Серия
Анастасия Каменская (15)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Светлий лик смерти, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 11 гласа)
Сканиране
analda (2018)
Корекция и форматиране
egesihora (2018)

Издание:

Автор: Александра Маринина

Заглавие: Светлият лик на смъртта

Преводач: Здравка Станчева Петрова

Година на превод: 2004

Език, от който е преведено: руски

Издание: първо

Издател: ИК „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2004

Тип: роман

Националност: руска

Печатница: „Полиграфюг“ АД, Хасково

Отговорен редактор: Виктория Петрова

Коректор: Ева Егинлиян

ISBN: 954-26-0189-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8001


Глава 12.

Собственичката на бюрото за запознанства „Купидон“ Тамара Николаевна веднага позна Настя, а към Коротков погледна въпросително и недоумяващо.

— Нови въпроси ли имате към мен?

— Да — кимна Коротков. — И преди да започнем да ги задаваме, бих искал да кажа няколко думи.

Днес Тамара Николаевна изглеждаше много по-внушително от онзи път, когато при нея бе дошла само Настя. Маникюрът на ръцете й беше пресен, косата издаваше съвсем скорошно посещение на фризьорски салон. Белите косми бяха грижливо боядисани, а прическата бе подредена с елегантна небрежност. Пък и костюмът й беше скъп. Сега само с един поглед човек можеше да се убеди, че бизнесът й върви прекрасно.

— Тамара Николаевна, вие сте собственичка на фирмата и можете да работите както желаете. Информацията, с която разполагате във връзка с характера на дейността ви, не е държавна тайна и забраната за разгласяване не се отнася за нея. Прав ли съм?

— Да, разбира се — съгласи се собственичката на „Купидон“. — И какви въпроси имате към мен във връзка с това?

— Ако изведнъж се окаже, че използвате тази информация не само в пряк интерес на клиентите, никой не би могъл да ви обвини в нещо осъдително. Това е ваша информация и вие можете да правите с нея каквото искате. Дори да я продавате.

— Не ви разбирам — вдигна вежди Тамара. — Откъде ви хрумна, че я продавам? Всъщност цялата ми работа се състои именно в продаване на информация за едни лица, които се нуждаят от запознанство, на други такива лица. За каква друга продажба може да става дума? Да, аз от самото начало не скрих, че за някои клиенти създавам по-привилегировани ситуации, но както справедливо отбелязахте, това е мое право. И досега никой не го е оспорвал.

— Несъмнено. Но ако, не щеш ли, подчертавам — не щеш ли! — се окаже, че сте давали тази информация не само на ваши клиенти, никой няма да каже, че не сте имали право да го сторите. И никой няма да ви се закани с пръст. А сега ето моя въпрос: Съобщавали ли сте на някого, че сте дали на Людмила Широкова координатите на Виктор Дербишов?

— Съобщавала съм. — Тамара се обърна към Настя. — Съобщих на вас, спомняте ли си?

— Спомням си — отговори Настя. — А на кого друг?

Тамара Николаевна се замисли, после решително отговори:

— На никого друг. Във всеки случай — не си спомням.

— А ако се постараете да си спомните? Повтарям, Тамара Николаевна, това е ваше право и никой не би ви осъдил, ако сте го сторили. Спомнете си, моля ви.

— Не. — Тя бавно поклати глава. — Не си спомням такова нещо.

— Тогава ще задам въпроса си по-конкретно. Да са идвали при вас един младеж на име Александър или млада жена на име Наташа и да са искали да им дадете информация на кого в най-близко време Мила Широкова ще напише писмо с предложение за запознанство? Това може да се е случило най-вероятно в края на август или началото на септември.

— С абсолютна сигурност — не! — веднага отговори Тамара. — Не бих могла да забравя такъв случай.

— А ако е имало, бихте ли им дали такава информация?

Тамара Николаевна стана от диванчето, направи няколко крачки до прозореца и постоя така, замислена.

— Не знам — каза най-сетне. — Може би бих им дала.

— От какво зависи това?

— От целта, за която им трябва информацията. Разбира се, преди всичко бих помислила дали това няма да навреди на редовните ми клиенти. Но ако някой би ме убедил, че в резултат няма да последва нищо лошо и целта е достатъчно ясна, напълно вероятно е да дам информацията.

— Естествено — не безплатно? — уточни Коротков.

— Млади човече — невъзмутимо отвърна Тамара, — не живеем под крилото на благотворителна организация. Днес никой нищо не дава безплатно.

— Ясно — кимна Юра. — А имали ли сте изобщо такива случаи? Не с Широкова, с други хора?

— Засега не — едва забележимо се усмихна собственичката на бюрото. — Случвали са се такива неща, но по-различни от това, за което ме питате.

— Например? — сепна се Настя. — Какво значи такива неща?

— Например една дама се среща с препоръчания от мен кавалер, той й прави силно впечатление, тя много иска познанството им да продължи, но кавалерът не проявява активност, не й се обажда и очевидно не се е заинтересувал от дамата. Клиентката изпада в истерия, струва й се, че е срещнала мъжа на живота си и иска да знае какво не е харесал у нея този човек. Може би има шанс да отстрани недостатъка. И идва при мен и пита: С коя друга се среща той? Особено я вълнува въпросът за жените, които съм му препоръчала и с които той се е срещал по-дълго време. Какво представляват те? Как изглеждат? С какво се занимават? Какво е образованието им? А материалното положение? Ето такива неща са ме питали, такива случаи съм имала.

