Серия
Анастасия Каменская (15)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Светлий лик смерти, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 11 гласа)
Сканиране
analda (2018)
Корекция и форматиране
egesihora (2018)

Издание:

Автор: Александра Маринина

Заглавие: Светлият лик на смъртта

Преводач: Здравка Станчева Петрова

Година на превод: 2004

Език, от който е преведено: руски

Издание: първо

Издател: ИК „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2004

Тип: роман

Националност: руска

Печатница: „Полиграфюг“ АД, Хасково

Отговорен редактор: Виктория Петрова

Коректор: Ева Егинлиян

ISBN: 954-26-0189-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8001


Глава 13.

Наташа знаеше, че Виктор изневерява на майка й, отдавна, много преди Дербишов да напусне семейството. Тя беше нахално, любопитно и зле възпитано момиче и никога не се свенеше да бръкне в чужд джоб или чужда чанта. Не с цел кражба — пази боже — тя никога не вземаше чуждо. Беше й интересно. Наташа Цуканова обожаваше чуждите тайни и най-любимото й занимание беше да наднича и да подслушва, а при възможност — и да чете чужди писма. Беше на седемнайсет, когато за пръв път откри в джобовете на Дербишов листче с името и адреса на някаква жена. Естествено не можа да се въздържи да не отиде и да не проследи тази мадама, чийто адрес носеше в джоба си мъжът на майка й. И видя, че мадамата се среща с Виктор. Оттогава любовните похождения на побащима й се превърнаха в обект на нейното засилено и бдително внимание.

Наташа безумно обичаше майка си, затова нищо не й казваше. Но с всяка нова приятелка на Дербишов омразата в душата й се засилваше. Боже мой, майка й толкова обича този гад, дори сина си кръсти на него, а той… Отрепка, мизерник. В един прекрасен момент количеството, както става според законите на философията, премина в качество и омразата от изпепеляващо душата чувство прерасна в ръководство за действие. Общите контури на замисъла узряха бързо и Наташа Цуканова се захвана с бодибилдинг. Данните й за това по природа бяха много добри и след една година тя се сдоби с мускулатура, на която всеки мъж би могъл да завиди.

Беше много способно момиче, без усилия завърши института, беше на ти с икономиката, програмирането и два чужди езика. С лекота успя да си намери добре платена и престижна работа. Но Наташа поделяше интелектуалните си способности между следването — и после работата — и кроенето на плана за премахване на омразния Дербишов от този свят. Тя измисляше безброй варианти, ала само едно я възпираше да ги изпълни: майка й. Майка й толкова го обичаше. Тя не би могла да живее без него.

Така и излезе. Поредното увлечение на тоя пръч, както го наричаше наум Наташа, доведе до скъсването му с Надежда. Майка й, и без това неуравновесена и склонна към продължителни депресии, съвсем се скапа. Тя продължаваше да ходи на работа и да се грижи за децата, но у нея угасна онова огънче, което някои наричат желание за живот. Надежда престана да се грижи за себе си, можеше да седи с часове, вперила очи в една точка, и без да реагира на присъствието на сина си и дъщеря си, дълго тихичко плачеше. А после се случи това, което се случи. Животът без Дербишов се оказа непоносим за нея.

Сега ръцете на Наташа бяха развързани. Тя не бързаше. Та нали бе чакала толкова години! Нека нейното отмъщение да бъде бавно и мъчително сладко. Докато тя обмисляше поредния вариант, свързан включително и с новата любовница на Дербишов, заради която той бе напуснал майка й, ситуацията се промени. Виктор се раздели и с тази жена. Сега той нямаше постоянни приятелки, сменяше ги толкова често, че Наташа не успяваше да нагоди съответно плановете си. През цялото това време тя старателно се държеше приветливо и дружелюбно с Виктор, за да има възможност да общува с него и да държи ръката си на пулса.

