Александра Маринина
Светлият лик на смъртта (4)

Глава 4.

Тя не можеше и не можеше да се включи в заобикалящия я живот. Нещо се случваше на някого, някой говореше нещо, хората ходеха някъде, но Люба не можеше да вникне в същината на действителността. По цели дни се мъчеше да живне, но не можеше. Мила бе умряла. Тя я бе убила. „Не може да бъде — повтаряше си Люба, — не може да съм го сторила. Такива неща не стават. Не може, не може, не може да съм го сторила! И все пак съм го сторила.“

Пред родителите си трябваше да изглежда нормално и тя всякак се стараеше. Най-много, разбира се, я тормозеше майка й.

— Още ли си вкъщи? — искрено се изненада тя, когато се прибра два дни след завръщането на Люба. — Мислех, че пак ще живееш при Володя. Защо не си у него? Да не сте се скарали?

— Изобщо не сме се скарали — вяло отвърна Люба. — Не мога ли да поживея и вкъщи в края на краищата? Какво странно има в това? Или може би ви преча?

Майка й угрижено се наведе над нея:

— Какво се е случило, Любочка? Скъсала ли си с него? Да не те е обидил с нещо? Кажи ми.

— Нищо не се е случило. Остави ме на мира, моля те. Трябва да поживея известно време без него.

— Разбирам — закима майка й, — имаш нова връзка. В Турция ли се запозна с него? Защо нищо не ми разказваш?

— Нямам никаква нова връзка, мамо, за бога, остави тези глупости! Просто трябва да поживея известно време без Володя. Можеш ли да ме разбереш?

Майка й обидено въздъхна и отиде в кухнята да готви за вечеря. Баща й — кадрови военен, изобщо не задаваше въпроси за Стрелников, от самото начало не му харесваше, че дъщеря му живее у женения си любовник, но той пък много се тревожеше, че след като се върна от чужбина, Люба така и не бе започнала работа. Той беше човек от старата школа и домашното безделие му изглеждаше изключително нередно.

— Кога тръгваш на работа? — попита я още първия ден, когато Люба се прибра вкъщи.

— На работа ли?…

Тя се стъписа. Наистина — все някъде трябваше да работи. Сигурно пак в същия хотел, в „Русич“ — генералният директор беше обещал веднага да я вземе на старото място и дори да я повиши, ако наистина изкара стажа си в някой добър курортен хотел. Но нали тя не изкара такъв стаж. И освен това там всички знаят за Стрелников. И ще започнат да я съжаляват… Или да злорадстват — всеки различно. И най-вече — всеки ден ще трябва да вижда Мила. А, не, само това не!

— Татко, половин година работих без почивни дни, трябва поне да си отспя.

— Но стажът ти ще се прекъсне.

Баща й все още живееше със старите понятия, като трудов стаж, профсъюзи, трудова книжка.

— Няма да се прекъсне. Чувал ли си за сменния метод? Половин година работиш без почивни дни, после половин година почиваш на законно основание.

— Гледаш да ме успокоиш с разни измислици — мърмореше той. — Внимавай, после да не си скубеш косите, предупредих те.

Люба вътрешно се напрягаше. Цял живот панически се бе страхувала от родителите си. Те никога не бяха я удряли, но при всеки удобен случай казваха: „Хем те предупреждавахме… Да, ние си знаехме, че ще стане така… Хак ти е, нали ти казахме…“. Това беше непоносимо. Нито веднъж в живота си Люба не можа да получи от тях умен съвет, защото първо трябваше да разкаже за затруднението, в което бе изпаднала, и тогава се започваше: ние те предупреждавахме, казахме ти, хак ти е сега, не биваше… Разбира се, ако й стигнеше мъжеството да изтърпи тези нотации, да изслуша докрай колко е глупава и непослушна, защото сто пъти са я предупреждавали, а тя пак си е знаела своето — да, в такъв случай вероятно би могла да чуе и полезен съвет. Вероятно. Там е работата я! Съвет можеше да получи само вероятно и после, а мъмренето получаваше веднага. Още петнайсетгодишна Люба Сергиенко реши, че е по-добре да не занимава родителите си със своите проблеми. Нека си мислят, че всичко й е наред. Не бива да им разказва за неприятностите си и да им дава повод да си излеят приказките на тема колко е глупава и лоша и изобщо как сама си е виновна. Господи, разбира се, че сама, кой го отрича! Да не би тя да не го разбира? Но нали човек споделя неприятностите си не за да му кажат: „Колко си глупав!“, а за да получи съчувствие и да му помогнат. Само за това. Защо ли хората не разбират такива прости неща?

Майка й понякога се оплакваше от потайността на дъщеря си.

— Защо никога нищо не ми казваш? — обиждаше се тя, когато за пореден път научеше, че в живота на Люба са станали някакви събития, за които тя не знае.

„Защото не умееш да слушаш — всеки път искаше да отговори Люба. — Защото започваш да се вайкаш, да ме предупреждаваш и да ми четеш морал, вместо просто да ме изслушаш.“

Когато се прибра вкъщи след половингодишно отсъствие, Люба накратко, без подробности им разказа как е работила в четиризвезден хотел, демонстрира им направените покупки и така приключи с темата Турция. Всичко било прекрасно, просто превъзходно, но сега си е тук, вкъщи, и няма какво повече да говорят за това.

Денонощията на Люба се деляха на два периода, всеки от които беше посвоему тягостен. Денят, когато родителите й отиваха на работа и тя оставаше сама със себе си, и времето от вечерта до следващата сутрин, когато майка й и баща й си бяха вкъщи и й досаждаха с приказките и въпросите си. От всяка казана от тях дума й идваше да запищи, да си запуши ушите, да побегне към стаята си, да се заключи и да не отваря. Никога. Да заспи, да се събуди и да открие, че всичко е било просто сън. Макар и кошмарен, но сън…

Тя е убийца. Тя позволи на омразата и злобата да вземат връх над разума й, поддаде се на неудържимата жажда за мъст. Тя пожела смъртта на приятелката си. Тя призоваваше тази смърт, тя мечтаеше за нея, усмихвайки се в тъмното, както някога се бе усмихвала в леглото в тъмната задушна стая и бе мислила за Стрелников, за завръщането си при него. Люба бе вложила в тази мечта цялата си душа и когато се оказа, че Стрелников не я е чакал, всичко вътре в нея бе готово да се пръсне на малки парченца, защото стожерът, на който се крепеше всичко останало, бе рухнал. Но тогава се появи нов стожер — омразата. Омразата към самия Стрелников и към Мила Широкова. Разпиляната й душа отново се събра около този стабилен стожер. Появи се цел, появи се смисъл. Вече имаше какво да очаква и към какво да се стреми, имаше за какво да мечтае. И ето че Мила я нямаше вече. Отново от душата на Люба бе изтръгнат стожерът, отново всичко се рушеше, разпадаше, натрошаваше се на малки парченца. Тя имаше чувството, че е коленичила на пода и безпомощно се опитва да събере на купчинка тези ситни късчета, а те й се изплъзват, не й се оставят и от всяко докосване само отхвърчават все по-надалеч. Този образ я преследваше денем и нощем. „По-добре да беше останала жива — беззвучно шепнеше Люба, — тогава поне щях да разбирам за какво живея и какво очаквам в този живот. А сега нищо не разбирам и нищо не очаквам. И няма за какво да живея.“