— И какво, давате ли им подобна информация?

— Защо не? — отговори с въпрос и Тамара Николаевна. — Ако искам хората да се намерят взаимно или поне да се харесат, трябва да им помагам, доколкото мога. Разбира се, ще разкажа на такава клиентка всичко, което знам. Нищо чудно тя наистина да успее да поправи нещо у себе си и да привлече вниманието на мъжа, който толкова силно е докоснал сърцето й. Между другото в моята практика това се е случвало на два пъти. Първото запознанство не е дало резултат, но след като дамата се е вгледала по-внимателно в своите по-преуспели съперници, прави още един опит. В резултат мъжът е луд по нея и й прави предложение.

— В подобни ситуации пълна информация ли давате на клиента? Имам предвид — име, адрес?

— Не, дума да не става. Това просто не е необходимо. Давам им възможност да видят снимка и разказвам за човека всичко, което знам. Защото клиентката се интересува именно от това, а не от името и адреса. Нали не възнамерява да следи неверния любим и да му вдига скандали!

— Значи си спомняте със сигурност, че никакъв мъж не е идвал при вас и не ви е молил да му кажете за поредното запознанство на Людмила Широкова? Може да е бил някой провалил се почитател, който се е влюбил в нея до уши, а тя не е проявила желание да се срещне отново с него? Не е ли имало такова нещо?

— Не е имало. Не бих го скрила от вас — можете да ми вярвате. Първо, някой е убил Мила и нещата са твърде сериозни. И второ, вече ви казах, че не виждам нищо лошо в предаването на такава информация. Мисля, че и вие сте напълно съгласни с това.

Настя и Коротков станаха и започнаха да закопчават якетата си.

— Ами добре, благодарим ви, Тамара Николаевна — каза с въздишка Коротков. — Извинете, че ви отнехме от времето.

Тамара царствено кимна в отговор и снизходително се усмихна.

* * *

— Нищо не разбирам! — разстроено рече Настя, качвайки се в колата. — Хем трябваше да се получи. Трябваше!

— Добре де, не се ядосвай — успокои я Коротков. — Може тази твоя Тамара да лъже. Да е продала информацията на Стрелников и неговата приятелка.

— Не лъже — поклати глава Настя. — Ти неслучайно толкова дълго я убеждава, че спокойно може да не крие нищо от нас. И после, тя наистина смята, че има право да продава информация и в това няма нищо осъдително. Но как са стигнали до Дербишов тогава? Откъде са научили номера на пощенската му кутия? Кой им е казал, че именно в кутията на Дербишов трябва да търсят писмо от Широкова? Истинска мистерия, ей богу!

— Ася, не се вкопчвай в това — посъветва я Юрий. — Ние трябваше да проверим три неща. Останаха още две. Ако по другите две уцелим десетката, можем да смятаме третото — тоест първото, за установено. Чудо голямо — не си била признала сводницата недна! Хайде де! И без нейното признание ще научим. В края на краищата тези гълъбчета сами ще ни кажат всичко, когато ги притиснем. Къде отиваме?

— При Стрелников. Ще опитаме да научим дали Мила Широкова се е познавала със сина му. А дали го е познавала Лариса Томчак — ще помоля Олшански да провери някак. И без това днес ще разпитва мъжа й, сигурно вече са го довели от вилата.

* * *

Времето неумолимо хвърчеше, денят беше към края си, а странното дело за труповете, свързани с бюрото за запознанства „Купидон“, вместо да се изяснява, се заплиташе още повече. Първо, Владимир Алексеевич Стрелников бе категоричен, че Мила Широкова никога не била виждала сина му.

— Не съм привърженик на прекомерната семейственост — сухо отговори той, когато Коротков и Настя отидоха при него.

— Извинете, на коя семейственост? — не разбра Коротков.

— На прекомерната. — Стрелников снизходително се позасмя и поясни: — Има хора, които обичат да запознават помежду им всичките си приятели, роднини и дори случайни познати. Те създават около себе си съдружие от взаимно познати хора и се варят в този казан, като се ласкаят от илюзията, че ето колко ги обичат всички и колко много хора са им близки. Има дори такива, които запознават бившите и настоящите си съпруги или любовници и се радват, че дамите общуват нормално, не си издират очите и изобщо дори май се сприятеляват. Това наричам аз прекомерна семейственост.

— И вие не постъпвате така?

— Никога.

— Защо? Лошо ли е близките ви да се познават помежду си и да са приятели? Мисля, че на хората трябва да им харесва да имат около себе си такова приятелско обкръжение.

— На мен не ми харесва! — отсече Стрелников. — Твърде добре знам какво излиза от всичко това. Във всеки случай не запознах своя син с любовницата си.

— Това само за Широкова ли се отнася? Или и Люба Сергиенко не се познаваше с него?

— Не е точно така… С Люба живяхме заедно дълго време и когато синът ми се обаждаше по телефона, понякога тя вдигаше слушалката. Но се е случвало само няколко пъти, защото Саша ми се обажда рядко, изключително рядко.