Най-сетне измисли какво и как да направи. Подбра ключ за неговата пощенска кутия и започна внимателно да следи постъпващата в нея кореспонденция, като търсеше най-подходящата кандидатура за първото си действие. Според замисъла на Наташа Цуканова действията трябваше да бъдат няколко. За да е сигурен ударът, и то да подхожда за най-висшата мярка. Идеята да приеме облика на хомосексуалист й хрумна, след като прочете един криминален роман. В него млада жена при извършване на престъпление се обличаше с мъжки дрехи, а свидетелите, които я бяха видели, казваха, че момчето беше някак странно, изглеждаше като гей. Именно това наведе следователя от книгата на мисълта, че престъпникът не е бил момче хомосексуалист, а преоблечена жена. Наташа творчески преработи интересната находка. Жена, която се представя за обикновен мъж, е лесно да бъде разобличена. Докато жена с развита мускулатура и превързани със специален бандаж гърди, която се прави на хомосексуалист, е много по-трудна за разобличаване. Гладката женска кожа е невъзможно да бъде сбъркана с кожа на мъж, дори той току-що да се е избръснал. Ако намаже лицето си с дебел пласт фон дьо тен, представяйки се за хомосексуалист, всички ще мислят, че под този пласт има синкава от бръсненето кожа. Мъжка, а не женска. И широката риза с къдрави плисета, скриваща очертанията на фигурата и малките й по природа гърди, ще бъде съвсем на място. И никой няма да се учудва на женствеността на движенията й. И превзетият писклив глас ще изглежда напълно естествен. Да, колкото повече мислеше, Наташа все повече се уверяваше, че най-лесно ще й бъде да се скрие под облика на женствен мъж.

Тя редовно проследяваше мадамите, които изпращаха писма на Дербишов. Вземаше от кутията кореспонденцията му, обикаляше адресите, следеше жените, които искаха да се запознаят с Виктор, събираше сведения за тях. Но те все не подхождаха за нейния замисъл, затова Наташа връщаше писмата в кутията. Искаше й се да намери истинска развратна уличница, водена от своята похот и търсеща леки развлечения. Такава като самия Дербишов. Но намираше все писма от прилични интелигентни дами с неуреден личен живот. При цялата й жестокост сърце не й даваше да посегне на такава. Защото знаеше, че ще трябва да извърши убийство.

Най-сетне в ръцете й попадна писмото на Людмила Широкова. Докато я следеше, Наташа видя до Широкова човек, чието лице й се стори познато. Красив, добре облечен мъж на четирийсет и пет — четирийсет и седем години. След няколко минути си спомни къде го бе виждала. На една снимка. На онази снимка, заради която майка й веднъж едва не скъса с Дербишов. Наташа винаги беше подслушвала, не можеше да си откаже това удоволствие, затова знаеше, че един от мъжете на тази снимка е неин баща. Тя на няколко пъти се бе опитвала да научи от майка си кой е баща й, но майка й бе реагирала болезнено на този въпрос, беше се затваряла в себе си, беше се разплаквала и сърцето на Наташа се късаше от мъка заради нея. Любопитството беше много силно, но обичта към майка й се оказа по-силна и Наташа разбра, че не може да настоява повече. А после, по време на бурната разправия между майка й и Дербишов, тя чу как е станало всичко. Чу, но не се издаде, че знае. Просто го прие за сведение и го запомни. И оттогава често, когато вкъщи нямаше никого, вадеше албума и дълго се взираше в снимката. Някой от тях беше неин баща. Но кой? Кой?

И ето го сега единия от тримата до кучката, която ползва услугите на бюрото за запознанства и краде чужди мъже. Уличен парцал. Похотлива гадина. И този хубавец сигурно е същият като нея. Виж ти, толкова години са минали, а той почти не се е променил, да се чудиш просто! Самата Наташа никога не би повярвала, че можеш да познаеш човек по снимка, направена преди четвърт век. Но нямаше съмнение — това със сигурност беше той.

