Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Анастасия Каменская (15)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Светлий лик смерти, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране
analda (2018)
Корекция и форматиране
egesihora (2018)

Издание:

Автор: Александра Маринина

Заглавие: Светлият лик на смъртта

Преводач: Здравка Станчева Петрова

Година на превод: 2004

Език, от който е преведено: руски

Издание: първо

Издател: ИК „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2004

Тип: роман

Националност: руска

Печатница: „Полиграфюг“ АД, Хасково

Отговорен редактор: Виктория Петрова

Коректор: Ева Егинлиян

ISBN: 954-26-0189-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8001

История

  1. — Добавяне

Глава 5.

Татяна стоеше пред огледалото и преди да започне да нанася грима по лицето си, критично оглеждаше отражението си. Да, излишните килограми не можеш ги скри, когато са налице в такова количество. Тя от дете беше дебеланка, тъй че й беше непознато онова чувство на ужас, отчаяние и горчиво самосъжаление, което обзема жените, ако си спомнят колко слабички и изящни са били в миналото. Тя никога не се бе виждала слабичка и изящна и почти през целия си живот, тоест двайсет и пет от нейните трийсет и пет, бе полагала усилия прекомерната й пълнота да не бие на очи и да не изглежда грозна. В това изкуство Таня Образцова бе постигнала истински висоти, за което недвусмислено говореше фактът, че около нея постоянно имаше ухажори, както впрочем и съпрузи. Нейната първа и главна максима беше: показвай най-доброто от себе си, та ханшът и коремът ти да не привличат вниманието. Най-хубавите неща у нея бяха косата, кожата, гласът и омайващата, хипнотизираща мъжете женственост. Ето защо, въпреки постоянната си заетост с безумната работа на следовател и с писането на криминални повести, в останалото време Татяна успяваше да си открадва по някой и друг час за системни посещения на фризьорски и козметични салони.

Но най-голямата трудност се състоеше естествено в правилния подбор на дрехите. Нищо светло, никакви кръгчета, цветчета, хоризонтални райета и тем подобни весели декорации. На работа — делови костюми с прави поли малко под коляното и дълги, до средата на бедрото сака. Извън работа — тесни надолу от коляното панталони или дънки и дълги свободни пуловери. Въпреки пълните бедра, прасците й бяха изящни и ако скриеше под дългия пуловер онова, което искаше да скрие, пораждаше се илюзия за изцяло стройни крака.

Подготвяйки се за първия си разговор с Вячеслав Томчак, Татяна научи, че ще трябва да пътува извън града, тъй като Томчак в момента живеел на вилата си. Тя реши да се приближава към Стрелников постепенно, като започне от най-близките му приятели. Измисли си и легенда: писателка е, научила е, че в чантата на убитото момиче са намерили нейна книга, тази ситуация я развълнувала като автор… И така нататък. А пък не рискувала да се обърне към полузаконния съпруг на загиналата — господин Стрелников, тъй като смятала, че той е смазан от мъка и няма да има настроение да разговаря с нея. Откъде е научила за книгата ли? Ами от вестниците, откъде другаде! Татяна си взе за всеки случай и вестника със съответната кореспонденция, а за да се появи тази кореспонденция, се бе погрижила предварително.

Трябваше да се постарае Томчак да й повярва и нищо да не заподозре. Дънки, пуловер, разпусната коса — така че видът й да бъде несериозен и леко бохемски, както прилича на една писателка. Без много грим на очите — клепките боядисани със спирала, за да се откроят красиво тъмносивите очи, а от очната линия май трябва да се откаже. Така, какво друго? А, да — бижутата. За такъв случай те трябва да бъдат по-едри и по възможност — по-безвкусни. Една такава простодушна дебеланка, която пописва несериозни дамски романчета. Да, да не забрави и книга, поне една, за по-убедително. Да я подари на Томчак с автограф — един вид любезност, но същевременно като потвърждение, че наистина е писателка, а не някаква самозванка. Но коя книжка да вземе?

Татяна взе от рафта няколко свои книги и придирчиво огледа кориците им. Тази не бива, тук до снимката са отпечатани сведения за авторката, където с красив заоблен шрифт се съобщава, че авторката Татяна Томилина в свободното от творчеството време работи като следовател и черпи сюжети от собствената си практика. Не става. Обаче тази може, тук не пише нищо за това, че е следовател. Би могла да вземе и ето тази, тук няма нищо за авторката, но няма и снимка, а без снимка няма да е убедително. Човекът може да си помисли, че тая самозванка сигурно е донесла чужда книга. На корицата пише Татяна Томилина, а по паспорт тя е Образцова, как ще докаже, че е въпросната авторка!