— И защо? — учуди се Настя. — Да не сте се скарали?

— Не, нищо подобно. Обаждам му се аз — почти всеки ден. Така че не е нужно той да ми се обажда. Само ако има нещо спешно. Но, повтарям, освен няколко кратки разговора по телефона, Люба и Саша не са общували помежду си. Във всеки случай аз не знам да са се познавали по-отблизо.

— А с Мила? — напомни Коротков, връщайки се към главния въпрос.

— С Мила — още по-малко. Преди известно време Саша се сближи с ново момиче, увлече се, не му беше до мен. И без това по-рано се обаждаше изключително рядко, а напоследък съвсем престана. Доколкото знам, през времето, когато в апартамента ми живееше Мила, Саша нито веднъж не ме е търсил по телефона. Всъщност не разбрах за какво бяха тези въпроси. Защо се интересувате дали синът ми и Мила са се познавали?

— Ще ви обясня — обеща Юрий. — Но по-късно. А сега ми кажете, моля, семейство Томчак познава ли сина ви?

— Естествено. Още от раждането му. Как е възможно да бъде другояче, след като ние със Слава Томчак сме приятели от първи курс в института!

— Значи и Лариса Михайловна го е познавала?

— Ама разбира се. — Стрелников започна да се дразни, и то съвсем неприкрито. — След като Лара завърши медицинския и стана лекарка, ние решавахме всички свои здравни проблеми чрез нея. Когато Саша, седемгодишен, падна от едно дърво и получи леко мозъчно сътресение, Лара каза, че лично ще го наблюдава, защото такива травми, дори леки, с възрастта могат да дадат усложнения, особено в периода на пубертета. Оттогава тя преглеждаше Саша поне два пъти годишно в продължение на дълги години. Слава богу, нямаше последствия. Лара ни уверяваше, че е напълно здрав.

Когато се върна на „Петровка“, Настя се обади на следователя Олшански. По думите на вече разпитания Томчак той й повтори същото. Излизаше, че Лариса не е могла да не познае Саша Стрелников, с какъвто и грим да се е преобразил. Излизаше… тоест пак нищо не излизаше. Младият комарджия е можел да убие Мила Широкова, но не и Лариса Томчак. И Настя трябваше да започне всичко отначало.

— Константин Михайлович, а какво ще правим с Дербишов? — оклюмано попита тя следователя. — Трябва да го пуснем, срокът изтича. А аз нямам никакви идеи. Тази сутрин сякаш имах безброй, а сега всичките се пръснаха с оглушителен гръм.

— Лошо. Огорчаваш ме, Каменская — много сериозно отговори той. — Защо ли не вземем да опитаме стария изпитан метод на общата атака? Представи си, че помогне.

— Как по-точно?

— Много просто. Качете Дербишов в служебна кола и го докарайте тук, при мен. Поканете пак тук за осем вечерта всички останали — Стрелников, Леонтиев и жена му и Томчак. А в девет докарайте и младата двойка — Саша Стрелников и приятелката му. Между другото ти ходи ли в нейната фирма?

— Ходих — въздъхна Настя. — И там всичко е мъгляво, нищо не се изяснява. Наталия Загрьобина е много уважавана, квалифицирана и дисциплинирана служителка, не е уличавана в нищо подозрително. Нейната организация няма преки контакти с фирмата, където работи Дербишов, в смисъл че нямат бизнес контакти. Но това естествено не изключва Загрьобина да е ходила по работа при Дербишов. Не е трудно да се намери повод, тъй като и двете фирми така или иначе имат отношение към недвижимите имоти. И още една подробност: Загрьобина, според сведения от нашето адресно бюро, не е регистрирана в Москва, макар в службата й всички дружно да твърдят, че е коренячка московчанка.

— Къде е сега тази сладка двойка гълъбчета?

— По последни сведения — у Стрелников-младши. Пратихме по това направление Селуянов, той казва, че Загрьобина обикновено до пет часа е на работа, после се качва в бляскавата си кола и тръгва за среща със Саша. До десет вечерта те най-редовно са или в неговия апартамент, или вечерят някъде заедно, а после посещават места, където може да се поиграе. Селуянов например установи, че през последната седмица са ги виждали два пъти на място, където се играят карти с големи залози, и три пъти — в едно казино.

— Какво друго е установил твоят бдителен Селуянов?

— Че Сашенка Стрелников носи дълга коса и има крехко телосложение. И това ме уби окончателно. Дългата коса — добре, в такъв случай прекрасно става за ролята на неизвестния фотограф, когото са видели в клуба по спортна езда. Обаче фактът, че физически не е особено развит, ми говори, че или е имал съучастник, или няма нищо общо с убийствата. Нали си спомняте, по тялото на Широкова нямаше следи от борба. Нима едно слабичко крехко момче би могло да я удуши толкова ловко и бързо, че да не е нужно да се бори с нея? Трябвало е да остави по тялото й синини и драскотини, а такива нямаше. И още нещо. На местата, където бяха открити труповете на Широкова и Томчак, нямаше следи от влачене. Ако дамите са умрели не там, където ги намерихме, сигурно са били докарани с кола и изхвърлени. Но една голяма жена не е празен пакет от цигари, Константин Михайлович, не е възможно да я смачкаш и просто да я изхвърлиш от прозореца на колата. Трябва да вкараш тялото, а после да го извадиш. Един физически слаб човек ще се измъчи, докато го направи. Първо, по тялото и дрехите на жертвата ще останат следи от подобни упражнения, и то доста забележими и характерни, но такива няма. И по земята ще има следи от влаченето. Такива обаче също няма.