Разбира се, отначало Наташа се съмняваше. Тя не бе лековерна и нищо не правеше необмислено. Употреби още известно време за събиране на сведения за този мъж и за да го следи. Той се срещаше с много хора, включително и с двама, които страшно приличаха на остарелите момчета от същата онази снимка. Още едно усилие — и Наташа откри в кой институт са учили тримата. Оказа се, че в същия, в който е учила покойната й майка и който е била принудена да напусне заради бременността и раждането. Сега вече не изпитваше никакви съмнения. Те бяха, смрадливите пръчове! Един от тях се е възползвал от безпомощното състояние на майка й, а останалите са помагали. Прикривали са го. А може би и тримата?… Животни…

Какво пък, всичко се подреждаше много сполучливо. Отмъщавайки на Дербишов, ще може същевременно да отмъсти и на онези. Късметът сам кацна на рамото й. Би било грях да не се възползва.

Но кой от тримата? Наташа си взе отпуск и се отдаде напълно на проучване на създалата се ситуация. Рано оплешивелият, с лице, покрито с преждевременни бръчки, Генадий Леонтиев — суетлив, вечно припечелващ по нещо странично. Попрегърбеният кротък интелигент Вячеслав Томчак, очевидно притиснат под чехъла на своята активна, властна съпруга. И невероятно красивият, енергичен, преуспяващ Владимир Стрелников. Щом е принудена да признае, че някой от тези тримата е неин баща, нека да е Стрелников. Не е ли и тя такава? Красива, енергична, преуспяваща. Истинска дъщеря на баща си. Впрочем знае ли се…

Успя бързо да научи, че Стрелников е напуснал жена си и че има синче — голям нехранимайко. Планът за отмъщението се очертаваше все по-ясно. От една страна, похотливата кучка Мила ще бъде убита от Дербишов. Но, от друга страна, защо да не забърка в това и родното синче на Стрелников? Красива картинка ще се получи. Ако не единият, ще е другият. Ще поизтормозим и изоставената съпруга Алла Сергеевна, дето е отгледала такова невероятно тъпо синче. Всички ще си изпатят. Всички ще бъдат възнаградени според заслугите си. Наташа Цуканова дори не забелязваше, че постепенно озверява. От пресметлива отмъстителка, която разчиства сметките си с конкретен човек по конкретен повод, тя се превръщаше в смъртоносен ураган, помитащ всичко и всички наред по пътя си.

Не беше трудно да се запознае със Саша Стрелников и да се прави на комарджийка като него. Двайсетгодишният хлапак, който си въобразяваше, че животът е длъжен да носи подаръците си право пред кривите му крака, дори не се усъмни, че може да бъде интересен на жена като Наташа. Е, какво като е по-голяма? Какво като печели много и кара собствена кола? Те имат общи интереси. Играта. Но Наташа никога не забравяше едно: може да се окаже, че е дъщеря на Стрелников, затова не може да спи със сина му. Не бива да го прави при никакви обстоятелства. И съумяваше напълно успешно да будалка хлапака, без да докарва нещата до леглото. „С тебе сме от една порода — казваше му, — и двамата сме страстни играчи. Нашата любов — първата, единствената и последната — е играта. Това ни свързва по-силно от секса.“ Общо взето, приказки в този дух. Саша беше глуповат и лесно се съгласи на подобни необичайни отношения. Така де, той да не е обикновен човек? Не е. И Наташа не е обикновена жена. Следователно и отношенията помежду им не могат да бъдат като при всички хора.

Тя нае апартамент близо до станция „Академическая“ на метрото, обзаведе го добре, като ехидно си мислеше, че го прави с парите, които й даваше Дербишов. После отиде в клуба, където Виктор се развличаше с конен спорт. Трябваше й снимка, чийто произход Виктор не би могъл да обясни, в противен случай би заявил, че снимката е правена от неговата заварена дъщеря или от сина му, или дори от Надежда. Произходът на снимката по никакъв начин не биваше да бъде свързван със семейството, в което Виктор бе живял двайсет години. Освен това снимката трябваше да е достатъчно впечатляваща, за да заинтересува бъдещата жертва. Снимките, направени в елитен клуб, бяха най-подходящи за такава цел.

