Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Анастасия Каменская (15)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Светлий лик смерти, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране
analda (2018)
Корекция и форматиране
egesihora (2018)

Издание:

Автор: Александра Маринина

Заглавие: Светлият лик на смъртта

Преводач: Здравка Станчева Петрова

Година на превод: 2004

Език, от който е преведено: руски

Издание: първо

Издател: ИК „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2004

Тип: роман

Националност: руска

Печатница: „Полиграфюг“ АД, Хасково

Отговорен редактор: Виктория Петрова

Коректор: Ева Егинлиян

ISBN: 954-26-0189-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8001

История

  1. — Добавяне

Глава 10.

Томчак още живееше на вилата и сега това беше много удобно за Лариса. Във всеки случай не беше нужно да обяснява на никого дългите си отсъствия от къщи — отначало за да издирва Цуканова, а сега — за да се запознае с Виктор Дербишов. Тя намери блока, в който той живееше, и прекара дълга вечер на стълбището между етажите, докато видя човека, който бе изоставил Надежда Цуканова след двайсет години съвместен живот. Хубав мъж — дума да няма! И скъпо облечен. Наистина — прибра се не сам, а с дама, така че моментът на запознаването трябваше да се отложи за неопределено време.

Следващият ден беше събота и Лариса още отрано сутринта застана на пост близо до входа, без да слиза от колата. Така и не беше измислила как да се запознае с Дербишов, затова реши отначало да го наблюдава известно време, да научи едно-друго за обичайния му режим и навиците му. Дербишов излезе към единайсет заедно с дамата, с която се бе прибрал предната вечер, качи се в мерцедеса си и потегли по посока на центъра. Лариса го последва.

Дамата слезе от колата до Беларуската гара, а Дербишов продължи. Стигна до пощата, паркира и влезе в онази част на зданието, където се намираха пощенските кутии. Лариса бързо го последва, но не рискува да се доближи много. Видя, че Виктор отключи една от кутиите, взе пощата и тръгна към изхода. Тя се извърна, за да не се сблъска лице в лице с него, почака той да излезе и отиде при кутиите. Той бе застанал ето тук и бе отключил третата вратичка отдясно. Лариса погледна номера и в същия момент й просветна. Ама разбира се, той продължава да ползва услугите на бюро за запознанства. А щом е така, тя трябва да се възползва. Това е най-приемливият повод за запознанство, най-безобидният, а и най-обичайният за Дербишов.

Лариса реши да не го следи повече за днес. Вместо това се прибра вкъщи и се залови за писмото. То трябваше да бъде такова, че със сигурност да предизвика у него интерес и желание да продължи познанството. Но как да го напише, та да няма възможност за грешка?

Замисли се. Мъж, който се запознава с жени с помощта на бюро за запознанства… Защо ли? Красив мъж, добре облечен, кара мерцедес. Такива не си търсят съпруги чрез бюро, и без това за ръката му има върволици претендентки. А и с любовниците не би трябвало да има проблеми. Каква е причината тогава? Къде е ключът към тази загадка?

Лариса се усмихна. Всичко е ясно: той не може да понася обяснения и усложнения. Трябва му жена, която да отговаря на неговите изисквания, но с която да може да скъса лесно, без риск да затъне в безкрайни разправии и досадни телефонни обаждания. Да се срещнат, да си поприказват, да направят любов два-три пъти — и чао! Никакви претенции, просто не са си паснали. И най-важното — никакви поводи за ревност. Наличието на една любовница не изключва появяването на следваща, нали в бюрото дават номера му на много мадами и той няма причини да откаже среща с тях. Не обича постоянството господин Дербишов, приятелките му омръзват бързо. А не е изключено и да има сексуални проблеми. С нова партньорка всичко да му е наред, но свикне ли с нея — пълно фиаско. И такава патология съществува.

Тя бързо нахвърля първия вариант на писмото. После пи кафе, легна на дивана, затвори очи, постави на клепачите тампони марля, напоени в настойка от лайка, и полежа така десетина минути. След половин час препрочете текста, видя, че не всичко в него е както трябва, и бързо нанесе поправките. За всеки случай реши да остави писмото да отлежи още известно време, отиде до магазина, напазарува и си сготви диетичен обед. Напоследък Лариса бе започнала леко да напълнява, съвсем леко, но мерките трябва да се вземат своевременно, така че тя моментално започна да спазва диета, за да запази тънката си талия и стройните бедра. След обеда окончателно шлифова писмото. Накрая Лариса добави и домашния си телефонен номер. Знаеше, че би било по-добре да посочи номера на пощенската си кутия, но нямаше такъв. Разбира се, можеше да наеме — никакъв проблем, но тогава Дербишов, ако изобщо се заинтересуваше от нея, щеше да й отговори с писмо, а това щеше да отнеме още време. Не, по-добре телефонния номер, така щеше да стане по-бързо. Лариса сложи в плика най-сполучливата си снимка, залепи го, излезе, качи се на колата и отиде в пощата. Ако го пуснеше направо в пощата, то щеше да бъде в кутията на Дербишов още утре.

* * *

Доведеният от килията Виктор Дербишов дълго разглежда снимката си.

— Трудно ми е да се сетя къде съм сниман — каза най-сетне той. — Но определено не съм на работата. Никога не ходя в офиса с дънки и яке.

— А къде ходите с дънки?

— Ами например на баня. Извън града. До магазина. Не знам къде са ме снимали в този вид.

— Погледнете какво има наоколо — помоли Коротков. — Отстрани явно се вижда ъгълът на сграда, и то невисока, най-много три етажа. И наоколо има дървета. В коя баня ходите?

— „Сандуни“.

— Да, определено не е тя. Извън града? Имате ли вила?

— Не, вила нямам. Излизам извън града, за да пояздя.

— Къде точно?

— На осемдесетия километър по Киевското шосе. Там има такъв клуб… — Дербишов се запъна, после предизвикателно погледна Коротков: — Елитен. В този клуб членуват видни политици и бизнесмени. Надявам се, че не смятате да ги безпокоите с разпити?

— Смятам — кимна Юрий. — Защо не?

— Ама вижте… Не стига, че ме затворихте в килия без никакво основание, а освен това искате да развалите репутацията ми, така ли? Няма да минат и три дни и вашият следовател ще дойде позорно да ми се извинява, защото не съм виновен и нямам никакво отношение към вашата убита блондинка. Пак добре, ако в моята фирма се отнесат с разбиране към вашите следствени грешки и не ме изгонят. Започнете ли обаче да разпространявате слухове, че съм бил виновен за нещо, сред хора, чието мнение ценя, да знаете — ще ви съдя за нанасяне на морални щети. Имайте го предвид.

