Александра Маринина
Светлият лик на смъртта (9)

Глава 9.

След посещението при Павел Леваков вече не беше трудно да се установи къде е била Люба Сергиенко в часа на убийството на Людмила Широкова. Наистина това изискваше търпение и време, но не и интелектуални усилия. Павел си спомни, че през този ден тя е трябвало да ходи на гробищата два пъти. Преди второто посещение, което щяло да е минути преди полунощ, Люба трябвало най-малко три часа да обикаля из гората или в някой парк — където няма коли и изобщо белезите на техническия прогрес са почти невидими — и да чете молитви, за да се пречисти. После трябваше да намери подходящо място и най-малко шейсет минути да седи неподвижно, без изобщо да помръдва и без да произнася никакви думи, съсредоточена в себе си, като по този начин се старае да се докосне до космическите недра. Само така ще може да накара покойните роднини на съперницата да чуят молбата й. С хора, които не са се пречистили предварително, те дори няма да разговарят. Вече пречистена, Люба е трябвало да отиде на гробищата, но непременно пеша. Изобщо Павел я предупредил, че магията е несъвместима с техническия прогрес, затова ако човек иска да постигне каквито и да било резултати с нейна помощ, трябва да избягва всичко, свързано със сложната техника. Да не използва асансьори, да не пътува с градския транспорт, да не включва електродомакински уреди.

Гробището, където била погребана бабата на Людмила Широкова, се намираше на час и половина път пеша от улица „Шверник“, където бе живяла Люба Сергиенко. Следователно, ако Павел Леваков не лъжеше и ако Люба е изпълнявала стриктно указанията му, за извършването на магическата процедура са й били нужни най-малко седем часа. Три часа да ходи и да чете молитви, още един — да седи и да се съсредоточава в себе си, после час и половина за път до гробищата и още толкова обратно, тоест общо три часа. И още известно време да стои край гроба. При което Люба е трябвало да отиде при гроба и да влезе в контакт с бабата на Широкова преди полунощ. Излизаше, че този ден тя е трябвало да излезе от къщи не по-късно от шест часа вечерта. До девет да обикаля паркове и горички, четейки молитви, от девет до десет да седи неподвижно на някоя закътана пейка, а от десет до единайсет и половина да стигне пеша до гробищата. Това е било в общи линии. Сега трябваше да намерят свидетели, които да потвърдят този дълъг маршрут и така с чиста съвест да снемат обвинението в убийство от самоубилата се Люба Сергиенко.

Отвориха протокола от разпита на Люба, в който бяха записани отговорите й относно местонахождението й по времето, когато се предполагаше, че е извършено убийството. Може би не всичко в отговорите й е било лъжа. Нали тя бе казала, че се е разхождала и дори бе назовала конкретни места и улици. Вярно, казала бе, че е излязла от къщи около осем часа вечерта и се е прибрала към един през нощта. Но това вече не беше толкова важно. Естествено Люба е била принудена да излъже, защото дори четиричасовата разходка е предизвикала у следователя недоверие и маса въпроси, а пък ако беше казала, че се е разхождала из улиците цели седем часа без определена цел и без да се срещне с никого, той едва ли би й повярвал. Тогава тя не би имала друг изход, освен да признае за посещенията си на гробищата с цел да направи магия за бърза и мъчителна смърт на Людмила. Ако Людмила беше жива, в такова признание не би имало нищо особено, е, може би срам и неудобство, но на практика — никакво престъпление. Да, но тя е умряла. И то не просто умряла, а е била убита. И да си признае, че е желала смъртта й, би било все едно да признае, че е извършила това убийство. Беше разбираемо защо Люба е трябвало да крие, че е ходила на гробищата и при богоугодния магьосник Павел.

— Ами ако всичко това е само камуфлаж? — уморено попита Настя.

Бяха загубили два дни в опити да намерят хора, които да са видели Люба Сергиенко по време на тази дълга седемчасова разходка. След тези два дни се бе разбрало, че не могат и не могат да намерят очевидци, които да потвърдят напълно алибито на Люба. Една любопитна бабичка си спомни, че Люба наистина е излязла от къщи петнайсетина минути след края на поредния епизод от сериала „Милият враг“, който започвал по Московския канал в пет без десет и бил приблизително четирийсет и пет минути. Бабата изгледала епизода, направила си чай и седнала с чашата до прозореца си на втория етаж. За да бди. Намериха се и някакви седемнайсетгодишни хлапаци, които се забавлявали на гробищата в компанията на бутилка евтино вино — нещо като изпитание на храбростта. И те видели младата жена, която палела нещо край един от гробовете в шейсет и четвърто гробно поле, тоест именно там, където беше погребана бабата на Людмила Широкова. Оперативният работник Миша Доценко прекара цяла вечер в гората между Околовръстното шосе и Серпуховски вал, където по думите на Люба Сергиенко тя се разхождала онази вечер, и разпита всички хора, които извеждаха там кучетата си. Двама от тях си спомниха странната млада жена, която седяла на една пейка абсолютно неподвижно, като каменно изваяние, и не помръднала нито веднъж, докато те разхождали кучетата. И това наистина било между девет и десет часа вечерта. Един от тях, собственик на симпатичен брадат мител шнауцер, дори заяви, че жената му направила впечатление, защото и предната вечер, тоест в неделя, тя седяла също тъй неподвижно на същата пейка и лицето й било някак… С една дума — сякаш не била на себе си. Сякаш била погребала всичките си близки наведнъж.

