Александър Пушкин
Черният шал ^[0]

Безумен поглеждам към черния шал,

терзае душата ми хладна печал.

 

Тъй млад и наивен тогава аз бях;

по млада гъркиня от обич горях.

 

В прегръдките нейни потръпвах смутен;

но скоро дочаках най-черния ден.

 

Веднъж гости весели срещах засмян;

до мене дотича евреин презрян.

 

Гуляеш, ми казва, с приятели тук,

а твойта гъркиня е в този час с друг.

 

Проклех го и злато му дадох в ръка;

веднага повиках аз своя слуга.

 

Готово, камшик — и конете летят,

а жалост спокойна мълчи в мойта гръд.

 

Но зърнал отново познатия праг,

в отмала изпаднах, пред погледа — мрак.

 

В покоите нейни затичах и — край;

арменец гъркинята нежно ласкай…

 

Изчезна света; гневен меч засвистя;

да свърши целувката той не успя.

 

Безглавото тяло аз газих и плюх

и гледах към нея, за жалбите глух.

 

Аз помня очите й… нейния зов…

Погина гъркинята, мойта любов!

 

От мъртвите плещи в миг шала свалих

и с него петната от меча изтрих.

 

Слугата ми верен, щом падна покой,

във Дунава хвърли телата им той.

 

И вече не срещам очи като тях,

и вече не зная спокойствие, смях.

 

Безумен поглеждам към черния шал,

терзае душата ми хладна печал.