— Ще го имам — позасмя се Коротков. — А между другото говори ли ви нещо името Стрелников?

— Стрелников ли? — учудено попита Виктор.

— Да, Владимир Алексеевич Стрелников.

— Кой е той?

— Доскоро беше президент на Фондацията за развитие и подкрепа на хуманитарното образование. Чували ли сте за такъв човек?

— Не, никога.

— А изобщо за тази фондация чували ли сте?

— Не. Аз работя в друга област, нямам нищо общо с хуманитарното образование.

— Значи така, Виктор Александрович, аз отивам във вашия елитен клуб на любителите на конния спорт, а вие през това време хубавичко си помислете дали някога животът не ви е срещал с господин Стрелников. Разбрахме ли се?

— Я слушайте, престанете да си играете на демокрация! — кипна Дербишов. — Не е нужно да се преструвате, че можете приятелски да се разберете за нещо с мен. Държите ме в дранголника, аз съм изцяло във вашата власт и имате всички възможности да ми се подигравате и да ме унижавате. Сега вие ми нареждате и не мислете, че не го разбирам. Не се опитвайте да омекотите положението и да представяте нещата, сякаш съм бил лишен от свобода в мой интерес. Няма да се откажа да се оплача от вас и да ви съдя. Ще занимая всички инстанции, но вие и вашият следовател Олшански ще бъдете уволнени! Не се опитвайте да ме направите свой съюзник — няма да успеете! Аз ще изтърпя тези три дни, а когато ме пуснете оттук, ще видим кой е бил прав и кой виновен за всичко.

— Добре, ще видим — въздъхна Коротков. — Но вие все пак си помислете за Стрелников. Това е особено важно, в случай че наистина не сте виновен за нищо.

— Вие тепърва ще ми се извинявате! — с омраза изрече Дербишов.

— Ще ви се извиня — кимна оперативният работник и натисна копчето, за да извика милиционер, който трябваше да отведе задържания обратно в килията му. — Няма да ми е за пръв път. Впрочем, за да ми е по-лесно да намеря вашия тайнствен фотограф, моля да ми кажете имена на хора, които ходят на тренировки по едно и също време с вас.

— А ако откажа? — гордо вирна брадичка Дербишов.

— Тогава ще трябва да разпитвам всички членове на клуба поред. Това ще отнеме повече време и се страхувам, че няма да се справя за три дни. Съгласете се, ще бъде далеч по-добре, ако след три дни успеем да докажем, че ви е снимал зложелател, и дори успеем да го намерим и да разберем с каква цел го е направил. Тогава ще ви пуснем с чиста съвест. Инак може да бъде поставен въпросът за вашето арестуване. Докато не установим със сигурност, че не сте си кореспондирали с убитата жена, ще бъдем принудени да ви подозираме. Изясни ли ви се положението?

— Запишете си — процеди през зъби Дербишов и започна да диктува имена.

* * *

Клубът за конен спорт с романтичното име „Пегас“ беше благоустроен и очевидно много скъп. Към него откъм Киевското шосе водеше хубав асфалтиран път, който не можеше да е построен заради свикналите на разбити пътища жигули и москвичи. Веднага си личеше, че любителите на конния спорт пристигат тук само с вносни коли.

Коротков не видя никаква ограда, но малко пред сградата на банкета бе спрял джип, около който бавно се разхождаха двама юнаци с автомати и камуфлажни униформи. Те внимателно прочетоха всичко, което бе написано в служебното удостоверение на старши пълномощника от криминалната милиция майор Юрий Викторович Коротков, и без да продумат, му махнаха да минава. Това хареса на Коротков. Значи тук нямаше никакви тайни, които да се крият от чужди очи, а просто се спазваха обичайните правила за безопасност. Какво пък, нормално беше, щом в клуба идвали известни политици и едри бизнесмени, както бе казал Дербишов.

Коротков доста бързо намери управителя на клуба. Беше охранен и чевръст млад мъж, ужасно деловит и ужасно зает. В кабинета му телефоните непрекъснато звъняха и разговорът с Юрий повече напомняше пунктир, в който на оперативния работник се падаше мъничка жалка точка, а на всички останали желаещи да общуват с управителя — дълго тлъсто тире. Накрая търпението на Коротков се изчерпа. Той уцели подходящ момент, свали слушалките от телефоните, остави ги на бюрото сред множеството книжа и решително каза:

— Нужни са ми точно три минути спокоен делови разговор. После веднага ще ви оставя насаме с вашите телефони.

Управителят извади огромна небесносиня кърпа и избърса лицето си, обилно покрито с капчици пот. В кабинета беше горещо, работеше електрически радиатор, а очевидно тук не беше прието да се отваря прозорчето за проветряване.

— Да, слушам ви внимателно. Искахте да попитате нещо за Дербишов?

— И за Дербишов, освен другото. Погледнете тази снимка. Това територията на клуба ли е?

Администраторът хвърли бърз поглед на снимката и веднага кимна:

— Да, това е сградата на оздравителния комплекс. Там имаме баня, басейн и фитнес зала.

— Трябва да поговоря със служителите, които се намират постоянно там. Моля ви да им се обадите и да ги предупредите, че след малко ще отида при тях и че трябва да отговарят на въпросите ми.

— Добре. — Управителят посегна към една от слушалките на бюрото. — Друго нещо?

— Няма друго.

— Как няма? Това ли беше всичко?

— Засега — да. А вие какво искахте?

— Боже мой, някак неудобно се получи… Толкова време седите тук само заради няколко думи. Защо не казахте веднага?

— Нямах възможност. Не можех да се конкурирам с вашите телефони. Обяснете ми как да стигна до оздравителния комплекс.

— Да, разбира се — засуети се управителят. — Първо направо, до алеята… Впрочем това е сложно, ще се изгубите, сега ще извикам някого да ви заведе. Ах, колко неприятно се получи… — Той натисна копчето на интеркома: — Вадик, ела в кабинета ми! Да, веднага.

Физиономията на управителя на клуба изглеждаше толкова виновна, че Коротков го досмеша.

— Извинете, а защо се интересувате от Дербишов? Нещо не е наред ли? Навярно разбирате моя въпрос. В нашия клуб членуват много уважавани хора и ние не можем да допуснем…

— Не се тревожете, репутацията на клуба няма да пострада. Искам само да изясня при какви обстоятелства е била направена тази снимка.