Е, май това беше всичко. Облече се, среса се, гримира се, взе книжката. Дали да вземе и диктофон? Не, не бива, Томчак може да се подплаши. Диктофонът вече намирисва на журналистика, вземе ли да откровеничи, току-виж, материалът попаднал в ефира или по страниците на вестниците. По-добре да действа старомодно, с бележника и химикалката. Не много млада и не твърде преуспяваща писателка от старата школа… Да, именно така ще е най-добре.

След като си избра образа, Татяна облече якето, обу удобните обувки за разходка с нисък ток и тръгна към гарата.

* * *

Още щом се заизкачва по дървеното стълбище пред солидната дървена къща, тя разбра, че в тази къща се е заселила тъгата. Татяна дори не би могла да каже определено откъде се появи това усещане, но то се появи съвсем отчетливо, почти осезаемо. Отвори й светлокос мъж, който някога вероятно е бил блондин, а сега почти напълно бе побелял. Не беше се бръснал сигурно от два дни, а лицето му бе мрачно и неприветливо.

— Какво обичате?

— Вие ли сте Вячеслав Петрович Томчак?

— Да. А вие коя сте?

— Казвам се Татяна, аз… — Тя отрепетирано се запъна, уж се стесняваше от онова, което щеше да произнесе. — Разбирате ли, пиша книги… Научих от вестниците, че в чантата на едно убито момиче са намерили моя книга…

— И ви стана любопитно? — рязко я прекъсна Томчак.

По тона му Татяна разбра, че той по никакъв начин не одобрява подобно любопитство.

— Не може да се нарече любопитство. Има нещо друго. Ще ми позволите ли да вляза?

Томчак мълчаливо се отдръпна и й направи път да влезе. Татяна влезе и остави чантата си на един стол на верандата.

— Вячеслав Петрович, ако бях обикновена любопитна нахалница, която е тръгнала на лов за пикантни факти, нямаше да дойда при вас, а щях да отида при Стрелников. Но уважавам мъката му и не смея да го безпокоя в такъв тежък момент. Разберете, като автор не ми е безразлична историята на момичето, което е четяло моята книга може би няколко минути преди трагичната си гибел. Вероятно това ви изглежда нелепо…

— Седнете — предложи й домакинът и на Татяна й се стори, че той е поомекнал. — Разбирам какво искате да кажете, но не разбирам защо сте дошли при мен. Много по-правилно щеше да бъде да поговорите с приятелките на Мила, а аз… Познавах я съвсем слабо. Може да се каже — почти не я познавах.

— Не е толкова просто, колкото си мислите — подзе тя с усмивка. — Защото аз не съм следовател, за мен е голям проблем да получа информация. Ето в тази кореспонденция — Татяна извади от чантата си сгънат на четири вестник и го отвори на съответната страница — пише, че загиналата Людмила Широкова е била годеница на господин Стрелников, доскоро президент на Фондацията за подкрепа и развитие на хуманитарното образование. Отидох във фондацията и там ме насочиха към Генадий Фьодорович Леонтиев и към вас — като най-близки приятели и помощници на Стрелников. А къде е работило момичето — това не пише. Всъщност затова дойдох при вас.

— А защо не отидохте при Леонтиев?

— Не знам. — Татяна обезоръжаващо се усмихна. — Сигурно защото вие сега живеете на вилата си, тоест имате време да поговорим. И после, ако бях отишла първо при Леонтиев, той щеше да ми зададе буквално същия въпрос: А защо не при Томчак? Петдесет на петдесет.

Всъщност тя умишлено бе избрала именно Томчак. Оскърбен и разстроен, той можеше да й разкаже за Стрелников много повече интересни неща от Леонтиев, който след напускането на фондацията преподаваше едновременно в четири или пет търговски вуза, претрепваше се от работа и сновеше от единия край на Москва до другия, така че едва ли би намерил време и желание да си бъбри с някаква непозната писателка.

— Добре тогава. За какво искахте да ме питате?

— Разкажете ми нещо, макар и малко, за убитото момиче. Каква беше тя? Какво обичаше? Интересуват ме характерът, навиците й. Впрочем, щом почти не сте я познавали…

— Да, в това отношение едва ли мога да ви бъда полезен. Май напразно сте си загубили времето да идвате дотук.

— Може би знаете къде е работила?

— Не, не знам.

Знае, помисли си Татяна. Не може да не знае. Цялата им компания прекрасно е знаела, че бившата и настоящата любовници на Стрелников са били приятелки и са работили заедно. Защо го усуквате, господин Томчак?

— А къде е живеела? Знаете ли адреса?

— И това не знам.