По този начин три точки от дългия маршрут бяха повече или по-малко потвърдени, но все пак оставаха съмнения за това къде е била Сергиенко от шест до девет и по времето между пейката и гробищата. При умела организация в първия или във втория интервал тя спокойно е можела да извърши убийството. Така поне разсъждаваше Настя Каменская.

— Ами ако наистина Люба е убила Людмила, а в черквата и при Леваков е ходела, за да отклони подозренията от себе си? — каза тя на Коротков. — Да, искала е смъртта на бившата си приятелка, но това е разбираемо — ревност, яд, отчаяние… Човек може да стори какво ли не поради болен разум. Нали не си мислите, граждани милиционери, че аз съм унищожила Мила с гробищните си магии!

— Да, гражданите милиционери наистина не си мислят това — унило потвърди Коротков. — Какво ще правим сега, Ася? Съвсем затънахме в това дело, а отникъде не проблясва никаква светлинка. Усетът не ти ли подсказва нещо?

— Мълчи, сякаш има сливи в устата — призна тя. — Но и историята с писмата мира не ми дава. Има нещо нечисто в нея, Юра. От една страна, изобщо не е ясно откъде се е взело писмото на Дербишов и защо той отрича да го е писал. От друга страна, не разбирам защо Стрелников го е пазел. Пазел е и неговото, и другите две писма.

— А какво казват експертите? Ти обажда ли им се днес?

— Страх ме е от тях. — Настя се сви зиморничаво. — Вече ми крещят. И без това през последните два дни съм им се обаждала по десет пъти.

— Леле-леле, уплашената! — присмехулно възкликна Коротков. — Намери ли се някой, дето те плаши — няма да изкара и ден повече на тоя свят. Предлагам бартер. Ти ми наливаш чаша от живителната черна напитка, наречена кафе, а в замяна на това аз ще се обадя в лабораторията и ще поема удара.

— Става.

Настя включи бързовара и извади от шкафчето две чаши.

— Юра, да не си помислиш, че ми се свиди кафето, аз нежно те обичам и съм готова по пет пъти на ден да те черпя, но все пак ми е интересно.

— Какво ти е интересно?

— Защо вечно нещо просиш или врънкаш? Ту кафе, ту цигари, ту захар. Какво, чуждото ли ти е по-сладко? Прекрасно знам, че не си алчен или свидлив, готов си да свалиш последната си риза и да я дадеш, ако някой от нас е в нужда. И после — никога не просиш пари. Обратното — щедро даваш назаем, но никога не вземаш. Значи причината определено не е в любовта ти към келепира. Каква е обаче, кажи ми?

Коротков замислено се усмихна, заровил ръка в гъстата си, отдавна неподстригвана коса.

— Абе знам ли, Аска! И аз понякога се чудя. Защото в бюрото ми има същата такава кутия кафе, буквално вчера я купих, имам и електрически чайник, и захар, и чаши. Но дали при теб ми е по-вкусно… не знам. Не, друго е. Ето, сега се замислих и разбрах, че ако трябваше да си направя кафето сам в твоя кабинет, нямаше да го направя. Сигурно за мен е важно не чуждото, а онова, което ми дават чуждите ръце. Сякаш се грижат за мен, разбираш ли?

— Разбирам. Но защо така? Толкова ли е лошо положението ви вкъщи?

— Аха. Да можеше да видиш с каква физиономия Лялка ми поднася яденето — лошо да ти стане! Като че ли изпълнява тягостно задължение. Не, разбирам, че й е дошло до гуша от мен. Но няма как. Не е толкова подла, че да ме изгони, апартаментът ни е общ, аз нямам друго жилище. А е невъзможно да се размени, толкова е малък, че срещу него можем да вземем най-много две стаи в комунално жилище. Хайде, аз нямам нищо против да отида в комунално, обаче тя какво ще прави? Тъщата още дълго ще лежи парализирана, на нея й трябва отделна стая, а ако са в една заедно с нея и с малкия, Лялка просто ще се побърка. Аз и без това се старая по-рядко да се мяркам вкъщи, та да не я дразня, в едната стая е тъщата, в другата — жена ми и синът ми, така живеят що-годе нормално. А появя ли се аз, става наистина тясно. Не можем да се разминем. И така си живеем — в атмосфера на всеобща омраза. Лялка ми проглуши ушите с приказки да съм зарежел милицията и да съм станел юрист в някоя фирма или да съм се захванел с охранителна дейност. Надява се да започна да печеля луди пари и да мога да си купя жилище, та тогава най-сетне да ме изгони.

