Александра Маринина
Светлият лик на смъртта (3)

Глава 3.

Настя Каменская дори не бе подозирала, че в Москва още съществуват такива места, по-точно — бунища. Огромен пущинак, насред който се мъдреше купчина боклуци. Вярно, това безобразие все пак не се намираше в центъра на града, а чак в покрайнините, близо до околовръстното шосе, и наблизо нямаше никакви жилищни комплекси, но все пак…

Убитата — красива млада жена, облечена в елегантен светлозелен копринен костюм — лежеше на земята по очи. Оперативната група работеше тук вече трети час, самоличността на загиналата беше установена — Людмила Широкова, 28-годишна, работила като администратор в хотел „Русич“. Експертът Олег Зубов беше приключил своята част от работата и сега около тялото се въртеше съдебномедицинският експерт. Повърхностните следи говореха, че Широкова е била удушена, а пък конкретната причина за смъртта щеше да се установи едва след аутопсията. Може предварително да са я отровили или да са й сторили нещо друго. Лекарят установи, че смъртта е настъпила приблизително преди 40–48 часа. Преди близо две денонощия.

Краят на октомври тази година беше много топъл, хората ходеха без шлифери и се радваха на проточилото се лято. Но въпреки това Настя зъзнеше. Тя зъзнеше винаги когато температурата паднеше под 25 градуса. Лоши кръвоносни съдове. Сгушена в якето и пъхнала ръце по-дълбоко в джобовете си, тя бавно обикаляше местопроизшествието и се опитваше да си представи какво ли може да е довело на това бунище тази елегантна красавица, нагиздена със златни накити. Какво е търсила тук? Защо е дошла? И между другото, щом е дошла, как го е направила? Нима пеша? Дотук градски транспорт не се движеше, най-близката автобусна спирка беше най-малко на около пет километра. Ако е дошла с колата си, тогава къде е тази кола? А ако някой я е докарал — кой е бил и защо го е направил? Докарали са я, за да я убият? По всичко личи, че е станало точно така.

— Аска — чу тя изненадания глас на оперативния работник Юра Коротков, — виж само колко е малък светът. В чантата на убитата намерихме книга от Татяна Томилина, жената на Стасов. Какво съвпадение, а!

— И още по-странни съвпадения се случват, Юрик — въздъхна Настя. — Но все пак е интересно. Ще трябва непременно да се обадим на Стасов и да му кажем на каква световна слава се радва жена му.

— Не, помисли си само — не мирясваше Коротков, — какъв сюжет! В чантата на убита жена намират книга, написана от следователка, а именно тази следователка води делото за въпросното убийство.

— Не си фантазирай, Татяна не може да води това дело дори само защото работи в Питер, а не в Москва. И изобщо, доколкото знам, тя сега е в отпуск, със Стасов са били някъде на почивка и съвсем наскоро са се върнали в Москва.

— Виждаш ли — тържествуващо вдигна пръст Коротков, — значи все пак е в Москва. И на практика не твърде далеч от открития тук труп. Ама каква си, Аска, с тебе човек може да си умре от скука, не оставяш човек да помечтае, на бърза ръка му режеш крилата. Ужасна прагматичка си! У тебе няма нито капка романтика. Аз пък непременно ще кажа на Стасов, нека се позабавлява. И без това днес трябваше да му се обадя — обеща да ми помогне за ремонта на моето корито на колела. — Той прелисти книгата и подсвирна. — Обаче госпожицата до неотдавна се е излежавала под буржоазното слънце и се е къпала в капиталистическите морета. Отбелязвала си е страницата с бордна карта, но не шереметиевска, а чужбинска. И тенът й е съвсем скорошен.

Настя взе подаденото й картонче, на което се четяха датата, номерът на полета и мястото в самолета. От колата на милицията тя се обади на един приятел в Шереметиево-2 и го помоли да й направи справка за полета и за пътниците на съседните места, а после се върна при Коротков.

— Интересно — какво ли е правила на това бунище така нагиздена и с обувки на висок ток! — промърмори тя замислено и се обърна към експерта Зубов: — Олег, какво намери по обувките на госпожицата?

— Кал от това бунище — измуча вечно мрачният и недоволен от всичко Зубов, — какво друго можех да намеря!

— Значи е била убита тук. Ако по обувките й нямаше кал, можехме да предположим, че е била убита на друго място, а тук е докарана с кола и изхвърлена. Жалко! Надявах се всичко да е по-интересно.

— Ама и твоите надежди са едни, сестро! — упрекна я Коротков. — Прогресивната общественост се надява на светло бъдеще и на победа на демократичните реформи, а ти — потърпевшата да е била убита някъде на друго място, а не на бунището. Не ти ли е все едно къде точно са убили горката жена?

— Не ми е — завъртя глава Настя. — Убийството на една красавица на бунище мирише на дребен шантаж и изнудване, не ги обичам тези работи.

— Господи, Аска, ти наистина не си в ред! Има ли значение какво обичаш и какво не обичаш? Трупът си е труп. Един човек е убил друг човек — това е отвратително и няма какво да му се обича.

— Юрик, фактът, че едни хора убиват други хора, е обективна реалност, която ние с тебе не можем да променим. Така е било, така е и така ще бъде. Трябва да се примирим и да не правим от това трагедия. И след като труповете за мен са работа, и то ежедневна и заплащана от държавата, аз имам пълното право да обичам някои неща в тази работа и да не обичам други. Пак ли ще спориш с мен?

— Ха, ще споря — позасмя се в отговор Коротков, — човек трябва да е луд, за да спори с теб! Какво намери там, Олег?

Експертът Зубов, висок и прегърбен, седеше с кисела физиономия на земята, постлал под себе си пластмасова торбичка, и разглеждаше нещо, като същевременно държеше в ръце обувките, свалени от убитата.

— Абе пак някаква гадост, както винаги! — процеди той през зъби. — Не разбирам как е могла да оплеска с тази боя целите си високи токове.

Близо до Зубов се търкаляше изхвърлена от някого кутия с остатъци от синя боя, която беше изтекла на земята.

— Почвата тук е доста твърда, токът е висок единайсет сантиметра. За да потъне този ток докрай в земята, убитата е трябвало да тежи стотина килограма, а тя е най-много петдесет и пет, хайде нека да са петдесет и седем — вижда се с просто око. Ще ви направя точно изчисление, но и така си личи, че нещо тук не е нормално.

— Може би е носела нещо тежко? — предположи Настя.