— Но как така, Вячеслав Петрович? — учудено проточи Татяна. — На мен пък ми казаха, че вие и Леонтиев сте най-близките приятели на Стрелников. И да не знаете нищо за неговата годеница?

— Представете си, не знам. Вие, жените, си разказвате всичко и с всички подробности, но не и ние, мъжете. — В гласа му прозвуча неприкрито раздразнение.

— Така значи, вие не си разказвате нищо? — позасмя се Татяна. — Добре, Вячеслав Петрович, няма да ви досаждам повече. Позволете ми да ви подаря последната си книга. Малък подарък като компенсация за причиненото безпокойство.

Тя извади от чантата си книга джобен формат с ярка корица. На титулната страница предварително бе написала автографа си. Томчак взе книгата, разсеяно я повъртя в ръцете си, но все пак обърна внимание на снимката и прочете сведенията за авторката.

— Значи сте автор на много бестселъри? — недоверчиво попита той. — Или това е обичайният рекламен трик?

— Ами как да ви кажа! — отново се усмихна Татяна. — Кой както го приема. За едни и три книги са много, за други и трийсет са малко.

— А вие колко книги сте издали?

— Четиринайсет.

— И какво представляват?

— Криминалета. Обичате ли криминална литература?

— Не — Томчак гнусливо се намръщи, — не мога да ги понасям и никога не ги чета. Но при всяко положение човек, написал толкова книги, е достоен за уважение, макар и само заради трудолюбието му.

— Какво пък, и за това съм благодарна — засмя се Татяна.

На Томчак, изглежда, му стана неудобно заради допуснатата нетактичност, защото изведнъж реши да предложи на гостенката чай.

— С удоволствие ще пия — веднага се съгласи тя.

След няколко минути на масата, изнесена на верандата, се появиха скъпи бонбони в кутии и вносни кексове в красиви лъскави опаковки.

— Никога не бих предположила, че човек, който живее като отшелник на вилата си и не се бръсне по три дни, купува такова количество сладкиши — пошегува се Татяна. — Едното някак не върви с другото.

— А вие естествено си помислихте, че като живея на вила и не се бръсна, непременно пиянствам и си замезвам с консерви — язвително реагира Томчак.

— Не, мислех, че сте зает с някаква работа — може би научна — и понякога изобщо забравяте да си напазарувате. С мен често се случва, когато пиша.

— Извинете, не исках да ви обидя. Но, общо взето, сте права, тези неща не съм ги купувал аз. Един приятел ми ги донесе, дойде да ме види през уикенда. Между другото — именно въпросният Стрелников. Беше точно преди погребението на Мила и Володя искаше малко да се посъвземе и да събере сили. Тук е безлюдно, спокойно, никой не те тормози.

— Естествено — тихо каза Татяна. — Разбирам. Навярно е смазан от мъка.

— Е, силно казано. Нищо не може да смаже Володя, той е много силна личност, много мъжествен и стабилен. Но това беше огромна мъка за него, няма съмнение. По-силен ли го искате?

— Не, среден. Благодаря. Но щом така и така останах и пия с вас чай, разкажете ми поне нещичко за Мила. Не знам дори на колко години е била.

— На колко години ли? Май около двайсет и седем или двайсет и осем… Може би малко по-млада или малко по-възрастна… Не знам точно.

— С какво се занимаваше — работеше или учеше?

— Работеше. Така мисля — веднага уточни Томчак. — Не съм сигурен.

— Била ли е омъжвана преди?

— Нямам представа.

— А как са се запознали със Стрелников?

— Вече ви обясних — не знам такива подробности. Знаех само, че Володя я обичаше и мислеше да се ожени за нея — това е всичко.

Поговориха си още двайсетина минути, точно колкото бе нужно, за да спазят приличието и да изпият по чаша чай. Татяна задаваше въпроси и на някои от тях получаваше отговори, но по-често Вячеслав Томчак избягваше подробностите. Едно беше съвършено очевидно: той старателно избягваше да говори за каквото и да било, свързано по един или друг начин с Люба Сергиенко. Татяна разбираше, че и на въпроса къде е работила Мила Широкова той не бе отговорил пак поради същите съображения.

След като допи чая си, тя учтиво се сбогува и се запъти към гарата.

* * *

— Ето на — тържествуващо каза Настя, — знаех си аз, че на този Стрелников не може да се вярва. Таня, ти ми донесе безценна информация.

— Имаш предвид посещението на Стрелников на вилата на Томчак?

Те седяха в кухнята в жилището на Стасов. Татяна пиеше чай, а Настя лапаше с апетит изумително вкусните сарми, сготвени от Татяна.