— Боже мой, но нали можехте да попитате самия Дербишов! Не, вие криете нещо от мен.

— Такава ми е работата — засмя се Коротков. — Ние винаги крием нещо. Но на вас ще отговоря честно. Имаме подозрения, че тази снимка е била направена без знанието на Виктор Александрович. И то не с най-добри намерения. Затова искам да си изясня кой и кога е свършил тази работа.

— Смятате, че го е направил някой от членовете на клуба ли? — уплаши се управителят.

— И това е възможно. А може някой от вашите служители да го е снимал. Или пък съвсем външен човек. Защото територията, на която вашите гости се забавляват с конен спорт, на практика не се контролира.

— Да, прав сте, територията е огромна.

На вратата плахо се почука.

— Влизай, Вадик! — извика управителят.

След минута Коротков, придружен от спортното момче Вадик, крачеше по брезовата алея към оздравителния комплекс.

* * *

Алла Сергеевна Стрелникова безспорно беше силна жена. Тя прекрасно се владееше, беше достатъчно хладнокръвна и мъжествена. Но имаше една слабост. Само една, но такава, че надделяваше над всичките силни страни на характера й, взети заедно. Алла Сергеевна обожаваше сина си. Обожаваше го сляпо, губейки своя разсъдък и всички остатъци от здравия си разум, да не говорим за елементарната обективност. Саша Стрелников беше на двайсет години и буквално експлоатираше майка си, и то съвсем безсрамно.

Скоро след раздялата с мъжа си Алла Стрелникова бе поставена пред необходимостта да отдели порасналия си син в самостоятелно жилище. Тя водеше доста активен личен живот, а и Саша не оставаше по-назад. Приятели, купони, момичета — всичко това трудно се съчетаваше със съжителството в един апартамент с майка му. Алла Стрелникова беше заможна дама и парите, спечелени в модната къща, която ръководеше вече дълги години, стигнаха, за да купи апартамент на сина си. Вярно, че именно стигнаха. Тоест бяха похарчени до копейка. С тази покупка Алла опразни банковата си сметка. А синът й постоянно искаше пари и тя не можеше да му откаже. Ето защо сумите, които й даваше Стрелников, й бяха крайно необходими. Проблемът обаче беше, че Алла не можеше да признае пред мъжа си за какво й трябват тези пари. Принуждаваше се да лъже и да измисля какво ли не: ту ремонт на апартамента или колата, ту налагащо се скъпо лечение, ту пластична операция за запазване на младолика и елегантна външност, ту някакъв страхотно перспективен договор, за който е нужна авансова вноска.

А истината беше, че синът й Саша бе станал комарджия, и то играеше всякакъв възможен хазарт: в казиното, на конни състезания, на карти и дори във всевъзможни лотарии, като естествено купуваше не по един и дори не по десет билета. Всичко, което спечелваше, отиваше за развлечения, но както налагат законите на жанра и статистиката, печелеше много по-малко, отколкото губеше. Алла Сергеевна ясно си представяше какво ще стане, ако мъжът й научи за това. И не можеше да го допусне. Също толкова ясно си представяше какво ще стане, ако Владимир престане да дава пари. А това като нищо можеше да се случи, ако един прекрасен ден той оформеше развода им и сключеше нов брак. Защото синът й нямаше да престане да играе — Алла Сергеевна все пак още бе способна трезво да осъзнава: комарджийството е неизлечимо. Тази болест поваля човека завинаги. И ако ги няма сумите, които Стрелников дава, Саша ще започне да се снабдява с пари по друг начин. Тя прекалено добре познаваше сина си, за да се успокоява с надеждата, че той ще започне да работи и да печели самостоятелно за нуждите си. Синът й непременно щеше да се набърка в нещо престъпно, а оттам до затвора е съвсем близо. Затворът — както и да е, и това се преживява, но много по-лошо можеше да стане, ако момчето затънеше в дългове и кредиторите му започнеха да си искат парите от него по начин, твърде разпространен напоследък. За невърнат дълг днес убиват, и то правят го лесно и просто. За назидание на другите длъжници.

Днес ненагледното синче Сашенка отново довтаса да иска материално подпомагане. И Алла Сергеевна отново направи плах, макар и поначало безперспективен опит да му въздейства.

— Спри се, сине! — умолително каза тя. — Разбери: това не може да продължава вечно. Джобът на баща ти не е бездънен кладенец. Вече не знам какво да му казвам, за какво да искам пари.

— И-и, мамче — жалостиво пропя Сашенка, — стига де! Нещата вървяха толкова добре, а ти искаш всичко да развалиш.

— Синко, помисли си, че той може и да не даде пари. Кажи: какво право имам да му искам? Баща ти вече две години не живее с нас, ти си пълнолетен и той нищо не ни дължи. Може да се ожени и тогава ще трябва да издържа новата си съпруга, може би дори дете, а не нас.

— Защо ми говориш всичко това, майко? — с подозрение попита той. — За какво ме предупреждаваш, не те разбрах.

— Започни работа, за да печелиш сам за нуждите си.

— И-и, майче, остави ме още да поживея нормално, а? Има време да започна работа — целият живот е пред мен. Обещавам ти, че скоро ще се вразумя, честна дума! А сега ми трябват пари. И не ме плаши с такива прогнози — че татко щял да се ожени.

— Защо? Изобщо не те плаша, просто те предупреждавам, че може да се случи.

— Абе я стига! — подвикна Саша. — След това, което се случи с неговите женски, сега сто пъти ще си помисли, преди да си хване нова мадама. Не може да се откачи от нас. Хайде, маман, пусни зелено в джоба на синчето си и да тръгвам. Бездруго вече закъснявам.

Алла почувства как буца заседна на гърлото й от тягостните мисли. Да, ако някой наистина не искаше тя да се разведе със Стрелников, това без съмнение бе Саша. Дали пък той няма пръст в случилото се? Не, не, не! Прогони тези страшни мисли, прогони ги по-далеч, не е могло нейното момче, нейното синче да направи нещо такова. Той не е способен дори да помисли за това. Да, нехранимайко е, комарджия, но всъщност е свястно момче, с добро сърце, на никого не би пожелал злото.

Тя издърпа едно чекмедже от секцията и извади оттам пачка банкноти.

— Вземи. Само че, сине… Не знам кога отново ще имам пари. Моля те, постарай се да не ги пропилееш на бърза ръка.