В понеделник — деня на погребението на Мила — Люба още сутринта отиде в близката черква. От прибирането й вкъщи беше минала една седмица и през това време Люба ходеше там почти всеки ден. Никога не бе изпитвала религиозни чувства, но не беше и войнстваща атеистка, винаги се бе отнасяла към въпросите за Бог доста равнодушно. Ала сега, поддала се на лютата, яростна омраза, бе готова да направи всичко, за да отнеме живота на Мила. На приятелката си. На съперницата. На тази крадла и уличница. Някой някога й бе казал, че ако имаш враг, трябва да отидеш в три черкви и във всичките да запалиш свещи за негово здраве и да му пожелаеш всичко най-хубаво. Тогава злото, което излъчва врагът ти, няма да те докосне. Беше чувала и други съвети, свързани с черна и бяла магия, баене, урочасване и тем подобни ужасии. Люба изпълни всичко. Докато живееше още у семейство Томчак, започна да ходи при баби, гадателки, знахарки и магове. А щом се прибра вкъщи, вече всеки ден се отбиваше в черквата. Палеше свещи за Мила и страстно шепнеше, загледана в танцуващия пламък:

— Искам да умреш. Дано умреш в страшни мъки! Дано поне за пет минути изпиташ страха и болката, които изпитах аз! Не искам да живееш!

Но днес, в деня на погребението на омразната й приятелка и съперница, Люба се надяваше да я споходи поне някакво подобие на спокойствие. Всичко се бе сбъднало. Всичко бе станало така, както бе пожелала Люба. Вече не й трябваха яростта и злобата, можеше да отпусне душата си.

Тази сутрин влезе в храма, купи три свещи и тръгна към обичайното място — иконата на свети Николай-угодник. Тук бе отправяла проклятията си, тук бе призовавала за смъртта на Мила, пак тук щеше да поиска прошка от покойната.

— Прости ми, Мила, не знаех какво върша. Бях загубила разума си, нищо не разбирах, омразата ме беше заслепила. Сега виждам, че е било по-добре да те оставя жива. Но вече е късно. Исках твоята смърт, а убих себе си. Така че чакай ме, Мила, няма дълго да остана тук. Скоро ще се видим. Довиждане.

Люба добре си спомняше, че по-рано, когато стоеше пред иконата, щом прошепнеше думите на омраза и проклятията си, веднага се успокояваше и излизаше от черквата, почти омиротворена. Дотолкова омиротворена, че дори в продължение на няколко часа беше готова да се откаже от отмъщението. Яростта, бушувала у нея, утихваше и Люба дори малко заприличваше на предишната Люба. И много се надяваше, че днешното влизане в черквата пак ще й донесе облекчение.

Но облекчение не я споходи. Тя не почувства изобщо нищо: нито срам, нито разкаяние, нито жал, нито вина. Късчетата се бяха разпръснали толкова надалеч, че й беше нужен много мощен магнит, който да ги събере и да удържи душата й цяла. Люба Сергиенко с ужас разбра, че такъв магнит сега може да стане само омразата. Мила я нямаше вече. Но нали Стрелников беше жив!

* * *

По делото за убийството на Людмила Широкова доста бързо се натрупа обширна информация, в която обаче липсваше най-важното: отговорът на въпроса къде и с кого тя е прекарала вечерта, когато са я убили. Жената на Владислав Стасов — Татяна — беше категорична: именно Широкова бе седяла до нея същия ден в метрото. Тя се бе качила заедно с Татяна на станция „Китай-город“, беше слязла на „Академическая“ и това се бе случило в интервала между шест до шест и половина вечерта.

— И най-вероятно не е напускала повече района на „Академическая“ или поне не го е напускала сама — каза Татяна.

— Защо смяташ така? — учуди се Настя.

Татяна замислено повъртя в ръцете си книжката със сиво-синкава корица, после я отвори на отбелязаното място — където беше пъстрата картонена бордна карта от летището в Барселона.

— Картата е почти на същото място, на което Широкова затвори книжката, когато слезе. Добре си спомням кой точно епизод четеше, преди да я затвори. Сега е три листа по-нататък. Вие ли сте я местили?

— Разбира се. Извадихме я и я разгледахме. Но после я сложихме на същото място, където я бяхме намерили. Ти обърна ли внимание дали четеше бързо или бавно?

— Средно. Хайде да пресметнем. Когато отвори книгата, беше тук — Татяна прелисти страниците и отбеляза мястото с чиста библиографска картичка, която взе от бюрото на Настя, — а когато я затвори — ето тук. Колко минути са от „Китай-город“ до „Академическая“?

— Около дванайсет.

— За дванайсет минути е прочела девет страници, тоест по минута и двайсет секунди на страница. Три листа правят шест страници, значи е успяла да почете още около осем минути.

— Да — кимна Настя, — мисля, че си права. На „Академическая“ няма на какво да се прехвърля, може само да излезе в града. Значи — най-много осем-десет минути с автобус. За толкова кратко време не е могла да стигне далеч. А може изобщо да не е пътувала, а да е седяла на някоя пейка и да е чакала някого. Напълно естествено е тогава да чете книжка, особено ако преди това е стигнала до интересно място.

Тя леко се изви назад и два пъти удари с юмрук по стената. След няколко секунди вратата се отвори и на прага застана идеално избръснатият и подстриган Коля Селуянов. На всичко отгоре беше и с нов костюм, с което лиши Настя Каменская от дар слово поне за пет секунди.

— Господи! — избъбри тя, когато се посъвзе. — Коленка, какво се е случило?

— Браво бе! — тържествено отговори Селуянов, като с усилие сдържаше смеха си. — Така си и знаех: непременно ще ме опозориш пред майсторката на руския криминален роман. Снощи Стасов ми каза, че днес Татяна Григориевна ще бъде тук и по този случай се постарах да изглеждам по-прилично, за да направя добро впечатление на тази знаменитост, а ти, Настася, развали всичко. Разрешете да се представя — церемониално се обърна той към Татяна, — майор Селуянов, за приятели — Николай, а може и просто Коля. Запален почитател на вашия талант — както на литературния, така и на следствения.