— Четирийсет кила, че и повече? — скептично примижа Олег. — Укроти фантазията си, Настася. Погледни тялото — тази госпожица никога не е вдигала нещо по-тежко от сандвич. Мускулатурата й изобщо не е развита.

— Как тогава да си обясним това?

— Не прехвърляй от болната на здравата глава. Обясненията са твоя работа, моята е само да констатирам. Измисляй разни варианти — какво може да е мъкнала тази нещастница, а аз ще ти кажа върши ли работа обяснението ти или не.

— Олег, а възможно ли е тя просто да е скочила на това място от неголяма височина?

— Как пък го измисли! — изхъмка експертът. — Теоретично е възможно, тогава токът би потънал докрай в земята. Но на практика — откъде може да е скочила? От табуретка ли? Къде е тогава тази табуретка?

— Добре, не се ядосвай, ще помисля още. А в лабораторията огледай костюма й по-внимателно за микрочастици. Ако е носела такава тежест, сигурно я е притискала до себе си, нали не може да я е мъкнала на протегнати ръце? Трябва да са останали някакви следи.

— Настася, ти да не би да бъркаш професията си със следователската? — все така кисело избъбри Зубов, който не можеше да търпи да му дават указания, особено когато ставаше дума за абсолютно очевидни неща.

Истина беше — по закон право да нарежда и да поставя задачи на експерта има единствено процесуално лице, например следовател или съдия, а оперативните работници могат само плахо да го молят, жално търсейки погледа му с надеждата да видят там приятелско благоразположение. Да, но кой ли ги спазва тези закони? В действителния живот те отдавна са забравени.

Здрачаваше се и участниците в огледа на местопроизшествието започнаха полека-лека да се готвят за тръгване. Разбира се, можеха да включат прожекторите, но нямаше да е същото. По някакви свои причини те не обичаха да работят на изкуствено осветление, предпочитаха естественото.

— Анастасия Павловна! — чуха гласа на шофьора на една от колите. — Търсят ви по телефона.

Настя се затича към колата. Обаждаше се приятелят й Георгий, служител от милиционерския участък на летище Шереметиево-2. Той й съобщи, че на 13 октомври въпросната Людмила Широкова е пристигнала със самолета от Барселона. Нейното място е било 34-В в трети салон, пушаческия, а до нея на място 34-А е седял някой си Владимир Алексеевич Стрелников. Място 34-С е било свободно.

Ами добре, значи Стрелников. Именно от него трябва да започнат.

* * *

Доста бързо успяха да съберат основните сведения за загиналата — тя бе водила напълно легален начин на живот и практически нищо не бе крила от околните. До вечерта на следващия ден се разбра, че Людмила Широкова, след като завършила колеж със специалност „Хотелиерство и ресторантьорство“, поработила известно време в хотел „Русич“, построен от една турска фирма, и през април заминала по покана на приятели за Турция, за да събере опит в хотели от международна класа. Върнала се през юни и възобновила работата си в „Русич“. Оттогава живеела с Владимир Стрелников, който доскоро е бил президент на Фондацията за развитие и подкрепа на хуманитарното образование, а от септември тази година бил на отговорна длъжност в апарата на Държавния комитет по висшето образование. На 13 октомври тя се върнала от Испания, където заедно със Стрелников прекарала две седмици в моден курорт. Какви планове е имала за 28 октомври — деня, когато са я убили — това никой не можа да каже достатъчно ясно. Родителите на Мила изобщо не бяха в течение на живота й, тъй като дъщеря им отдавна живеела отделно и не ги посвещавала в проблемите си. Сутринта отишла на работа и когато смяната й приключила, си тръгнала. Никой не забелязал в поведението й нещо необичайно, не станало дума и къде тя смята да прекара вечерта.

Според служителите на хотел „Русич“ Мила Широкова била голяма любителка на секса в неговите най-разнообразни прояви. Не се хвърляла на вратовете на мъжете, но това не било и необходимо: те сами на драго сърце търсели познанство с нея — русокосата синеока красавица — така че тя трябвало само да направи избора в конкретен момент. Не била снобка, което понякога е присъщо на красивите жени, не смятала, че да легнат до нея са достойни само красиви и богати мъже, или ако не са красиви и богати, тогава поне известни или в краен случай — талантливи. Не, Мила си лягала с всякакви мъже, стига те да й харесвали. Веднъж можела да влезе в луксозния апартамент на южноафрикански бизнесмен, пристигнал в Русия за бизнес с диаманти, друг път — да се уедини в свободна хотелска стая с хамалина, обслужващ ресторанта. Въпреки това й поведение колегите имали добро отношение към нея, защото било невъзможно да й се разсърди човек. Когато след поредната сексуална вихрушка се връщала на работното си място, тя запалвала цигара и казвала през смях:

— Представете си, момичета, пак не се удържах. Абе каква съм такава уличница, а? Мозъкът ми сигурно не е в главата, а някъде около венериния хълм. Някой ден здравата ще си изпатя. Ах, момичета, колко ми харесва този мъж! Страхотен е…

Мила спокойно и сякаш учудено произнасяла на глас думите, които при други взаимоотношения можело подигравателно да й тръснат в лицето. И никой не намирал сили да я мрази. Пък и за какво да я мразят?

За Турция Широкова заминала заедно с Люба Сергиенко, а се върнала сама. Преди да заминат, Люба работела в същия хотел и било напълно естествено да питат Мила за приятелката й.

— Любка се нареди добре там — с усмивка отговаряла Мила, — като си дойде, тя сама ще ви разкаже всичко.

Реакцията на хотелския персонал на въпроса за Владимир Стрелников беше неочаквана.

— Бъркате нещо — каза на Коротков старшата администраторка. — Стрелников имаше връзка с Люба, а не с Мила.

— Сигурна ли сте?

— Господи, разбира се! Безброй пъти е идвал да взема Люба от работа, и сутрин я докарваше, и изобщо тя дори не криеше, че отдавна живее с него. Казваше, че той щял да се разведе и да се ожени за нея. Не, не, грешите, Стрелников ходеше с Любочка, а не с Мила.

— А какво става със Сергиенко, още ли не се е върнала? — попита Коротков.

— Не. Тя непременно щеше да ни се обади, ако се беше върнала, сигурна съм.

Още половин ден проверки показаха, че старшата администраторка на хотел „Русич“ не е достатъчно информирана. Тя не знаеше не само за връзката на Людмила Широкова с любовника на нейната приятелка Люба Сергиенко, но и че Люба вече се е върнала. Оказа се, че Люба си е дошла в Русия още в началото на октомври, но наистина не се е обадила в хотела. Нещо повече — тя се прибрала вкъщи едва преди пет дни, макар че минала през паспортния контрол на Шереметиево-2 три седмици по-рано.