— Танюша, ти си мой кумир! — бъбреше тя с натъпкана уста. — Не само че си прекрасен следовател и талантлива писателка, но умееш и да готвиш. Освен това си красива жена. При никакви обстоятелства не бих могла да се меря с теб. Така че ще ям сармите ти, изпълнена с черна завист.

— Не пресилвай де! — засмя се Татяна. — Никой няма полза от факта, че ме бива да готвя. В Питер с това се занимава моята зълва, а тук просто се забавлявам, представям се пред Стасов като примерна съпруга, но той прекрасно знае, че това е само илюзия. Нямам нито сили, нито време за готвене. Колкото до красотата — и тя е зрителна измама. Просто искам да бъда красива, за мен това е важно, тъй че се старая. А ти не искаш и затова не се стараеш. И хайде стига с тези приказки, нека се върнем към Стрелников. Да ти сложа ли още? — попита тя, като видя опразнената за мигове чиния.

— Не, ей сега ще умра от лакомия. Стигнахме дотам, че много ми се иска да разбера защо той е ходил у Томчак.

— Може пък наистина да е искал в тежкия момент да бъде в компанията на близък приятел? — предположи Татяна.

— Танечка, ако е така, той е не само красив, но и абсолютно безсъвестен тип. Спомни си как буквално е метнал близкия си приятел, когато е напуснал фондацията. Нали ти дадох да чуеш касетата с разговора на Коротков с Лариса Томчак?

— Да, в този случай Стрелников би трябвало да е сигурен в абсолютната преданост на Трмчак. Колкото и тежък да е моментът, аз не бих рискувала да отида с мъката си при човек, когото съм обидила или подвела. Дори да съм абсолютно безсъвестна, както се изрази ти, просто бих си помислила, че оскърбеният от мен човек няма да може да ме утеши и подкрепи морално, а ще започне да си изяснява отношенията с мен. Права си, не е отишъл за това. И обърни внимание: в разговора с Коротков Томчак е разказвал за Люба Сергиенко, а с мен се страхуваше дори да се доближи до тази тема. Вероятно Стрелников е отишъл, за да го обработи. И е успял. Сега приятелите няма да говорят пред хората за любовните перипетии на своя шеф. Естествено — нали репутацията му ще пострада, ако тази история се разчуе.

— Ще пострада, да — въздъхна Настя. — Но аз подозирам, че тук има още нещо.

Татяна вдигна глава от чашата с вдигащ пара чай и внимателно погледна Настя. Тя беше опитен следовател и разбираше как тече мисълта й без каквито и да било допълнителни обяснения.

— А следователят ще те разбере ли? — попита.

— Надявам се. Нашият Костя Олшански е свестен човек.

— Свестен човек — това не е професия — отбеляза Татяна.

— Да, разбира се, но искам да кажа, че той ми има доверие и обикновено се вслушва в логични доводи. Разбира се, въз основа на гола интуиция работим ние, оперативните работници, а той, както и ти, трябва да се опира на факти, но обикновено не отхвърля логичните съображения. — Настя се пресегна към телефона и бързо набра някакъв номер. — Константин Михайлович, аз съм. Току-що се разбра, че Стрелников е ходил в петък на вилата на Томчак… Не знам… Да, и аз имах предвид това… Така ли? Добре, ще помисля.

Тя затвори телефона и мълчаливо си наля кафе. Татяна я наблюдаваше насмешливо, докато пресилваше сармите от тенджерата в дълбок кастрон.

— Обзалагам се, че знам какво ти е казал следователят. Наредил ти е да измислиш как да излъжеш прокурора, за да получите разрешение за обиск на вилата на Томчак. Отгатнах ли?

— Именно. Ужасяващо проницателна си.

— Ами просто всички следователи сме еднакви! — разсмя се Татяна. — И аз на негово място щях да кажа същото. Хората, които не знаят думата интуиция, са прокурорите. Аз мога да имам безгранично доверие на оперативните работници, с които работя, напълно да разчитам на техния професионализъм, опит и интуиция, но когато тръгвам да искам от прокурора санкция за някакво действие, оставям цялото си доверие на купчинка на бюрото и вместо него, вземам със себе си някаква изящна и абсолютно непроверяема лъжа, която ще прозвучи убедително на прокурора.

Настя съсредоточено местеше дръжката на вилицата по гладката гетинаксова повърхност на масата, рисувайки някакви разбираеми единствено за нея схеми, кръгчета и ромбчета. Татяна не й пречеше — тананикайки си нещо под нос, тя изми съдовете, приготви рядко тесто за блини, с които щеше да нахрани довечера съпруга си, прибрал се от работа, и маринова кромид в подсладен оцет. Най-сетне Настя вдигна глава, намигна на Татяна, обади се на следователя и си тръгна.