— Много ми е приятно. Образцова — мелодично произнесе Татяна и подаде на Селуянов ръка, която той веднага докосна с устни като истински паркетен кавалер от деветнайсети век.

Настя ги гледаше смаяно и не разбираше какво става. Коля не приличаше на себе си — той никога в живота си не бе целувал ръка на дама и доколкото Настя знаеше, не бе прочел нито един криминален роман. Селуянов изобщо четеше малко, тъй като нямаше време за подобно удоволствие, но когато се случеше да чете, избираше изключително фантастика — за някакви извънземни или за звездни войни. „Чета ги не за да поумнея — казваше — а само за да се пооткъсна от гадостите и мерзостите на заобикалящия ме живот. Ето защо чета само за неща, които никак не приличат на нашия живот.“ Настя би могла да се закълне, че колегата й Николай не само не е прочел, но и не е държал в ръцете си нито една книга от Татяна Томилина.

— Коля, имам молба към теб — каза тя в старанието си да не се втренчва в неочакваното поведение на Селуянов. — Докъде може да се стигне за осем-десет минути с обществен транспорт от станция „Академическия“?

— Точно с обществен ли? — уточни той. — Или може и с кола?

— Не, не с кола. В кола хората обикновено не четат книги.

— А какво общо има тук книгата?

— По обема на прочетеното се опитваме да определим приблизително на какво разстояние от метрото може да се е отдалечила потърпевшата, ако допуснем, че е чела в обществения транспорт, а не е седяла на пейка.

— Тогава ще трябва да направим отделни сметки за по-свободни и за по-натоварени маршрути. В препълнен автобус или трамвай може известно време да е пътувала права, сред навалица, и едва по-късно, когато навалицата е намаляла, да е успяла да седне и да отвори книгата.

— Много си прав, Николаша — позасмя се Настя, когато улови възторжения поглед, който Селуянов хвърли на Татяна. — Направи го, моля те, колкото може по-бързо.

— По кое време е пътувала твоята потърпевша?

— Около шест и половина вечерта.

— Тъкмо когато трябва! — подсвирна той. — В най-натоварения час, практически всички превозни средства тогава са претъпкани. Но ще огледам по-внимателно, може там да има и свободни маршрути. Час — час и половина задоволява ли те?

— Напълно.

— Тогава изчезвам. Татяна Григориевна, надявам се, че когато се явя, стиснал в зъби изпълнената задача, вие още ще бъдете тук и аз отново ще имам щастието да ви видя.

— И аз се надявам, Николай — все така мелодично произнесе Татяна.

Когато вратата след Николай се затвори, Настя недоумяващо се обърна към нея:

— Какво става между вас? Спонтанно развиваща се взаимна симпатия? Ако не престанеш да флиртуваш с нашия Колка, веднага ще извикам Стасов.

Татяна избухна в смях. Смееше се лудешки, хлипаше и бършеше сълзите си.

— Извинявай, Настюша, хванахме се на бас… С една дума — аз загубих.

Уф-ф! Настя облекчено си пое дъх. И макар че все още нищо не разбираше, главното бе очевидно: Селуянов не се бе опитвал да сваля съпругата на своя приятел, а съпругата на Стасов не бе флиртувала с приятеля на съпруга си. Останалото нямаше кой знае какво значение, макар, разбира се, да беше интересно.

— Много ли загуби? — попита Настя със съчувствие.

— Аха. Празничен обед за десет души.

— А ако беше спечелила?

— Същото. Само че щеше да готви Коротков. А така ще трябва аз да запретна ръкави.

— И кои са десетимата щастливци?

— Ти и мъжът ти, Коротков и Люся, Селуянов и Валентина, Миша Доценко и ние със Стасов и Лиля.

— Охо! — Настя поклати глава и извади цигара от пакета. — Ще се озориш с такава тълпа. И как можа така да се минеш? За какво беше басът?

— Ами за тебе… — Татяна весело махна с ръка. — Вчера Коля и Юра Коротков се отбиха у нас, така че се запознахме още тогава. Заприказвахме се за съпружески изневери и от дума на дума стигнахме до тебе. Заядохме се по въпроса за мъжката и женската солидарност. Аз настоявах, че ако започна пред очите ти да флиртувам с някого, ти ще ме разбереш и дори ще ме поощриш, макар да познаваш Стасов много по-отдавна и много по-добре, отколкото мен. Стасов ти е приятел, а аз съм просто неговата съпруга. Съгласи се, Настюша, ние с теб изпитваме взаимна симпатия, но не сме чак толкова близки приятелки. Така е, нали?

— А какво твърдяха твоите опоненти?

— Юра и Коля ми се присмяха и казаха, че понятието женска солидарност ти е чуждо и че ще ми издереш очите само ако се опитам да кръшна. Вярно — не бяха на едно мнение относно формата на издиране на очите. Коля твърдеше, че веднага всичко ще забележиш, но ще си премълчиш и ще се постараеш да моделираш ситуацията така, че да се разочаровам от почитателя си и да изгубя всякакво желание да флиртувам с него. Юра пък каза, че това не било в твоя стил. Главното ти оръжие била убийствената прямота, нямало защита срещу нея. Напред с рогата… Коротков прогнозира, че ти по-скоро светкавично ще ми се скараш и ще разкриеш пред изумения ми поглед цялата глупост и лекомислие на поведението ми. Така и стана. Аз позорно изгубих обед за десет души. Но пък свърших нещо полезно за теб.

— Какво?

— Разбрах кой от колегите ти те познава по-добре. Настя…

— Да?

— Трябва да поговоря с теб. Само че те моля да не се притесняваш. Ако решиш да ми откажеш, направи го, без да мислиш много. Разбирам: молбата ми ще изглежда глупашка и отказът ти ще бъде за мен съвършено естествен. Готова съм за него.

— Но за какво става дума? Какви са тези дълги предисловия?

— Разбираш ли, Стасов настоява да се преместя при него в Москва. Всъщност почти ме придума. Готова съм да напусна Питер. Но ми е трудно да реша какво да правя с работата — да си продължа следствената или да захвърля пагоните и да напусна.

— Окончателно да напуснеш? — недоверчиво попита Настя. — А не ти ли се вижда рисковано? Ще останеш без пенсия…

— Тъкмо за това ми е думата. Стасов смята, че трябва да си седя вкъщи и да пиша книги. Разбира се, това би било идеалният вариант, но аз винаги се страхувам, че всяка завършена книга ми е последната, че няма да имам повече нито сили, нито вдъхновение, нито талант и не ще успея да напиша нищо ново. С какво ще живея тогава? Да увисна на врата на Стасов ли? Това категорично не бих приела. Цял живот съм се издържала сама, вече съм на трийсет и пет и е късно да променям навиците си. Стасов смята, че бих могла да работя заедно с него или в „Сириус“ — в отдела по сигурността, или да си извадя лиценз и да му помагам при изпълняването на частни поръчки. Но ми се иска да проверя дали съм в състояние изобщо да върша такава работа.