— И къде, ако мога да попитам, е живяла през това време? — каза Настя Каменская, след като изслуша Коротков. — Да не би у ново гадже?

— Защо не? Напълно е възможно. Под южното слънце могат да се зародят какви ли не романи. Запознала се е с някого в чужбина, върнала се е с него и е прекарала три медени седмици. Спокойно, Ася, бързо ще изясним това. Утре сутринта ще разговарям със Сергиенко.

— Юрка, непоправим си. Само любов ти е в главата. Не ти ли хрумва, че Сергиенко може да се е върнала и като е научила, че най-добрата й приятелка е съблазнила любовника й, е останала три седмици в нелегалност, за да подготви кърваво отмъщение? Не я закачай утре, по-добре за два дни подготви нещата, за да бъде разговорът ви по-ефективен. Ако в моята версия има някаква истина, Любов Сергиенко ще се окаже заподозряна номер едно.

— Заподозряната Любов! — патетично възкликна Коротков. — Разкошно заглавие за бестселър, ако любов се напише с малка буква. Аска, не се мръщи и не се опитвай да развалиш настроението ми — днес то е изключително добро, наистина това не ми се случва често.

— Слушай, веселяко, я се стегни — усмихна се Настя — и давай да се захващаме за работа. Между другото, като стана дума за бестселъри, ти каза ли на Стасов за книгата, намерена край убитата?

— Естествено. Той дълго се шегува по този повод и крои планове как по-засукано да поднесе тази новина на Таня. Аска, мисля, че се разболяваш.

— Откъде ти хрумна? Зле ли изглеждам?

— Изглеждаш страхотно, но неизвестно защо не пиеш кафе. Седя в кабинета ти вече цял час и през това време ти не изпи нито една чашка кафе. Как да разбирам този факт?

— Елементарно, детектив Коротков. Кафето ми свърши. А нямам с какво да купя нов буркан, парите ми свършиха едновременно с ароматния кафяв прашец. Така че седя и страдам.

— Защо мълча досега? Включвай бързовара, аз ей сега ще донеса кафе.

— Откъде?

— Ще изкрънкам от тук от там. Ти нямай грижа, нали затова съм детектив — за да търся и намирам. В края на краищата ще открадна от нечие бюро.

Настя включи бързовара, извади от бюрото си чашките и захарта и точно тогава звънна телефонът.

— Настася Павловна, ти още ли ме обичаш? — чу тя веселия глас на винаги жизнерадостния Стасов.

— Страстно! — отвърна Настя. — Здрасти, Владик.

— Здравей. Коротков ми съобщи цял потресаващ сюжет за криминален роман. Да не ме лъже?

— Не, честна дума, така си беше.

— А коя книга намерихте?

— „Обърни се и си тръгни“.

— С твърда черна корица?

— Сиво-синкава. Джобен формат, мека корица. Интересуваш ли се от още подробности?

— Не аз, а Танюшка. Тя иска да говори с тебе. Много ли си заета?

— Стасов, за теб и за жена ти винаги съм свободна. Тебе просто страстно те обичам, а на Таня съм задължена и служебно, нали тя ми помогна да заловя Палача. Дай й слушалката.

— Добър ден — разнесе се в слушалката мек гръден глас.

— Здравей, Танюша! Как върви почивката?

— По-добре от работата — разсмя се Татяна. — Я кажи, вярно ли е, че убитата е била облечена в светлозелен копринен костюм и с обувки на високи токове?

— Абсолютно вярно. Да пукна, ако не беше така! — закле се Настя.

— Красива блондинка с хубав слънчев тен?

— Точно така! — учудено проточи тя. — А ти как се сети?

— Не съм се сетила, Коротков ми каза. Настя, мисля, че аз я видях.

— Къде? Кога?!

— В понеделник, в метрото. Седеше до мен и четеше една моя книга, затова я запомних. Изглежда, че е била именно тя, но трябва да погледна поне снимката. А още по-добре трупа и дрехите, така ще е по-сигурно.

— Нима си готова да отидеш в моргата? — не повярва Настя. — Все пак си в отпуск.

— Защо пък не? Моргата не е по-лоша от другите места. И без това Стасов е на работа, Лиля е на училище, а аз съм свободна като птица. Впрочем възможно е и по снимката да ти кажа, че е тя.

Върна се Коротков и донесе хартиена фунийка, в която добросърдечни колеги бяха му сипали по една-две лъжички кафе.

— Ето — гордо каза той и подаде кафето на Настя, — от три места ми дадоха. А ти се съмняваш в моите способности, неблагодарница такава!

— Не се съмнявам. Сега с теб ще пием кафе и тръгваме.

— Къде? — недоволно се намръщи Коротков. — Цял ден съм кръстосвал града, остави ме да си поема дъх. Пък и вече минава осем.

— Сега двамата с тебе, Юрик, отиваме у нашия общ приятел Стасов и любимата му съпруга Татяна. Твърде възможно е Татяна да е видяла Широкова няколко часа преди смъртта й.

— Охо! — тъжно възкликна Коротков. — Стига само да изляза от кабинета ти, и точно тогава непременно нещо се случва.

* * *

Лариса Томчак и Ана Леонтиева се познаваха от дълги години, но така и не бяха станали близки приятелки. Не че нещо им пречеше или не се харесваха — просто не беше необходимо. Те редовно поддържаха връзка по телефона, понеже за това имаше много поводи — нали мъжете им през последните години работеха заедно.

Съпругата на Стрелников — Алла — също им беше обща приятелка, но само през периода, когато Стрелников още живееше с нея. След като я напусна и започна навсякъде да води със себе си Люба, Лариса и Ана трябваше коренно да се преустроят. Алла харесваше и на двете — беше зряла умна жена, тяхна връстница, а Люба, която беше по-млада от тях с почти двайсет години, им изглеждаше като хлапачка, с която нямаха дори за какво да си говорят. С една дума — детинщини.

Разбира се, по-трудно беше на Лариса, защото Томчак и Стрелников навремето бяха купили съседни вилни места. Когато идваше на вилата, Лариса почти винаги се виждаше с Алла Стрелникова и всеки път с притеснение очакваше въпроси за новата възлюбена на Владимир Алексеевич. Всъщност притеснителни биха били не самите въпроси, а онова, което би стояло зад тях. „С тебе бяхме добри познати, дори приятелки, а сега ти с лекота се отрече от мен и приемаш в дома си съпруга ми с новата му мадама. Не ти ли е неудобно да ме гледаш в очите?“.