— Добре, майче. Благодаря.

Саша бързо я млясна по бузата и изхвръкна от апартамента. Изтича надолу по стълбището, излезе от блока и се мушна в чакащата го кола. Момичето, което седеше зад волана, го погледна въпросително:

— Е?

— Наред сме, зайче. Намерих зелено, можем да тръгваме.

— Чудесно! — зарадва се момичето. — Животът е пред нас! Къде отиваме?

Саша се замисли за миг, после устните му се разтеглиха в сладострастна усмивка.

— Първо при мен, ще пийнем по нещо в чест на успешно проведената операция, после ще отидем да вечеряме, а после — както обикновено. Чувствам, че днес ще ми провърви. Чувствам го.

Момичето мълчаливо кимна и запали двигателя.

* * *

През нощта Лариса Томчак се събуди от телефонен звън. Без да пали лампата, тя пипнешком намери слушалката.

— Ало — каза сънено.

Мълчание. Не се чуваше дори дишане.

— Ало — повтори тя по-високо.

Отново мълчание. Стана й чоглаво. Побърза да затвори телефона, извърна се към стената и се зави по-добре с одеялото. След около час телефонът иззвъня отново. Този път Лариса ясно чу в слушалката нечие дишане. Уплаши се, че нещо може да се е случило с мъжа й, че някой се опитва да й се обади от вилната зона, а там връзката винаги беше лоша…

— Ало! — почти закрещя тя. — Слава! Слава, ти ли си?

Така и не дочака отговор. От слушалката долитаха някакви шумове, дори й се стори, че чува далечни гласове и смях. Но не чу нищо ясно.

Не можа да заспи до сутринта, когато телефонът отново започна да звъни. През този час, който тя прекара вкъщи, приготвяйки се за работа, мълчаливият непознат й звъня четири пъти. Застанала на прага на апартамента и вече с ключове в ръката, Лариса разбра, че е в нервна криза. Ръцете й трепереха, краката едва я държаха.

Тя с големи усилия издържа шестте часа — преглеждаше болните и се бореше с желанието да закрещи: „Оставете ме на мира! Полудявам! Не по-малко от вас се нуждая от помощ! А вие ме тормозите с вашите глупости.“ След като изпрати и последния пациент, Лариса бързо се облече и изхвърча от поликлиниката. Когато се качи в колата, внезапно разбра, че я е страх да потегли. Стори й се, че е забравила всички правила за движение и неизбежно ще направи катастрофа. Петнайсетина минути седя в колата и като не успя да се овладее, ядосана, реши да се прибере с градския транспорт. Нищо, днес спокойно можеше да мине без колата, а утре трябваше да е на работа вечерта. Дотук щеше да дойде с метрото, а обратно — с колата. Дотогава това странно състояние непременно щеше да отмине. Не беше спала почти през цялата нощ, телефонът я беше изнервил, затова като лекар тя прекрасно разбираше, че не е желателно да шофира. А тук паркингът беше охраняем и с колата нямаше да се случи нищо.

Лариса заключи колата и тръгна към подлеза. Пътуването я поразсея. Толкова отдавна не бе пътувала с метрото, че се изненада колко различни интересни магазинчета изпълваха подземните преходи. В тях човек можеше да купи хубава козметика, сладкарски изделия, сувенири, разнообразна техника и дори да даде филм за проявяване и изработване на снимки. Без проблеми можеше да се купи и нещо за четене по пътя — продаваха се всякакви вестници и много книги. Лариса си купи списание „Лиза“ и слезе с ескалатора при пероните. Малко по малко нервите й се отпускаха, макар като опитен психиатър да разбираше, че не е в най-добрата си форма: на перона не застана до края, както бе правила цял живот, а се дръпна до стената и се подпря на нея. Някъде от недрата на подсъзнанието й изпълзя страхът, че до нея случайно може да застане някой пиян или луд, който да я блъсне на релсите пред приближаващата мотриса. Тя знаеше, че подобни немотивирани опасения са първият признак на страховита психоза.

* * *

Когато се прибра, първата работа на Лариса бе да прослуша телефонния секретар. И за своя изненада — чу приятен мъжки глас:

— Здравейте, Лариса! Обажда се Виктор Дербишов. Получих писмото ви със снимката и много искам да се срещнем. За съжаление не ви намирам вкъщи. Ще ви чакам довечера от осем до осем и половина пред изхода на станция „Академическая“ на метрото. Ако не можете да дойдете днес и аз не успея да се свържа с вас, ще ви чакам утре по същото време на същото място. Желая ви всичко най-хубаво.

Чудесно! Настроението на Лариса веднага се подобри и тя дори забрави за днешните си нервни проблеми и за странните телефонни обаждания. Беше едва три и половина, до срещата с Дербишов имаше още много време и трябваше да направи всичко възможно довечера да изглежда добре.

Лариса отиде до огледалото в банята и придирчиво огледа лицето си. Да, тревожната нощ бе оставила следи по него, то беше уморено, под очите й се бяха очертали бръчки, а и цветът на кожата би могъл да е много по-добър. Трябваше да се постарае да поспи поне два часа, после да си направи специалната швейцарска маска, след която кожата изглеждаше гладка, порцеланова, нежна. Вярно, ефектът й беше краткотраен — само няколко часа, но това бе напълно достатъчно за предстоящата й довечера среща. Тази маска бе предназначена специално за такива вечерни събития.

Взе си топъл душ, легна и се постара да се отпусне. Не можа да заспи. Възбудата, предизвикана от уплахата и напрежението, не отслабваше, но все пак за два часа тя успя да си почине малко и когато стана, собственото й отражение в огледалото я зарадва. Очите й бяха се прояснили, кожата бе порозовяла. А когато след около два часа излизаше от къщи, Лариса Томчак изглеждаше поне с осем години по-млада, отколкото беше в действителност. Очите й грееха, устните й бяха готови да разцъфнат в обаятелна усмивка, краката й, обути в изящни затворени обувки, сякаш пърхаха над тротоара. Когато излезе от входа, тя съжали, че бе оставила колата си пред поликлиниката и сега отново трябваше да пътува с метрото, но бързо се утеши с мисълта, че Дербишов със сигурност ще дойде със своя мерцедес, така че прибирането й късно вечерта няма да се превърне в проблем.