Наташа продължаваше да се среща с Виктор и мило да му се усмихва, така че никак не й беше трудно да получи чисти листове с отпечатъци от пръстите и образци от почерка му. Накрая пристъпи към изпълнението на замисъла си.

Всичко мина от добре по-добре. Похотливата глупачка Милочка клъвна на снимката на разкошния самец и дотърча на срещата. Фактът, че заетият с проточили се преговори Дербишов е изпратил приятел, който да забавлява дамата до пристигането на домакина, не я учуди и тя без никакво колебание отиде в апартамента, придружена от забавния хомосексуалист Алик. Само дето не пожела да пийне, тая гадина. Защото Наташа бе разчитала да я отрови, но не стана. Наложи се да действа с въже, но това не я затрудни. Мускулите й бяха железни, а оная кучка Милочка не бе очаквала нападението.

През нощта, когато целият блок спеше, Наташа вдигна на ръце мъртвото тяло и без никакви усилия го изнесе на улицата, до своята кола. Реши да не се занимава с багажника, настани трупа в поза, която заблуждаваше, че жената е задрямала, и я откара до Околовръстното шосе, на бунището. Едва там се сети, че е обута с маратонки с релефна подметка. Лошо, не беше премислила предварително този момент, щяха да останат следи. Решението дойде бързо. Наташа свали обувките с токове от краката на убитата жена и без усилие ги обу, станаха й. Отново вдигна трупа, занесе го на петдесетина метра навътре и внимателно го постави на земята. Свали обувките, обу ги на краката на Широкова и само по чорапи, стъпвайки на пръсти, се върна при колата. Това беше, нищо страшно — само се набоде на две места.

Тя на три пъти влиза в апартамента на Стрелников, като използваше ключовете, намерени в чантата на Широкова. Тези среднощни посещения, както и телефонните обаждания, с които тормозеше жена му — Алла Стрелникова, доставяха на Наташа огромно удоволствие. Веднъж тя дори влезе у Стрелников през деня, когато него го нямаше, порови в нещата на Мила и намери писмата от нейните любовници. Тогава й хрумна идеята да насочи подозренията и към самия Стрелников. Убийство от ревност. Защо не? Лошо ли е? Два дни преди погребението той отиде на вилата на приятеля си Томчак, след което Наташа използва момента, когато Вячеслав Петрович замина за Москва за погребението, и подхвърли пакета с писмата, като се вмъкна през един незатворен прозорец. Нека треперят от страх, нека ги мъчи неизвестност! Нека се чувстват зле! Нека! Някога се чувстваше зле нейната майка. Сега дойде техният ред.

Тя продължаваше да търси следващата си жертва сред кореспондентките на Дербишов. И тогава й попадна съпругата на Томчак — Лариса Михайловна. Много интересно! Не се ли казваше така онази нахална лелка, която бе идвала у тях и бе измъчвала Витюша с въпросите си?

Наташа подуши някаква опасност. Защо Лариса Томчак рови около Дербишов? Дали не се е сетила? Впрочем има ли значение? Трябва да бъде премахната, за да не се пречка в краката й.