На Лариса й беше неудобно. И беше безкрайно благодарна на Алла, задето тя не задаваше никакви въпроси и не правеше никакви намеци. Тя разговаряше с Лариса Томчак на различни теми от живота — за политическата обстановка, за телевизионни предавания, за любовните истории на техни общи познати и за туршии от краставички и зеле. Алла Стрелникова безспорно беше силна и необикновена жена, която умееше да не показва истинските си чувства и да не поставя събеседника си в неудобно положение. Владимир беше напуснал Алла преди две години и през целите тези две години Лариса Томчак и Ана Леонтиева не преставаха да се чудят как той бе могъл да остави Алла заради Люба. Та разликата беше като от земята до небето! Алла беше рядка красавица, една от онези жени, които с годините стават все по-привлекателни, защото преживяното слага върху фините черти на лицата им печата на някаква тъжна тайна и изписва иронична усмивка. Тя не само беше умна, привлекателна и умееше да се държи така, че да не те е срам да се покажеш с нея във всякакво общество, но се и обличаше изключително елегантно. Имаше безупречен вкус, чувство за стил…

А Люба беше по-простичка, и то — меко казано. Хубавичка, мила — за това спор няма, но изобщо не можеше да се сравнява с истински красивата Алла. И обноските й не бяха на ниво — всяка емоция, всяка мисъл беше изписана на лицето, й. Когато навремето приятелите и жените им се събираха, жените вземаха участие в разговорите наравно с мъжете, защото бяха изцяло в течение на всичко, което ставаше в института, добре знаеха по какво учебно-методическата разработка се различава от научната, а дисертационният съвет — от научния. А Люба и хабер си нямаше от такива неща, но тъй като и тя искаше да участва в разговора, това изглеждаше смешно, понякога дори глупаво. Да не говорим, че нерядко цъфваше в института по рокля с презрамки. Коя си ти бе? Ако се смяташ за съпруга на ректора, ще имаш добрината да се обличаш съответно, студентите те гледат. А пък ако си никоя, тогава нямаш работа тук.

Вътрешно дамите имаха снизходително и леко насмешливо отношение към Люба Сергиенко, но естествено по никакъв начин не го показваха. Първо, бяха добре възпитани, а второ, съпрузите им, Вячеслав Томчак и Генадий Леонтиев, веднъж завинаги бяха определили линията: Володя е техен близък приятел и те настоятелно молят съпругите си да се държат интелигентно, защото е неприлично да се дават оценки, камо ли осъдителни, за хорския личен живот.

За пръв път нещо като съчувствие пошавна в душите им, когато научиха, че приятелката на Люба — Людмила Широкова — е заела мястото й до Стрелников. Но това съчувствие беше все още слабичко, олюляваше се на хилави крачета, защото те си мислеха, че и на самата Люба всичко й е наред. Нали неслучайно тя не се прибра с Мила — значи нещо я задържаше в чужбина, нещо по-силно от любовта й към Стрелников. Догадката за евентуална нейна връзка със заможен турски бизнесмен им изглеждаше тогава повече от убедителна, още повече че Мила, макар и да не потвърждаваше пряко тази версия, не я и опровергаваше. И едва след завръщането на Люба нещата се проясниха. За Лариса и Ана тя се превърна в обект не само на съчувствие, но и на покровителство и грижи. За случилото се те обвиняваха както подлата предателка Мила, така и самия Стрелников. По това време тяхната хронична неприязън към него вече бе прераснала в омраза, ето защо те при всички обстоятелства бяха готови да защитават момичето.

Понякога Лариса и Ана се срещаха просто за да изпуснат парата, както се изразяваха. При тези срещи за изпускане на парата те си правеха една на друга масаж на лицето, боядисваха си косите и се гримираха, със специални пинсети си оправяха веждите, а после лежаха с нанесените на лицата им козметични маски. И днес те се занимаваха с подмладяване и разкрасяване. Вече бяха измили засъхналата маска от минерална кал от Мъртво море, бяха се намазали с подхранващ крем и отново бяха полегнали в очакване кремът да попие. И двете вече знаеха, че Мила Широкова е загинала, но обсъждаха тази тема крайно предпазливо, сякаш опипвайки почвата преди всяка следваща стъпка.

— Как мислиш, Анюта, много ли е лошо, дето никак не ми е жал за нея? — подзе Лариса.

— Ами не — равнодушно отговори Леонтиева, — защо трябва да ти е жал за нея? Красива хищница, грабваше всичко, което й беше под ръка. Заслужи си този край. Уличниците свършват така.

— Мислиш, че я е убил някой от случайните й любовници ли?

— Сигурна съм. И изобщо не е задължително този любовник да е бил случаен.

— Искаш да кажеш, че…

От изненада Лариса се надигна от мекия диван и се втренчи в приятелката си, която продължаваше да лежи със затворени очи и безметежно изражение на лъскавото от мазния крем лице.

— Ларочка, разбирам какво си помисли, но кой знае какви постоянни любовници освен Стрелников е имала тази глупачка. Може да е бил някой турчин, от когото е измъквала пари. Спомни си какво ти е разказала Люба. Или може да я е убил някой, с когото е живяла преди Стрелников. Но съм склонна да мисля, че всичко е било така, както ти предположи.

— Да, Бог си знае работата — отвърна Лариса, отново полегна и настани главата си по-удобно. — Във всеки случай това е закономерен край.

— Те няма да го понесат — все така спокойно каза Ана, имайки предвид мъжа си и мъжа на Лариса. — За тях той е идол. Човек, който винаги е прав, дори когато абсолютно не е. Ако започнат да ги привикват в милицията, ще го защитават с всички сили.

Известно време жените лежаха мълчаливо — трябваше да обмислят онова, което допреди малко бяха обсъждали с намеци и недомлъвки. След известно време Ана отново се обади:

— Лара, а кога Люба се прибра у дома си?

— В събота. Защо?

— Значи в понеделник вече не е била у вас?

Лариса рязко стана и втренчено погледна Ана, която все така лежеше със затворени очи, давайки възможност на мускулите си да се отпуснат.

— Какво искаш да кажеш?

— Засега нищо. А ти защо се сепна така?

— Да не си посмяла да го помислиш! — твърдо произнесе Лариса. — Изхвърли това от главата си! Люба не е способна на такова нещо.

— Права си, мисля, че не е — все така равнодушно се съгласи Ана. — Не й е в характера да отмъщава. Нали така?

— Именно. Напълно си права, Анюта — не й е в характера. Тя търпи, плаче и мълчи. Повярвай ми, през тези три седмици се нагледах на нейната слабохарактерност.

