Михаил Булгаков
Дяволиада (5) (Повест, разказваща как близнаците погубиха един деловодител)

V
Дяволският фокус

Коротков извади късмет. Точно в този миг трамваят се изравни с „Алпийска роза“. Коротков направи сполучлив скок и се понесе напред, като се удряше ту в спирачното колело, ту в нарамените торби. Надежда изгаряше сърцето му. Моторетката, кой знае защо, се бе забавила и сега пърпореше пред трамвая и Коротков ту я изпускаше от очи, ту пак докопваше квадратния гръб в облака синкав дим. Близо пет минути Коротков го блъскаха и мачкаха на площадката, най-сетне моторетката спря пред сивата сграда на Центроснаб. Квадратното тяло се шмугна между минувачите и изчезна. Коротков се изскубна в движение от трамвая, завъртя се около оста си, падна, удари си коляното, вдигна си каскета и под носа на един автомобил се затича към вестибюла.

Покривайки пода с мокри петна, десетки посетители се разминаваха с Коротков или го изпреварваха. Квадратният гръб се мярна на завоя на стълбището и той забърза запъхтян подире му. Наполеонкер се изкачваше със странна, неестествена скорост и на Коротков му се свиваше сърцето при мисълта, че ще го изтърве. Точно така и стана. На петия етаж, когато деловодителят беше направо капнал, гърбът се стопи в мешавицата от физиономии, калпаци и чанти. Коротков се стрелна нагоре като светкавица и се поколеба само около секунда пред вратата, на която имаше два надписа. Единият златен на зелен фон — „Спалня за стажант-учителки“ (думата „стажант“ завършваше с ер голям), другият черно на бяло и без ер голям — „Начканцуправделснаб“. Коротков се устреми наслуки през тая врата и видя стъклени огромни клетки и много на брой светлокоси жени, които тичаха между тях. Коротков отвори вратата на първата кабинка и видя вътре някакъв човек със син костюм. Той лежеше на бюрото и весело се смееше по телефона. Във втората кабинка на бюрото бяха сложени пълните събрани съчинения на Шелер-Михайлов, а до събраните съчинения непозната възрастна жена със забрадка мереше с везни сушена и гадно миришеща риба. В третата се разнасяше непрекъснат грохот, смесен със звън — там на шест машини пишеха и се смееха шест светлокоси жени със зъби като маргарит. Зад последната стаичка започваше голямо пространство с тумбести колони. Въздухът беше наситен с непоносимо тракане на машини и се виждаха безброй глави — женски и мъжки, но Наполеонкеровата я нямаше между тях. Объркан и замаян, Коротков спря първата изпречила му се жена, която тичаше с огледалце в ръцете.

— Не сте ли виждали Наполеонкер?

Сърцето на Коротков подрипна от радост, когато жената му отговори, поглеждайки го с огромни многозначителни очи:

— Да, но той си заминава. Настигнете го.

Коротков се втурна през залата с колоните натам, накъдето му сочеше малката бяла ръка с лъскави червени нокти. Когато измина в галоп залата, той се озова на тясна и възтъмна площадка и видя зейналата уста на осветен асансьор. Сърцето на Коротков трепна — беше го настигнал… устата поемаше квадратния одеялен гръб и черната лъскава чанта.

— Другарю Наполеонкер! — викна Коротков и се вцепени. По площадката в голямо количество заподскачаха зелени кръгове. Мрежата прегради стъклената врата, асансьорът тръгна, а квадратният гръб се обърна и се превърна в юнашки гърди. Всичко, всичко позна Коротков: и сивата куртка, и каскета, и чантата, и стафидките на очите. Това беше Наполеонкер, но Наполеонкер с дълга асирийско гофрирана брада, закриваща гърдите му. В мозъка на Коротков незабавно се роди мисълта: „Брадата му е поникнала, докато е пътувал с моторетката и се е качвал по стълбището — какви са тия работи?“ И след това втора: „Брадата е фалшива — какви са тия работи?“

А Наполеонкер в това време започна да потъва в мрежестата бездна. Първи се скриха краката му, след това шкембето, брадата, последни очичките и устата, която извика нежните тенорови думи:

— Късно е, другарю, елате в петък.

„Гласът му също е залепен“ — изтупка в Коротковия череп. Към три секунди главата му мъчително пламтя, но след туй, когато се сети, че никакви магии не бива да го спират, че спирането е гибел, Коротков направи крачка към асансьора. В мрежата се показа изтегляният от въжето покрив. Една излъчваща нега красавица със святкащи камъчета в косата излезе иззад завоя, докосна нежно ръката на Коротков и го попита:

— Порок на сърцето ли имате, другарю?

— Не, ох, не, другарко — изрече смаяният Коротков и направи още една крачка към мрежата, — не ме бавете.

— Тогава, другарю, идете при Иван Финогенович — печално каза красавицата, преграждайки пътя на Коротков към асансьора.

— Не искам! — плачливо се провикна Коротков. — Другарко! Аз бързам. Какво ви прихваща?

Но жената си остана непреклонна и печална.

— Нищо не мога да направя, нали знаете — каза тя и задърпа Коротков за ръката. Асансьорът спря, изплю един човек с чанта, затули се с мрежата и пак тръгна надолу.

— Пуснете ме! — изпищя Коротков, изскубна ръката си и се втурна с проклятия надолу по стълбището. След като взе на един дъх шестте мраморни площадки и насмалко не преби една висока бабичка с боне, която взе да се кръсти от страх, той се озова долу пред огромна нова стъклена стена, над която пишеше със сребърни букви на син фон „Дежурни възпитателки“ и отдолу с перодръжка на хартия „Справки“. Мрачен ужас обзе Коротков. Зад стената ясно се мярна Наполеонкер. Наполеонкер, избръснат до синьо, предишният и страшният. Той мина съвсем близо до Коротков, разделяше ги само тъпичкият слой стъкло. Като се стараеше да не мисли за нищо, Коротков се хвърли към лъскавата пиринчена дръжка на бравата и я задруса, но тя не помръдна.

