Серия
Анастасия Каменская (15)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Светлий лик смерти, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 11 гласа)
Сканиране
analda (2018)
Корекция и форматиране
egesihora (2018)

Издание:

Автор: Александра Маринина

Заглавие: Светлият лик на смъртта

Преводач: Здравка Станчева Петрова

Година на превод: 2004

Език, от който е преведено: руски

Издание: първо

Издател: ИК „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2004

Тип: роман

Националност: руска

Печатница: „Полиграфюг“ АД, Хасково

Отговорен редактор: Виктория Петрова

Коректор: Ева Егинлиян

ISBN: 954-26-0189-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8001


Глава 2.

Люба Сергиенко се прибра вкъщи цели три седмици след пристигането си от Турция. През цялото това време живя у семейство Томчак. Милозливата Лариса напълно й влезе в положението и заяви, че тя наистина не бива да се появява пред родителите си в този вид. Люба естествено се бе гледала в огледалото всеки ден в продължение на всичките месеци, прекарани в чужбина, но именно затова не бе забелязала коренните промени — а те веднага смайваха хората, които не бяха я виждали през това време. Очите й бяха хлътнали и изгубили блясъка си, в тях се бе появил един особен жален и умолителен израз. Беше отслабнала и бледа в лицето. И ако липсата на тен можеше да се обясни с ежедневната работа в офиса без почивни дни, то това изнурено от недояждане и недоспиване лице не можеше да се обясни с нищо. А пък този подплашен поглед…

Лариса караше Люба да спи колкото може повече, хранеше я като за спортно състезание, даваше й да пие витамини, а тя през това време тичаше по познати да търси дрешки и сувенири, донесени от Турция. Не че Лариса имаше много пари, но пък бяха достатъчно, за да заблудят родителите на Люба.

— Ще ми ги върнеш, когато можеш — решително заяви тя, когато връчи на Люба плик с три хиляди долара. — Не е спешно. Това са мои лични пари, Томчак нищо не знае за тях. Пестях за всеки случай, ето че сега ще свършат работа.

— Ами вие? — виновно попита Люба. — Нали каза, че Слава е без работа. С какво ще живеете?

— С онова, което спечелихме през последните години. Твоя Стрелников си го биваше — и той се напечели, но и за нас остана. Разбери: трагедията на Славка не се състои в оставането му без работа, а в предателството на Стрелников. Накара го да напусне хубавата си работа, помъкна го със себе си, после, когато отиде във фондацията, повика и него, а сега Славка вече не му трябва. И историята с Гена Леонтиев е същата. Ако не бяха се повлекли навремето подир Стрелников, сега щяха да са завеждащи катедра или лаборатория, а може би и декани. А така на кого са потрябвали? Науката, Любочка, е нещо страшно, по-страшно от жена — тя не прощава изневярата. При изоставена жена можеш да се върнеш, ако хубаво й поплачеш и я трогнеш, но науката не се трогва от сълзи и разкаяния. Тя не стои на едно място, развива се и ако си я зарязал дори за една година — край, оказва се, че си безнадеждно изостанал. В нея има нови открития, нови направления, нови идеи. Не можеш да я догониш. Тоест можеш да я догониш, ако наистина го искаш, но докато не я догониш, на никого не си потрябвал, няма да те вземат на никаква прилична работа. А докато я догонваш, може и изобщо да те забравят. Кой беше този Томчак? Аха, онзи ли, дето преди пет години написа онази монография? Да, да, спомням си нещо. Ами какво е правил през последните години, какво е написал, кое направление е разработвал? Никакво? Тогава няма смисъл да говорим. И край, много ти здраве!

Омразата на Лариса към Стрелников беше огромна. Бездънна. Люта. Но тя можеше да говори за това само с Ана Леонтиева и с Люба. И мъжът й, и мъжът на Ана не искаха и да чуят за това. За тях Стрелников бе неприкосновена личност и беше категорично забранено да се говорят лоши неща за него.

— Защо Слава всичко му прощава? — недоумяваше Люба. — Не разбира ли това, което разбираш ти?

— Просто не желае да го разбере. Влюбен е в този златен Стрелников като годеница в годеника си. Каквото и да направи този изверг — все е хубаво. Умът ми не го побира — с какво ги е омагьосал двамата с Генка…

… Когато стана ректор на института, Владимир Алексеевич Стрелников веднага започна да събира около себе си екип от предани съмишленици. Можеше да избира между два пътя: да убеждава хората, да ги запалва с идеите си за реорганизиране на висшето учебно заведение и усъвършенстване на учебния процес, да печели разбиране и съгласие със своята позиция или просто да привлича верни приятели, които ще играят по свирката му и ще претворяват идеите му в живота. Друго нещо са приятелите: те няма да те подведат, можеш да прехвърлиш на тях цялата текуща работа, от тях можеш да искаш безпрекословно подчинение и изпълняване на указанията и да бъдеш сигурен, че всичко ще бъде изпълнено както трябва. Защото приятелите няма да те подведат, няма да те изложат. Вторият път беше много по-лесен и Стрелников тръгна именно по него. По това време Вячеслав Томчак беше завеждащ лаборатория в един от профилираните научноизследователски институти и имаше репутация на много перспективен учен. Генадий Леонтиев ръководеше в друг институт катедрата по психология на управлението. Стрелников предложи на Томчак длъжността декан по научната работа, а на Леонтиев — длъжността заместник-ректор по кадрите. Дори не им предложи длъжностите, а ги помоли:

— Ела при мен. Необходим си ми.

Тези думи бяха свещени. Щом един приятел казва, че се нуждае от теб, от твоята помощ — не можеш да му откажеш. Дори никак да не ти се иска да се местиш. През този период Томчак тъкмо щеше да започва да пише докторска дисертация, но още след първата дума на Стрелников заряза науката и се премести в неговия институт. Вярно, Стрелников спомена нещо, че на тази длъжност щял да има възможност да се заеме с докторската си дисертация — и Томчак му повярва, но само след седмица разбра, че длъжността му няма нищо общо с истинската наука. Това беше нервна и разпиляна административна работа, която включваше не само контрол върху изпълнението на плана по научноизследователската работа в катедрите, но и организиране на семинари и конференции, обезпечаване на научно рецензиране, ръководство върху аспирантурите в института и много други неща, които не представляваха никакъв интерес за човек, занимаващ се с чиста наука. Липса на хартия или повреда на техниката в оперативната печатница, където се тиражират подготвените от служителите на института научни и учебно-методически работи, прекалено раздут конкурс за аспирантура, необходимост да се намерят коли и да се докарат на заседание на научния съвет капризни стари професори, престорили се на болнави и поставили под заплаха защитата на нечия дисертация, измолване на пари от финансистите за закупуване на книги за институтската библиотека — с цялата тази дейност трябваше да се занимава неуспелият да стане доктор на науките Вячеслав Томчак. На всичко отгоре той стигаше до предишната си работа за трийсет и пет минути, а сега хабеше за път по час и половина на отиване и още толкова на връщане.