Когато излезе от метрото на станция „Академическая“, тя не видя Дербишов, макар вече да беше осем и петнайсет. Лариса застана на по-закътано място и се замисли дали да чака до осем и половина, или гордо да се обърне и да си тръгне. Всъщност тук гордостта няма нищо общо, реши тя, нали не се канеше да му става любовница, камо ли пък съпруга. Трябваше само да се запознае с него и внимателно да го разпита дали не знае кой е бащата на Наташа Цуканова, а заради това можеше и да почака, хем не само до осем и половина, ами много повече. Защото ако излезеше, че Стрелников е изнасилил навремето безпомощно пияно момиче, тя веднъж завинаги щеше да отърве мъжа си и себе си от прословутото мъжко приятелство, което от толкова години й се пречкаше в краката и не я оставяше да диша спокойно.

— Лариса? — чу съвсем наблизо непознат глас.

Преди да се извърне, тя успя да си помисли, че този глас изобщо не прилича на записания на телефонния секретар. Да не беше някой познат случайно? Сега Славка непременно щеше да научи. Лош късмет!

Лариса предпазливо се извърна и видя млад мъж — малко странен наглед, но, общо взето, много симпатичен. Още от пръв поглед схвана, че несъмнено е от сексуалното малцинство — и такива й бяха водили на преглед. Кой знае защо, въпреки множеството публикации и активната разяснителна работа, повечето хора продължаваха да смятат нетрадиционната сексуална ориентация за признак на психическо заболяване. Момчето, застанало до нея, беше едро и широкоплещесто, с тесни панталонки от тънка скъпа кожа, изопнати по скулптираните мускулести крака. Косата бе вързана отзад на опашка, веждите бяха изскубани в изящна правилна дъга, цялото лице беше покрито с дебел пласт фон дьо тен, наистина — от много добро качество, от онези, които не бият на очи още от пръв поглед, камо ли на тъмно, но пък позволяват да се скрие грубоватостта на мъжката кожа, дори тя да е добре избръсната. С опитно око Лариса забеляза следи от молив за устни. Не, момчето явно не беше травестит, не се стремеше да изглежда като жена. Просто искаше да се харесва на партньорите си. Но какво ли иска от нея, господи? Бивш пациент? Тогава откъде тази фамилиарност? За пациентите си тя винаги беше Лариса Михайловна.

— Лариса? — повтори странният младеж и се взря в лицето й.

— Какво обичате? — с напълно неутрален тон попита тя.

— Извинете, Виктор Дербишов ли чакате?

— Да.

— Слава богу, успях! — усмихна се младежът. — Толкова се страхувах, че не сте останали да почакате до осем и половина и сте си тръгнали. Изпраща ме Виктор. Внезапно му се наложиха промени в плановете — преговорите, на които трябва да присъства, са се проточили и той по никакъв начин не може да ги остави по средата. Затова ме изпрати да ви посрещна и да ви придружа до дома му, а той ще дойде веднага щом се освободи. Даде ми и снимката ви, за да ви разпозная по-лесно.

Лариса кимна. Какво пък, Виктор Дербишов се оказа възпитан човек, това вече беше добре. Само че каква беше тази странна фраза да ви придружа до дома му? Най-близката до блока на Дербишов станция на метрото беше „Октябърское поле“, а не „Академическая“, където се намираше сега Лариса. Ако Виктор от самото начало е искал да я покани в дома си, защо й бе определил среща в тази част на града? Но не можеше да попита за това — нали ако беше получила номера на пощенската кутия на Дербишов от бюрото за запознанства, по никакъв начин не би могла да знае домашния му адрес.

— Добре, да вървим. Или ще се качим на нещо?

— Не, ще вървим пеша. Съвсем наблизо е, на съседната улица. Между другото казвам се Алик.

— Много ми е приятно. А вие знаете моето име, нали?

Лариса не бе съвсем наясно за какво може да разговаря с този Алик, нали изобщо не бе имала намерение да се запознава с него. Но, от друга страна, той бе направил услуга на Виктор, бе дотичал да я посрещне, така че и да пази ледено мълчание също бе някак неправилно.

— Колеги ли сте с Виктор? — учтиво се поинтересува тя.

— Не, просто приятели.

Младежът улови бързия поглед, който Лариса му хвърли, и леко се разсмя. Смехът му бе звънлив, също като гласа.

— Знам, знам какво си помислихте! Не, наистина сме приятели, без никаква двусмисленост. Но не се притеснявайте, Лариса, откак отмениха наказателната отговорност за това, ние изобщо престанахме да се крием. Да, такъв съм и това ме прави щастлив. Може да се каже: гордея се с това. В живота ми има много приятели и много любов, а нали не всеки нормално ориентиран мъж може да се похвали с това! Съгласна ли сте? Ето например Виктор. Вие, разбира се, още не го познавате, но повярвайте ми — той е един от най-нещастните в любовта мъже. Буквално сякаш е орисан така. Абе не му върви на този човек и това е. Хем е красив и заможен, и напълно здрав — но е принуден да прибягва до услугите на бюро за запознанства. Какъв парадокс!

Алик се спря пред някаква сергия с плодове и зеленчуци.

— Виктор ме помоли да купя едно-друго — с извиняващ се тон поясни той. — Защото е бил сигурен, че днес ще се освободи към седем часа, а дори и по-рано, и ще успее да подготви всичко, за да приеме гостенка в дома си. Обаче тези преговори са объркали всичките му планове.

Той купи едро жълтеникаво грозде, няколко плода манго, чепка банани и ослепително оранжеви портокали. Лариса с одобрение наблюдаваше тези приготовления. Явно Дербишов беше приличен човек, не му се свидеше нищо, за да направи една среща приятна, дори тя да се окаже първа и единствена. Хрумна й предателската мисъл, че нищо чудно по този необичаен начин да започне извънбрачна връзка. Вярно, тя прави всичко това със съвсем друга цел, но знае ли човек…

Наистина стигнаха много бързо. След десетина минути спряха пред многоетажен монолитен блок и се качиха на третия етаж. Алик извади от джоба си ключове и отвори вратата.

— Моля, заповядайте — покани я той. — Виктор помоли да го извините, ако нещо не е наред — не е идвал тук от около две седмици.

— Но той не живее ли в този апартамент? — изненада се Лариса.

— Сега не, но това е временно. Той има още един, който в момента се ремонтира, и Виктор е принуден да живее там, за да наблюдава работата. Нали разбирате, човек не може да оставя работниците без надзор. Така ще ремонтират, че после може да не намериш някоя стена.