— Таня, та ти си следовател с дълъг стаж! — учуди се Настя. — Какви други доказателства ти трябват? Довеждала си до успешен край такива дела!

— Не е съвсем същото. Да бъдеш следовател, процесуално лице, официален представител на правосъдната система, да имаш право да задаваш въпроси и да изискваш отговори — това далеч не е същото, като да бъдеш детектив. Вие, оперативните работници, сте безправни същества. Извинявай, Настюша, ако ти говоря обидни за теб неща, но по същество съм права и ти го знаеш. Та вие нямате никакви права. Само да молите и да придумвате. Всичко е въпрос на добра воля, на съгласие, ако ги няма — действате с хитрост, измама, уловки. А когато се наложи — и със сила. Затова на вас престъпниците ви разказват много неща, които после за нищо на света няма да повторят пред следователя. Защото престъпниците най-добре знаят, че да кажеш нещо пред следователя за протокола означава да дадеш показания, които имат процесуална тежест, а да признаеш всичко пред оперативен работник нищо не означава. Такова признание не върши работа пред съда. Оперативният работник може до прегракване да повтаря, че престъпникът му бил казал еди-какво си и еди-какво си и бил признал, че е извършил убийство, а престъпникът само ще хихика и ще отрича, ще разправя, че онзи лъже, пък и да е казвал такова нещо, само се е пошегувал. Че изобщо си е такъв шегаджия. С една дума мисълта ми е, че психологията на дейността на следователите и оперативните работници е съвършено различна — и професионалните изисквания към тях също са различни. Аз може да съм добър следовател, но да не ставам за детектив. А може и да ставам. Ето това искам да проверя.

— Искаш да поработиш върху убийството на Широкова ли?

— Неофициално. За да не попреча на някого от вас и да не навредя. Идеалният вариант според мен е да изпълнявам каквото ми възложите, а не да действам самостоятелно. Но разбирам, че вашият началник няма да позволи.

— А настояваш ли да му кажа за теб?

— Ти ще решиш. Но безсмислено е да криеш — няма начин да не се разбере. Само дето ще си имаш излишни неприятности.

— Така е — въздъхна Настя. — Мисля, че Гордеев ще забрани. Макар че в това няма нищо лошо. Но можем да ти възлагаме такива задачи, че участието ти изобщо да не проличи. Например под какъвто и да било претекст да разприказваш обитателите на някой блок, да разбереш кой от тях е виждал или знае нещо, което ни интересува, а после вече конкретно при тези хора да отидат Коля или Юра Коротков, дори и аз. И ако, не дай си боже, Гордеев научи, свидетелят честно ще каже, че е разговарял именно с тези оперативни работници. А за теб няма и да си спомни.

— Смяташ да хитруваш?

— Смятам. Гордеев е много добър началник и свестен човек, но няма да разреши да използваме твоята помощ. Той знае инструкциите и се старае максимално да ги спазва. Във всеки случай гледа да не ги нарушава, без да е крайно наложително, а трупът на Широкова далеч не е от този порядък. Виж, ако се разбере, че са я убили, защото някой е искал да окаже натиск върху самия Стрелников във връзка с някакви пари — ще е друго. Това вече намирисва на организирана престъпност, на злоупотреби, подкупи и разхищения, тогава убийството на Широкова отива под контрола на началника на Градското управление, а не дай си боже — и на министъра. В такива случаи се ценят всеки помощник и чии да е две ръце в повече. Тогава Гордеев ще си затвори очите и ще разреши всичко. А засега убийството на Широкова е просто труп на красива уличница на кално бунище и нищо повече. Таня, смяташ ли, че си красива жена?

От този неочакван обрат Татяна се притесни малко и дори не намери какво да отговори:

— Н-не знам… Едва ли…

— Лошо. Но все пак наскоро се омъжи за трети път, значи не би трябвало да имаш усещането, че си непривлекателна.

— И наистина го нямам… Знам, че съм дебела и нося много излишни килограми, но същевременно знам със сигурност, че това нито веднъж не ми е попречило да сваля някой мъж, когото съм искала да сваля. Това за стройните талии и дългите крака си е чист предразсъдък — можеш да ми повярваш. Измислили са го самите мъже и наивно вярват в него, а после са страшно изненадани, че не могат да изоставят една дебела, грозновата жена, защо от стройните и дългокраките пак се връщат при нея и само до нея се чувстват истински щастливи. Ти виждала ли си първата жена на Стасов?

— Само по телевизията.

— И как ти се видя?

— Има ли значение как се е видяла на мен? — учуди се Настя. — Та аз не съм мъж. Но е красива, дума да няма! Много е красива.

— Тя е много по-красива от мен, Настюша. И тежи два пъти по-малко, и краката й са два пъти по-дълги от моите, но въпреки това Стасов е женен за мен. Така че нямам никакви комплекси, защото зная тайната.

— Тайната ли? Каква тайна?

— На любовта. Тайната за онова, което удържа мъжа до една жена. Сигурна съм, че и ти знаеш тази тайна. Затова — въпреки всичките си килограми и прекалено сериозната си професия — мога да имам всеки мъж, когото си пожелая. Или който ми е нужен. — При тези последни думи Татяна вдигна очи и ги впери в Настя: — Искаш да ми възложиш Стрелников ли?

— Да. Искам да разбера дали той е знаел за лекото поведение на жената, за която се е венчал. На разпита при следователя много естествено се изненадваше и се преструваше, че за пръв път чува за това. Но нали ние с тебе, Танюша, знаем цената и на този „естествен“ вид, и на това учудване. Аз не вярвам на Стрелников.

— Защо? Нещо конкретно ли те усъмнява? Или просто имаш такова усещане?

— Нищо конкретно. Той е дяволски красив мъж, което е напълно достатъчно, за да не му вярвам.

— Настя — изумено проточи Татяна, — това ти ли си? Къде е твоята прославена, легендарна обективност? Откога съдиш за хората по външността им?