Най-неприятното беше, че Стрелников очевидно не смяташе да остане ректор до края на живота си. Всички негови приятели знаеха, че не издържа повече от две-три години на едно началническо място. Доскучаваше му и се устремяваше към нови простори и нови върхове, променяше сферата си на дейност, захващаше се с нови неща. Томчак и Леонтиев, които по изричното нареждане на ректора здраво бяха затегнали всички гайки и си бяха спечелили много врагове в института, подсъзнателно очакваха деня, когато приятелят им Володя ще напусне. Твърдо знаеха, че напусне ли той, и те няма да останат в института. Ще дойде нов ректор, който ще започне да се обгражда с нов екип, както бе направил преди това самият Стрелников.

Прогнозата им се сбъдна. Не минаха и три години и Стрелников намисли да организира Фондация за подкрепа и развитие на хуманитарното образование. За облекчение на приятелите си — негови заместници — той ги покани да работят с него. Но предвидливата Лариса Томчак още тогава предупреди мъжа си:

— Не прави това, Слава, по-добре се върни към науката, докато не е станало късно. Тригодишно прекъсване все някак може да се навакса, още повече че сега си на длъжност заместник-ректор по науката, а от тази длъжност спокойно можеш да се преместиш като заместник-директор на някой научноизследователски институт. Ако се повлечеш след Стрелников към тази фондация, това вече ще е необратимо. Никой не взема отново на държавна служба хора, които са я напуснали, за да работят в бизнеса — там не обичат такива. Максимумът, на който можеш да разчиташ след фондацията, е длъжността старши научен сътрудник. Няма ли да се чувстваш като паднал от високо?

— Аз съм му нужен — упорито повтаряше Томчак. — Той ме помоли да напусна заедно с него.

Лариса беше безсилна срещу тези доводи. В същото положение бяха и семейство Леонтиеви. Ана умоляваше мъжа си да си събере ума, докато не е станало късно, а той, на свой ред, декламираше помпозните думи за мъжкото приятелство. Томчак и Леонтиев напуснаха института заедно със Стрелников и започнаха работа в създадената от него фондация. И ето че сега, както се разбра, Владимир Стрелников бе назначен на висок пост в апарата на Държавния комитет по висшето образование и бе изоставил верните си приятели на произвола на съдбата. И двамата нямаха истинско отношение към бизнеса, не го обичаха и почти не го разбираха. Те не можеха да ръководят фондацията без разтропания, енергичен и предприемчив Стрелников. Нещо повече — докато бяха организирали работата на фондацията, те, както и преди в института, по нареждане на шефа си бяха проявявали крайна строгост и взискателност към останалите служители. Дори в случаите, когато Владимир Алексеевич абсолютно очевидно не беше прав или вземаше несправедливи мерки, те демонстрираха солидарност с него пред служителите, които идваха да търсят от тях защита и разбиране. Законите на корпоративността и мъжкото приятелство го изискваха. Именно затова трудно можеше да се очаква с напускането на Стрелников всичко във фондацията да си остане, както преди. И тук Томчак и Леонтиев вече бяха заобиколени от недоброжелатели и врагове и тези врагове веднага надигнаха глави и започнаха да търсят възможности да си разчистят сметките с потисниците.

Но всичко това очертаваше ситуацията, така да се каже, глобално. То представляваше само основите, върху които ядът и омразата издигнаха своето здание. Но освен основи, за всеки градеж са нужни и тухли. Стрелников непрекъснато ги доставяше на Лариса Томчак и Ана Леонтиева.

Той имаше чаровния навик да се обажда към шест часа вечерта от колата си и да казва на секретарката:

— Наталия Семьоновна, кажете на Томчак да не си тръгва. Трябва да говоря с него. Ще бъда там след двайсет минути.

И Томчак седеше в кабинета си като вързан. След половин час се обаждаше в приемната, недоумявайки защо Стрелников още не го вика, щом толкова му е потрябвал. Наталия Семьоновна отговаряше:

— Владимир Алексеевич е зает, има посетители.

Томчак чакаше. През десет минути се обаждаше Лариса, защото трябваше да ходят някъде: на гости, на банкет или пък имаха други определени планове за вечерта. В края на краищата тя чакаше мъжа си за вечеря, не сядаше на масата без него и естествено искаше поне да знае нещо определено.

— Прибирай се — казваше Лариса. — Нищо страшно няма да се случи.

— Той ме помоли да не си тръгвам. Трябвам му.

Най-сетне към осем и половина вратата широко се отваряше и на прага на кабинета на Томчак заставаше лично Стрелников — невъзможно красив, с разкопчано скъпо яке и мобилен телефон в ръката.

— Хайде да се прибираме! — казваше той, сякаш нищо не се е случило.

— Искаше да говориш с мен — плахо му напомняше Томчак.

— Утре ще говорим. Хрумна ми една идея, утре ще ти обясня.

Нито веднъж и през ум не му мина да предложи на Томчак, който добросъвестно освобождаваше шофьора на служебната кола точно в шест часа, да го закара със своята, след като толкова се бе забавил в института, и то по негова молба. А пък да се извини — за това и дума не можеше да става. Но далеч невинаги ставаше така. Случваше се вбесеният от безцелното чакане Томчак да отиде до кабинета на ректора и с изненада да установи, че вратата му е заключена. Да, понякога Стрелников си тръгваше, без дори да си спомни, че е вързал заместника си с молбата да го чака.

Той се държеше със заместниците си като със свои собствени роби, без изобщо да мисли, че те имат някакви планове, нужди и изобщо свой живот. При което майсторски избягваше възможните обяснения по този повод. Беше способен например в девет и петнайсет сутринта да се обади неизвестно откъде (включително и от топлото си легло) на секретарката Наталия Семьоновна и да каже:

— Съобщете на Леонтиев, че трябва да бъде в десет часа на съвещание в министерството. Ако го няма, пратете Томчак. Аз ще бъда в института след един часа.

За необходимостта да се присъства на съвещанието в министерството се знаеше три дни предварително, но със събуждането си сутрин Стрелников изведнъж разбираше, че никак не му се иска да отиде. Хубаво е, че на този свят има заместници, които можеш да пратиш на съвещание, вместо ти да ходиш. Хубаво е и че има секретарки, на които можеш да възложиш да предадат началническото нареждане. Защото ако се обади лично на заместниците си, голяма е вероятността да чуе, че те не могат да го чакат или да отидат на съвещание по някакви много уважителни причини, с които Стрелников като нормален човек не може да не се съобрази. А те няма да захванат да обясняват на секретарката тези причини, защото нали една секретарка не може да отмени нареждането на ректора. И той изобщо не се интересуваше колко предварително уговорени срещи и телефонни разговори се проваляха при това. Защото значение имаха само НЕГОВИТЕ срещи и НЕГОВИТЕ разговори.