— Излиза, че Стрелников е действал заедно със Загрьобина. Какво не ти харесва в този вариант?

— Не ми харесва фактът, че Лариса Томчак прекрасно е познавала Саша Стрелников. Включително и гласа му. Значи друг човек й се е обаждал от името на Дербишов. И на срещата при станция „Академическая“ е отишъл друг човек. В този случай участва още един мъж. Изглежда, именно той се крие зад гърба на хазартните хлапета Сашенка и Наташенка. Сега ние бързо събираме сведения за Загрьобина, може това да е неин любовник или роднина, хитър и жесток тип, който всъщност е измислил всичко това. Само че, ей богу, не мога да разбера защо го прави!

— Да не би да отмъщава за нещо на Стрелников? — предположи следователят.

— Може би — съгласи се Настя. — Но как е могъл да свърже ситуацията с Дербишов? Това е най-слабото звено. Заради него нещата ни не се връзват.

— Значи съм прав, няма да се справим без обща атака — констатира Олшански. — Ще ги съберем всички заедно в моя кабинет и ще ги държим дотогава, докато не разберем какви тайни връзки и взаимни конфликти съществуват помежду им.

— Както кажете.

Настя затвори телефона и впери невиждащ поглед в прозореца. Замисълът на Олшански не й харесваше. Никак не й харесваше. Но не се нае да спори със следователя просто защото не можеше да предложи нищо по-продуктивно. Да, похватът обща атака съществуваше отдавна и беше добре известен, но за неговото прилагане трябваше да имаш особен характер. Когато в една стая се събират хора с подчертано противоположни интереси, хора, които имат какво да крият и които не искат истината да излезе на повърхността, съществува голяма опасност от пораждане на скандал с крясъци, взаимни оскърбления, сълзи, истерични и дори сърдечни пристъпи. Така че следователят, събрал в кабинета си такава компания, трябва да бъде опитен режисьор, който умее да усеща аудиторията — и цялата, и всеки участник поотделно, и да дирижира оркестъра така, че на финала вместо чист акорд, да не се получи какофония. Може би Константин Михайлович умее всичко това. Ами ако се окаже, че не го умее? Ако от сборището, което бе планирал за вечерта, не излезе нищо освен объркани разправии и неразбираеми крясъци? Хем атаката е мероприятие, след което, както се казва, няма връщане назад. Всички участници са се събрали на едно място и са се погледнали в очите, получили са определена информация и ако спектакълът се окаже несполучлив, то на бързото и успешно приключване на следствието може да се постави един голям кръст. От тези хора нищо повече няма да измъкнеш.

Навън се бе мръкнало. Настя се отърси от вцепенението и оклюмано се потътри към кабинета на началника си — полковник Гордеев.

— Не познаваш Костя — заяви Гордеев в отговор на съмненията й. — В неговия кабинет няма начин да вдигнеш скандал, той бързо пресича такива опити. Ще идеш ли да гледаш спектакъла?

— Къде ще вървя, че няма да ида, още повече че Олшански ми нареди. Но нещо не ми харесва тази работа, честна дума, Виктор Алексеевич. Не обичам…

— Добре, добре — прекъсна я полковникът, — не ми обяснявай. Всички знаем какво обичаш и какво не обичаш. Ако питат теб, ти би предпочела цял живот да си седиш в някое тихо кътче с твоите листчета и цифрички и да кроиш интриги от засада. Така не става, Настася, понякога се налага да играеш открито. Така е, не всеки може да издържи конфликтна ситуация с много участници, права си. Ти няма да издържиш. Но Костя е друг. На него не му пука за хорските емоции.

Настя се прибра в кабинета си, като призна пред себе си, че Гордеев вероятно е прав. Има хора, които прихващат емоционалната настройка на събеседника си като грипен вирус по време на епидемия. Те моментално се заразяват с чуждата нервозност и не е трудно да ги въвлечеш в скандални разправии на висок глас. Вярно, трябва да отдадем дължимото на такива хора — те прихващат и положителните емоции и затова притежават способността искрено и пламенно да се радват за другите. Има и хора, които също остро реагират на разгарящия се в тяхно присъствие конфликт, но не започват да нервничат заедно с другите, а просто се отдръпват, затварят се в себе си, в своята черупка, и вече не са в състояние да направят нищо полезно. Очевидно следователят Олшански не е нито от първата, нито от втората категория. Той умее да се издигне над ситуацията, любопитно наблюдавайки развилнелите се долу скандалджии, и да извлича полза от всяка произнесена там дума, като освен това навреме им подвиква, кара ги да замълчат или насочва разговора в друго, изгодно нему русло. Каменская се надяваше да стане именно така.