* * *

Докато живееше на вилата, Томчак си лягаше късно и ставаше сутрин късно. Събуждаше се и дълго се излежаваше под одеялото. По-рано не бе имал такъв навик. Едва сега, останал за пръв път в живота си без интересна и нужна работа, той започна да отлага сутрин момента, когато трябваше да започне новия ден, пълен с безделие и безпределна скука. Вячеслав Томчак разбираше, че не бива да седи със скръстени ръце на вилата, а трябва да се стегне и да се разтича да си търси работа, да се предлага, да звъни на приятели и бивши колеги… Всичко разбираше. И нищо не правеше. Не можеше и не можеше да надвие притисналата го депресия и унинието си. Една седмица след като напусна по собствено желание фондацията Томчак с изненада забеляза, че домашният му телефон не прегрява от непрестанни обаждания с предложения за нова работа. „Сигурно новината още не се е разчула“ — утеши се Вячеслав Петрович. След две седмици разбра, че на никого не е нужен. Докато бе изпълнявал дълга на мъжкото приятелство, той бе загубил научната си репутация и квалификацията си, които бе създавал и шлифовал дълги години, а, от друга страна, не бе успял да си създаде репутация на добър управленец. Всичко беше просто, примитивно и с абсолютна точност се покриваше с прогнозите на жена му Лариса.

Да, вярно, преди няколко дни дойде Володка Стрелников и му каза за новото си назначение и обеща нова работа за Томчак и Леонтиев. Но Вячеслав Петрович не повярва в това. Баналните празни приказки в полза на бедните. Володка пак се е устремил към нови върхове и отново се кани да подхване мръсната работа по разчистването на собствения си път с ръцете на верните си приятели. Но, господи, докога ще продължава това! Ако не се бе случило нещастието с Мила, той може би нямаше и да дойде на вилата и нямаше да обещава работа на Томчак. Дори нямаше да се сети за него. Или щеше да се сети, но едва когато назначението му станеше факт и когато щяха да му потрябват помощници. Роби. Как обаче умее да намира думи, след които е невъзможно да му откажеш! Дори да получат тази нова работа, всичко ще тръгне постарому: пълна зависимост от внезапните решения на Стрелников, скандали с Лариса, още по-голямо отдалечаване от науката. Накъде ли повече…

Обърна се на другата страна и отново притвори очи. Не му се искаше да започва новия ден. Може би щеше да успее да подремне още? Откъм шосето се чу шум на автомобилен двигател. Томчак дори не се вслуша по-внимателно, не можеше някой да идва при него — на кого ще е потрябвал рано сутрин в делничен ден? Но се оказа, че греши. Двигателят замлъкна точно пред неговия двор, чуха се гласове, а след минута на вратата силно и уверено се потропа.

— Вячеслав Петрович! Отворете, моля! Вкъщи ли сте?

— Един момент! — извика Томчак, неохотно отметна одеялото и изпълзя от леглото в студения есенен ден, в който нямаше да има нито работа, нито радост — само скука и нищо друго освен скука. Е, може би и някакви неприятности. Но със сигурност нямаше да има нищо приятно.

Навлече анцуга, пъхна нозе в джапанките и тръгна към вратата. На прага бе застанал прегърбен мъж с омачкан костюм и очила, изглеждаше смутен, объркан и абсолютно нелеп. Малко по-назад, зад гърба му, бяха застанали още четирима. Томчак позна единия — беше същият оперативен работник, който бе разговарял с него след убийството на Мила.

— Старши следовател от Московската градска прокуратура Олшански — представи се прегърбеното нелепо човече, — казвам се Константин Михайлович. Може ли да вляза?

— Да — притеснено смотолеви Томчак, — влизайте, моля.

За негово учудване следователят влезе и веднага затвори вратата зад себе си. Останалите четирима мъже останаха навън, при което дори не направиха опит да влязат в къщата. Сякаш това си беше нормално!

— Сега, уважаеми Вячеслав Петрович, ще бъдете разпитан в качеството на свидетел по делото за убийството на Людмила Широкова, годеница на ваш близък приятел. В зависимост от резултатите от разпита аз ще взема решение за извършване на обиск във вилата ви.

Олшански бавно се настани до масата на верандата, извади от чантата си папка и започна да попълва някаква бланка.

— Донесете си паспорта, ако обичате — тихо, сякаш под носа си каза той.

— Защо?

— Такъв е редът.

— Ами ако нямам? Та аз съм на вилата си в края на краищата, за какво ми е паспорт?

— Такъв е редът — търпеливо повтори следователят. — Нямам право да разпитвам свидетел, без да съм установил достоверно самоличността му.

— Значи ако нямам паспорт, няма да ме разпитвате, правилно ли ви разбрах? — неизвестно защо се зарадва Томчак.