Стрелников дори не подозираше колко домашни скандали бяха избухвали по негова вина и как бе късал нервите на съпругите и децата на своите приятели заместници. Два такива скандала бяха особено показателни, защото бяха развалили настроението им за дълго и съответно дълго се помниха. Първият избухна в семейство Леонтиеви. Дванайсетгодишната дъщеря на Леонтиеви — Алиса — лежеше в болница, бяха й правили коремна операция и след три дни трябваше да я изпишат. По принцип би трябвало да я държат в болницата поне една седмица, докато й свалят конците, но опашката за легла беше огромна и лекарите гледаха да отпратят децата вкъщи, ако родителите нямаха нищо против. Генадий Леонтиев предупреди секретарката, че сутринта трябва да прибере дъщеря си от болницата и няма да бъде в института до обед, и се разбра с шофьора на служебната си кола в девет и половина да ги вземе с Ана от къщи. В девет и половина колата не дойде. Отначало родителите не се разтревожиха особено, помислиха, че сигурно някъде има задръстване и колата ще дойде всеки момент. Но и в десет още я нямаше. Генадий се качи в апартамента и се обади по телефона в института. Това, което чу, го смая. Оказа се, че Владимир Алексеевич решил да използва колата на Генадий, защото неговата лична кола била повредена, а служебната дал на Люба да посрещне на летището някаква своя роднина или май приятелка. На Стрелников дори през ум не му бе минало първо да се обади на Леонтиев и да го попита дали колата не му трябва. Важното беше, че колата бе потрябвала на самия Стрелников — останалото нямаше никакво значение.

Паника затресе Генадий. Бяха го предупредили, че в десет часа Алиса ще бъде изписана, и го бяха помолили да не закъснява, та момичето да не чака във фоайето на болницата. В отделението не можели да чакат родителите й да я приберат, точно в десет от приемната щели да пратят нови болни — такъв бил редът. Леглото на Алиса щяло да е нужно за друго дете. Генадий хвана някакъв частник, който срещу луди пари се съгласи да ги закара до другия край на Москва, където беше болницата, и да ги докара обратно — вече с Алиса. През целия път до болницата Ана напрегнато мълча, но Генадий разбираше, че двамата мислят за едно и също: как момиченцето им с разрязан корем и нетърпимо болезнени шевове седи самотно във фоайето и не разбира защо мама и татко не идват да го вземат. Шофьорът избра лош маршрут и успя да се натресе във всички възможни задръствания в този час в столицата, а на всичко отгоре се разбра, че не е разчитал на толкова дълго пътуване и трябва да зареди с бензин. Леонтиеви се озоваха в болницата едва след дванайсет. Алиса, бледа и трепереща, седеше на някакво столче, трескаво притискаше до гърдите си торбичката с багажа и по бузите й обилно се стичаха сълзи. Щом видя родителите си да тичат към нея, тя се разрида, цялата разтреперана, плака на висок глас през целия път към къщи и се успокои едва когато я настаниха в стаята й и разбра, че кошмарът наистина е свършил. Боляло я много, докато седяла на този проклет неудобен стол, защото шевът бил още съвсем пресен. И много се страхувала, че родителите й са забравили да я вземат и ще трябва да седи там чак до другия ден. След операцията детето беше отслабнало и преживените тревоги преминаха в истински нервен стрес. То отказваше да се храни и често избухваше в плач. Ана не издържа и за пръв път от много време насам реши да наприказва на мъжа си всичко, което мислеше за обичта му към неговия приятел и началник.

— Изобщо не му пука за тебе, за него си едно нищо, а ти само се усмихваш благодарно и му ближеш задника! Ти самият не се ли отвращаваш? Имаш ли поне капка гордост или не? Къде е самолюбието ти? Защо му позволяваш да се държи така с теб?

Генадий се опитваше да обясни на жена си, че не може да се сърди на Стрелников, задето мисли само за интересите на работата и забравя за личните неща.

— Володя ми е приятел и аз съм сигурен, че ме уважава, колкото и аз него. Щом е взел моята кола, значи наистина много му е трябвала, инак нямаше да го направи.

— А на тебе значи не ти трябваше? — избухна Ана. — Едно болно, току-що оперирано дете седи в студеното фоайе и примира от страх и болка — значи това не е важно? Ако беше неговото дете, той щеше да вземе две институтски коли, за да отиде до болницата. В едната щеше да пътува той, а втората щеше да я следва за всеки случай, да не би първата да се повреди, та тогава да се качи на нея и да продължи — не дай си боже детето му да чака една минута повече.

Кавгата отиде твърде далеч, двамата си размениха много обиди и семейството потъна за дълго в този нелеп конфликт.

Другият паметен скандал стана у семейство Томчак. Близка приятелка на Лариса, чийто син учеше точно в института на Стрелников, се обърна към нея с молба. Със сина й се случила неприятност — с двама приятели го прибрали в милицията за хулиганска проява. Всъщност хулиганствал само единият от тримата — сдърпал се с продавача на някаква сергия, задето онзи нямал да му върне ресто от едра банкнота, развикал се, продавачът му отвърнал също на висок глас, двамата се хванали за реверите и точно тогава довтасала милицията. Прибрали и тримата и едва в участъка се разбрало, че всичките са в нетрезво състояние. Всъщност това било простимо — нервакът имал рожден ден и момчетата естествено се били почерпили, хем не били пияни, а просто леко пийнали. Но тестът показал алкохол в кръвта и фактът за нарушаване на обществения ред в нетрезво състояние бил налице. В института, където учел синът на Ларисината приятелка и който мъжът й ръководеше, пристигнало писмо от милицията и Стрелников, който здраво се бе захванал с укрепването на дисциплината сред студентите, наредил да се подготви заповед за изключване на момчето. Ако това се беше случило през май, момчето може би щеше да успее да кандидатства в друг институт. Но беше март и след изключването щяха да го вземат в казармата с пролетния набор. Ами ако го изпратеха в Чечня? Майката не би го преживяла. На всичко беше съгласна, само не и на изключване. Мярката беше прекалено сурова, простъпката беше административна, а не подлежеше на наказателна отговорност — всъщност не по-голяма от пътуване без билет в обществения транспорт или превишена скорост от шофьор. Не минаваше и месец, без в института да се получи подобно писмо за някой студент. Но политиката на завинтване на гайките изискваше да се вземат строги мерки и синът на Ларисината приятелка просто бе извадил лош късмет.

Лариса обеща да говори с мъжа си. Томчак се отнесе с разбиране към нещастието на жената, която и той познаваше отдавна, и отиде при Стрелников. Ректорът, както обикновено, беше много зает, тъй че не изслуша докрай своя заместник по науката.