— Разбира се, Ларочка, разбира се, не съм се и съмнявала. Но съгласи се, че тя ще представлява голям интерес за милицията. Нали Мила е прибрала парите, които са спечелили заедно, и дори не си е платила наема. А и любовника й отне. Солиден мотив, не може да не се съгласиш.

— Не виждам нищо особено. Момичетата са тръгнали заедно, и двете са били измамени и са търсили начини да спечелят пари, за да се приберат. Пътищата им са се разделили, всяка е печелела, както е умеела. А любовта… тя е друго нещо. Нещо крехко. Днес я има, утре я няма, край, умряла е от старост. Нали и Люба навремето отне Стрелников от жена му? Така че между момичетата не може да е имало никакви сметки за разчистване. Не са си дължали нищо. Не е ли така?

— Така е. Щом ние с тебе, Лара, смятаме така, значи наистина е така. Нали?

— Абсолютно! — отсече Лариса Томчак и взе козметична салфетка, за да почисти от кожата си остатъците от непопилия крем.

И така между тях бе казано всичко. Добре беше, че се разбраха от половин дума и стигнаха до общо мнение.

* * *

Същата вечер, когато се прибра вкъщи, Лариса се обади на Люба.

— Исках да ти кажа… — колебливо започна тя, после продължи по-решително: — Аз те видях.

— Така ли? — равнодушно отвърна Люба. — И какво сега?

— Не се тревожи. Нищо няма да кажа. Разбира се, не биваше да го правиш… Но няма значение, сега вече няма никакво значение. Нея вече я няма и това е важното.

— Да — глухо потвърди Люба, — нея вече я няма. А всичко останало няма значение.

* * *

Юра Коротков се вслуша в съвета на Анастасия да не закача Люба без предварителна разработка и реши да разпита за нея по-подробно приятелите на Стрелников. И тогава се разбра, че онези почти три седмици, а по-точно — деветнайсет дни след завръщането си от Турция, тя е прекарала не у някакъв любовник, а в жилището на семейство Томчак. Наистина самият Вячеслав Томчак през това време бил предимно на вилата, но все пак два-три пъти си идвал в Москва, видял в дома си Люба и научил от жена си за нейната печална турска епопея.

— Изглеждаше много потисната — разказа той на Коротков, — мисля, че дори почти не разбираше какво става около нея. Бих казал, че беше в шок. Представете си: толкова да страдаш в чужбина, така да мечтаеш да се върнеш у дома и да научиш такова нещо… Не стига, че Володя не я е чакал, но и се е свързал с приятелката й, която е постъпила с нея толкова подло в Турция, като я оставила без пари и я принудила да плати собствените й дългове.

— Кажете: вие добре ли познавахте Широкова?

— Не, изобщо не я познавах. Когато Володя се раздели с жена си и заживя с Люба, ние я приехме като негова бъдеща съпруга и общувахме с нея доста често. А когато се появи Мила, отначало дори не знаехме, че е приятелка на Люба. Мислехме си, че е някакво леко увлечение, докато Люба отсъства — напълно простимо. После се оказа, че нещата далеч не са толкова прости, че Мила здраво се е вкопчила в Стрелников и че за Люба вече няма място до него. Всичко това стана през лятото, а от първи септември ние вече не работим със Стрелников. Така че имам доста смътна представа за Мила. Много по-добре познавам Люба.

— Как мислите, възможно ли е Люба Сергиенко да е искала да си отмъсти на Мила?

— Защо не? — отвърна Томчак на въпроса с въпрос и се позасмя. — Като нищо. Има мотив, и то доста солиден. Има за какво да си отмъщава. Още повече че Любаша е рядко злопаметно същество, с години не забравя обидите, нищо не прощава току-така. Защо, вие сериозно ли я подозирате?

— Не, какво говорите! — успокои го Коротков. — Просто проучвам нещата. Не знам, може да се наложи и да я заподозра. Но засега нямам такива основания. Как мислите, Вячеслав Петрович, би ли могла Люба да ми каже някои полезни за следствието подробности за убитата си приятелка?

Въпросът беше абсолютно идиотски и Коротков го зададе не за да чуе отговор по същество. От онова, което до днес бе успял да научи за Людмила Широкова, излизаше, че може да я е убила не само Люба Сергиенко, но и самият Стрелников, ако е научил за креватните похождения на своята любима. И ако подозренията му относно Стрелников не бяха безпочвени, неговите верни приятели Томчак и Леонтиев щяха да направят всичко възможно, за да отдалечат нахалните оперативни работници от своята среда. Сиреч да пасат по чужди ливади, няма защо да газят нашата тревица. И ако Томчак дълбоко в себе си подозираше, че приятелят му може да е станал убиец, сега щеше да започне да уверява Коротков, че Люба не би му разказала нищо ново, още по-малко пък нещо лошо за своята загинала приятелка.

— Разбира се — отговори Томчак, — но само до определени граници. Доколкото разбрах, през последната половин година те не са общували и след завръщането си от чужбина дори не са се срещали. Така че Люба едва ли би могла да ви каже нещо съществено за живота на Мила през последните месеци.

Точно така. Той се опитва меко да внуши на Коротков, че е безполезно да разговаря с Люба, защото тя не знае нищо интересно във връзка с разследването. Защо ли? Защо не иска милицията да разговаря с Люба? Защото тя прекалено добре познава самия Стрелников и може да разкаже за неговия характер и навици нещо, което да усили подозренията. Или дори изцяло да ги затвърди.

— Но, от друга страна — продължи Томчак, — тя прекрасно познава характера на Мила и в този смисъл безспорно може да ви бъде много полезна. Освен това мисля, че Мила може да е влязла в конфликт с някого, докато е била в чужбина, тогава Люба може да знае и за това.

Не, не е бил прав. Томчак не се опитва да брани приятеля си Стрелников, той просто се старае да бъде логичен и последователен.

— И един последен въпрос, Вячеслав Петрович. Какво беше отношението на Алла Сергеевна Стрелникова към обвързването на съпруга й с Мила?

— Никакво — бързо отговори Томчак. — Това отдавна е престанало да я интересува.

„Нещо много бързо ми отговори, човече — помисли си Коротков. — Очаквал си въпроса и предварително си подготвил отговора си?“

Имаше няколко версии относно убийството на Людмила Широкова. Първата и основна група версии беше свързана с любовния триъгълник Стрелников-Широкова-Сергиенко. С еднакъв успех можеха да подозират както Люба — че е отмъстила на приятелката си, така и Владимир Стрелников — ако успееха да докажат, че е научил за лекото поведение на новата си любовница. Имаше и други версии, свързани с лекомисленото поведение на Мила при избора на партньори за секс. Третата група версии беше свързана с пребиваването на Широкова в Турция. И всички тези версии трябваше да се отработят… А хората, както обикновено, бяха малко.