— Не, защо, ще ви разпитам. — Олшански се усмихна едва-едва, само с крайчетата на устните си. — Самоличността ви ще бъде потвърдена от майор Коротков, той вече ви е разпитвал преди няколко дни по мое нареждане. А паспортните данни ще препиша от предишния протокол.

— Но нали преди малко сам казахте, че нямате право…

— Вячеслав Петрович, това не е тема, която бихме обсъждали с вас. Ако не можехме да разпитваме всички, които нямат документи у себе си, щяхме да изглеждаме твърде смешни и жалки в очите и на престъпниците, и на цялото население. Не разбирайте думите ми буквално. И тъй, Вячеслав Петрович, кога за последен път видяхте Владимир Алексеевич Стрелников?

— Скоро беше.

— По-точно, ако обичате.

— Ами… той дойде в петък следобед и си тръгна оттук в неделя.

— Сутринта, следобед?

— Привечер.

— С каква цел ви посети Стрелников?

— Че с каква цел приятели посещават приятелите си? — нервно го парира Томчак.

— Целите може да бъдат различни — сви рамене Олшански, — според случая и човека. Едни идват, за да ви разкажат нещо, други, обратното — да чуят какво ще им кажете вие, трети изпълняват дълг на вежливост, като посещават болни или страдащи. Ако повишим нивото на обобщение, в едни случаи хората отиват при приятели, за да им помогнат, а в други — за да получат помощ. Към кой от тези два случая отнасяте посещението на Стрелников на вилата ви?

— Искаше да събере сили преди погребението на Мила, нима не е ясно?

— Защо, напълно ясно е. Стрелников отправи ли към вас някакви молби, възложи ли ви нещо?

— Не. Просто искаше да се поотпусне сред тишината тук, по-далеч от хора и телефони.

— Вячеслав Петрович, помислете си, моля, и ми кажете дали в тази къща или на територията на вашия парцел има някакви предмети, принадлежащи на Стрелников?

— Няма. Ако имате предвид нещата, които той донесе…

— Какво донесе?

— Продукти, алкохол.

— И нищо друго?

— Нищо друго.

— Вилата на самия Стрелников е някъде наблизо, нали?

— Да, ето я там, вижда се от прозореца.

— Защо тогава не прекара тези дни на своята вила, а у вас?

— Той… той напусна жена си, беше отдавна… Остави вилата на нея. Изобщо никога не ходи там, освен в случаите, когато Алла го помоли да отиде. Да поправи нещо или да й помогне в градината.

— Този път отби ли се в своята вила?

— Не.

— Абсолютно сигурен ли сте?

— Разбира се. През цялото време бяхме заедно.

— А през нощта? Би ли могъл да излезе от къщата така, че да не забележите?

— Едва ли. Спахме в една стая. Щях да чуя. Аз спя леко. Слушайте, за какво са всички тези въпроси?

Олшански не обърна никакво внимание на въпроса на Томчак.

— Оставял ли е Стрелников нещо във вашата къща?

— В какъв смисъл? — не разбра Томчак.

— Може да ви е дал нещо с молба да му го пазите. Нямаше ли такова нещо?

— Нямаше. Не ми е оставял нищо.

— Ами добре, Вячеслав Петрович, предлага ви се доброволно да предадете на следствието всички предмети, които не ви принадлежат, включително онези, които принадлежат на Владимир Алексеевич Стрелников.

— Но нали вече ви казах, нямам…

— Разбрах ви, Вячеслав Петрович, прекрасно ви разбрах. Още веднъж ви предлагам доброволно да предадете онова, което Стрелников е оставил у вас. В противен случай във вилата ви ще бъде извършен обиск.

— От къде на къде?! — възмутено извика Томчак. — Това е произвол!

— Нищо подобно. Това е процесуално действие. Имам заповед от прокурора.

— Но не разбирам… — Томчак смекчи тона си, но пак си личеше, че е крайно възмутен. — Какво може да е скрил Володя в моята къща? Да не би да го подозирате, че е убил Мила? Та това е пълна измишльотина!

— Вячеслав Петрович, не съм длъжен да ви давам отчет за подозренията си, а още по-малко — за действията си. За последен път ви питам: ще оформяме ли доброволно предаване или ще правим обиск?

— Абе правете каквото искате! — махна с ръка Томчак. — И бездруго вкъщи няма нищо. Само ще си загубите времето. Каква глупост…

— Добре — въздъхна Олшански и извади от папката си лист хартия. — Ето ви заповедта за извършване на обиск, запознайте се и ще започваме.