— Добре — кимна той, набирайки поредния телефонен номер и подготвяйки се за следващия разговор, — ще наредя да променят заповедта. Ще се ограничим със строго мъмрене.

Томчак се върна в кабинета си и веднага звънна на жена си.

— Предай на Галочка, че всичко е наред. Няма да изключат момчето. Разбира се, ще го накажат с мъмрене, но то е нищо и никакво. Важното е, че няма да го грабнат в казармата.

Същата вечер щастливата майка отиде у семейство Томчак с шампанско и огромна кутия бонбони и дълго благодари на Слава, като преглъщаше сълзите си и предано го гледаше в очите.

А на другия ден донесоха на Томчак за подпис заповедта за изключване на студента. Притъмня му пред очите.

— Оставете ми заповедта — каза той на кадровика, като едва се сдържаше да не кресне на човека — и ми донесете всички материали. Трябва да съм сигурен какво точно подписвам.

Беше сигурен, че в отдел „Кадри“, както винаги, са объркали всичко и са му донесли за подпис стария вариант на заповедта, подготвен още вчера сутринта, преди разговора му със Стрелников. След десет минути на бюрото му лежаха материалите: копие от протокола за административно правонарушение и официалното съобщение от милицията, парафирано в горния ъгъл от Стрелников: За заповед за изключване. И датата. Не вчерашната, а днешната.

Томчак нахлу в кабинета на ректора:

— Володя, да не би да си забравил какво си говорихме вчера? Нали ми обеща да не изключваш момчето? Нареди на кадровиците да преработят тази заповед.

— Той ще бъде изключен — твърдо заяви Стрелников. — Инак никога няма да въведем ред в това тресавище. Нали си ми заместник и трябва да разбираш това не по-малко ясно от мен. Студентите съвсем са се разхайтили, бягат от лекции, някои се мяркат едва на сесия и никой не може да се справи с тях. Учат как да е, през куп за грош, и следователно си тръгват от института без качествени знания. Институтът е загубил облика си, нашите абсолвенти отдавна не са търсени като добри специалисти. Престижът ни няма накъде да пада повече. А ние с тебе, Славка, сме длъжни да издигнем този престиж на предишното ниво и дори още по-високо. Това е нашият институт, моето и твоето лице пред обществото.

— Но аз обещах на майка му, че всичко ще се оправи.

— Извини й се и обвини за всичко мен. Кажи й, че Стрелников е гад, а ти си направил всичко, което си могъл. Хайде да обсъдим ето какво…

Участта на несправедливо наказания студент ни най-малко не го интересуваше, сега мислите му на ректор бяха погълнати от идеята да проведе на базата на института междувузовска конференция, посветена на обмяната на опит във връзка с използването на извънбюджетните средства.

Този ден на Томчак никак не му се прибираше вкъщи. Ясно си представяше какво ще каже Лариса и разбираше, че ще е права. Но действителността надхвърли всичките му очаквания, дори най-лошите. Жена му направо изпадна в истерия. Крещя почти час, облива се в сълзи и изгълта количества валидол. В най-общи линии това бяха вариации на две основни теми: как сега ще гледаме в очите горката майка и защо позволяваш на Стрелников да се държи така, защо неговите молби са закон за тебе, а твоите не означават нищо за него, та ти си човек, личност, ти си негов приятел, а не лукова глава.

По-дребни конфликти се случваха доста често, тъй като Владимир Алексеевич Стрелников постоянно даваше поводи за тях. И Лариса Томчак, и Ана Леонтиева го намразваха все по-силно, макар че така и не можаха да разберат защо съпрузите им търпят всичко това и му го прощават.

През трите седмици, които Люба Сергиенко прекара в дома на семейство Томчак, в ушите й се изляха всички ядове, трупани тук през годините по отношение на бившия й любовник. Тя слушаше и изтръпваше от ужас. Нима този деспот, този безцеремонен грубиян беше същият Володя Стрелников, когото тя бе обожавала и за когото бе искала да се омъжи? С нея той беше чудесен, весел, грижовен, правеше щедри жестове, подаряваше й какво ли не и я водеше на интересни места, постоянно й поднасяше приятни изненади. Тя добре си спомняше онова пътуване до летището, когато Володя с елегантен жест й бе дал служебната кола. И това пътуване изобщо не беше наложително, тя никого не посрещаше, а обратното — нейна приятелка заминаваше за САЩ на работа по тригодишен договор. Предната вечер, както се прави обикновено, приятелите и роднините се събраха у нея, за да пийнат заедно на сбогуване, но нали това все пак не беше за цял живот — тя не заминаваше завинаги, щеше да си идва и в отпуск. Дори не бяха говорили Люба да я изпраща до Шереметиево — тя беше сигурна, че ще я изпрати само съпругът й. Но от дума на дума се разбра, че присъствието на близките приятели на летището в такива случаи се смятало за добър тон. Че така се правело в приличното общество. Естествено Люба причисляваше себе си към приличното общество и реши, че и тя непременно трябва да отиде в Шереметиево. И отиде. Та нима знаеше какво е струвала на Леонтиеви тази нейна разходка със служебната кола?

През дългите месеци, прекарани в Турция, Люба Сергиенко бе мечтала как ще се върне в Москва, при Стрелников, как ще го обича, как ще стане негова съпруга. Мисълта, че след всички мъки ще се върне в царството на любовта, я бе крепила и стопляла. Но се оказа, че се е върнала в едно царство на омразата. На лютата, пареща омраза, от която пръстите ти се сгърчват и на гърлото ти присяда — сляпа, яростна омраза.

* * *

Тежките торби откъсваха ръцете й, но Татяна не се ядосваше, тази тежест дори я радваше. Обикновено с домакинството се занимаваше една нейна роднина, сестрата на първия й съпруг, която живееше с нея, и така освобождаваше на Татяна време не само за основната й работа, но и за хобито й. Хобито й беше интересно: Татяна Образцова, старши следовател в Санктпетербургското управление на вътрешните работи, в свободното си време пишеше криминални романи под псевдонима Татяна Томилина. И макар да се занимаваше с това вече няколко години, още не можеше да свикне с обстоятелството, че вестниците я наричаха руската Агата Кристи, книгите й не залежаваха на книжните сергии, а и беше включена в петорката на най-добрите писатели на детективски романи в страната. Имаше чувството, че всичко това не се отнася за нея, а и да се отнася, не е нещо повече от симпатична шега. Тя беше добър следовател и искрено смяташе, че работата й е главното нещо в нейния живот.