— Откак външността започна да определя характера на човека. Всички сме глупави и примитивни, дори най-умните и оригинално мислещите от нас. Ние всички обичаме онова, което радва окото. И красивите деца от малки свикват нищо да не им се отказва. А това се трансформира в представата, че всичко става така, както те са го замислили. Искат нова играчка — получават я. Искат да бъдат в центъра на вниманието на възрастните и да чуват похвали и ласкави думи — получават го. Твърде малки са, за да разберат, че заслугата не е тяхна. И израстват, уверени в себе си, леки, напористи, усмихнати и енергични, защото не се страхуват от живота. Защо да се страхуват, щом във всичко им върви? А пък ако имат късмета от красиво дете да се превърнат в красив възрастен, тогава всичко това няма край. За тези хора никъде няма никакви препятствия, навсякъде им върви, успяват във всичко и всички ги обичат. Е, представи си сега какъв характер може да има такъв човек. Представи ли си? Дали ще е честен и правдив, искрен и прям? По никакъв начин! Тези хора са готови да крачат по трупове, през чужди нещастия, те с лекота прекършват чужди съдби, защото всъщност за тях не съществува нищо друго освен тях самите. Имат собствени цели и собствени задачи, собствени стремежи и приоритети и всичко трябва да бъде принесено пред този олтар. А пък че и другите хора също имат цели, задачи, стремежи и приоритети — това няма никакво значение. Владимир Алексеевич Стрелников е убийствено красив мъж. И именно затова не вярвам на нито една негова дума. Но това, Танечка, са думи, казани пред следователя Костя Олшански. Искам да знам какви думи ще каже на теб.

— А защо не на теб? Смяташ ли, че аз принципно се различавам и от теб, и от следователя Олшански?

— Да. Ти умееш да заставяш хората да виждат в тебе красавица. Във всеки случай — една привлекателна жена. Това винаги обезоръжава хора като Стрелников. Той и подобните нему смятат, че светът изобщо съществува само за красивите хора, а грозничките са просто едно недоразумение на природата, фирата на господ бог. Те с лекота и без да се замислят лъжат такива като мен и Костя Олшански, защото не сме красиви, изобщо не сме достойни да чуем истината, изречена от техните уста. С такива като теб не им е толкова лесно. Грубо казано, искам да накараш Стрелников да пропее. Влез в контакт с него, измисли легенда, размърдай го, накарай го да каже, а още по-добре — да направи неща, които по-късно силно ще го затруднят, захване ли да лъже при общуването със следователя. Вържи му ръцете.

— Значи ти си сигурна, че той е знаел истината за Широкова?

— В нищо не съм сигурна. Но искам да знам какво е станало в действителност. Да знам със сигурност, а не да разчитам на думите на Стрелников…

— … на когото не вярваш — добави Татяна.

— Да, на когото не вярвам. Който е прекалено красив, за да му вярвам, и прекалено уверен в себе си, за да ми е симпатичен. Изобщо, Танюша, навремето в живота ми се случи една сърцераздирателна история, след която красивите мъже престанаха да съществуват за мен. Аз не ги виждам, не ги забелязвам. И е напълно естествено, че не им и вярвам, това е като две и две — четири.

— Я стига! — махна с пухкавата си ръка Татяна. — Стасов ми е казвал какъв съпруг имаш. Нали няма да кажеш и за него, че е грозен?

— Няма — съгласи се Настя, включи бързовара и извади от бюрото чашките, захарта и новичък, купен едва днес най-сетне буркан кафе „Капитан Колумб“, — права си, Чистяков не е грозен. Той е мъж, привлекателен във всяко отношение. Но аз го познавам от петнайсетгодишен, с други думи — вече цели двайсет и една години. Когато се запознахме, беше рижав, дългунест, непохватен скакалец. При това — абсолютно гениален. От гениален рижав скакалец впоследствие можеше да се превърне в какво ли не — например в ужасен луничав грозник или в разкошен мускулест двуметров Аполон без капка мозък в главата, а може би и в прегърбен, заядлив, неосъществен гений. За мен щеше да има значение единствено качеството на мозъка, а външните данни — никакво. Просто извадих късмет, защото той запази гениалния си мозък, а външността му съществено се подобри в сравнение с положението преди двайсет години. Но ако беше станал луничав грозник, аз пак щях да го обичам толкова силно. Чай ли искаш или кафе?

— Чай. Защо ли не изляза да се поразходя? Сигурно ти преча.

— Изобщо не ми пречиш, ние с теб работим. И освен това чакаме Селуянов да ни каже нещо умно.

Но до изтичането на обещания от Селуянов час и половина оставаше още много време. Настя мълчаливо пиеше силното горещо кафе и се опитваше да подреди късчетата мисли, които се вихреха в безреда в главата й. Лошо е, когато в едно дело за убийство не се очертава нито една версия, обясняваща причината или мотива за престъплението. Но е също толкова лошо и когато тези версии са прекалено много. Колкото повече са версиите, толкова повече трябва да разчиташ на интуицията си и да решаваш коя да предпочетеш, коя да разработваш на първо място, а коя — да отложиш за по-късно. И съответно толкова по-голяма е вероятността да сгрешиш. Защото да избираш значимото и да определяш второстепенното се налага винаги когато не достигат хора и време. То пък и кога ли са стигали!

Владимир Алексеевич Стрелников. За вечерта, когато е било извършено убийството на Широкова, има алиби, но доста крехко. Коротков сега проверява това алиби, но междувременно трябва да се докаже и мотивът. Стрелников може да е имал само един мотив — неудържимата и безконтролна сексуалност на Людмила. Но дали е знаел за нея? С това трябва да се заеме Татяна.

Любов Сергиенко. Мотивът е налице. Алиби няма. Постоянно я наблюдават и резултатите от това наблюдение говорят, че тя се държи не както би се държал човек, макар и оскърбен, измамен, но с чиста съвест. У нея се забелязва изключително тежка депресия, при което поведението й се е променило рязко от момента на гибелта на Широкова. Разбира се, Сергиенко е кандидат номер едно. Настя си припомни протокола от разпита й, който бе прочела при следователя Олшански:

„ВЪПРОС: От кой момент нататък отношенията ви с Широкова се обтегнаха?

ОТГОВОР: Те можеха само да се помрачат. Аз винаги съм изпитвала много добри чувства към Мила, не съм имала в какво да я упрекна. Когато се върнах от Турция, научих, че е влязла в близки отношения с Владимир Стрелников, но възприех това без истерия. След завръщането ми от чужбина нито веднъж не съм се виждала с Мила.

ВЪПРОС: И по телефона ли не сте разговаряли?

ОТГОВОР: Не.

ВЪПРОС: Не ви ли изненада и не ви ли оскърби ситуацията, при която двама ваши близки фактически са ви измамили и предали?