— Сам се махни — предложи Настя, — защо трябва да я измъчваш?

— Къде да се махна? — тъжно попита Коротков. — Знаеш ли какви са наемите? За нищо и никаква боксониера — двеста долара месечно! А с какво ще живея, след като цялата ми заплата с всичките надбавки и класове е триста долара? И изобщо…

— Какво изобщо?

— Не мога да се махна сам. Хлапето е още малко, че и тъщата болна. Ще излезе, че като плъх бягам от потъващ кораб. Хайде кажи — как да зарежа Лялка сама с дете и парализирана майка? Ако тя го реши — тогава друга работа. Но аз не мога.

— Съвсем си ми ясен, Юрасик. Липсват ти любов и грижа. Добре, донеси при мен запасите от кабинета си, аз ще те поя и храня, щом за теб е толкова важно да ти поднасят всичко с нежна усмивка. Ами Люся как я мисли тая? Връзката ви е вече на четири години, ако не греша. Време е да помислите за бъдещето.

— Тя нищо не мисли, гледа двама сина, грижи се за съпруг. Решила е да пише докторска дисертация. Люся няма бърза работа. Не би напуснала мъжа си, докато момчетата й не пораснат. Пък и проблемът с жилището си остава… Добре го е казал Булгаков: не сме лоши хора, но жилищният въпрос ни разваля. Хайде стига сме говорили за тъжни неща. Налей от живителната кафява напитка и дай да си поговорим за Стрелников.

— Че какво има да говорим, докато експертизата не е готова? Между другото ти какво ми обеща?

— Да се обадя.

— Хайде обади се тогава!

Юра набра номера на лабораторията, но там никой не вдигаше. Набра го още веднъж, но резултатът беше същият.

— Къде са се дянали всички? — с недоумение промърмори той и затвори телефона.

Настя погледна часовника и се хвана за главата:

— Минава девет, щастие мое ненагледно! Всички почтени експерти отдавна са вечеряли и седят пред телевизорите. Знам аз — нарочно ме заприказва на трогателни теми, та да забравя какво си ми обещал. И тебе те е страх от експертите не по-малко от мен. Хайде допивай си кафето и да си ходим.

* * *

На сутринта се разбра, че заключението на експертите е готово, но то беше такова, че не проясни делото с нищо ново. Писмото, адресирано до Людмила Широкова и подписано с името Виктор Дербишов, не било написано от човека, чийто почерк бил представен на образци номера 1 и 2. С други думи Дербишов не беше писал това писмо. Но това беше отговор само на първия въпрос, поставен от следователя пред експертите. Отговорът на втория въпрос вкарваше следствието в задънена улица: по писмото били открити отпечатъци от пръстите на Дербишов. И то съвсем пресни отпечатъци. Някъде към средата на август Виктор порязал дълбоко средния пръст на дясната си ръка. Порязал го с бръснач, затова белегът бил тънък, но дълъг и много биел на очи. Та отпечатък от пръста с въпросния белег се мъдрел на писмото, което той не бил писал. Абсолютно същият отпечатък с абсолютно същия белег като на сравнителните образци, взети от Дербишов на „Петровка“.

Константин Михайлович Олшански нареди Дербишов незабавно да бъде докаран в прокуратурата. Измъкнаха Виктор направо от някакви преговори, с което предизвикаха буря от възмущение не само от негова страна, но и от страна на ръководството на фирмата.

— Виктор Александрович, времето на интелигентните и нежни разговори свърши! — започна сухо Олшански, вперил очи в книжата и без да повдига глава. — Хайде веднъж завинаги да си изясним ситуацията с вашата кореспонденция. Искам веднага да ви предупредя: докато не разнищим всичко докрай, няма да ви пусна. Можете да се възмущавате, да крещите и да тропате с крака, но за да не си хабите енергията напразно, още отсега ще ви кажа: имам голям стаж в следствената дейност, в кабинета ми толкова често и толкова силно се е крещяло, някои хора така са удряли с юмруци по масата и са тропали с крака, изричайки страшни закани по мой адрес, че съм си изработил стабилен имунитет. Не реагирам на такива неща. Ще бъде непроизводителна загуба на сили и време от ваша страна.

Дербишов мълчеше, настръхнал, и с целия си вид демонстрираше негодувание.