Преди няколко дни Татяна се бе върнала от отпуск, който бе прекарала на юг с третия си съпруг и с неговата деветгодишна дъщеря Лиля. Съпругът й живееше в Москва и Татяна бе решила да прекара останалите две седмици от отпуска си заедно с него в столицата, като му готви боршове и му пържи кюфтета. Това занимание й харесваше, още повече че Владислав, когото Татяна наричаше Дима, беше благодарен консуматор на нейните кулинарни шедьоври, хапваше си със завиден апетит и не се уморяваше да хвали гозбите й. Разбира се, в Питер тя за нищо на света не би се занимавала с това, защото, първо, нямаше време и, второ, имаше си една чудесна роднина — Ирочка Милованова, която доброволно бе поела грижите за домакинството в името на процъфтяването на родната детективска литература. Но тук, в Москва, й беше приятно да се върти около печката и да угажда на мъжа си, още повече че главата й не беше заета с нищо особено и докато режеше месото и зеленчуците, можеше да обмисля сюжетните ходове на новата си повест.

По това време на деня Калужко-Рижката линия на метрото не беше много натоварена и във вагона Татяна успя да си намери място в един ъгъл и да подреди на пода големите чанти с покупки. До нея седна млада жена, която веднага заби поглед в някаква книжка. Татяна по навик извъртя очи към разтворените страници — винаги й беше интересно какви книги четат хората, докато пътуват — и се усмихна. Пътничката до нея четеше нейната най-нова книга — „Обърни се и си тръгни“. Често се случваше в градския транспорт Татяна да забелязва хора, четящи нейните книги, и всеки път това — неизвестно защо — страшно я вълнуваше. Тя започваше да се вглежда във физиономиите на тези хора, като се мъчеше да отгатне на колко години са, какъв е характерът им, професията, дали това, което четат, им харесва и изобщо защо купуват нейните книги. Татяна дори разпитваше продавачите на книги, за да разбере какви хора предимно купуват нейните повести и романи.

Нейни читатели бяха приблизително от следните категории: всички жени, а мъжете — над четирийсетгодишна възраст. Привърженици на класическото психологическо криминално четиво с интелектуална загадка и без много кръв. Хора, чийто вкус се е формирал под влиянието на Агата Кристи, Жорж Сименон и братя Вайнер. Веднъж на Татяна се обади много известен писател, един от всепризнатите майстори на родното криминално четиво, за да й изрази възхищението си. След като се представи, той предпазливо добави:

— … ако това име ви говори нещо.

— Господи! — изумено възкликна тя. — Ами че аз съм израснала с вашите книги!

— Е, добре сте расли и сте станали един добър писател — с усмивка отвърна класикът.

Комплиментът беше особено ценен за нея, защото именно по този писател се равняваше — смяташе неговите книги за еталон в жанра.

Татяна тайно попоглеждаше седналата вдясно от нея жена. Млада, много красива, с кожа, покрита с равномерен светлокафяв загар. Самата Татяна никога не успяваше да почернее така — кожата й беше млечнобяла и моментално изгаряше, така че на морето беше принудена повечето време да седи на сянка и да се излага на слънчевите лъчи само рано сутрин и преди залез. Читателката беше облечена със светлозелен копринен костюм, който красиво подхождаше на почернялата й кожа и на многобройните златни накити. Дългите й нокти, покрити с ярък лак, изглеждаха донякъде вулгарно, но като цяло красавицата беше твърде ефектна. „Интересно — помисли си Татяна, — какво ли е привлекателното именно за тази госпожица в моите книжки?“.

Младата жена четеше с увлечение, а Татяна надничаше в текста и се опитваше да си представи какво впечатление й прави един или друг абзац. Каква ситуация — чете нейната книга и дори не подозира, че авторката седи до нея, дори лактите им се докосват. Такива мигове винаги силно вълнуваха Татяна Образцова.

Най-сетне читателката се заприготвя да слиза. Затвори книгата и още известно време поседя с нея на коленете, замислено загледана някъде в пространството. Сега право към Татяна гледаше собствената й снимка, отпечатана на корицата. Снимката беше сполучлива и дори харесваше на самата Татяна, макар че това се случваше изключително рядко. Въпреки привлекателната си външност, тя беше изненадващо нефотогенична и обикновено излизаше лошо на снимка. Симпатичното обло лице изглеждаше подпухнало като след препиване, а очите й, неизвестно защо, се смаляваха като на свинче. Какво да се прави — не всички са любимци на фотоапарата! „Интересно — какво ли ще стане, ако момичето сега се извърне и ме види? И после погледне корицата? Може да стане голям смях.“

Но младата жена не се извърна към Татяна. Тя спокойно прибра книгата в чантата си и когато вагонът спря на перона, слезе. Отначало се бе видяла висока на Татяна, но после се разбра, че просто е с обувки на много високи токове.

Татяна я сподири с поглед, после отново се върна към мислите си за своята нова повест. Приблизително първата третина беше вече измислена и подредена по епизоди, но това винаги беше най-лесната част от работата. Началото се пише лесно, можеш с удоволствие да си измисляш какво ли не, но при последната третина започват мъките. Всичко трябва да бъде съгласувано, нито една сюжетна линия не бива да се прекъсва без обяснение, съдбата на всеки герой трябва да се проследи по един или друг начин. И, разбира се, в последната третина на текста предстои да се реши главният въпрос: хубав или лош ще бъде краят? Дали всички престъпници ще бъдат разобличени и наказани или само някои? Или изобщо никой и милицията ще остане с пръст в устата? Може би за повече трагизъм ще е добре да убие някого от добрите, например при задържане? А за равновесие и обща справедливост да гътне и някого от лошите? Но ако постъпи така, няма ли да прекали с труповете? Все пак изобилието от трупове е признак за лош вкус, но не е добре и когато са малко. Много е трудно да се намери и точно да се спази границата, която разделя психологическия трилър и екшъна. Та как значи ще свърши книгата? Какъв край да й нарисува? Татяна никога не знаеше това от самото начало. Огромният опит, придобит от следствената работа, й говореше, че почти никога няма абсолютна победа. Но нали съществуват и закони на жанра… С една дума въпросът за финала на произведението беше най-мъчителният за нея.

Потънала в размисли, тя не забеляза как стигна до жилището им в Черьомушки. Мъжът й естествено не се беше прибрал, щеше да си дойде не по-рано от осем. Татяна още не беше се събула, когато звънна телефонът.

— Татяна Григориевна? — чу тя в слушалката ледения глас на първата съпруга на Владислав Стасов — Маргарита.

— Да — въздъхна Таня, — кажете, Маргарита Владимировна.

— Имахме уговорка със Стасов днес да вземе Лиля за пет-шест дни, аз трябва да замина на кинофестивал в Прага.

— Щом имате уговорка, значи ще я вземе. Не се тревожете, Маргарита Владимировна.

— Но след половин час трябва да тръгна за летището — възмути се Маргарита, — а Лиля е още вкъщи. Как я мисли тая съпругът ви?

— Маргарита Владимировна, Лиля е голямо момиче и може да постои сама вкъщи до осем. Довечера Стасов ще я вземе.

— А, без тия! — внезапно избухна бившата съпруга. — Аз трябва да съм сигурна, че с детето ми всичко е наред. Искам да го предам на баща му и да замина без притеснения.