ОТГОВОР: Аз бях готова за това. Мила отдавна харесваше Стрелников, тя дори не криеше това от мен. А моите отношения с Владимир Алексеевич напоследък бяха започнали да охладняват, бях разбрала, че няма перспектива за нас, инак той отдавна щеше да доведе докрай развода си. Всъщност именно това ме подтикна да замина за няколко месеца в чужбина, където и да поработя. Исках да си дам сметка за чувствата си, а и Стрелников да получи възможността да направи същото. Тъй да се каже — скъсване без скандали. Нито за миг не се съмнявах, че когато се върна от Турция, ще се прибера у нас, а не при него. Така щеше да бъде по-просто и естествено. Преди да тръгне за Русия, Мила ме посети — беше през юни, и аз й казах, че съм разбрала всичко за себе си и Стрелников и че съм взела решение да не живея повече с него. Тя на шега ме попита може ли да го смята за свободен. Отговорих й: Моля, той е изцяло на твое разположение. На мен вече не ми е интересен.

ВЪПРОС: Но ако всичко е било така, както ни разказвате, защо не сте общували с Широкова след завръщането си? Нали е ваша приятелка, а вие, ако вярваме на собствените ви думи, изобщо не сте й били сърдита.

ОТГОВОР: Не е точно така. Онова, което се случи, не може да се смята за изневяра от страна на Стрелников и за предателство от страна на близката ми приятелка. Но естествено то ме засегна. Нали знаете, когато се разделяш с човек, защото вече не можеш да живееш с него, е едно, а когато научиш, че той бързо се е утешил и си е намерил друга — тогава е съвсем друго, повярвайте ми. Разбира се, не е трагедия, но е някак обидно. Вярно, минава бързо — месец-два и край! Знам го от опит.

ВЪПРОС: Защо когато се върнахте от Турция, не се прибрахте у вас, а живяхте у семейство Томчак?

ОТГОВОР: Ами нали ви обясних: всичко това ме засегна. Не исках родителите ми да ме виждат разстроена. И после, бях… Не бях напълно здрава. А родителите ми са хора, които, ако се бях върнала от чужбина болна, щяха да приказват за това цяла година. По-лесно ми беше да се стабилизирам у семейство Томчак, да полижа раните си и да се появя вкъщи бодра и весела, та да не нервирам мама и татко. Те и без това от самото начало бяха против моето заминаване.

ВЪПРОС: От какво боледувахте?

ОТГОВОР: Не съм готова да говоря за това.

ВЪПРОС: Какво правихте в понеделник, 28 октомври?

ОТГОВОР: Бях си вкъщи. На два пъти излизах да се поразходя.

ВЪПРОС: В колко часа?

ОТГОВОР: По обед, към дванайсет, и се разхождах горе-долу до два. И вечерта — от осем до полунощ.

ВЪПРОС: И къде се разхождахте от осем вечерта до полунощ?

ОТГОВОР: По улиците. Стигнах пеша до околовръстното шосе, между околовръстното шосе и Серпуховски вал има парк, там се поразходих. После по Серпуховски вал и улица «Орджоникидзе» стигнах до Ленинския проспект и оттам се върнах вкъщи, на улица «Шверник».

ВЪПРОС: Сама ли се разхождахте?

ОТГОВОР: Да, сама.

ВЪПРОС: Кой може да потвърди, че сте се разхождали именно по това време и именно по този маршрут?

ОТГОВОР: Никой. Само родителите ми могат да потвърдят, че излязох към осем и се върнах около полунощ…“

Сергиенко живееше на улица „Шверник“. Много близо до станцията на метрото „Академическая“. Дали не се е разхождала по улицата и в парка заедно с Мила Широкова? Уж се е разхождала. Защото може да се е срещнала с Мила и двете да са тръгнали за някъде. А след убийството да се е прибрала вкъщи.

Но ако момичетата са си уговорили среща, кога са го направили? В понеделник по телефона? Люба Сергиенко си е била вкъщи, Мила Широкова — на работа. Нима никой в хотел „Русич“ не е чул как Широкова се е уговаряла с Люба? Е, може да не са знаели, че тя разговаря именно с Люба, да не са чули целия разговор, но все нещо… Поне някоя дума, късче от дума…

С това трябваше да се заеме Миша Доценко, по неговата част беше.

* * *

Настя вече се канеше да си тръгва, когато й звънна следователят Олшански. Гласът му бе недоволен, самият той сякаш беше смутен от нещо:

— Слушай, Каменская, делото на Широкова нещо започва да не ми харесва. Мисля, че сме се наврели в гнездо на оси. Или в терариум, пълен със змии.

— Никой от вариантите ви не ми харесва, страх ме е и от оси, и от змии. Защо, какво е станало, Константин Михайлович?

— Обкръжението на Стрелников започна да променя показанията си. Миналата седмица говореха едно, а от понеделник вече ми разправят съвсем друго. Ти ще поостанеш ли още в службата си?

— Всъщност вече си тръгвах, но ако трябва…

— Напротив, не е нужно. Излез и тръгни надолу по „Петровка“, ще се срещнем на ъгъла, където по-рано беше магазин „Стоки за жената“. Спомняш ли си къде се намираше?

— Спомням си.

— Ха така, браво! Ще те взема оттам и ще те закарам до „Семьоновская“, трябва да се отбия у тъщата. По пътя ще си поговорим.

В началото на ноември в осем вечерта беше вече съвсем тъмно и Настя тръгна по „Петровка“ към „Кузнецкий мост“, вътрешно напрегната. Беше ужасна страхливка и панически се боеше от тъмни улици, защото знаеше със сигурност, че не би могла нито да избяга от злосторник, нито да му окаже съпротива. Нямаше нито тренинг, нито навици, въздухът й стигаше само за три метра тичане. Вярно, „Петровка“ все пак не е в покрайнините, а в центъра на Москва, но не е спокойно място. На успоредната улица, „Болшая Дмитровка“, вечер стават страшни неща, макар че там се намира генералната прокуратура на Русия. Кого можеш да уплашиш днес с прокуратура, па била тя и генерална!

Тя отново започна да зъзне, защото лятото беше свършило и сега нямаше да й бъде топло чак до май следващата година. Покрай Настя минаваха красиви вносни коли с красиви млади мъже на волана и красиви млади жени до тях и тя, както винаги в такива случаи, внезапно изпита остро чувство на съжаление към тях — млади, красиви и почти винаги глупави. През последните две-три години неведнъж бе виждала точно такива красиви лъскави автомобили, от които милиционери вадеха тела на разстреляни от упор млади красиви шофьори. Понякога в същите коли намираха и приятелките на шофьорите, които също загиваха, защото или ги убиваше случаен куршум, или станалата неуправляема кола катастрофираше. И всеки път Настя си представяше какво е било десет, пет или дори една минута преди трагедията. По улицата се е движела красива лъскава вносна кола, на волана е бил млад красив мъж, а до него — разкошна дългокрака красавица. И трийсет секунди преди края, и десет, и дори точно една секунда преди изстрела всичко е изглеждало именно така. И околните са завиждали и на този безумен, идиотски стремеж непременно да можеш ей така… и със също такава лъскава кола… и с такава мадама до тебе… Глупави хора. Не бива да им завиждаме, трябва да ги съжаляваме. Защото всичко това е купено с бързи пари, а където има бързи пари, там има и престъпление. Ако си много млад и много богат, това означава, че си въртял парите прекалено бързо, а щом е така, тогава и престъпното около тези пари е било прекалено много, за да останеш по-дълго на този свят. В наше време и в нашата страна да бъдеш много млад и много богат означава да си в група с повишен риск. Много младите и много богатите в наше време и в нашата страна не живеят дълго.