* * *

Неуморният шегаджия и веселяк Николай Селуянов стоеше на пост край блока, където беше апартаментът на Стрелников-младши. Момчето бе пристигнало с приятелката си — Наталия Загрьобина — преди около час и Николай се приготви за дълго очакване — докъм десет вечерта. Наблюдаваше двойката от вчера и не преставаше да се учудва на нейната… как ли да се изрази по-меко… може би нехармоничност. Дългокосият мършав глезльо Сашенка, който никъде не работеше, не печелеше пари и изобщо нямаше в актива си нищо освен собственото жилище, и едрата красавица, добре платен референт в солидна фирма, която се возеше на лъскава вносна кола. Какво може да ги свързва? Само безумната страст към хазартните игри ли?

От колата си Селуянов добре виждаше и входа на блока, и отворения прозорец на апартамента на Александър Стрелников. Той се отпусна на седалката и вече се канеше да запали поредната цигара, когато видя, че към него бавно се приближават трима младежи, чиито лица му бяха добре познати. Шушлекови якета с ненатрапчив цвят, тъмни панталони, умишлено възтежка, уж ленива походка. Николай слезе от колата и се шмугна в най-близкия вход, след като предварително се убеди, че тримата с якетата са го забелязали. След още две минути те вече стояха до него във входа.

— На помощ ли ви пратиха? — скептично попита Коля.

— Ами нещо такова — бавно отговори един от онези. — Как са нашите млади гълъбчета?

— Изглежда, гукат си. Имат време, докато вечерните буржоазни игрички започнат. Та какво, момчета, наистина ли идвате да ме сменяте?

— Не съвсем. Наредено ни е до двайсет и един часа да ги закараме в прокуратурата. Та ще ги полазим до към осем и после ще влезем.

— Ама защо така? — смая се Селуянов. — Да не се е случило нещо? Сутринта май не се планираше задържане. Защото срещу тях нямаме нищо, никакви факти. Или вече имаме?

— Ами това няма да бъде задържане, а учтиво отвеждане. Олшански иска да си побъбри приятелски с тях, но не по-рано от двайсет и един нула нула. Ще си поприказват и ще се разотидат по живо, по здраво.

— Може би — философски добави друг оперативен работник. — А може след разговора да има и задържане.

— А защо в девет вечерта? — не свършваха въпросите на Селуянов. — Защо не сега? Защо той протака? Не, момчета, вие знаете нещо, но не ми казвате. Това е свинщина от ваша страна.

— Я стига, Колка! — махна с ръка първият оперативен работник. — В осем часа Олшански събира някакви други хора, Коротков и Доценко отидоха да ги вземат. Защото докато намерим всички, че докато ги закараме… С една дума — врътня. Докато пообработи първите за около час, и дечицата ще довтасат, топли-топли.

— Е, добре тогава — успокои се Коля. — Аз трябвам ли ви?

— Ще се справим и сами — изхъмка и третият, който досега бе мълчал. — Не, ти естествено можеш да участваш, ако имаш желание.

— Трябва да проверя нещо. Сега бързо ще се поразходя до едно място и до осем ще се върна. Става ли?

— Добре, тръгвай. Ако не се върнеш, ще влезем без теб. Четвърти етаж, апартамент седемдесет и шест, нали? Познаваме ги по физиономия, така че ако решат да излязат по-рано, няма да ги пропуснем.

Селуянов стисна ръцете на колегите си, качи се в колата и тръгна да проверява нещото, което му бе хрумнало наскоро и през последните няколко часа буквално мира не му даваше.

* * *

В кабинета на следователя Олшански беше тихо и задушно. За такава малка стая събралите се хора явно бяха множко, а Константин Михайлович не смееше да отвори прозореца — беше студено, духаше вятър и валеше. Самият стопанин на кабинета седеше зад бюрото си, а около дългата маса бяха насядали Вячеслав Петрович Томчак, Владимир Алексеевич Стрелников, Генадий Фьодорович Леонтиев, неговата съпруга и Владимир Александрович Дербишов. Настя се бе настанила във вехтия продънен фотьойл в ъгъла и оттам любопитно наблюдаваше развитието на събитията. Впрочем нямаше никакво развитие. От началото на спектакъла бяха минали вече близо четирийсет минути, а работата не помръдваше.

— Уважаеми господа! При разследването на делата за убийството на вашата приятелка, Владимир Алексеевич — последва кимване по посока на Стрелников, — и на вашата съпруга, Вячеслав Петрович, открихме, че в тези престъпления е замесен човек, действащ под името на господин Дербишов. Повтарям: някакъв човек, прикривайки се под името Виктор Александрович Дербишов, е взел участие в убийствата на Людмила Широкова и Лариса Томчак. Аз не знам кой е той и искам вие да ми отговорите на този въпрос.

Известно време в кабинета нищо не нарушаваше слисаното мълчание. Първа се оборави Ана Леонтиева.

— Какво значи прикривайки се под името? — попита тя. — Искате да кажете, че самият този… гражданин… няма нищо общо? Абсолютно сигурен ли сте в неговата невинност?