Лариса въздъхна с облекчение. Такава била работата значи. Сега всичко се изясни. Може би жената, с която онзи ден се бе прибрал, изобщо не му беше любовница, а просто някаква роднина, която помага в чистенето, миенето, изнасянето на боклука. Когато се прави ремонт, винаги има много такава работа.

Тя внимателно огледа апартамента. Не беше лошо, никак не беше лошо. Грижовно обзаведено жилище, навсякъде се усещаше практичност и вкус. Алик й предложи да влезе в хола и да се настани удобно, а той отиде да домакинства в кухнята. Лариса седна на мекия, тапициран с велур диван и се опита да се съсредоточи. Все пак й предстоеше да свърши не много проста работа: да спечели доверието на непознат човек и да го накара да говори за покойната си съпруга. Е, не съпруга, нали не са били женени, но пък толкова години са живели заедно!

На стената срещу дивана беше окачена голяма, поставена в рамка снимка на Дербишов: той и някакъв друг мъж стояха един до друг, облечени в жокейски костюми, и държаха за юздите коне. Впрочем определението някакъв мъж не беше правилното: Лариса прекрасно го познаваше, то се мяркаше на телевизионния екран почти всеки ден. Известен политик, депутат в Държавната дума. Да, хубави познанства имаше Виктор Александрович.

Лариса Томчак свали обувките си, качи краката си на дивана и мислите й отново се върнаха към онова, заради което бе започнала цялата тази история с писмото и запознаването: към Стрелников. Дори да излезеше, че не той е бащата на Наташа Цуканова, нищо чудно да е стоял и да е гледал? Да е виждал, да е знаел какво става и да не е защитил горкото момиче, което компанията банално е напила на новогодишната студентска вечеринка. Господи, най-важното беше виновният да не се окаже Томчак. Във всеки друг случай тя щеше да извие врата на този обаятелен деспот, на този егоистичен тиранин, на виновника за толкова пролети от нея сълзи. И отново се върна в спомените си…

… Беше прекрасна лятна събота, слънчева и топла. Бяха планирали отдавна това прекарване на вилата с приятели. Смисълът беше именно да отидат непременно заедно. Предполагаше се, че приятелят на Слава ще му помогне да поправят нещо във вилата, защото тази поправка изискваше четири мъжки ръце и специални умения, каквито Слава нямаше, а приятелят му имаше. Няколко пъти бяха отлагали пътуването, защото беше много трудно да се уцели съботен ден, в който и двамата мъже да са свободни. Най-сетне го избраха. Въпросната събота съпругата на приятеля имаше рожден ден и те решиха да заминат към дванайсет по обед, бързо да свършат работата по поправката, а дамите през това време да подготвят трапезата, след което с чиста съвест да започнат празнуването, което да трае чак до вечерта на следващия ден. Всички харесаха идеята и двете семейства цяла седмица се готвиха за нейното реализиране.

В събота към единайсет часа се обади Стрелников.

— Трябва спешно да подготвим устава на Фондацията за развитие и подкрепа на хуманитарното образование! — каза той с глас, нетърпящ възражения. — Колко време ще ти отнеме?

— Колко спешно ти трябва? — поиска уточнение Томчак.

— Довечера документът трябва да е на бюрото на заместник-министър-председателя. Вземи химикалка и запиши кои моменти трябва да засегнеш… — Двайсетина минути Стрелников диктува по телефона изискванията си към документа. — Кога ще бъде готов?

Томчак погледна часовника. Беше единайсет и пет.

— Към три часа — въздъхна отчаяно.

— Към три ще пратя колата у вас, за да вземат документа.

Лариса стоеше до мъжа си и мълчаливо слушаше целия разговор.

— Ти да не откачи? — тихо попита тя. — Нали в дванайсет тръгваме!

— Ларочка, какво можех да направя? Той ми е началник и аз трябва да изпълнявам нарежданията му. Тръгнете без мен, починете си сред природата. Аз на бърза ръка ще направя този устав и ще дойда при вас. Хайде да се обадим на приятелите и да ги помолим да минат оттук, за да те вземат с тяхната кола. Тогава няма да се наложи да идвам с мотрисата и в четири часа вече всички ще бъдем на вилата.

Той се обади на приятелското семейство, но те решиха да проявят солидарност и не пожелаха да тръгнат за вилата без него.

— Голяма работа, ще тръгнем не в дванайсет, а в три — заявиха спокойно. — Но пък ще бъдем заедно.

Томчак се втурна към компютъра и се залови за работа. След около час отново се обади Стрелников — бил забравил още някакви важни неща за добавяне. Към два и половина документът беше готов. Томчак вече беше изработвал устави, имаше всички тези файлове в компютъра си и можеше да взема от тях и да прехвърля в новия устав цели абзаци. В три часа Стрелников не се обади за колата. В четири — също. Служебният му телефон даваше свободно, а домашния вдигаше Люба и притеснено отговаряше, че няма представа къде е Володя. Тогава той още нямаше мобифон и Томчак се видя в чудо как трябва да постъпи. Приятелите проявяваха похвално благородство, не нервничеха и спокойно подхвърляха шеги в отговор на извиненията на Вячеслав:

— Стига де, Слава, не се притеснявай; след един час ще тръгнем, голяма работа! Така ще ни е по-сладко да празнуваме.

Но часът мина, после още един, а Стрелников така и не се обаждаше. Най-сетне Лариса не издържа.

— Ти поне разбираш ли какво става?! — разкрещя се тя. — Провалихме рождения ден на жената. Тя има празник, а още от сутринта се е заприготвяла да тръгне за някаква вила, обаче все не тръгва и чака твоят ненагледен Стрелников да благоволи да те пусне, след като от толкова време е вкопчил ръце в теб. Те ни направиха услуга, съгласиха се да дойдат на нашата вила, за да ти помогнат, макар че щеше да им е много по-добре да отпразнуват деня другояче. Можеха да си поканят гости или да отидат на ресторант. А сега не могат да празнуват дори вкъщи, защото не са се подготвили — нали очакваха, че ще прекарат съботата и неделята с нас на вилата.

— Лара — тъжно повтаряше Томчак, — хайде кажи: какво мога да направя? Володка каза, че довечера документът трябва да бъде на бюрото на отговорен служител. Не мога да го подведа. Той разчита на мен. Е, как мога сега да зарежа всичко и да замина?