Настя стигна до ъгъла на „Петровка“ и „Кузнецкий мост“ и веднага видя светлосинята жигула на Олшански. Пъхна се в затопления търбух на автомобила, бързо затръшна вратата, за да не избяга топлото навън, и веднага скръсти ръце на гърдите си, като мушна пръсти под мишниците.

— Студено ли ти е? — учуди се следователят. — Ами вън е над нулата. Още е рано за мръзнене.

— На мен тъкмо ми е време — промърмори Настя, тракайки със зъби. — Не ми обръщайте внимание, сега ще се стопля.

— Да ти налея нещо?

— Д-да, с-само, че съвсем мъничко.

Олшански извади от жабката миниатюрна тъмнозелена бутилчица коняк „Реми Мартен“, явно получена в някой самолет при международен полет, ловко отвинти капачката й и я подаде на Настя.

— Нямам чашки, ще прощаваш. Сръбни си от шишето.

Тя не можеше да понася коняка, дори и най-хубавия, но признаваше, че за разширяване на съдовете и като средство против зъзнене тази напитка е напълно подходяща, ето защо замижа и удари една голяма глътка. За последен път беше яла доста отдавна, стомахът й беше празен и ефектът от единствената глътка беше бърз. Пръстите й се затоплиха, мускулите на гърба й престанаха да се гърчат и по кожата й вече не преминаваха тръпки.

— Е, какво, олекна ли ти?

— Аха. Благодаря, Константин Михайлович. Та какво казвате за обкръжението на Стрелников?

— Всички се засилиха да отървават Сергиенко. Тоест имам предвид бившите заместници на Стрелников — Томчак и Леонтиев. Миналата седмица съпругите дружно пазеха Люба, а съпрузите преспокойно ни я тикаха пред очите. А днес и съпрузите се присъединиха към съпругите. Но, Настася, всички ни водят в различни посоки. И ще ти кажа честно — съвсем се оплетох в това кълбо. Мисля, че именно това е целта им — да ме объркат окончателно. А то говори само за едно — че те знаят кой е убиецът и дружно се опитват да попречат на следствието. Следователно убиецът е от техния кръг.

През целия път до станцията на метрото „Семьоновская“ следователят подробно обяснява на Настя Каменская разминаванията в показанията на свидетелите. Картината наистина се получаваше някак прекалено размита.

Миналата седмица Вячеслав Томчак бе казал на Коротков, а после и на следователя, че Люба Сергиенко е имала много солидни основания да мрази приятелката си Мила Широкова. Мила постъпила отвратително с нея в Турция, когато изчезнала с полагащите им се пари за цял месец работа, и то без да си плати дела от наема. Да не говорим пък че се възползвала от глупавата, но напълно типична мъжка слабост и завъртяла главата на Стрелников. Днес при повторния разпит Томчак отрекъл всичко това, като се позовал на емоционалния стрес, предизвикан от внезапната гибел на Мила, вследствие на който той си внушил някои неща, а други просто измислил, когато разговарял с Коротков и с Олшански. В действителност Люба Сергиенко не им била разказвала нищо лошо за приятелката си. Колкото до връзката на Люба със Стрелников, тя вече се разпадала преди заминаването на Люба за Турция. Самият факт, че тя заминала, бил възприет от всички, пък и наистина бил нещо като изящна и неоскърбителна форма на пълно скъсване. „Нарекъл съм Любаша злопаметна? Сериозно ли? Ама моля ви се, изтърсил съм тази глупост, понеже бях в ужасен стрес. Любочка е кротко същество, изобщо не понася конфликтите и винаги гледа колкото може по-скоро да се сдобри.“ И всичко в този дух. Всичко с главата надолу. Или с главата нагоре? Знае ли човек кога е лъгал и кога е казвал истината…

Генадий Леонтиев се държал също като Томчак, само с тази разлика, че той от самото начало не знаел подробностите за пребиваването на Люба в Турция, така че не му се наложило да опровергава тази част от собствените си показания.

Съпругата на Томчак — Лариса — и съпругата на Леонтиев — Ана — не казали нито дума за конфликта между Сергиенко и Широкова в Турция, но за сметка на това говорили твърде много за безразборните сексуални връзки на Широкова и че Стрелников едва ли би търпял това. И те твърдели, че Сергиенко не е била смазана от вестта за венчавката на бившия й любовник и приятелката й. Вярно, била разстроена, засегната, но нали една жена може да се разстрои по същия начин, когато си купи пола, без да я премери, а вкъщи открие, че полата не й става в ханша! В такива ситуации дори не знаеш от кое се разстройваш повече — задето утре няма да отидеш на работа с новата пола или задето се оказва, че си напълняла. Неприятно е, но далеч не е фатално. Ни най-малко.

Предположенията на съпругите и съпрузите се разминавали относно възможния убиец на Мила Широкова. Съпрузите не подозирали никого, а съпругите смятали за повече от вероятно да го е сторил Стрелников.

Но всички в един глас отхвърляли възможността Люба Сергиенко да е убила Людмила Широкова. И показанията им потвърждавали това.

— Константин Михайлович, а не изплува ли случайно в нечии показания фигурата на официалната съпруга на Стрелников?

— За Алла Сергеевна ли говориш? Не, засега не. И аз чакам това с нетърпение. Мълчат, като че са се наговорили. А вие работите ли по нея?

— Разбира се. Интересна дама е, ще знаете. Алла Сергеевна Стрелникова е управител на модна къща. Преди няколко години работихме по убийството на една манекенка от тази модна къща. Впрочем и тя беше удушена. Ние предадохме на съда един убиец, но през цялото време подозирахме, че не е действал сам. Разбира се, той не призна това, не издаде съучастника си, отнесе си присъдата в горда самота, но ние си останахме с подозренията.

— Та какво, нима сте подозирали госпожа Стрелникова?