— С нищо не мога да ви помогна — хладнокръвно отговори Татяна. — Щом след половин час трябва да тръгнете, ще се наложи да оставите Лиля сама. За половин час не мога да намеря Стасов и да го закарам до вас в Соколники. Нереално е.

— Добре де — предаде се Маргарита, която си умираше да подхваща скандали и спорове, но бързо й минаваше. Накрая рано или късно се вслушваше в гласа на разума. — Ще тръгна по-рано и на път за летището ще ви доведа Лиля. Надявам се, че ще ви намеря вкъщи?

— Ще ме намерите — обеща Татяна, — никъде няма да излизам.

Разговорите с първата съпруга на нейния трети съпруг страшно я развеселяваха. Красавицата Маргарита с нейното разкошно стройно тяло и изумителните крака, прочути сред цялата кинаджийска общественост, не можеше и не можеше да проумее какво бе намерил съпругът й в рано напълнялата, натежала Татяна, при разговор със Стасов презрително я наричаше кравата със свинските очички и всячески демонстрираше недоумението си по повод странния избор на Владислав, който според нейните представи трябваше да има съвсем друг вкус. Когато се запозна с Татяна, Стасов вече от три години беше в развод с Маргарита, но това далеч не означаваше, че бившата съпруга бе престанала да се меси в живота на бившия си съпруг.

Естествено бившата съпруга люто мразеше новата, макар че нямаше никакъв повод за това. Рита имаше любовник, с когото сновеше от един международен фестивал до друг, и изобщо не възнамеряваше да се събира със Стасов, така че Татяна всъщност нищо не й бе отнела или откраднала. Но самият факт, че след нея — общопризнатата красавица, която се движеше в най-елитните кръгове на кинаджийската бохема — Стасов бе посмял да избере ей това, възмущаваше Маргарита Мезенцева, по мъж бивша Стасова, до дъното на душата й. И дори обстоятелството, че след развода не се намериха мераклии да се оженят за самата Маргарита, докато Татяна, която бе три години по-млада от нея, се омъжваше за трети път, тоест, дето се казва, беше много търсена жена — да, дори това обстоятелство не вразуми Рита и не я накара да се замисли.

Ако се налагаше да общуват, дамите съблюдаваха парламентарна учтивост и винаги се обръщаха една към друга с име и бащино, при което едната излъчваше отрова и презрение, а другата откровено се забавляваше. Сега Татяна Образцова беше на трийсет и пет и тринайсетте години следствена работа отдавна я бяха научили да не реагира на емоциите на събеседника си. Някои подследствени я обливаха с такава отрова и презрение, че в сравнение с тях Маргаритините изглеждаха най-много като изява на петгодишно хлапе на спектакъл в детската градина в сравнение например с играта на Михаил Улянов в Шекспировия „Ричард III“.

След четирийсет минути на вратата се позвъни. Без да влиза, Рита натика в антрето деветгодишната Лиля и буквално хвърли подире й сака с нейния багаж. Млясна детето по челото и му нареди да слуша татко си, след което влезе в асансьора и изчезна.

— Как върви училището? — попита Татяна, наблюдавайки с усмивка как момиченцето старателно развързва високите си боти.

— Както обикновено. Две отлични оценки — по аритметика и по руски. Лельо Таня, какво имаме за вечеря днес?

— Още не знам. Продукти много, само трябва да реша какво да сготвя от тях. Ти имаш ли някакви предложения?

— Моля ви, направете картофени пирожки с кайма — помоли Лиля. — Ужасно ги обичам, а мама не умее да ги прави.

— Може — съгласи се Татяна. — И татко ти ги обича. Макар че ние с тебе, Лилечка, не би трябвало да си ги позволяваме. За нашите фигури месото и картофите далеч не са най-доброто.

Лиля беше едро момиченце, с ръста си се бе метнала на двуметровия Стасов, а излишните килограми беше натрупала още от малка поради постоянното хранене със сандвичи от бял хляб и деликатесни салами, както и поради тъпченето с бонбони и пасти. Колкото и да е смешно, външно Лиля приличаше много повече на Татяна, отколкото на родителите си.

— Стига, лельо Таня, веднъж само може.

— Е, щом е само за веднъж… — предаде се Татяна.

Тя отиде в кухнята и остави Лиля да си чете в стаята. Ако в къщата имаше библиотека, момичето можеше спокойно да остава само за дълго време — то не скучаеше и не се нуждаеше от ничие внимание, стига да имаше книга под ръка. Мястото в гарсониерата на Стасов беше малко, но пък библиотеката — огромна.

Когато каймата беше готова и Татяна започна да мели суровите картофи, в кухнята довтаса Лиля.

— Лельо Таня, дали не е по-добре да ме изпратите при леля Ира в Петербург?

— Откъде ти хрумна пък това?

— За да не ви преча тук.

— Ти не ни пречиш — усмихна се Татяна. — От къде ти идват в главата такива странни мисли? Тримата винаги сме се чувствали добре, не е ли така? Или нещо тук не ти е по сърце? Сигурно гозбите на леля Ира ти харесват повече. Веднага си признай! Надяваш се, че тя всеки ден ще ти прави пирожки, нали?

— Децата не бива да спят в една стая с възрастните! — много сериозно изтърси Лиля.

— Интересна мисъл! — също така сериозно кимна Татяна, която отдавна бе свикнала с неочакваните реплики на заварената си дъщеря. — И от къде я изкопа този път?

— Не се смейте, лельо Таня, знаете, че е така. Вие с татко сте съпрузи и трябва да спите отделно, а не в една стая с мен.

— Но нали на морето прекрасно си спяхме в една стая!

— Това беше неправилно — упорито възрази момичето.

Бузите на Татяна пламнаха, но тя веднага се стегна. Не, двамата със Стасов нямаха причина да се упрекват. През годината, изминала от женитбата им, неведнъж им се бе налагало да спят в една стая с Лиля, но никога нищо не бяха си позволявали в такава ситуация, намираха други възможности. Пък и не бяха по на двайсет, тя беше на трийсет и пет, Владислав — на трийсет и девет, така че принудителното въздържание не им струваше много усилия. Откъде тогава се бяха пръкнали тези мисли в главата на детето?

— Я слушай, Лиля — строго каза Татяна, — искам бързо да си признаеш какво четеш в момента.

— „Замъкът на шапкаря“ от Кронин. Не, не, лельо Таня, аз всичко разбирам. Татко ми каза, че може да я прочета.

— Е, щом той е казал, тогава добре. Само имай предвид, че книгите и истинският живот не са едно и също, разбираш ли? Ние с татко ти много те обичаме и винаги се радваме, когато можем да бъдем тримата заедно. А всичко останало… просто го изхвърли от главата си. И да не си посмяла да помислиш, че можеш да ни попречиш. Когато хората се обичат, те не могат да си пречат. Разбра ли? А пък ако си се затъжила за Ирочка и искаш да поживееш в Питер, и това ще направим. Можеш да ни дойдеш на гости през ваканцията, например през ноември. Между другото харесва ли ти Кронин?