— Сега вече абсолютно — твърдо изрече Олшански. — Мога да ви кажа, че в самото начало подозренията по негов адрес бяха много силни, толкова силни, че ние дори го задържахме и три денонощия го държахме в предварителния арест. Именно в рамките на тези три денонощия загина съпругата на Вячеслав Петрович и ние научихме, че няколко часа преди смъртта й по телефона й се е обадил човек, който се е представил като Виктор Дербишов. Сами разбирате, че при такива условия Виктор Александрович не може да е взел лично участие в убийството. Ето защо ви моля добре да помислите и да ми кажете къде, кога и във връзка с какво може да са се пресекли пътищата ви с този човек.

— Ами че аз за пръв път го виждам! — раздразнено реагира Генадий Леонтиев.

— Никога не сме се срещали — веднага след него отговори и Стрелников.

— Не — поклати глава Томчак. — Не съм го виждал преди. Не мога да си представя… Трябва да има някаква грешка.

— Ами добре тогава — миролюбиво каза следователят. — А вие какво ще кажете, Виктор Александрович? Ето, пред вас седят четирима души. Загинали са приятелката на един от тях и съпругата на друг. На третия засега нищо не му се е случило, но всички те са приятели от над двайсет години, учили са в една група в института, после са работили заедно. В известен смисъл можем да ги определим като едно цяло. И във вашето обкръжение има човек, чийто път някъде се е пресякъл с техния. Нещо повече — този човек е настроен недоброжелателно към вас, защото иска да ви стовари вината за двете убийства. Не искам да ви изглеждам песимист, но ако днес със съвместни усилия не разнищим проблема и се разотидем, без да постигнем резултат, утре нещастието може да споходи дома на семейство Леонтиеви. И подозренията най-вероятно отново ще паднат върху вас, Виктор Александрович.

— Това е някаква смахната история — избъбри Стрелников. — Нищо не разбирам. И откъде ви хрумна, че между нас може да има нещо общо?

— Хайде да не започваме дискусия относно обосноваността на моите предположения! — хладно го пресече Олшански. — Зададох на всички ви въпрос и ще изчакам отговора, докато го получа. И ви моля да забравите за митичния финал, който щял да настъпи в двайсет и три часа. Законите забраняват да се разпитват хора нощно време, но аз ще престъпя закона, ако това е нужно за предотвратяването на поредно убийство. Ясна ли ви е моята позиция? Никой от вас няма да излезе оттук, докато не ми назовете факт, който свързва всички ви.

Притихналата в ъгъла Настя вътрешно се позасмя. Светът трябваше да се преобърне, та Константин Михайлович Олшански грубо да наруши закона. Най-вероятно той изобщо не възнамеряваше да държи тези хора в зданието на прокуратурата през цялата нощ, а просто беше сигурен, че нещата ще се разяснят много по-бързо. Но вече минаха четирийсет минути, а все още нищо не се проясняваше. След първия шок четиримата мъже и дамата започнаха — впрочем доста вяло — да изреждат основните жалони в биографиите си. Олшански умело ръководеше процеса на обсъждането, като току вмъкваше по някоя реплика:

— А къде ходехте на почивка?

— В какви болници сте лежали?

— С какви спътници сте се запознавали във влакове и самолети?

— С какви хора сте се запознавали на гости, на банкети, на юбилейни тържества?

Настя внимателно слушаше всичко, което се говореше в кабинета, и си мислеше, че вероятно неслучайно битува теория, според която между всеки двама души на нашата планета съществува връзка с дължина максимум пет звена. Това изглеждаше невероятно, но взети напосоки примери почти винаги го потвърждаваха. Майката на Настя, професор Каменская, вече няколко години работеше в един от най-големите университети в Швеция. Ректорът на този университет се познаваше лично с министър-председателя, а той, на свой ред — с президента на САЩ. От това следваше, че връзка от само три звена съществува между самата Настя и Бил Клинтън.

В хода на обсъждането се изясняваше, че пътищата на тримата приятели и на Виктор Дербишов често много са се доближавали. Толкова много, че между тях е оставало буквално едно звено. Но все пак е оставало. Те наистина не бяха се виждали никога преди този ден. И нямаха общи врагове.

— Ами добре тогава, да преминем към индивидуалните врагове — каза Олшански. — Да започнем с вас, Виктор Александрович. А вас, господа, ще помоля да бъдете пределно внимателни към всяко споменато име.

Оказа се, че Дербишов няма врагове. Разбира се, той се опита да назове някакви имена, но след като посочваше причината за конфликта с даденото лице, ставаше ясно, че този конфликт не може да има нищо общо.

— А вашият син? — отново се намеси следователят. — Доколкото ми е известно, отношенията със сина ви са повече от напрегнати.

— Но какво общо има тук синът ми? — избухна Дербишов. — Аз не контактувам с него.

— Именно — кимна Олшански. — Вероятно той ви е много сърдит, щом не иска и да чуе за вас.

— Вие какво, смятате, че Витя… абе не, това са глупости! Витя не иска и да чуе за мен, но какво отношение има той към тези господа?

— Наистина никакво — въздъхна Константин Михайлович. — Анастасия Павловна, вие какво ще кажете?

— Прав сте — съгласи се Настя. — Синът на Виктор Александрович никога не се е познавал нито с Людмила Широкова, нито с Лариса Михайловна. Не е имало за какво да ги убива.