— Аха. Тази особа никак не обича да й отнемат пари, които вече мислено е сложила в джоба си. Смъртта на манекенката е позволила на Алла Сергеевна да прибере в джоба си солидна сума, защото така е бил съставен договорът. Тя го е съставила сама и момичето го е подписало, защото е било глупаво и неопитно. А сега, Константин Михайлович, изведнъж, не щеш ли, отнемат й парите, които всеки месец й е давал Стрелников. Може би не знаете, но през цялото време, откак е напуснал жена си, Владимир Алексеевич Стрелников я е издържал повече от щедро. Подозирам, че Люба Сергиенко не е знаела за това. А Мила Широкова е научила. И си мисля, че тази наша Мила е настояла господин Стрелников да престане да издържа две семейства и изобщо колкото може по-скоро да приключи развода си и да регистрира новия си брак. Това може никак да не е харесало на Алла Сергеевна. Едно е да минаваш за омъжена жена и всеки месец да получаваш добри пари, без да имаш грижата за готвене, миене на чинии и пране на чорапи и ризи, а и същевременно да водиш личния си живот по собствено усмотрение, и съвсем друго — да си разведена и без пари. Усещанията са малко по-различни.

— Добре, Настася, ще почакаме — щом сте се заели с Алла, тя няма къде да се дене. Винаги ще успея да я разпитам. Засега нямам с какво да я притисна, а не ми се иска да провеждам формален разпит и само да вдигам пушилка наоколо й. Къде е била тя вечерта, когато е извършено убийството?

— Ами никъде.

— Тоест?

— Никой не знае. В частен разговор с обаятелния Коротков Алла Сергеевна е заявила, че същия ден е била отначало на работа, а после вкъщи, прекарала вечерта със свой приятел. Наистина отказала да съобщи името му, но не беше трудно да установим данните на нейния постоянен любовник — това не е като бинома на Нютон. Та ето какво излезе: ТОЗИ любовник не е бил при нея в интересуващата ни вечер. Въпросът е дали тя няма и друг сърдечен приятел или няколко — за резерва.

— Настася, а не ти ли се струва, че на Алла Сергеевна изобщо не й трябва алиби?

— Струва ми се. Искате да кажете, че алиби е нужно на любовника й и тя старателно го създава. Така ли?

— Да, исках да кажа приблизително това. Дори да допуснем, че е решила да отстрани твърде чевръстата Широкова, нали не може да се е втурнала да я души лично? Но като нищо може да е пратила любовника си да свърши тази работа. Между другото това приятелче може дори да се окаже по-заинтересовано от отстраняването на Широкова от самата Алла.

— А, тук прекалявате! — решително възрази Настя. — За да се окажете прав, любовникът на Стрелникова трябва да е някой млад наркоман или пък наивник с глупашко хоби, за което не може да спечели пари, а и не иска да живее без него. Тогава парите, които Стрелников снася ежемесечно, дори много са му трябвали. Любовникът на Алла Сергеевна далеч не е такъв. За него парите на Стрелников са нищо и никакво, той рине парите си с лопата. Друг е въпросът, че може би Алла Сергеевна не го харесва твърде. Напълно е вероятно да предпочита нещо по-младо и стройно, а по такива обикновено се харчат много пари. Твърде много, Константин Михайлович.

Те стигнаха до зданието на станция „Семьоновская“ на метрото и Олшански спря колата.

— Така и не си измислила никакво обяснение за светлосинята боя по обувките на Широкова, нали? — попита той на сбогуване.

— Не. Просто умът ми не го побира — какво толкова тежко може да е носила! Експертизата още не е готова, но Олег Зубов е двеста процента сигурен, че общото тегло не е било по-малко от сто и три килограма.

— По дяволите! — ядосано промърмори следователят. — Човек може да откачи с тези ваши трупове.

Той рязко потегли и колата се скри зад завоя.

* * *

Стрелников винаги спеше дълбоко и само будилникът или телефонът бяха в състояние да го събудят. Обикновено не реагираше на всички останали звуци. Но тази нощ — нощта след погребението на Мила — той внезапно се събуди и дори не схвана веднага от какво. Нещо го бе събудило. Впрочем какво може да те събуди нощем след ТАКЪВ ден? Нервите, разбира се, какво друго!

Извъртя се в леглото, протегна ръка към часовника със светещия циферблат. Три и четвърт. Владимир Алексеевич вече се канеше да се обърне на другата страна и отново да се завие с одеялото, когато чу съвършено отчетлив звук. Някой ходеше из апартамента.

„Мила!“ — ужасен, понечи да извика той. В тази секунда Стрелников беше готов да повярва, че душите на умрелите и техните призраци се завръщат в домовете си, при своите любими. Звуците заседнаха в гърлото му, чу се само неясно хриптене. Стъпките се чуха отново, те приближаваха към вратата на стаята, където спеше Стрелников. Обзе го страх. Кой ли е? Крадец? Глупости! Крадците идват, когато стопаните ги няма. Впрочем, ако е имал добър осведомител, този крадец е можел да рискува и да дойде именно днес. След погребенията се правят помени, а на помен главните действащи лица обикновено пият много. И след това спят дълбоко.

Владимир Алексеевич съжали, че не си бе създал навик да слага нощем оръжие под възглавницата. Имаше пистолет, и то с разрешително, но го оставяше в чекмеджето на бюрото. Разбира се, ако някоя нощ се звъннеше на вратата, Стрелников щеше да излезе в антрето въоръжен. Но той, кой знае защо, не беше подготвен за възможността някой да влезе в жилището му самостоятелно.

Стрелников седна на дивана и вече се канеше да стъпи на пода, за да отиде на пръсти до бюрото и да вземе пистолета, когато вратата рязко се отвори и на прага застана неясна фигура. Колкото и да напрягаше зрението си, Стрелников не можеше да различи лицето, пък и беше здравата уплашен.

— Не спиш — прошумоля гласът. — Това е добре. Значи греховете не те оставят да мигнеш. Душите на невинно погубените витаят над тебе, не те пускат.

— Кой си ти? — с усилие успя да промълви Стрелников и посегна към електрическия ключ, за да запали аплика над главата си, но чу само сухи прищраквания. Лампата така и не светна.

— Не се мъчи, грешнико — продължи да шумоли гласът, — там, където съм аз, няма светлина. Искаш да видиш лицето ми ли? А искаше ли да виждаш лицата на онези, които унищожаваше и чиито съдби рушеше? Страшен грях лежи на съвестта ти, Владимир, и ти никога не ще го изкупиш. Чак до смъртта си ще носиш кръста си заради невинно убитата Людмила, рабинята Божия.

Стрелников най-сетне се съвзе и успя да разкъса сковалото го вцепенение. С един скок се измъкна от леглото и се завтече като мълния към тъмната безлика фигура, за да стисне за гърлото нощния гост, но внезапно могъщ удар го отхвърли назад. Гостът не беше призрак. Напротив! Той представляваше истинска планина от мускули — железни и напълно осезаеми.

Вратата се затръшна. И в апартамента отново се възцари тишината.