— Така, надявам се, че ме разбрахте правилно. Да започваме, Виктор Александрович. Ето заключението на експертите, запознайте се, ако обичате. В него е казано, че на писмото, изпратено до пощенската кутия на Людмила Широкова, са намерени отпечатъци от вашите пръсти. Същевременно самият текст на писмото със сигурност не е писан от вашата ръка. Можете ли по някакъв начин да обясните това?

— Не, не мога — процеди през зъби Дербишов. — И не се опитвайте да ми прехвърляте вашата работа. Не съм длъжен да се оправдавам, вие сте тези, които трябва да докажете, че съм виновен.

— Прав сте, не сте длъжен да доказвате, че сте невинен. Но имате право да получите възможност да се оправдаете. Именно тази възможност ви давам. Е, какво, Виктор Александрович, имате ли някакво обяснение за този твърде странен факт?

— Не.

— Добре, тогава ще трябва да разсъждавам на глас. И тъй, обяснение първо: получили сте писмо от красива блондинка, решили сте да й отговорите, но по някакви причини сте помолили трети човек да напише текста на писмото. И то да го напише така, че почеркът максимално да прилича на вашия собствен. По този начин имаме писмо, написано не от вас, но с отпечатъци от вашите пръсти. Какво ще кажете, харесва ли ви?

— Пълни глупости! — презрително изфуча Дербишов. — Защо трябва да моля някого да пише писмо вместо мен, и то с моя почерк?

— Прав сте, глупаво е — спокойно се съгласи Олшански. — Да опитаме друг вариант. Някой е искал да се срещне с Широкова, като се представи за вас.

— И това е глупост! — отсече Дербишов. — Ако този човек е искал да се представи за мен, щеше да й изпрати своята, а не моята снимка.

— Отново сте прав. Сега хайде да помислим заедно откъде може да се е появил листът с отпечатъците от вашите пръсти.

— От много места! — избухна Дербишов. — Всеки може да е взел от бюрото ми чист лист хартия, който аз съм пипал.

— Защо, хартията, на която е написано писмото, същата ли е като онази, която използвате във вашия офис? — невинно попита следователят.

Дербишов замълча и се замисли. Този път по лицето му не бяха изписани злоба и раздразнение и Олшански разбра, че Виктор се е включил в работата. Виновен или не, сега той ще мисли и ще разсъждава, ще привежда аргументи и възражения, а това винаги е добре както за установяване на невинност, така и за подхлъзване на виновен.

— Честно да ви кажа, не обърнах внимание — най-сетне каза Дербишов. — Може ли да хвърля един поглед на писмото?

— Моля. — Следователят му подаде оригинала на писмото, намерено във вилата на Томчак.

Виктор го повъртя в ръцете си, после отвори чантата си и извади папка с документи.

— Ето — каза той и прелисти книжата в папката, — излиза, че в нашия офис има такава хартия. Погледнете, ето този документ, а ето и този — написани са на абсолютно същата хартия.

— Ами другите документи? Те на друг вид хартия ли са?

— Да. И тя е бяла, форматът й е същият, но е по-плътна.

— А каква хартия използвате обикновено?

— Всъщност каквато ни дадат, такава използваме. — Дербишов за пръв път днес се усмихна.

— Този отговор не ми върши работа — хладно каза Олшански, като се престори, че не е забелязал промяната в настроението на разпитвания.

— Вижте сега, за ксерокса и за лазерния принтер е нужна хубава бяла хартия, а за обикновения принтер става всякаква. Затова фирмата купува и скъпа хартия, и по-евтина. Разбира се, може да се купува само скъпа, но след като матричните принтери работят и с евтина, по-добре да се направи икономия. Хартията, на която е написано писмото, става само за матричен принтер, тя е тънка и леко сивкава, виждате ли? Това е евтина хартия. И точно на такава са отпечатани ето тези два документа тук. Погледнете, по шрифта си личи, че са печатани на матричен принтер.

— Какъв принтер имате на вашето работно място?

— Имам два — матричен и лазерен.

— Че за какво ви са два? — учуди се Олшански.

— Ами пак за икономия. Окончателният вариант на документа се прави на лазерен принтер, на хубава хартия, с красиви шрифтове. Но докато се подготви окончателният вариант, трябва безброй пъти да съгласуваш с един началник, после с друг, да редактираш, да променяш! Аз отпечатвам всички тези предварителни варианти на обикновен принтер и на евтина хартия. И не само аз, всички служители на фирмата работят така.

— И на бюрото на всеки ли има по два принтера? — не скри съмненията си Олшански.

— Какво говорите, това е скъпо удоволствие! В целия офис имаме само три лазерни принтера: един при секретарката и още два — при служителите, които умеят да ги използват правилно.

— Значи вие умеете?

— Значи да — сдържано потвърди Дербишов. — Не схващам какво общо има тук вашата ирония.