Той излезе на външното стълбище и повика останалите. Обискът започна. Томчак демонстративно се опита да се абстрахира от оскърбителната за него процедура и да се уедини в кухнята, но следователят настоя той да присъства заедно с поемните лица. Не мина и час и Коротков се обърна към присъстващите:

— Поемните лица, моля да дойдете тук. Константин Михайлович, намерихме.

— Какво намерихте? — недоумяващо възкликна Томчак.

Коротков стоеше до стар дъбов скрин, чиито чекмеджета бяха вече извадени.

— Елате и вие, Вячеслав Петрович. Този пакет ваш ли е?

Томчак се приближи и видя сред старите зимни дрехи увит в полиетилен пакет. Виждаше го за пръв път.

— Не… тоест не знам… Може би Лариса… — неуверено промълви той.

— Отворете го! — изкомандва Олшански.

До скрина се приближи експертът Олег Зубов — дългунест и вечно навъсен. Сложи си ръкавици, внимателно извади пакета от чекмеджето и го разви. Вътре имаше писма в пликове.

— Така, писма, адресирани до Людмила Широкова! — доволно констатира следователят. — И как са попаднали в дома ви, уважаеми Вячеслав Петрович? Елате по-близо и погледнете. Виждали ли сте някога тези писма?

Томчак се приближи до масата, на която лежаха пликовете. Не, никога не ги бе виждал. Но, боже мой, как бяха попаднали тук? Нима Володка?… И защо? С каква цел?

През това време експертът извади с пинсета листа хартия от един от пликовете.

— Погледнете, Вячеслав Петрович — каза Олшански, — познат ли ви е този почерк?

— Не — твърдо отговори Томчак.

— Това не е ли почеркът на Стрелников? Помислете хубаво, погледнете внимателно.

— Вече ви казах — не. За пръв път виждам това. И после, как може Володя да е писал тези писма? Откак се запозна с Мила, двамата не са се разделяли, доколкото ми е известно. Защо би й писал?

— Наистина защо ли? — позасмя се Коротков. — Добре, да видим от кого са подписани тези писма. Ето това е писано от някой си Сергей Бакланов. Кой е този Бакланов, познавате ли го?

— Нямам представа — сви рамене Томчак.

— Така, а това писмо е от гражданина Николай Лвович Лопатин. И него ли не познавате?

— Не, не го познавам.

— Това пък е от гражданина Дербишов. И за него ли не сте чували?

— Не.

— Ами добре тогава, Вячеслав Петрович, да видим какво излиза. Вашият приятел Стрелников е донесъл и е скрил във вашата вила кореспонденцията на годеницата си с някакви чужди мъже. Можете ли да коментирате това по някакъв начин?

— Не. Нищо не разбирам… Как може да е станало това? — Томчак притеснено пристъпваше от крак на крак насред стаята и местеше смутения си поглед от следователя към Коротков.

— С нищо не мога да ви утеша — сухо отвърна Олшански. — И аз засега не разбирам почти нищо освен едно: Стрелников е знаел, че годеницата му си е кореспондирала с тези мъже, и по някаква причина е искал да скрие този факт от следствието. А това е достатъчно солидна причина да го подозираме.

Щом остана сам, Вячеслав Томчак безсилно се тръшна на дивана и закри лицето си с ръце. Затова значи Володя дойде при него на вилата! Да скрие писмата. Преди да се запознае със Стрелников, Мила е била уличница и си е останала уличница, Любаша е била права, нищо не е преувеличила. Володя е намерил тези писма и не ги е дал на следователя, не е искал да омърсят името й след нейната гибел. Но ако ги е намерил не след смъртта й, а по-рано, значи е знаел… Значи е имал повод за ревност. И за убийство… Я стига, глупости, това не може да бъде! Не е възможно Стрелников да е убил Мила.

Дойде тук, наприказва му какво ли не за приятелството и доверието, извинява се с часове, обеща му нова длъжност, а всъщност просто е трябвало да скрие писмата… Гадост, каква гадост! А той, Томчак, се разчувства, повярва му. Обеща му помощта си. Глупак! Нима Ларка е права, че те с Гена Леонтиев са гледали Володка в устата с невиждащи очи, а той ги е манипулирал, както се манипулира с предмет от ежедневието: потрябва ли ти — вадиш го от чекмеджето и го използваш, а когато не ти трябва, дори не си спомняш за него.

Каквото и да е, Стрелников не може да е убиец. Ами ако все пак?…

* * *

Позвъняването на вратата се стори на Люба оглушително силно. Тя беше сама вкъщи и не очакваше никого. С усилие се отърси от вцепенението, което я владееше почти през цялото време, откак умря Мила, и се потътри към вратата. Погледна през шпионката и видя приятно женско лице.