— Точно така — разпалено подзе Дербишов. — Оставете момчето на мира.

— Добре, ще го оставим. Ами сестра му? Не е ли възможно тя да е затаила злоба срещу вас? Все пак майка й се е самоубила, след като вие сте я напуснали.

— Престанете да се ровите в чуждия личен живот! Как не ви е срам? Да, разделих се с майка й, но какво от това? Хиляди мъже напускат жените си и нищо катастрофално не произтича от това. Ако искате да знаете, напуснах я именно защото Надя беше крайно неуравновесена, склонна към депресии и чести смени на настроението. Изобщо странно е, че понасях това толкова години. Но и моето търпение се изчерпа. Между другото Наташа отлично разбираше това. Разбира се, Витя не можа да ми прости, но Наташа е вече пораснал и разумен човек и ние и до днес поддържаме отношения с нея. И на нея й беше тежко с майка й и когато с Надя се разделихме, Наташа ми каза, че дори ми завижда. Ако имала възможност, и тя щяла да я напусне, но майката все пак си е майка.

— Искате да кажете, че продължавате да общувате с Наташа?

— Разбира се. Тя редовно ми се обажда по телефона, често се виждаме. Разберете: ние толкова години живяхме в един дом, че помежду ни се създадоха нормални сърдечни отношения. Витя е още дете, страда от юношески максимализъм, а Наташа е по-голяма и много по-мъдра. Тя приема и помощ от мен, само че тайно, така че Витя да не научи.

— Така значи — замислено произнесе Олшански.

Настя с интерес наблюдаваше какво става. Всичко, което току-що каза Дербишов, те го знаеха и без това, защото проверявайки Витя Дербишов, естествено бяха разпитали по-голямата му сестра. Тя бе говорила за бащата на Витя спокойно и доброжелателно, във всеки случай служителят, който се бе срещнал с нея, бе останал с точно такова впечатление. Настя напълно разчиташе на неговото мнение, той беше достатъчно опитен оперативен работник от територията, който работеше по конкретни задачи и изпълняваше отделни поръчения във връзка с проверката на Дербишов-старши, докато той беше в предварителния арест.

Тя погледна часовника. Девет без три минути. Сега трябваше да докарат сина на Стрелников заедно с неговата нерегистрирана никъде приятелка Загрьобина. Каква радост за Владимир Алексеевич…

* * *

Селуянов беше надул скоростта до дупка, надявайки се да стигне в прокуратурата, преди там да закарат двойката комарджии. Предположенията му се бяха оправдали! Усещаше, усещаше, че нещо тук не е наред! Ама защо беше такъв глупак, че не се сети по-рано и не провери?

Асфалтът беше мокър и той все пак трябваше да кара безопасно. Коля разбираше, че му остава съвсем малко време. Никак не му се искаше да се обажда на Олшански от телефонна кабина, такива сведения трябва да се съобщават на четири очи, навън от кабинета на следователя, но май нямаше изход. Вече виждаше, че няма да успее да стигне до девет в прокуратурата. Може би все пак да опита да го направи?

Николай взе решение. Предстоеше му да мине през две отвратителни кръстовища и по Големия каменен мост, където беше възможно да попадне на задръстване. Щеше да види каква е обстановката там и ако не минеше веднага, тогава щеше да потърси телефонна кабина. На около двеста метра преди първото коварно кръстовище Селуянов видя, че пътят е достатъчно свободен, колите минават на зелено и увеличи скоростта с надежда да успее да премине, преди да светне червеният светофар. И щеше да успее, ако асфалтът не беше толкова мокър…

* * *

Точно в двайсет и един нула нула на вратата на Олшански се почука.

— Разрешете да въведа лицата, Константин Михайлович.

— Въведете ги.

Вратата се отвори и придружени от тримата оперативни работници, в кабинета влязоха Александър Стрелников и неговата приятелка. Настя ги виждаше за пръв път. Момчето наистина беше слабичко и ниско на ръст, с дълга коса, прихваната с кожена връзка. Наталия Загрьобина беше с половин глава по-висока, с поразвлечени дънки и свободен пуловер до коленете, който напълно скриваше очертанията на фигурата й.

— Саша?! — възкликна Стрелников-старши.

— Наташа?! — почти прошепна Дербишов.

И в този момент Настя разбра всичко. Но вече беше късно. Не биваше да уреждат тази среща! Какво щяха да правят сега? Нямаше връщане назад — те вече се бяха видели. Олшански мълчаливо оглеждаше присъстващите и по напрегнатата му физиономия Настя виждаше, че и той бе започнал да се досеща. Значи истинската жертва на всичко, което се случваше, е трябвало да стане Виктор Дербишов, а не Стрелников. Мила Широкова е била само средство за постигане на целта, случайно попаднало под ръка на убиеца. Но защо Загрьобина? Нали нейното фамилно име е Цуканова…

— Е, какво, пръчове такива — разнесе се грубият, насмешлив глас на младата жена, — гледам, всички сте се събрали тук? Може би между другото ще обсъдим и кой е изнасилил майка ми?

Настя улови слисания поглед на един от оперативните работници и бързо кимна. Ситуацията явно излизаше от контрол, можеше да се очаква всичко, включително ръкопашен бой и инфаркти. Най-добре щеше да е момчетата да останат до вратата, за всеки случай.