— Има общо с хартията — сви рамене Олшански. — Искам да разбера кой от вашите служители използва хартия само от едно качество, а на кого дават от двете — и скъпа, и евтина. Доколкото разбирам, хартия от двете качества получават само онези, които имат по два принтера на бюрата си. Прав ли съм?

— Не знам, някак си не съм обръщал внимание… Но на мен наистина ми дават и от едната, и от другата. И после, Константин Михайлович, не свеждайте всичко до формалностите. Служителите на фирмата не са бедни хора и ако на някого от нас му трябва хартия, отиваме и си купуваме. Естествено първо се обаждаме на секретарката и й казваме, че хартията ни се е свършила. В пет от десет случая след половин час тя ни донася нов пакет. А в останалите пет случая чуваме отговора й, че складът бил затворен, че още не били купили хартия или нещо от този род. Тогава просто даваме на секретарката пари и я пращаме в най-близката книжарница за хартия. Това е всичко. Така че кой каква хартия има на бюрото си е един много сложен въпрос.

— Добре, ще трябва да иззема от вас документите, изпълнени на евтина хартия.

— За какво ви са?

— Ще ги изпратя на експертиза. Искам да разбера дали писмото е написано на същата такава хартия.

— Но съдържанието на тези документи е търговска тайна…

— Много съжалявам, Виктор Александрович. Налага се да иззема документите. Ако не искате да си имате неприятности по търговска линия, вземете химикалка и зачеркнете всичко, което не е предназначено за чужди очи. Можете да вземете шише мастило и да залеете целия текст. Интересува ме само качеството на хартията.

— И какво ще постигнете с тази ваша експертиза? — Дербишов отново се нервира. Вероятно способността му да се абстрахира от емоциите и да се съсредоточи върху конкретния проблем се бе изчерпала. — Защо трябва да усложнявате нещата?

— Виктор Александрович, овладейте се и погледнете истината в очите. Ситуацията, в която сте попаднали, е твърде неприятна. И аз се учудвам на вашето упорито нежелание поне някак да я проясните. Мога да си обясня вашата позиция само по един начин.

— И какъв е този начин?

— Да ви сметна за виновен. Не знам за какво — дали за убийството на Людмила Широкова или за нещо друго, — но сте виновен. Вие прекрасно знаете как се е появило на бял свят това странно писмо, а се опитвате да скриете от мен истината. Задоволява ли ви това обяснение?

— Но чуйте, сто пъти ви казах, че не съм писал никакво писмо на никаква Широкова и не може да съм писал, защото никога не съм я познавал и не съм получавал от нея никакви писма! Какво ме будалкате с някаква хартия, принтери, експертизи! Сто пъти ви казах…

— А аз сто пъти ви чух — напълно миролюбиво отвърна Олшански. — И толкова пъти се чудих на вашата слепота. Та вие сам прекрасно виждате, че не ви лъжа, не ви будалкам, не ви заплашвам. Ето писмото. Погледнете го. То съществува, можем да го пипнем, да го прочетем. Не е плод на моето болно въображение. Разберете, Виктор Александрович, то съществува и колкото и да крещите, че не сте го писали, то няма да изчезне, няма да престане да съществува. Ето го тук. Защото някой го е написал. Сложил го е в плик, надписал е адреса. И дори е сложил в плика ваша снимка. Имате ли такава снимка?

— Не.

— Ето виждате ли! Значи този човек не само се е погрижил на хартията да има отпечатъци от вашите пръсти и почеркът да си прилича като две капки вода с вашия, но си е направил и труда да ви проследи и фотографира. Това е твърде умен и много предвидлив човек. И е някъде близо до вас. Защото щом е могъл да вземе от бюрото ви хартия, която сте пипали, значи е бил много близо до вас. Дишал е във врата ви. Нима не ви е страх, Виктор Александрович? Защото аз имам само два изхода: или да ви смятам за престъпник, или да реша, че ви заплашва опасност. Вие кой вариант предпочитате?

— Но не разбирам… — смотолеви Дербишов. — Шантава история! На кого е потрябвало да прави това? Не, не разбирам.

— Защо, нямате ли врагове? — вдигна вежди Олшански. — Нито един, ама нито един враг? Извинете, не вярвам. Един човек, който се занимава с търговия с недвижими имоти, непременно има врагове. Или поне недоброжелатели. Такива са законите на икономиката.

— И все пак не ви разбирам… Да, вярно, ще се намерят хора, чиито очаквания за изгодни сделки не са се сбъднали поради моята намеса, но това е нещо нормално и се случва всеки ден. Да забъркаш такава каша заради това… Не, умът ми не го побира. Мисля, че пресилвате нещата, Константин Михайлович.