— Кой е? — попита за всеки случай.

— Отворете, моля — чу се глас иззад вратата. — От дружеството на евангелистите съм.

Люба бързо отвори вратата. Всичко, свързано с църквата, будеше у нея доверие и някак болезнено я привличаше. Озова се пред млада жена с израз на безгранично търпение върху гладкото обло лице и с добри очи.

— Извинете за безпокойството — каза тя, плахо усмихната, — ще ми позволите ли да ви задам няколко въпроса?

— Да, моля — с готовност отговори Люба.

— Вярвате ли, че Бог е един за всички?

— Да — бързо отвърна тя.

— А как мислите, с какво може да си обясним тогава съществуването на няколко религии? Смятате ли, че нашият, християнският Бог, и например Аллах са един и същи бог?

— Да, мисля, че е така.

— Но нали ученията са съвсем различни? И дори си противоречат. Означава ли това, че една от религиите е правилна, а останалите — неправилни?

— Не — твърдо отговори Люба, — всички религии са правилни. Просто са се създавали в различни условия — имам предвид различните цивилизации, култура, климат, ако щете! Всяка религия е правилна за народа, който я изповядва.

— А вие самата вярваща ли сте?

— Да.

— Тогава позволете ми да ви подаря нашите книги. Ще ви бъде интересно да прочетете разсъжденията на теолозите по този въпрос. Ние разпространяваме книгите си безплатно, искаме хората да се замислят, тогава може би ще се обърнат към Господ и ще намерят в Неговото учение отговори на много въпроси, които ги измъчват.

Младата жена подаде на Люба две книжки, едната съвсем тъничка, другата — малко по-дебела, с яркочервена корица.

— Благодаря — усмихна се Люба, тайно зарадвана, че странният и твърде сложен за нея разговор свърши толкова бързо и лесно. Когато бе отворила вратата, не бе предполагала, че ще трябва да води разговор за неща, за които всъщност никога не се бе замисляла и които изобщо не я интересуваха. Беше си помислила, че ще й поискат нещо за бедни и болни хора и беше готова да даде пари, като по този начин направи най-дребното, с което би могла да измоли прошка от Него. А се оказа, че й предлагаха да води едва ли не теософски разговор.

— Ще ми позволите ли да ви посетя отново след няколко дни, за да ми кажете дали нашите книги са ви харесали? Може би у вас ще се породят въпроси, които бихме могли да обсъдим. Ако съдържанието на книгите ви заинтересува, с удоволствие ще ви поканя на някое събрание на нашето дружество…

— За съжаление едва ли ще ме намерите вкъщи — побърза да каже Люба. — Денем обикновено съм на работа и се прибирам много късно. Днес ме заварихте съвсем случайно, взела съм си компенсация.

— Много жалко — огорчи се жената. — Извинете за безпокойството и ви благодаря за разговора.

Люба с облекчение затвори вратата и се върна в стаята си. Седна на дивана и започна да разглежда книгите. Едната от тях, червената, се оказа Новият завет, втората, по-тъничката, се казваше „Най-хубавият подарък е животът“ и имаше подзаглавие „Евангелие от Йоана“. Тя почувства как й премаля отвътре. Най-хубавият подарък е животът. Животът е най-хубавото, най-ценното, най-прекрасното, което Бог може да подари на човека. А тя, Люба, посмя да се усъмни в това и да пожелае смъртта на друг човек. Бог е решил да даде живот на Мила Широкова. Ами че той не може да не е видял какъв е станал този живот и колко страдания причинява Мила на други хора, но не й го е отнел, защото такава е била Неговата воля, Неговото решение. А Люба посмя да промени решението Му по своя воля. Няма прошка за нея…

Тя четеше напосоки отворената книга и й се струваше, че пелена пада от очите й. Не другите хора ни карат да страдаме заради тяхната зъл умисъл, не, Господ ни праща изпитания, за да се закалим, да укрепим духа си, да надникнем вътре в себе си и да видим кое всъщност е важното и ценното, а кое — овехтялото и преходното. Страданието пречиства и това означава, че изпратеното от Него послание е призвано да ни промени, да ни направи по-добри, по-силни, по-милостиви. Нашият Господ вижда всичко, Негово е решението да не допусне да страдаме и щом го допуска, значи такава е волята Му. Той най-добре знае кое е правилното. Той най-добре знае на кого да праща изпитания. Тя не издържа на изпитанията, прекърши се, падна духом и тръгна по онзи погрешен път, за който винаги я е предупреждавал Господ: по пътя на възмездието. Не бива да желаеш смъртта на друг човек, защото само Всевишният знае на кого да дава живот и от кого и кога да го отнема.

Няма прошка за нея… Няма и не може да има.