— Да продължим — каза следователят, който бе възвърнал хладнокръвието си. — Наталия Александровна, Александър Владимирович, моля, седнете. Ето на онези столчета, ако обичате. Предполагам, че се познавате, не е нужно да ви представям един на друг.

Саша Стрелников послушно седна на стола, посочен му от Олшански, а Наталия остана права, местейки злобно-присмехулния си поглед от Стрелников-старши към Томчак и Леонтиев.

— Наталия Александровна — търпеливо повтори Олшански, — седнете, ако обичате.

— Ще постоя права — небрежно тръсна тя.

Краткият поглед, който следователят хвърли към застаналите до вратата оперативни работници, беше достатъчно красноречив. Единият от тях направи крачка към Загрьобина, внимателно я хвана за рамото и я побутна към свободния стол. И в същата секунда отхвърча настрани като досадно пале. При това на Настя й се стори, че Загрьобина дори не се помръдна — толкова леко и незабележимо беше движението, което направи. Още една догадка се мерна в главата й и Настя наведе очи, за да разгледа обувките на младата жена. Именно: малко, спретнато краче, при ръст метър и седемдесет и пет сантиметра номерът на обувките обикновено е по-голям. Впрочем смята се, че малкият крак е признак на аристократизъм. Сега е ясно какво се е случило на мястото, където бяха намерили удушената Широкова. Ясно защо Настя толкова се измъчи, докато се опитваше да разбере каква тежест е носела Мила…

— Наталия Александровна — все така спокойно продължи следователят, сякаш не се бе случило нищо особено, — в този кабинет всички правят каквото аз им наредя. Ако смятате да изяснявате отношенията си с присъстващите, аз само ще приветствам намерението ви, но все пак трябва да седнете. В противен случай ще бъда принуден да стана аз, защото все пак сте дама. Вече не съм млад и днес доста се уморих. Моля ви, не ми създавайте неудобства. Седнете.

Колкото и да е странно, Загрьобина го послуша и седна, но изразът на лицето й си остана все така злорадо-присмехулен.

Единият от оперативните работници отиде до бюрото на следователя и мълчаливо постави пред него два паспорта. Олшански ги отвори и бързо ги прелисти.

— Наталия Александровна, защо в службата ви познават под името Загрьобина? В паспорта ви е записано съвсем друго фамилно име. Между другото и на местата, където толкова хазартно се забавлявате вечер, също ви познават като Загрьобина. Как да разбираме това?

— Омъжих се — равнодушно съобщи Наталия.

— И къде е съпругът ви, ако може да попитам?

— Нямам представа. Почти веднага се разведохме.

— Значи не сте си сменили паспорта, а в службата сте показали брачно свидетелство, в което пише, че вземате фамилното име на мъжа си?

— Ами да.

— Но как така, Наташа… — разнесе се гласът на Дербишов. — Ти си се омъжила? Кога? Защо нищо не си ми казала? И изобщо — защо те доведоха тук?

— Абе я млъквай! — пресече го тя. — Защото не съм питала тебе, затова.

Томчак, Стрелников и Леонтиев не продумваха. Изглеждаха така, сякаш бяха видели призрак. И отново Ана Леонтиева първа се съвзе.

— Извинете, какво означаваше фразата за изнасилването? — възмутено попита тя. — Как се казва майка ви?

— Майката на Наталия Александровна се е казвала Надежда Романовна Цуканова — отговори следователят. — Това име говори ли ви нещо?

— Сега го чувам за пръв път — моментално реагира Ана.

Тези думи увиснаха в зловеща тишина. По физиономиите на съпруга й и на двамата му приятели личеше, че те определено не чуват за пръв път това име. И тогава Настя разбра в каква ужасна ситуация са попаднали всички те. Ако Надежда Цуканова наистина е била изнасилена от някой от тримата приятели състуденти… И този някой като нищо може да е бил Стрелников. Ами ако Наталия е негова дъщеря? Излиза, че законороденото синче е спяло със собствената си незаконородена сестричка? И това сега ще стане тема за публично обсъждане, и то в присъствието на самите Стрелникови, старши и младши. Ами ако за изнасилването е виновен Леонтиев? Та тук седи жена му! Ах, каква отвратителна история…

Олшански се ориентира бързо:

— Ана Георгиевна, ще трябва да ви помоля да излезете и да почакате в коридора. Игор, изведете, моля, Стрелников-младши. Ще ви повикам, когато трябва.

— Никъде няма да отида! — заяви Леонтиева. — Искам да знам каква е мръсната клевета, която тази нагла госпожица се опитва да хвърли върху мъжа ми и неговите приятели.

— Ана Георгиевна — повиши тон следователят, — не ме карайте да повтарям това, което вече казах. В този кабинет се изпълняват моите нареждания, а не вашите желания. Моля да ме извините.

Ана излезе с гордо вдигната глава и нарочно силно тропайки с високите токове на модерните си есенни ботушки. След нея оперативният работник изведе Саша Стрелников.

— Е, какво сега, уважаеми господа — тихо каза Олшански, — очевидно разговорът, за който поканих всички ви, вече ще се състои. И нека го започнем.