— Възможно е, възможно е. — Следователят предъвка устни, после извади от бюрото чиста бланка и започна да я попълва. — Издавам постановление за вашето задържане. Резултатите от експертизата, с които ви запознах, дават основание да ви подозирам в съпричастност към убийството на Людмила Широкова. Задържаме ви засега за три денонощия, а по-нататък ще видим.

— Ами вие… — От изненада Дербишов изгуби гласа си и беше принуден да се изкашля, преди да продължи: — Вие да не полудяхте? Как така ме задържате? От къде на къде?

— Виктор Александрович, допреди малко ви обяснявах всичко подробно на ясен руски език. Щом не разбирате, ще трябва да помислите върху това самостоятелно. Ще имате достатъчно време. Да, и още нещо. Както сам казахте, вашата фирма не е бедна, така че ако след три денонощия взема решение за задържането ви под стража и прокурорът се съгласи с това решение, фирмата ви може да ходатайства пред съда за освобождаването ви под гаранция. Гаранцията ще бъде голяма, но една агенция за недвижими имоти няма да се затрудни с плащането й.

— Ще отговаряте за това беззаконие…

— Естествено — кимна Олшански, без да откъсва очи от бланката. — Имате лоша памет, Виктор Александрович. Нали ви предупредих, че имам стабилен имунитет срещу всякакви заплахи, изслушал съм твърде много през живота си. В практиката си съм имал и доста необосновани задържания — и ние сме хора и имаме право да грешим. Смея да ви уверя, че такива грешки се случват често и никой не е бил уволнен, дори не е бил мъмрен. Така че ако вашето задържане в края на краищата се окаже грешка, аз няма да пострадам. Ни най-малко. Задържането се прави именно за това — в течение на три денонощия да се проверят подозренията, които е напълно възможно да се окажат необосновани.

Олшански вдигна телефонната слушалка и извика конвой, който да придружи задържания от зданието на Московската градска прокуратура до „Петровка“.

* * *

— Костя се е развихрил — съобщи Юра Коротков през открехнатата врата на Настиния кабинет. — Задържал е Дербишов.

— Стига бе, сериозно? — От изумление Настя дори изпусна молива си.

— Да пукна, ако лъжа! — прекръсти се Коротков. — Току-що го докараха.

— Невероятно! Не е в стила на Костя. Нали знаеш, той не обича резки движения. И никога не е прибързвал с арестите.

— Е, явно този Дербишов го е изнервил — направи извода си Юра. — Ще ти кажа нещо повече: май си точи зъбите и за Стрелников. След като открихме писмата във вилата на Томчак, Костя разпитва Стрелников всеки ден, а онзи упорито повтаря, че никога преди не е виждал тези писма и не ги е крил във вилата на приятеля си.

— Че кой ще му разреши да задържа Стрелников! Дясната ръка на председателя на Комитета по висше образование! Отгоре няма да си премълчат. И изобщо — за какво ще го арестува?

— Костя ще намери за какво, щом има желание. Но си мисля, че го прави заради писмата. Те са напълно подходящ мотив за убийството. И не е изключено Стрелников да е бил съучастник на бившата си любовница Сергиенко. И двамата имат мотив, а в такава ситуация човек може да пренебрегне старите конфликти.

— Я стига! — Настя погледна недоверчиво Коротков. — Ти самият вярваш ли си, като говориш?

— Ами май не си вярвам. Така само си говоря. Хайде, Ася, аз ще тръгвам, а ти се обади на Олшански — може да ти каже нещо интересно.

Но още щом вратата зад Костя се затвори, телефонът иззвъня — обади се самият Олшански. Гласът му звучеше ядосано и уморено.

— Експертите не са открили по писмата нито един отпечатък от пръстите на Стрелников — съобщи й той.

— А от пръстите на Широкова?

— Колкото щеш. Какво ще кажеш?

— Нищо, вие знаете какво може да се каже. Човек може да скрие писма във вилата на приятеля си и с ръкавици на ръцете. Но когато за пръв път ги намира в чантата на любовницата си или в някой шкаф, той може да ги докосне само с голи ръце. Вие виждали ли сте човек, който предварително си слага ръкавици, когато взема непозната вещ?

— Не съм виждал.

— И аз не съм. Не може да няма отпечатъци от пръстите на Стрелников. Или следи от изтриване. Има ли следи?

— Няма. Всички отпечатъци, намерени по писмата, пликовете и външния плик, са отчетливи. Естествено има размазани места, но това е нормално, винаги ги има. Когато липсват, дори е подозрително.

— Значи излиза, че Стрелников не е пипал тези писма.

— Интересно разсъждаваш! Кой тогава ги е скрил във вилата на Томчак?

— Знам ли! Може би човекът, който е написал на Широкова писмо от името на Дербишов?