— Харесва ми — уклончиво отговори Лиля. — Но вие пишете по-хубаво. От всички писатели най-много обичам вас.

Татяна не издържа и избухна в смях.

— Лилка, някой ден ще ме умориш с твоите оценки! Къде е Кронин, къде съм аз! Различни епохи, различни страни, различна тематика, в края на краищата — различни жанрове. Може ли да ни сравняваш? Уверявам те, ако аз се захванех да пиша роман за семейство, в което деспотичният баща съсипва живота на дъщерите си за угода на собственото си честолюбие, щях да го напиша много по-лошо от Кронин. Можеш да ми повярваш.

Докато говореше, Татяна продължаваше да мели суровите картофи, като междувременно разбъркваше каймата в тигана. Почти всичко беше готово, оставаше съвсем малко. Когато дойдеше Стасов, трябваше само набързо да залепи пирожките и да ги пусне във врящата вода. Докато той си измиеше ръцете и изядеше гъбената супа, пирожките щяха да бъдат сервирани.

Стасов се прибра почти в девет — огромен, зеленоок и весел. Вече знаеше, че вкъщи го очаква дъщеря му, затова пътем от работата си бе купил специално за нея деликатесен салам, който Лиля обожаваше повече от всички лакомства на света. Той разпалено хвалеше гъбената супа, шумно се радваше на картофените пирожки и през смях разказваше как се запознал с продавачката на книжния щанд в магазина, където преди малко се отбил да купи салам.

— На щанда й има четири от твоите книги. Правя аз умна физиономия и я питам как се продават книгите на Томилина. Тя ми отговаря, че се продавали много добре и тя самата ти била почитателка, както и всички нейни познати, но те имали някои възражения. Разбира се, заинтересувах се какви именно. Продавачката ме попита защо се интересувам. Наложи се да й кажа, че съм твой литературен агент.

— А защо не съпруг? — учуди се Татяна. — Сигурно продавачката е била млада и красива и ти си решил да пофлиртуваш с нея, като скриеш положението си на женен мъж?

— Глупаче! Възпитаните хора никога не биха казали нещо лошо на един съпруг за съпругата му. А литературният агент е именно човекът, пред когото могат да изкажат критичните си забележки, ако имат такива. Между другото продавачката беше на средна възраст, доста над петдесет. Много образована лелка, кандидат на филологическите науки. И вместо да преподава руски език и литература в някой институт, по цял ден стои зад щанда, продава книги.

— Не си губи мисълта, Стасов! Та какви значи претенции имат читателите към мен? Не са им достатъчни сексът и насилието ли?

— Никога няма да се сетиш. Давам ти възможност да познаеш от три пъти. За всеки несполучлив опит ще ми слагаш в чинията по още една пирожка. Става ли?

— Започваме — кимна Татяна. — Малко динамизъм, много логически разсъждения.

— Слагай тук пирожка! Докато си блъскаш главата върху второто предположение, ще й видя сметката.

Татяна се замисли. В книгите й почти нямаше сцени на секс, побои и безумни схватки върху покриви — именно по това се различаваха от екшъните, които бяха предназначени за съвсем друга читателска аудитория. Именно такива забележки беше чувала от млади мъже. Какво ли можеше да не е харесало в произведенията й на хора, които се определяха като нейни почитатели?

— Тъжен финал… — колебливо предположи тя.

— Давай втората пирожка! Остава ти един последен опит.

— Ами ако не отгатна?

— Ако не отгатнеш, утре тръгваш с мен по магазините да купуваме домакински електроуреди. Разните там кафемелачки, кафеварки, месомелачки и тем подобни битови комплекти. Знам, че смяташ кухненската техника за богаташки глезотии и че можеш да готвиш прекрасно и само с помощта на ръцете си и ножа. Тебе Ирка те е разглезила — нали си седи вкъщи по цял ден и има сума ти време на разположение, пък и колко му е да сготвиш за двама! Така че за наказание, че не отгатна какви са възраженията на хората, ще дойдеш с мен да купим всичко това, а после ще го използваш. Е, какво ще кажеш, Татяна Григориевна? Измисли ли?

— Не всички сюжетни линии са доведени до логичния им край.

— Е, не знам — сви мощните си рамене Стасов. — Вярно, ти си имаш своя преценка, но забележките не бяха такива. Предаваш ли се?

— Предавам се.

— Само се намести по-здраво на стола, че да не паднеш. В книгите ти има сцени, където някой готви нещо. Та значи твоите почитателки са се опитвали да сготвят по твоите рецепти и резултатът не е бил вкусен. Е, не че не е бил вкусен, а като цяло нищо особено. А те са били сигурни, че ще излезе кулинарен шедьовър.

— Господи, Дима, та там няма никакви рецепти, просто понякога се случва да спомена, че например някой от героите готви задушени патладжани с домати. Не е описана никаква технология, никакви съставки. Естествено, че с такава оскъдна информация не може да се сготви нищо свястно. Ами че това е криминален роман, а не готварска книга!

— Е, скъпа, каквото ми казаха, това ти съобщавам и аз. Книжарката ми каза да ти го съобщя. Ето, направих го. Така че прояви уважение към читателите си и когато съчиняваш поредната кухненска сцена, опиши по-подробно кое от какво се прави, в каква последователност, на какъв огън и в какви съдове. Благодаря, Танюша, всичко беше много вкусно. Лиля, ти научи ли си уроците?

— Да, татко, отдавна.

— Тогава изчезвай в стаята, приготви си дивана за лягане и лягай, прегърната с книгата! До десет часа можеш да почетеш.

Когато момичето излезе от кухнята, Татяна внимателно погледна мъжа си.

— Стасов, какво си намислил сега?

— Какво имаш предвид?

— Домакинските електроуреди. За какво ти е всичко това? Аз живея в Питер, Лиля — с майка си, ти прекрасно се самообслужваш, както сам се изрази, с помощта на ръцете си и ножа. За да се готви за един човек, изобщо не е нужно да се купува цялата тази скъпа техника.

— Таня, нека все пак се върнем към нашите проблеми. Искам да живееш тук. Много го искам. Ако не можеш да изоставиш работата си, и в Москва има остра нужда от следователи. Знам, сто пъти си ми казвала, че искаш да си отработиш стажа за пенсия, за да не си зависима от превратностите на съдбата. Моля, щом искаш това, продължи работата си тук. Макар че лично аз смятам, че трябва най-сетне да свалиш пагоните и спокойно да си останеш вкъщи, за да съчиняваш своите криминални романи.

— Лесно ти е да го кажеш. Ами ако утре вдъхновението ми секне и не успея да напиша нито една нова книга? С какво ще живея?