* * *

Есента в Подмосковието винаги беше красива, но тази година — особено. Обикновено се казва, че природата не е пестила багрите, но в случая това не беше съвсем вярно. Природата явно пестеше златистожълтите и пурпурните тонове, листата бяха още зелени, сякаш не беше октомври, а все още август. Вячеслав Томчак прекарваше цели дни или в разходки из гората, или седнал на верандата в люлеещия се стол, и разсеяно се взираше в небето и в дърветата. Беше му тежко на душата, обладан от чувство за безизходица. Разбираше, че в неговото положение непременно трябва да намери виновник, да насочи цялата си ярост към него — тогава ще му олекне. Но виновник нямаше. По-точно — той не можеше да го намери. Чия беше вината да стане така? Володя Стрелников? Разбира се, че не. От него не може да се иска да се занимава с доскучала му работа само защото приятелите му са негови заместници — би било глупаво и несправедливо. Един мъж сам избира кариерата си и начините да я развива, без да се отдава на сантименталност. Може би беше виновен самият той, Вячеслав Томчак? Но каква, каква беше неговата вина? Че не отказа на приятеля си, когато той го помоли за помощ?

Много му се искаше да намери възможност да упрекне в каквото и да било жена си Лариса, но и в това не успяваше. Лариса постоянно го бе предупреждавала, че събитията в края на краищата ще се развият именно така. Като учен той се погуби, като бизнесмен не се осъществи, а административната работа толкова не му допадаше, че дори не му се мислеше за нея. Томчак ясно разбираше, че депресията и периодът на безработното безделие ще отминат и той ще бъде принуден да се захване със същата административна работа, от която му се гадеше. Пък и къде да я намери тази работа? Да не би телефонът да е прегрял от обаждания, с които хората се надпреварват да го канят на работа? Хайде де! Тепърва ще трябва да обикаля, да моли, да задейства стари връзки и плахо да пита няма ли подходяща длъжност за него — каква да е. Не му се искаше да се примири с подобна перспектива, но и на научната работа можеше да сложи кръст.

Откъм шосето се чу шум на мотор, но Томчак дори не се извърна да види кой от съседите е дошъл на вилата си в края на сезона. Не му се разговаряше с никого. Но колата спря точно пред неговата порта и нетърпеливо изсвири с клаксон. Томчак тежко се надигна от стола и бавно слезе от верандата. На шосето бе спряла колата на Стрелников. Вячеслав бързо отвори портата.

Докато вървяха към къщата, Томчак неволно се любуваше на приятеля си. Беше поотслабнал, още малко побелял, но все така безумно красив и с предишната лека и стремителна походка.

— Ти какво си позволяваш, Славка? — подзе Стрелников без дълги предисловия. — Цупиш се, скрил си се на вилата… Не е работа това. Я сложи чайника, донесъл съм едно-друго.

Хвърли небрежно скъпото си яке на перилата на верандата и се върна при колата. Томчак влезе в къщата, за да сложи чайника на печката, а когато отново излезе на верандата, видя как Стрелников вади от огромен сак най-разнообразни продукти — от месо до плодове и кутия бонбони. Накрая на масата се появиха бутилки скъп коняк, джин и хубаво вино.

— Какво има, Володя? Защо си донесъл тези неща? — учуди се Томчак. — Не умирам от глад, всичко си имам.

Стана му неприятно, защото внезапното посещение на приятеля му с куп продукти много напомняше жест на съжаление, сякаш Стрелников беше щедър благотворител, а той, Вячеслав Томчак — нещастен дрипав просяк.

— Обаче аз умирам — весело отвърна Стрелников. — Вече цяла седмица поминувам с някакви ужасни сандвичи от корав хляб, животът стана страшно напрегнат и все не мога да се нахраня като хората. Затова реших за три дни да забравя всичко. Как мислиш, ще ни стигне ли всичко това за три дни или да прескоча да купя още храна?

Сърцето на Томчак подрипна и радостно заби.

— Решил си да прекараш три дни тук? — недоверчиво попита той.

— Ако нямаш нищо против. Слава, отдавна е време да си поговорим, но първо хайде да сготвим това месо, да ударим първата чашка, а после ще ти кажа всичко, което исках да ти кажа. Къде е прочутият ти мангал?

Когато опекоха шишчетата, слънцето вече беше залязло и започваше бързо да се мръква. Масата на верандата се огъваше от мезета.

— Най-много обичам вилата есенно време, защото човек смело може да запали лампата на верандата, без да се плаши от комари. Какво да ти налея, Славка? Коняче или джин с тоник?

— Джин. Но и сам мога да си налея, не е нужно да ме обслужваш. Все пак съм домакин, а не гост.

— А, не! — решително отговори Стрелников. — Днес си мой гост, просто случайно те приемам на твоя, а не на моя територия.

Той взе чашката си с коняк и стана. Томчак погледна приятеля си с недоумение:

— Какво сега?

— Наздравиците се произнасят на крак.

— Я стига, Володка, престани! Седни! Нали сме си наши?

— Именно затова. Недей да спориш, Славка, седи си и слушай. С никого другиго в такава ситуация не бих станал, но ти си специален случай. Ти означаваш много за мен, Славка, и ако произнасям тази наздравица на крак, правя го само защото искам да ти покажа колко те уважавам, колко те ценя и обичам. Знаеш ли: приятели са ни не хората, с които общуваме всеки ден, а онези, към които се втурваме като към убежище, защото знаем — там ще ни приемат и стоплят, няма да ни изгонят и няма да излъжат очакванията ни. Аз винаги съм те възприемал именно така, а се познаваме повече от четвърт век. Помисли си само, Славка, четвърт век! И винаги съм бил сигурен, че и ти ме възприемаш именно така. Винаги съм смятал, че ако се почувстваш зле, ако ти е тежко, първия, при когото ще дотичаш, ще бъда аз. Съжалявам, че съм грешал. Ти не дойде при мен, затвори се на вилата и тук в горда самота предъвкваш обидата си. Слава, тази наздравица ще бъде дълга, но потърпи, защото това е много важно за мен. Непременно трябва да ти кажа всичко, което съм премислял напоследък. — Стрелников помълча, замислено загледан в чашката в ръката си. — Трябва да ти се извиня за грешката си. Смятах, че моите близки приятели са като мен, че са същите, че разсъждават като мен и чувстват като мен. И щом аз в труден момент тичам при тях за помощ, и те биха постъпили така. Ти не дойде и аз бях сигурен, че всичко с теб е наред и нямаш нужда от мен. Очевидно не съм бил прав. Ти не си като мен и е трябвало да се съобразявам с това. Винаги съм смятал, че между приятели не може да има обиди и неразбиране, че именно затова са приятели, за да си казват истината веднага и да си изясняват всички недоразумения, без да чакат те да прераснат в задълбочаващ се конфликт. Наивно съм си въобразявал, че приятелите са открити един с друг и нищо не спотайват в себе си, не държат камък в пазвата си. Грешката ми е, че винаги съм те смятал за човек със същите разбирания. А ти се оказа друг, но за съжаление аз го разбрах с голямо закъснение. И те моля за прошка, Слава. Много съм виновен пред теб. Прости ми.