— Ти изобщо осъзнаваш ли какво говориш? — каза Олшански и по гласа му Настя разбра, че следователят дори се е поразвеселил. — Да предположим, че човекът, написал писмото от името на Дербишов, е искал да убие Широкова и да насочи подозренията ни към Дербишов. Допускам го. Човекът, който е намерил кореспонденцията на Широкова и я е скрил във вилата на Томчак, явно е искал да ни насочи към Стрелников. Готов съм да повярвам в тези фантазии, ако ми обясниш как този тип може да е искал да накара да подозираме и двамата. Какво общо има между тях? Те дори не се познават. Никога не са чували един за друг и никога не са се срещали. Нямат и не е възможно да имат общи интереси и допирни точки. С други думи — нямат и не е възможно да имат общ враг.

— Сигурен ли сте?

— Абе в нищо не съм сигурен! Толкоз, Анастасия, смятай, че това е задачата, която ти поставям. Намери ми този общ враг. А на Коротков кажи да си поприказва с Дербишов и да разнищи къде и кога някой го е снимал. Така че поне да опитаме да намерим този фотограф.

* * *

Ловджийска страст обзе Лариса Томчак. Когато се зае да издирва Надежда Цуканова, тя дори не подозираше, че ще се запали до такава степен. Един вътрешен глас й говореше, че трябва да спре, че се е захванала с глупава и никому ненужна работа, която в крайна сметка ще й донесе само болка, усещане за омърсяване и разочарование. Но вече не можеше да спре.

Идеята да потърси добре информирана съседка отначало се стори на Лариса правилна и лесноосъществима, но на практика се оказа, че нещата далеч не стоят така. За да намери такава съседка, трябваше да обикаля хорските жилища, а кой в нашето неспокойно и изпълнено с взаимни подозрения време би обсъждал чуждо нещастие с непознат човек? Защото нали не можеше да стои по цели дни на стълбището пред апартамента на Цуканова и да чака подходящата съседка, за да се запознае с нея. Така че Лариса трябваше да се прости с тази привлекателна идея.

Тя помисли известно време и реши да прибегне до помощта на милицията. Така де, щом Надежда Цуканова се е самоубила, милицията поне на първо време се е занимавала с това. И Лариса отиде в най-близкия до блока на Цуканова милиционерски участък.

Няколко часа чака участъковия инспектор — казаха й, че лейтенант Барулин е из територията, а приемните му часове са от пет до седем. Към пет часа пред стаята, където трябваше да дойде участъковият, започнаха да се събират посетители, предимно възрастни хора, а също и жени с подпухнали, нещастни лица. Лариса добре познаваше тези лица — и при нея, като лекар психиатър, идваха точно такива жени: едни имаха мъже пияници, други — неуправляеми деца. Тя мислено се зарадва, че бе останала да чака тук и така беше първа в тази тъжна опашка.

Участъковият Барулин дойде към пет и половина. Беше млад офицер, нисък, слабичък, с някак съвсем детинска физиономия.

— Кой е пръв? — попита той, докато отключваше стаята си. — Влезте. Кузмичова, колко пъти съм ви казвал да не идвате при мен! Синът ви е следствен, вече с нищо не мога да ви помогна.

Лариса бързо стана и влезе след него в тясната неуютна стаичка с отдавна немити прозорци и олющени стени. Барулин разкопча китела си и седна зад бюрото.

— Слушам ви внимателно — каза той, без да поглежда Лариса.

— Аз… — Тя се смути, защото не беше подготвила първата си фраза. — Идвам във връзка с Надежда Романовна Цуканова. Тя е починала миналата година, отровила се е.

— Да, спомням си — кимна участъковият. — И какво искате?

— Извинете, че ви отнемам от времето — бързо заговори Лариса, — но едва вчера научих за смъртта й. Бяхме приятелки, когато учехме в института, после дълги години не се виждахме, не общувахме… И ето че сега… Можете ли да ми кажете какво се е случило? Аз разговарях със сина й, Виктор, но ми беше неудобно да разпитвам много, за него това е такава травма. Знам, че бащата на Виктор ги е напуснал и изобщо не им помага. Иска ми се да го намеря и да поговоря с него. Та съгласете се, това е ненормално — децата да останат сами, без подкрепа от възрастен човек.

— Е, да не преувеличаваме, децата вече са достатъчно пораснали. По-голямата дъщеря работи, синът учи в университета, всичко с тях е наред. Не мисля, че ще успеете да трогнете този нехранимайко.

— Нехранимайко? Значи знаете за него нещо, което… Кой е той? Кажете ми, моля.