— Имаш съпруг, който ще те издържа. Надявам се, че не си забравила за съществуването ми? Печеля напълно достатъчно, за да издържам и теб, и себе си, и Лиля. Моля ти се, Танюша, зарежи тези глупости и се премести тук. Ти дори не си представяш колко ми липсваш. В края на краищата, ако се страхуваш, можеш да работиш заедно с мен. Тук вече нищо не зависи от творческото вдъхновение, а поръчки ще има винаги. Ще си извадиш лиценз за частна детективска дейност и ще използваш професионалните си знания. Представяш ли си колко хубаво ще ни бъде тук заедно? Хем най-сетне ще освободиш Ирочка, ще й оставиш апартамента — нека и тя си уреди живота. А домакинството няма да ти отнема много време — нали още утре ще отидем и ще купим всичко необходимо! И пералня — напълно автоматична. Само да натискаш копчетата. Ако искаш, ще ти купя дори и съдомиялна машина.

Тези разговори се водеха систематично вече цяла година. Стасов много искаше жена му да живее с него, а Татяна някак не гореше от желание да се премести в Москва. Но не е случайна приказката, че капката дълбае камъка. Напоследък тя започна да се поддава на придумките на мъжа си. И сега, седнала в тясната кухничка, след като бе нахранила мъжа си с вкусна вечеря, усещайки шумоленето на Лиля в стаята, старши следователят Татяна Образцова внезапно взе решение.

— Добре, Дима — тихо каза тя. — Ще се преместя. Прав си — семейството е по-важно.

* * *

Полилеят в стаята беше угасен, светеха два аплика и един лампион, но полумракът беше приятен и позволяваше да се вижда голямата фотография на стената: двама мъже в жокейски костюми стояха един до друг, хванали за юздите огромни мускулести жребци с лъскава, грижливо сресана козина. Лицето на единия мъж бе добре познато на Мила, пък и едва ли в днешна Русия би се намерил човек, който да не познава известния политик, един от кандидатите на проведените неотдавна президентски избори. Вторият мъж на снимката беше истински красавец — с мъжествено, добре изваяно лице — и именно с него Людмила Широкова щеше да се срещне само след половин час. „Какъв самец — нетърпеливо си мислеше тя, разглеждайки снимката, — просто разкошен! Остава и характерът му да не е свадлив и да няма много претенции. Да се чукаш с такъв без обвързване си е направо удоволствие.“

Тя седна на дивана с удобните меки възглавници, свали обувките си с високите токчета, подви крака и се намести удобно, като се постара вдигналата се пола да създава умерено, а не прекалено съблазнително впечатление. Знае ли човек какъв е характерът на този Дербишов — ами ако се окаже скромен като девица? Защото сигурно неслучайно има проблеми с жените, макар че ако се съди по външните му данни, не би трябвало изобщо да ги има. Дори от пръв поглед. Значи е налице някакво дефектче, нещо гнило. На този изложбен екземпляр не всичко му е наред. Но това не плашеше Мила, тя беше уверена в себе си, в своята привлекателност и в сексуалната си техника. Досега не бе имала проблеми с нито един мъж, а мъжете в живота на Людмила Широкова бяха десетки. Какви ти десетки, броят на партньорите й, включително случайните, еднократни, отдавна бе надхвърлил стоте.

Тя чуваше как Алик прави нещо ту в кухнята, ту в банята. И този беше интересен екземпляр, много своеобразен, но за съжаление не ставаше за традиционен секс. Ако не беше педи, Мила с удоволствие би запълнила с него времето си, докато чака Дербишов. Сексуалният й апетит беше вълчи и отдавна бе прехвърлил границите на обикновената готовност да си легнеш с първия срещнат. Дори влюбеният до уши Стрелников не можа да удовлетвори нейния необуздан стремеж към плътски наслади. Вярно, през първите седмици, след като се събраха, Стрелников буквално не я оставяше да стане от леглото, но това не можеше да продължи вечно. И то не поради неговата физическа слабост, макар че, ако си сложим ръка на сърцето, не се бе родил още мъжът, който би могъл сам да удовлетворява Мила Широкова що-годе продължително време. Просто на света съществуват работа, задачи, бизнес, необходими срещи и разговори. Стрелников не би могъл да прекарва по цели денонощия в леглото на жена си. Но тя и не изискваше това от него. Напълно й бяха достатъчни ярката му външност, парите му и начинът на живот, който й предложи. А с проблемите на секса тя все някак щеше да се оправи сама, имаше опит.

— Алик, какво правите там? — извика Мила.

— Нищо особено, домакинствам. Вие си почивайте, Мила, Виктор ще дойде след двайсетина минути. Да ви направя ли коктейл?

— Няма нужда — отвърна тя, — по-добре да пийна после с Виктор.

„По-добре…“. Изобщо не е по-добре. Ужасно й се пиеше, както винаги преди среща с нов партньор, но Мила се владееше. Знаеш ли го тоя Дербишов, ами ако не му хареса, че гостенката му лъха на алкохол? И да не стане нищо. Ще бъде жалко за изгубеното време, пък и за яд си е — я какъв разкошен мъж е! И ръстът му ръст, и фигурата, и лицето, и язди, и с известни хора другарува. Така че ще трябва да потърпи за пийването.

Обаче какъв интересен чешит е тоя Алик! Плещите му едва минават през вратата, ръцете и краката — само мускули, а пък говори като момиче. Гласчето му тъничко, интонациите — превзети, сладникави, проточва гласните. Голям майтап! Естествено Виктор Дербишов очевидно не е глупак, възложил е грижите за гостенката на същество, безопасно във всяко отношение, такова, дето няма да злоупотреби с дамата му.

Мила внезапно се сепна. Ами колието! По дяволите, за малко да забрави. Посегна към чантата си, щракна закопчалката, извади сребърното украшение — малък крилат купидон с лък и стрела — и го пъхна по-надълбоко между възглавниците на дивана. Използваше този простичък трик отдавна и въпреки простотата си, той винаги бе достатъчно ефективен. Понякога партньорът много харесваше на Мила, но с усета на опитна жена тя разбираше, че той може да й се изплъзне и тази среща да остане първа и последна. Тогава, ако кавалерът не се обадеше до два-три дни, обаждаше му се тя, извиняваше се и обясняваше, че е загубила в дома му украшението си. По-нататъшните й действия бяха въпрос на техника и Мила винаги успяваше. Ако пък партньорът не й харесаше или не се налагаше предварително да си осигурява следващата среща, преди да тръгне, тя незабелязано си прибираше украшението.

— Мила, как сте? Удобно ли се чувствате там? — чу тя гласа на хомосексуалиста Алик. — Виктор ще дойде след пет минути.

Потънала в своите мисли, Людмила не обърна внимание, че гласът изведнъж загуби глупашката си превзетост и пискливост, стана звучен, красив и абсолютно нормален. Но някак особен.