С Лариса всичко се уреди по-лесно, отколкото с Мила. Тя се съгласи да изпие чашата с вино и така реши съдбата си. Наташа използва препарат, който в нужните дози рязко понижава кръвното налягане и бързо води до спиране на сърцето. Единственото затруднение беше, че Лариса бе посочила в писмото си своя домашен телефонен номер, а не номера на пощенската кутия. Не можеше да й напише писмо за отговор, можеше само да й се обади по телефона. Наташа направи няколко пробни обаждания през нощта и сутринта, за да се убеди, че Лариса е сама в жилището. От опит знаеше, че в случай на настойчиви мълчаливи обаждания жената непременно ще помоли мъжа си да вдигне слушалката. Но Лариса постоянно отговаряше лично. Това успокои Наташа. Ако мъжът й си беше вкъщи, интересът към любвеобилния ерген би изглеждал крайно подозрително. А щом мъжа й го няма, може би госпожата е решила да се позабавлява? Напълно правдоподобно. Мъжът й, притеснен и потиснат, живее на вилата, почти не идва в Москва, защо една красива жена да си губи времето напразно! Същия следобед Наташа нае за петдесет хиляди рубли някакъв мъж, който без много уговорки се съгласи да наберат телефона и после той да изчете съобщението пред телефонния секретар. Тя предварително бе написала текста и бе дала листчето на любителя на лесни печалби. Останалото мина гладко.

Беше сигурна в своята неуязвимост. Ако подозрението падне върху Дербишов, никой не би се захванал да разпитва сина на Стрелников, камо ли неговата приятелка. Ако пък заподозрат Саша, който остро се нуждае от парите на татенцето си, или дори самия Стрелников, който е научил за курвенското поведение на Мила, това по никакъв начин няма да бъде свързано с бившето семейство на Дербишов. Двата края никога няма да се съберат. Коя е тази Наталия Загрьобина? Ами никоя. И няма никакво отношение към престъпленията. За какво й е на нея да убива Широкова и Томчак? Няма причина.

И изобщо на кого би хрумнало да разглежда смъртта на Мила и на Лариса като дело на един и същи човек? С Мила е ясно — всичко сочи към Дербишов, е, в краен случай — към Стрелников или към неговия син. Но какво общо има тук Лариса? Та тя е умна жена, и то омъжена. Лариса непременно ще изтрие от телефонния секретар съобщението от мнимия Дербишов, та да не би случайно да го чуе мъжът й. И толкоз! Никакви следи. Къде е ходила? При кого? Защо? Никой няма да научи.

* * *

Настя лежеше до мъжа си и чуваше равномерното му дишане. Льоша отдавна бе заспал, а тя още преравяше в паметта си събитията от снощи.

… Наталия Цуканова се владееше прекрасно. Нито сянка от смущение, нито грам притеснение. Нито страх, нито отчаяние. Хем я бяха уличили в извършването на две убийства. Поразително хладнокръвие! Нима й беше безразлична перспективата да се озове зад решетките? Тя дори не отричаше, а с лека усмивка разказваше за своите действия. После Настя разбра, че тази жена толкова дълбоко е затънала в собствената си омраза, че не е способна на никакви други чувства. Тези други чувства ще я споходят по-късно, може би след няколкото дни, прекарани в килията. Тогава тя ще бъде принудена да разбере, че ОНЗИ живот, в който е мразила и отмъщавала, е свършил и е започнал ДРУГ живот, съвсем различен от предишния. Тя не е успяла. Дербишов е на свобода. Стрелников, Томчак и Леонтиев са на свобода. Пострадали са три жени, които всъщност не са сторили никакво зло на Наталия и на които не е имало за какво да отмъщава. Двете е убила тя, третата — Люба Сергиенко — се е самоубила, но е щяла да остане жива, ако не беше загинала Мила. Наталия Цуканова е решавала собствените си проблеми, като мимоходом е рушала живота на непознати за нея хора. Трябва й време, за да осъзнае това. Тогава ще дойдат и страхът, и ужасът, и отчаянието. А засега тя още се ерчи, представя си, че е супер жена, опитва се да покаже колко нищожни и жалки в сравнение с нея са всички наоколо. Толкова нищожни и жалки, че пред тях може да си признае и убийство. Вярно, тя не започна да си признава веднага. Но Константин Михайлович Олшански я притисна. И със сребърното украшение — купидончето, и със свидетелските показания на хора, които бяха видели Широкова малко преди смъртта си да слиза на станция „Академическая“, и с други дреболии. А когато Настя подхвърли от своя ъгъл репликата, че Наталия е обула обувките на Людмила Широкова, тогава вече Цуканова заговори, без да крие нищо и на драго сърце. Небрежно облегната на стола, тя започна да разказва как се бе обаждала на Алла Стрелникова, как бе посещавала нощем мъжа й. Разказва дълго и с удоволствие. И едва накрая заяви:

— Какво пък, господа, достатъчно ви позабавлявах. Присъдата ми е осигурена. Хайде и вие да ми доставите удоволствие. Признайте си, пръчове с пръчове такива, кой от вас е баща ми?

Тримата мъже замряха като зайци, хипнотизирани от погледа на боа. Следователят можеше да прекъсне сцената, без да я довежда до мъчителен завършек, но очевидно не сметна за нужно да го прави. Той мълчеше, безшумно потупваше с молив папката с книжата и поглеждаше присъстващите през дебелите стъкла на очилата си. Мълчанието се проточи и никой не се решаваше да го прекъсне.

— Според мен Наталия Александровна има право да получи отговор на въпроса си — каза накрая Олшански. — Не става дума за понасяне на отговорност за изнасилването на майка й, тъй като Надежда Романовна навремето е взела решение да не подава оплакване за случилото се. Без нейното заявление никой нищо не може да предприеме. А има и давност, както сами разбирате. Става дума за чисто човешки неща. Наталия Александровна ще бъде арестувана, после съдена и не е изключено да бъде изпратена да излежава наказанието си на съответното място. Мисля, че желанието й да получи отговор на въпроса, който я е измъчвал толкова години, е напълно разбираемо и трябва да бъде удовлетворено. Вие сте мъже. Затова постъпете по мъжки.

И отново пауза. Този път стаята сякаш се изпълни с електричество.

— Аз съм — каза Владимир Алексеевич Стрелников. — Аз съм бащата.

* * *

Рано сутринта телефонът събуди Настя.

— Аска, имаме извънредно произшествие — чу тя в слушалката развълнувания глас на Юра Коротков. — Снощи Коля е катастрофирал с колата.

— Жив ли е?! — извика Настя и отметна одеялото, сякаш готова веднага да хукне за някъде, за да спасява Селуянов.

— Жив е, жив е, успокой се. Средна телесна повреда. Има много счупвания, но не са засегнати жизненоважни органи. Още снощи от Института за бърза помощ са се обадили в дежурната част. Съобщили са на Гордеев, но той решил да не ни стряска до сутринта, да опази нервите ни.

— Пускат ли при него?

— Нас ще ни пуснат — уверено обеща Юра. — Ще се промъкнем. С нашата безумна работа всички в института „Склифософски“ отдавна са ни приятели. Да мина ли да те взема?

— Аха. Ще бъда готова след половин час.

— Готово, тръгвам.

Сутрешните тежки за пътния трафик часове още не бяха настъпили и те дори с раздрънканата кола на Коротков успяха да стигнат до института доста бързо. Юра наистина имаше тук много познати и това им позволи да влязат в стаята на Селуянов в непозволен час. Горкият Коля лежеше, целият в гипс, но когато видя приятелите си, започна да се усмихва и майтапчийски да им намига. Нищо не можеше да го лиши от вродения му оптимизъм.

— Абе какво направи ти, Колян? — започна вместо поздрав Коротков. — Та ти се славиш сред цялата московска милиция с безопасното си шофиране. Какво толкова ти се случи?

— Да знаете, че всички сме глупаци и аз съм най-големият. Всъщност бях се забързал да ви съобщя именно това, преди да сте вкарали в един и същи кабинет дъщерята на Цуканова и всички останали действащи лица. Как можахме така бездарно да проведем проверката? Всички сме за убиване.