Той изскърца със зъби, дръпна още веднъж колкото му сила държи грейналия пиринч и чак тогава отчаян забеляза миниатюрния надпис: „Избиколете през 6-и вход“.

Наполеонкер се мярна и потъна в една черна ниша зад стъклото.

— Къде е шести? Къде е шести? — слабо викна Коротков на някого. Хората наоколо се отдръпнаха. Една малка странична врата се отвори и от нея излезе ластикотинено старче със сини очила и огромен списък в ръцете. То погледна Коротков над очилата, усмихна се и подъвка устни.

— Какво? Пак ли сте дошли? — зафъфли то. — Ей Богу, не си струва. Чуйте какво ви казва старият човек, откажете се. Все едно, вече съм ви задраскал. Хи-хи.

— Откъде сте ме задраскали? — вцепени се Коротков.

— Хи. То се знае откъде, от списъците. Драс с моливчето, и готово. Хи-кхи. — Старчето се разсмя сладострастно.

— Чак… кайте… — Ама откъде ме познавате?

— Хи. Голям шегаджия сте, Василий Павлович.

— Аз съм Вартоломей — каза Коротков и попипа с ръка студеното си и хлъзгаво чело — Петрович.

Усмивката напусна за миг лицето на страшното старче.

То се вторачи в листа и прокара сухото си пръстче с дълъг нокът по списъка.

— Я недейте ме обърква! Ето го — В. П. Колобков.

— Аз съм Коротков — нетърпеливо извика Коротков.

— И аз същото ви казвам: Колобков — засегна се старчето. — А ей го и Наполеонкер. Заедно ги прехвърлят, а на мястото на Наполеонкер отива Чекушин.

— Какво?… — викна Коротков, кажи-речи, полудял от радост. — Наполеонкер изгонен ли е?

— Именно. Само един ден можа да поуправлява и го изритаха.

— Боже! — възкликна Коротков, ликувайки. — Спасен съм! Спасен съм! — И замаян от радост, стисна кокалестата ноктеста ръка на старчето. То се усмихна. За миг радостта на Коротков помръкна. Нещо странно, зловещо се бе мярнало в сините очни дупки на стареца. Странна му се стори и усмивката, която оголваше сини венци. Но Коротков веднага пропъди от себе си неприятното чувство и се засуети.

— Излиза, че аз сега трябва да хукна към Кимат?

— Непременно — потвърди старчето, — тук си е казано — в Кимат. Само ми дайте за момент вашия пропуск, да му сложа с моливчето една заверчица.

Коротков веднага бръкна в джоба си, пребледня, бръкна в другия, пребледня още повече, заотупва джобовете на панталона си и се втурна със сподавен вопъл обратно по стълбището, като си гледаше под краката. Блъскайки се в хората, отчаяният Коротков излетя чак догоре, искаше да види красавицата с бляскавите камъчета, да я попита за нещо и видя, че красавицата се е превърнала в безобразие, сополиво хлапе:

— Миличък — втурна се към него Коротков, — портфейлът ми, един такъв жълт.

— Не е вярно — злобно му отговори хлапето, — не съм го вземал, лъжат.

— Ама не бе, драги, не… не си ти… за документите ми става дума.

Момчето го погледна изпод вежди и изведнъж се разрева с дебел басов глас.

— Ах, Боже мой! — отчаян извика Коротков и хукна надолу към старчето.

Но когато дотърча, старчето вече го нямаше. Беше изчезнало. Коротков се втурна към малката вратичка, дръпна с все сила дръжката. Тя се оказа заключена. В полумрака понамирисваше на сяра.

Мислите в главата на Коротков се завъртяха като вихрушка и изскочи една нова: „Трамваят!“ Изведнъж той ясно си спомни как го притискаха на площадката две момчета, едното от тях слабичко, с черни, сякаш залепени мустачки.

— То бива, бива да не му върви на човек — мърмореше Коротков, — ама чак толкоз не бива.

Той изтърча на улицата, дотърча до другия й край, сви в пресечката и се озова пред входа на ниска сграда с неприятна архитектура. Някакъв сив човек, кривоглед и мрачен, попита Коротков, като гледаше не към него, а някъде настрана:

— Къде се вреш?

— Аз, другарю, съм В. П. Коротков, на когото току-що му откраднаха документите… Всички до един… Могат да ме приберат…

— Като нищо — потвърди човекът на входа.

— Затуй ме пуснете…

— Коротков лично да дойде.

— Ама аз съм Коротков бе, другарю.

— Покажи си удостоверението.

— Току-що ми го откраднаха — изстена Коротков, — открадна ми го, другарю, едно младо момче с мустачки.

— С мустачки ли? Значи е Колобков. Няма начин да не е той. Все в нашия район пипа. Сега по чайните трябва да го търсиш.

— Не мога бе, другарю — заплака Коротков, — трябва да ида в Кимат при Наполеонкер. Пуснете ме да вляза.

— Дай удостоверение, че са ти го откраднали.

— От кого?

— От домоуправителя.

Коротков напусна стълбището пред входа и хукна по улицата.

„В Кимат или при домоуправителя? — помисли си той. — Домоуправителят приема сутрин, излиза, че в Кимат.“

В този миг часовникът отдалечено би четири пъти на рижавата кула и начаса от всички врати заизскачаха хора с чанти. Настъпи здрач и от небето заваля рядък мокър сняг.

„Късно е — помисли си Коротков, — вкъщи.“