— Абе нищо особено не знам. Никога не е имало оплаквания срещу него, в смисъл че не е пиел и не е биел жена си и децата. Семейството беше нормално, ходил съм у тях само два пъти. Първия път — когато приех участъка и обикалях апартаментите за опознаване. А вече втория — когато се случи това. Оказа се, че този тип не е имал брак с Цуканова, а е живял с нея почти двайсет години, представяте ли си? И сина си са отгледали заедно. А момчето беше сигурно, че баща му е законен съпруг на майка му. И момичето мислеше така. А се оказало, че той през всичките тези двайсет години си живеел там незаконно и на всичко отгоре тайно кръшкал. И един прекрасен ден заявил, че си е намерил нова съпруга. С помощта на бюро за запознанства, представяте ли си? Какъв мошеник, а! Умът ми не го побира: да живееш с една жена, да отглеждате общо дете и същевременно да си търсиш нещо по-добро чрез бюро за запознанства. Можете ли да си представите това?

— Не мога — честно призна Лариса. — И какво, оженил ли се е?

— А, това не знам! — разпери ръце участъковият. — Не е моя работа. Когато Цуканова се самоуби, аз естествено го намерих. Нали разбирате, момчето, Витя, беше само на осемнайсет, трудна възраст, страхувах се да не би след такъв удар да тръгне по лош път. Младежка работа, би могъл да започне да пие или да употребява наркотици. Та казах на баща му: подкрепете сина си, не го оставяйте сега сам, той се нуждае от вас. Поживейте с тях, докато се съвземат от преживяното. Защото не знаех, че Цуканова се е отровила именно заради него и след всичко това синът няма да го пусне и да престъпи прага им. Е, обясни ми, че синът му сега се нуждае от всеки друг, само не и от него. Докато майка му била жива, Витя дори не искал да говори с него по телефона. Представяте ли си, той не дойде и на погребението. Не искал да травмира децата.

— А децата научиха ли, че сте разговаряли с него?

— Не, не им казах. Защо трябваше? Щом не искат и да го знаят… Така че мисля, че няма смисъл да го търсите. Дори да го загризе съвестта и той да пожелае да помага на сина си, децата няма да приемат помощта му.

— Откъде знаете? Нали казахте, че след смъртта на Надежда Романовна не сте говорили с тях. Може да са променили отношението си. Все пак минала е почти година, откъде знаете как върви сега животът им?

— Извинете, как се казвате?

— Лариса Михайловна.

— Вижте сега, Лариса Михайловна, и аз не съм вчерашен и отдавна работя като участъков инспектор. Така че ако мислите, че не си разбирам от работата или я върша лошо, много грешите. — Гласът на Барулин стана гневен и Лариса се уплаши, че със своята нетактичност е провалила така добре започналия разговор. — Не ми е в принципите да занимавам хората с безсмислици — щом те нямат оплаквания, няма защо аз да ги търся. А да ги наблюдавам — това е вече друго нещо. Във всеки блок имам хора, които знаят всичко за всички. И ако с Витя Цуканов стане нещо необичайно, пръв ще науча.

— Ама моля ви се — с извиняващ се тон каза Лариса, — не ми се сърдете, другарю лейтенант, нямах това предвид. Разбира се, сигурна съм, че ако Виктор попадне в рискова група, това няма да остане скрито от вас, но думата ми е за друго. Имах предвид, че ако е престанал да се сърди на баща си, ако му е простил, може да е готов да приеме помощта му.

— Аз пък ви казвам, че не е, не му е простил — повиши тон Барулин. — Виктор дори не желае да говори за него.

Лариса разбра, че тази информация Барулин е получил именно от някого от съседите, които общуват с Цуканови. Тя се постара да направи гласа си колкото може по-умолителен:

— Но все пак дайте ми възможност да опитам, много ви моля. Вие сте напълно прав: момчетата винаги страдат, когато нямат баща, край тях непременно трябва да има мъж. Аз ще се опитам да убедя Виктор, да го накарам да промени мнението си. Кажете ми кой е баща му.

— Добре.

Участъковият с въздишка се надигна и отиде при касата. Извади оръфана дебела тетрадка и лениво започна да търси необходимите му бележки.

— Ето. Дербишов, Виктор Александрович, улица „Тухачевски“ номер двайсет и три, вход втори, апартамент трийсет и девет. Само че е безсмислено, можете да ми вярвате. Е, разбира се, ако сдобрите сина и бащата, аз като участъков инспектор ще бъда по-спокоен.

— Благодаря ви — горещо се отзова Лариса и си записа адреса.

— Моля. Довиждане. Кажете там да влиза следващият.

Тя излезе окрилена от милиционерския участък. Значи Виктор Александрович Дербишов. Сега трябваше да измисли как да се запознае с него, и то така, че той да изпита доверие към нея и да й каже кой преди двайсет и седем години е изнасилил Надя Цуканова. Да, не е лесна задача. Но тя ще се справи. Нали успя да открие Надежда, успя да научи с кого е живяла двайсет години. Ще успее и с всичко останало.