— Абсолютно прав си — съгласи се Настя. — И ние си имаме кусури. Страхувахме се да не подплашим Загрьобина, затова не я закачахме и не проверихме документите й. Проверихме само чрез адресното бюро — не била регистрирана в Москва. Можехме да поискаме паспортните й данни и от фирмата, където работи, но повтарям: страхувахме се да не я подплашим.

— На ви сега страхове! — изхъмка Селуянов. — Е, как мина снощи? Катастрофално ли беше?

— Тежичко беше — призна Настя. — През цялото време на ръба на провала. Просто да се чудиш как всички те издържаха и не се развихриха. На няколко пъти имах чувството, че ей сега ще започне масово сбиване. Защото госпожицата не си пестеше приказките, тръсна им всичко, което мисли за тях, право в очите. Май изпитваше някакво особено удоволствие от това. Дербишов едва не се гътна от ужас. Защото е бил сигурен, че Наталия изпитва добри чувства към него, че го разбира. Представяте ли си как се е почувствал, когато чу, че толкова години тя го е следила и тихомълком е крояла планове как да си разчисти сметките с него, хем най-жестоки, както си го е заслужил. А спрямо Широкова направо бълваше псувни. Костя обаче е голяма работа! През цялото време държеше ситуацията под контрол, нито за секунда не я изпусна. След снощния спектакъл го уважавам още повече от преди.

В стаята надникна една сестричка — познатата на Коротков.

— Граждани детективи — зашепна тя, — изчезвайте оттук, идва завеждащ отделението.

— Вече изчезваме — отговори Коротков. — Коля, какво да ти донесем? Ще дойдем довечера, когато ще пускат всички.

— Нещо за хапване и нещо за четене — бързо отговори Селуянов. — Хем по повечко от всичко. И се обадете на Валюшка — тя сигурно вече си мисли, че ме е загубила.

Настя и Юра излязоха от болницата и се запътиха към „Петровка“. Започваше новият работен ден, в който щеше да има нови престъпления, нови трупове и нови убийци и на тях нямаше да им остане свободно място в душата за емоции и красиви вълнения.

* * *

Владимир Алексеевич Стрелников пътуваше за работа, когато мобилният му телефон, оставен на съседната седалка, пропя мелодията си.

— Володя, аз съм — чу той гласа на Генадий Леонтиев.

— Да, Гена, добро утро — отвърна Стрелников, без да откъсва поглед от пътя.

— Володя, аз… Дори не знам какво да кажа… Благодаря ти.

— Няма за какво.

— Не, има за какво. Ти ме спаси. Ти пое моята вина. Защо го направи? Ние със Славка мълчахме, можеше и ти да премълчиш. Защо го каза?

— Така трябваше, Гена, нима не разбираш? На Славка му беше все едно, защото Лара вече я няма. А аз фактически съм в развод. Ако всички бяхме премълчали, твоята Анюта чак до смъртта си щеше да се измъчва от подозрения, че именно ти тогава… Е, с една дума — разбираш ме. Някой от нас трябваше да поеме вината — или Слава, или аз. Слава нищо не каза, затова трябваше да го направя аз. Повярвай ми, така е по-добре.

— Да, така е по-добре. Но е по-добре за мен. А за теб? Та ти не си го направил, направих го аз, а всички ще си мислят, че ти… Надежда… Володя, какво друго мога да ти кажа освен благодаря? Още не са измислени думи, с които да изразя какво направи за мен.

— Престани, моля ти се. Нали сме приятели? А за какво са приятелите, ако не за да си помагат? Край, Гена, стига по този въпрос! Ще се чуем пак довечера.

Стрелников изключи връзката и остави телефона на седалката. Да, ако историята се разчуе, той ще види ново назначение, колкото и ушите си. Е, по дяволите! Затова пък Гена и Ана ще запазят брака си. Имат момиченце — Алиса, чудесно дете, и дано господ здраве да им дава — за дълги години и в здраво семейство. Гена Леонтиев му е приятел. А на приятелите трябва да се помага.

Септември — декември 1996 г.

Край