виждате ли, че съм зает?… Другарю! Отнесете се до деловодителя.
— Аз съм деловодителят! — изпищя Коротков и от ужас плувна в пот. — Изслушайте ме, другарю Наполеонкер!
— Другарю! — ревна като сирена Наполеонкер, без да слуша каквото и да било, извърна се тичешком към Пантелеймон и кресна: — Вземете мерки да не ми губят времето!
— Другарю! — изхъхри уплашен Пантелеймон. — Защо губите времето на човека?
И понеже не знаеше каква мярка трябва да вземе, взе следната: хвана Коротков през кръста и го притисна лекичко към себе си като любима девойка. Мярката се оказа ефикасна — Наполеонкер се отскубна, изтърколи се по стълбището като с летни кънки и изхвръкна през главния вход.
„Пърр… Пъррр!“ — заръмжа зад стъклата моторетката, изтрещя три-четири пъти, забули прозорците с дим и изчезна. Чак тогава Пантелеймон пусна Коротков, избърса си потта от лицето и изпъшка:
— Беля работа!
— Пантелеймон… — с разтреперан глас попита Коротков — къде отиде той? Казвай веднага, че иначе друг, нали разбираш…
— Абе май в Центроснаб.
Коротков се спусна като вихър по стълбището, нахълта в гардеробната, грабна си балтона и каскета и изхвръкна на улицата.