— Какви ги приказваш? — притеснено замърмори Томчак. — Изобщо не си виновен…

— Виновен съм. И ако ми прощаваш, просто се чукни с мен и изпий чашата си.

Приятелите мълчаливо пиха и Стрелников отново напълни чашките. Той продължаваше да стои прав и не позволяваше на Томчак да стане.

— Сега, Славка, ще ти кажа още нещо. Знам, че ми се сърдиш, задето според вас съм ви зарязал и съм ви изоставил във фондацията, за да отида на друго място. Това не е така. Ако знаеше как беше в действителност, нямаше да ми се сърдиш. Много съм виновен пред теб, защото трябваше да проведем този разговор много по-рано, но аз — повтарям — смятах, че сме приятели, че отношението ти към мен е същото като моето към теб и ако нещо те обижда или не ти харесва, просто ще дойдеш при мен и ще ми кажеш. Но ти мълчеше и аз бях сигурен, че с теб всичко е наред. Затова знай, Славка, че напуснах фондацията и отидох в комитета само защото ми предлагат много интересна, отговорна и перспективна работа в правителството, но е неприлично такъв пост да заеме човек, идващ направо от бизнеса, той трябва да дойде от държавна структура. Само затова напуснах фондацията. Само затова, повярвай ми. И естествено през цялото това време си имах наум, че след като новото ми назначение се осъществи, ще помоля теб и Гена да дойдете при мен. Ще ми бъде трудно без вас, смятах да ви помоля да не ме изоставяте и при новата ми длъжност. Просто преди два месеца беше преждевременно и малко страшничко да говоря за това, още повече че ме помолиха временно да не споменавам пред хора за това предложение. А сега назначението ми е въпрос на седмици, ако не и на дни. И аз те моля, Слава, твърдо да ми обещаеш, че ще ми помогнеш. Необходим си ми, без теб съм като без ръце.

— Не знам, Володя, всичко е толкова неочаквано…

— По-добри предложения ли имаш?

— Не, засега нямам изобщо никакви други предложения.

— Ето виждаш ли! Помисли си, Славка, и ми кажи решението си. Ще остана при теб три дни, до понеделник. И се надявам на тръгване да чуя от теб, че си съгласен.

— Ами Гена? Говори ли вече с него?

— Не, ти си първият — лъчезарно се усмихна Стрелников и ослепителните му равни зъби блеснаха. — Знаеш ли, бях страшно зает, все не можех да се добера до вас, а сега и това нещастие с Мила…

Той изпи на един дъх съдържанието на чашката си и седна. След споменаването на убийството над масата се възцари мълчание. Томчак не знаеше как да се държи. Разбираше, че Стрелников отново го въвлича в поредната авантюра, но не намираше сили у себе си да се съпротивлява на напора му. Володка го обича и се нуждае от него. Той може да се държи грубиянски, докато не срещне остра реакция. Тогава Стрелников се спира и произнася ей такива топли и прочувствени думи като сега и те поставят нещата по местата им. Самообвинява се, моли за прошка. И същевременно го прави така, че самият Томчак да се почувства виновен. Ами да — защо той се затвори насаме с обидата си, защо се втренчи в собствените си тревоги? Човек не постъпва така с приятелите си. Трябваше веднага да отиде при Володя и да си поговорят, така всичко щеше бързо да се изясни. Тогава може би Томчак нямаше да напусне и фондацията, двамата с Гена щяха да се поизмъчат още там, да изчакат новото назначение на Стрелников. А той се държа като глупак. „Дай си ми куклите, на ти парцалите.“

Напрежението, което бе сковало Томчак от момента, когато на вилата се появи приятелят му, изчезна, отстъпи място на неловко мълчание. А онази лекота и радост, която винаги бе присъствала при срещите на приятелите, така и не се появи. Вячеслав без удоволствие дояде мекото сочно шишче, размишлявайки колко виновен е самият той. За малко да разруши старото приятелство. Беше се държал като дете, беше се разсърдил. Прав беше Володка, за всичко беше прав.

След вечеря те разтребиха масата, измиха чиниите.

— Хайде да напалим огън! — внезапно предложи Стрелников. — Да си припомним младостта.

Студентската им младост бе преминала в самото начало на седемдесетте, когато поголовно всички бяха луди по бардове и авторски песни с китара край огъня. Тогава всичко това беше чудесно и много романтично, а сега изглеждаше на Томчак смешно и донякъде нелепо. Но Володя беше негов гост и макар че поривът на Стрелников се видя на Вячеслав неразбираем и неуместен, той с готовност тръгна към онова място на поляната, където обикновено палеха огън.

Нощта беше студена, тъмна и много тиха. Само вятър шумолеше и попукваха съчките в огъня. Приятелите мълчаливо седяха край него върху обърнати касетки, които Томчак бе донесъл от бараката.

— В понеделник е погребението на Мила — прекъсна паузата Стрелников. — Нуждая се от съвета ти, Слава.

— Какъв съвет искаш?

— Как мислиш, Люба ще дойде ли на погребението?

— Не знам. Сигурно. Нали са били приятелки.

— Не ми се иска да я срещам. Мисля, че ме разбираш.

— Володя, какъв съвет мога да ти дам? Ти се венча с Мила, тя не ти е просто случайно гадже. Не можеш току-така да не отидеш на погребението. Какво има да обсъждаме?

— А знаеш ли дали Люба ще дойде?

— Не знам. Искаш да попитам ли?

— Да. Ако можеш да научиш отнякъде, ще ти бъда много благодарен.

— Няма как да попитам. Тук нямам телефон.