— Ами погледни часовника, изпълнителен мъжо! Вече минава седем! Какъв отговорен служител? Какъв документ? Всички вече пият водка по бани и по ресторанти, само ти като идиот вярваш на приказките, с които те будалка твоят Стрелников! Господи, Славочка — разплака се тя, — докога може да продължава това? Защо той постоянно те поставя в положение да се оправдаваш пред хората? Хайде аз — както и да е. Аз съм ти съпруга и ще понеса всичко. Но сега са засегнати други хора, наши приятели, които вързахме да ни чакат, на които развалихме празника. Ако този проклет устав му е трябвал толкова спешно, защо не е седнал да си го напише сам? Не умее ли? Не е достатъчно умен? Или му е по-интересно да се забавлява някъде в почивния ден?

— Лара, моля ти се…

— Не се моли на мен, ами обясни на приятелите ни. Мога да си представя какво си говорят в момента за нас, както седят в апартамента си до приготвените сакове.

Към девет вечерта Томчак най-сетне намери сили у себе си да се обади за пореден път на приятеля си. Гласът отсреща беше сух и напрегнат.

— Моля ви да ни извините, задето се получи така… Развалихме ви празника — смотолеви Томчак.

— Развалихте го, да — неочаквано рязко отговори приятелят му. — Моята красавица вече втори час реве в спалнята, не знам как да я успокоявам. Весел празник й уредихте, няма що! Благодарим ви, цял живот няма да го забравим. — И тресна слушалката.

Тази вечер Лариса не продума повече на мъжа си. Мълчаха до полунощ, после си легнаха. А Стрелников така и не се обади. Нито този ден, нито на следващия, в неделя.

Когато в понеделник отиде на работа в института, Томчак твърдо реши да не се разправя с Владимир и за нищо да не го пита. Смяташе това за унизително за себе си. Към десет на бюрото му звънна телефонът за пряка връзка с ректора.

— Да не те събудих? — разнесе се в слушалката веселият глас на Стрелников.

— Не — сдържано отговори Томчак, без да реагира на баналната шега на Володя, която винаги му се бе струвала глупава, но никога не бе го дразнила.

— Къде е документът? Докога ще го чакам?

Верен на взетото решение, Томчак не реагира остро, само кратко каза:

— Сега ще го донеса.

След минута беше в кабинета на ректора. Стрелников бегло прегледа двайсетте страници и кимна:

— Тук трябва да добавим…

Томчак мълчаливо си записваше в бележника, без изобщо да коментира случката.

— Мисля, че това е достатъчно — заключи Стрелников. — Хайде, преработи го бързичко, до един час да е на бюрото ми!

Все така мълчешком, Томчак излезе от кабинета.

Той не беше от хората, които, сблъскали се с неизпълнима задача, започват да протестират. Беше от онези, които бързо вземат мерки задачата да стане изпълнима.

В компютъра на бюрото му в служебния кабинет изработения в събота устав го нямаше — нали беше работил вкъщи. Някак не беше се сетил да запише текста на дискета и да го донесе тук — прекалено ядосан беше и на Стрелников, и на устава, който пък изобщо не му беше виновен. Нямаше време да нанася необходимите поправки и допълнения в текста, а после да го дава на машинописка за препечатване. Препечатването на двайсет страници не е работа за един час. Значи трябваше спешно да се върне вкъщи, да прехвърли текста на дискета, да го донесе в службата и да довърши документа тук. А още рано сутринта Томчак беше пратил служебната кола в сервиза за дребен ремонт…

Той извърши чудеса от настойчивост и оперативност, като придума един от служителите в института да го закара до вкъщи и обратно с личната си кола. Успя да направи новия вариант на устава на фондацията. Точно след един час с папка в ръка влезе в приемната на ректора на института.

— Владимир Алексеевич излезе — съобщи на Томчак секретарката Наталия Семьоновна. — Днес няма да идва повече.

Вячеслав Петрович погледна часовника. Беше минал точно час — нито минута повече. Нима не бе успял да изработи документа навреме и Володя е бил принуден да тръгне с празни ръце?

— Отдавна ли излезе? — притеснено попита Томчак.

— Отдавна, преди четирийсет минути. Отиде на летището да посрещне ректора на Новосибирския университет. После ще го закара в хотела, после на обед… Нали разбирате? Така че Владимир Алексеевич ще бъде на работа едва утре.

Вечерта го заболя сърцето, и то така, че имаше чувството, че умира. Лариса се луташе из апартамента да търси лекарства, после повикаха „Бърза помощ“.

— Господи, колко го мразя! — шепнеше през зъби Лариса, докато наблюдаваше как течността от спринцовката се влива във вената на ръката на любимия й съпруг. — Колко го мразя… Някой ден ще го убия…

… В кухнята женственият Алик дрънчеше с някакви съдове, в хола беше топло и уютно и Лариса изведнъж се почувства изненадващо добре в този чужд апартамент. Предстоеше й приятна вечер в компанията на красив, елегантен мъж, който щеше да я ухажва, да ръси комплименти, да й налива шампанско. Отдавна не беше флиртувала и с удоволствие си мислеше за предстоящата среща.

— Лариса, да ви налея ли нещо за пиене?

— Да, ако обичате — отговори тя, — нещо леко.

Не че й се пиеше, но знаеше, че виното я прави необикновено хубава, очите й заблестяват, а страните й се покриват с нежна и много красива руменина, която я прави да изглежда значително по-млада. Лариса почувства, че единият й крак е изтръпнал и започна да променя позата си, за да седне по-удобно. Трябваше да се подпре на възглавницата, но ръката й се плъзна по гладкия велур и пръстите на Лариса се озоваха дълбоко между възглавниците на дивана. Връхчетата на пръстите напипаха нещо твърдо. Тя извади предмета. Беше сребърно купидонче с лък и стрела. „Ха, я виж ти — помисли си с усмивка, — някоя от приятелките на Дербишов го е загубила. Симпатично украшенийце, не е банално. Дори не съм виждала такива. Впрочем не — виждала съм. Много добре си спомням: виждала съм точно такова.“