— Аз имам мобилен, забрави ли? Е, ще направиш ли това за мен, Славка?

— Но разбери, Володя, безсмислено е. Дори да се окаже, че Люба смята да отиде на погребението, какво ще промени това лично за теб? При всяко положение ти трябва да присъстваш. И едва ли някой ще се наеме да я уговаря да не идва, за да не те притеснява. Тя ще постъпи, както смята за нужно. И ако иска да се прости с Мила, никой не може да й го забрани.

— Но ако се разбере, че няма да идва, поне няма да се нервирам излишно. Моля ти се, Слава.

Томчак взе подадената му слушалка и се обади в Москва на Лариса. Тя му каза, че засега Люба не възнамерявала да ходи на погребението на приятелката си, но, разбира се, през оставащите дни можело да реши нещо друго.

— Слушай — ядосано каза Томчак, връщайки телефона на Стрелников, — ти всъщност какво си мислеше, когато започна цялата тази история? Надяваше се, че Люба никога няма да се върне? Трябваше да си наясно, че рано или късно тя ще си дойде, ще научи, че си се венчал с приятелката й, и при среща все някак ще трябва да я погледнеш в очите. Прав си, Володя, отдавна трябваше да си поговорим. Просто напоследък някак отвикнахме да обсъждаме твоите постъпки. Откак започнахме да работим заедно — тоест от момента, когато ти ми стана началник, а и началник на Генка — ние не смятахме, че е възможно да обсъждаме живота ти с теб. Свободен си да постъпваш, както намериш за добре, вече си голямо момче и не си искал съвети от нас. Само ни даваше указания и искаше безпрекословно да ги изпълняваме. Но историята с Мила крайно ни изненада. Бяхме възприели скъсването ти с Алла по-спокойно, макар че и тогава недоумявахме, но поне постъпката ти в този случай не изглеждаше като нещо крайно неприемливо. Е, разлюбил си жена си, с която живя двайсет години, обикнал си младо момиче — какво пък, малко ли са мъжете, с които това се е случвало поне веднъж в живота! Но с Мила… Това вече беше прибързано и глупаво. Какво ти стана? Защо не дочака Люба да се върне, за да се разделите нормално, както правят почтените хора? Избягвал си телефонните разговори с нея, не си вдигал слушалката, когато си чувал гласа й от секретаря. Може би това не ти е интересно, но тя е разказала на Лара, че е гладувала, лишавала се е от обед или вечеря, за да получи налични пари от шефа си. С тези пари е купувала телефонна карта, за да ти се обади. А ти не си вдигал слушалката. На какво си разчитал? Та ти си разбирал, че рано или късно тя ще си дойде и ще трябва да говориш с нея.

— Тя е гладувала? — тихо попита Стрелников. — Не съм знаел. Мила ми каза, че с нея всичко било наред, че се била уредила прекрасно, имала интересна и добре платена работа. Излиза, че ме е излъгала?

— Въпросът не е, че те е излъгала, а че ти си й повярвал. Искало ти се е да вярваш и си повярвал. Не си пожелал нито веднъж да вдигнеш слушалката, когато се е обаждала Люба, за да се убедиш, че Мила не те лъже и че жената, с която живя две години и на която бе обещал да се ожените, наистина е добре. Не искам да говоря с лошо за една покойница, но не може да не си виждал, че тя е фалшива от главата до петите. Хайде признай си, нали го разбираше?

— Слава, моля ти се… Нека не обсъждаме Мила. Каквато и да е била, вече я няма. Хайде да не очерняме паметта й. По-добре ме посъветвай какво да правя с Люба. Как да се държа с нея, ако случайно я срещна на погребението?

— Не знам! — рязко отвърна Томчак.

Много му се искаше да тръсне нещо грубо, като: „Ти надроби тази попара, ти си я сърбай. Когато си вкарвал Мила в леглото си, не си ме питал“, но разбираше, че човек не се държи така с приятелите си. Володя търси от него съвет и помощ и той трябва да му помогне, а не да се занимава с нравоучения.

— Ако искаш, ние с Лариса ще се заемем с Люба, когато дойде. В края на краищата тя е нормален разумен човек и няма да ти прави сцени в такъв момент.

— Сигурен ли си?

— Разбира се. Ако смяташе да ти иска обяснение, щеше да дойде, без да чака нейната съперница да…

Томчак се запъна. Какви ги приказва? Идиот! От тези приказки излизаше, че Люба може и да не е търсила обяснение от Стрелников, докато Мила е била жива. Че е чакала смъртта й. Чакала е… По дяволите, що за идиотско хрумване! Люба не може да го е направила. Впрочем защо да не може? Толкова добре ли я познава, за да твърди това със сигурност?

Стрелников отново се умълча, загледан в огъня. В отблясъците на пламъка лицето му изглеждаше като изсечено от камък, някак мъртвешки неподвижно и неочаквано сурово.

— Имам още една молба към теб, Слава — тихо каза той. — Следователят вече ме разпитва. Много го привлича версията за убийство от ревност. И двамата най-перспективни заподозрени за него сме аз и Люба.

— Ти? — учуди се Томчак. — Хайде, Люба — разбирам. Но защо ти?

— Защото Мила е водила много активен живот зад гърба ми. Но аз не съм го знаел, честна дума. Славка, кълна ти се — не съм знаел. Следователят ми каза. Аз нямах причини да я ревнувам. Вярваш ли ми?

— Вярвам ти. Значи смяташ, че го е направила Люба?

— Няма значение какво точно смятам. Аз не съм убил Мила. И в никакъв случай не бива да допуснем да се окаже, че убийцата е Люба. Разбираш ли ме?

Да, Томчак добре го разбираше. Едно е неизвестен убиец да убие бъдещата ти съпруга и съвсем друго — да се окаже, че ти си провокирал ситуацията и едната ти любовница се е саморазправила с другата. След подобен скандал за никакво ново назначение и дума не може да става. Но ако няма ново назначение за Стрелников, няма да има и нови хубави длъжности за Вячеслав Томчак и Генадий Леонтиев. Това ще се получи на практика. Значи трябва да се направи всичко възможно подозренията да отпаднат от Люба. Защото никой освен нея не може да е убил Мила Широкова.

— Разбирам те, Володя — бавно произнесе Томчак. — Надявам се и Гена да те разбере. Както и съпругите ни. Можеш да разчиташ на нас. Няма да те подведем.

Ето така трябва да стоят нещата между приятели. Стига обиди и недоразумения, стига женски глупости и сълзлива сантименталност! Един приятел е в беда и му е нужна помощ. И той ще получи тази помощ.