Лариса повъртя сребърната фигурка в пръстите си и забеляза, че на обратната страна е гравирано нещо. В стаята беше полутъмно, полилеят не беше запален, а меката светлина от лампиона и аплика не беше достатъчна, за да различи тънките миниатюрни буквички. Тя доближи фигурката до очите си и остана като гръмната. На Мила от Володя с обич. Да, разбира се, тя беше виждала такова купидонче на врата на онази малка кучка Мила, когато Стрелников я доведе на четирийсет и петия рожден ден на Гена Леонтиев. „Значи тя е била тук! — помисли си Лариса. — Ето защо следователят толкова настоятелно ни питаше дали не знаем какво може да е правила Мила близо до станция «Академическая» на метрото. А пък аз, идиотката, си мислех, че тя се е видяла с Любаша. Любочка, тази глупава наивница, беше започнала да ходи при някакви магьосници, веднъж случайно я видях посред нощ на гробищата и разбрах, че е последвала съвета на тези шарлатани и ходи да прави магии на Мила. Бях сигурна, че Любочка я е… Правила е, що е правила магии, а после е разбрала, че няма полза от това, и е поискала да се срещнат, да се поразходят и да си поприказват. Търпението й е секнало и е поела работата в собствените си ръце. Но какво излиза сега? Не я е убила Любочка ли? Кой тогава? Как сребърното купидонче се е озовало в този апартамент, на този диван? Какво е правила Мила тук? Впрочем това е абсолютно идиотски въпрос. Същото, което правя и аз. Само че аз дойдох при Дербишов по личен въпрос, а Мила — за секс. Курва си беше, курва и умря. Спри се, Лариса! Какви са тези мисли? Ако Мила е била в този апартамент вечерта, когато са я убили, трябва веднага да бягаш оттук, колкото може по-бързо. И никога вече да не се връщаш. Бягай и веднага тичай в милицията, занеси им украшението и всичко им разкажи! По дяволите репутацията, разбира се, ще трябва да признаваш и обясняваш как си се озовала тук, но така е по-добре, отколкото да повториш пътя на Мила…“.

На прага на хола застана Алик с неговите изопнати панталонки от тънка, блестяща като коприна кожа и красива блуза на плисета от кремава коприна с широки свободни ръкави.

— Заповядайте, Лариса. — Той й подаде малко подносче с чаша бяло вино. — Това е немско, рейнско вино. Или предпочитате червени вина?

— Не, не — бързо отговори Лариса и посегна да вземе чашата.

Бързо да го изпие и да се маха, като се оправдае с внезапно главоболие. Или още по-добре да се обади някъде, а после да каже, че й се налага спешно да излезе. Да излъже, че майка й се е разболяла тежко… Тя изпи виното на три големи глътки, остави чашата на малката масичка, после с незабележим жест пъхна сребърната фигурка в джоба на полата си и стана от дивана.

— Трябва да се обадя по телефона — каза решително. — Къде е той?

Но реакцията на Алик бе съвсем неочаквана.

— Да се обадите? — попита той. — На кого?

— Трябва да се обадя по работа — търпеливо повтори Лариса, все още без да усеща нищо.

— По каква работа?

Сърцето й заподскача. Ето, започна се. Тя не успя. Глупачка, помисли си, че цялата работа е в Дербишов. А излезе, че лошият е този сладкодумен педераст Алик. Дербишов няма нищо общо. Алик примамва тук жени, които са клъвнали на привлекателния ерген Дербишов, и ги убива. Той е маниак. Той е луд. Боже мой, как не можа веднага да разпознае такъв психар! Тя, лекар с дългогодишен стаж, се хвана като последна идиотка! Той няма да я остави да се обади, защото се страхува, че тя ще каже адреса, на който се намира, и ще извика за помощ. Трябваше спокойно да си изпие виното, да дочака той да се върне в кухнята, тихичко да се измъкне в антрето и да бяга от апартамента колкото й държат краката. Дори той да я подгонеше по стълбището, вече щеше да е по-лесно. Би могла да се разкрещи… А сега какво? Тя се издаде, допусна маниакът да усети нещо, да застане нащрек.

— Майка ми не се чувстваше добре сутринта — Лариса се стараеше да говори колкото може по-спокойно, — затова трябва да й се обадя, да я попитам как е. Вече е доста възрастна, постоянно се тревожа за нея.

Докато говореше, почувства внезапен световъртеж и остра слабост. „Сипал ми е нещо във виното… Господи, колко е просто всичко! Още се надявах на нещо, мислех как ще хукна да бягам, да се спасявам, а всъщност вече не е имало на какво да разчитам. Та аз съм изпила някаква отрова…“.

Лариса се люшна, силните мускулести ръце я подхванаха и понесоха към дивана. Съзнанието й помръкваше, но не бързо. Вече не можеше да се движи самостоятелно и да говори, но чуваше и разбираше всичко. Лицето с изваяни черти, тънки вежди и покрита с фон дьо тен кожа се приведе много близо до нея. Тя дори усети дъха на Алик — неизвестно защо свеж, чист и сладък.

— Така, така, мила — прошумоля над ухото й гласът му. — Сега ще умреш. Това е прекрасно. Сама ще разбереш колко е прекрасно. Ако не бях аз, никога не би могла да си отидеш от такава прекрасна смърт. Щеше да изживееш дълъг живот, изпълнен със страдания и болести, и щеше да умираш в болка, гърчове и зловония. А сега ще умреш млада, красива и без никакви мъки. Не си мисли, че смъртта е отвратителна. Аз ще ти дам нещо, което вероятно не би ти дал никой на този свят освен мен. Ще ти покажа, че смъртта може да бъде прекрасна. Ще ти дам възможност да видиш нейния светъл лик. Не страшния и сбръчкан лик на старицата с косата, а светлия лик на избавлението от суетата, лика на вечния покой. Твоята приятелка Людмила не пожела да види светлия лик, тя беше глупава твар без капка мозък, затова и умря като глупава твар без капка мозък. Наложи се да я удуша. Тя изживя невероятен ужас. А ти? Ти не се страхуваш, нали? Добре си, вече не усещаш почти нищо, заспиваш, отиваш си… Гледай ме, гледай ме в очите до последния миг, аз ще те изпратя до самите порти, ще бъда с теб докрай.

Гласът все повече утихваше и Лариса разбираше, че умира. Всяка секунда я доближаваше до смъртта, всяка секунда й изглеждаше като крачка, която я принуждават да прави пряко собствената й воля. Още една крачка, и още една, и… Тъмните очи на Алик бяха съвсем близо и с помръкващото си съзнание Лариса трескаво се вкопчваше в тези очи. Докато ги вижда, е жива. Докато ги вижда, не е умряла. Не бива да се предава, трябва да се бори с всички сили, може би й е сложил във виното не отрова, а просто някакъв препарат с много силно, но кратковременно действие. Да не се предава, да търпи, може би всичко ей сега ще мине. Всеки миг ще свърши върховото действие на препарата и тя веднага ще се почувства по-добре…

Но Лариса напразно се надяваше. Във виното имаше отрова.