Любен Каравелов
Хаджи Ничо (9)

VIII.

И така хаджи Ничо все печелил и печелил от храмовете господин, почелил от училища, от читалища, от мъртвите, от сиромашкият пот, от семейните несъгласия, а най-много от народната кожа, която той великодушно продавал всекиму и тая своя търговия наричал „любов към отечеството“.

Севастополската драма се разиграла: невенчаният интригант Наполеон III и царица Виктория повдигнали своето оръжие против Русия и обявили на всичкият свят, че са намерени да пролеят и последната си капка кръв за целостта на Турската империя; Австрия поблагодарила на Русия за 1848 година и влязла в Румъния; Прусия останала неутрална, но вредила на Русия повече от другите държави; само един хаджи Ничо останал верен на императора Николая. Ничо събирал пари, събирал волентири, купувал пушки и пищови и изпроводил силна войска, двеста души помощ на руската армия. Тая Ничова помощ била гладна и жадна, гола и боса, но тя била въоръжена със стари турски пушки и шишинета, с криви сабли и с видински ножове, които всичките стрували не повече от сто жълтици и които били купени от дяда Чока, който поискал да даде и своята лепта на своето отечество. Както разказват умните хора, ако дядо Чока да не бил дал своята лепта, то хаджи Ничовата армия шяла да си остане в къщата цяла и неповредима, защото Ничо пожертвувал за тая цел само две нули. Когато един от руските генерали видял Ничовата армия, то написал в Петербург едно писмо, което имало следующето съдържание:

„Мене ми приказваха в Петербург, че из министерската каса се е изпроводила в Букурещ една твърде добра сума, за да се съставят български чети, а що виждам сега? Пред мене излязоха само двеста души, които виждам сега? Пред мене излязоха само двеста души, които нямат що да ядат и които са голи като соколи. Гледайте да поправите тая своя погрешка и да изпроводите на нашите братия южни славяни какво и да е съдържание.“

Руският генерал получил из Петербург такъв един отговор:

„Парите са изпроводени до хаджи Нича в Букурещ, който е твърде честит човек, според както ни разказва негово превъзходителство. Не е крив в това ни хаджи Ничо, нито негово превъзходителство, а южните славяни, които са като бъчва без дъно, в която колкото и да налива човек, тя е все празна.“

И така, в това също време, когато се преписвали тяхно превъзходителство за българите: бъчви ли са тия, или са каци, то българските войници гладували, тъпкали руската кал, умирали по руските полета голи и боси и проливали кървави сълзи, а хаджи Ничо печелил и пак си останал честен човек.

В това също време, когато в Русия произходило това събитие, в Букурещ се намерили неблагодарни хора, които твърде често се сърдили на хаджи Нича и говорили измежду себе си такива неща, от които се наежвало кожата у честните хора.

— Сиромасите и кървавата си пара пуснаха в кутийките, жените обиците и пръстените си дадоха, децата си не купиха свирки и кукли, за да помогнат на своето отечество, а наш хаджи Ничо изсипа сиромашките мангъри в бакалската си каса и сега се гордее пред нази, че е богат човек — казал Никола Белият.

— Вие това от зло говорите — казал Нейчо Петлето. — Вие му завиждате, че има пари, а вие нямате. Аз мисля, че хаджи Ничо е тамам човек, защото из всяко нещо умее да извлече полза… Ако хаджията да се не беше възползувал от войната и ако да не оскубеше руснаците, и българските търговци, то вие сами щяхте да го окривите и щяхте да кажете, че той е глупав човек, защото не е можал да спечели пари, когато е можал да спечели. Не е срамота, мой брате, ако ти откраднеш, па да бъдеш богат, а ако не откраднеш, па да бъдеш сиромах, когато си можал да бъдеш богат. Аз мисля, че хаджи Ничо е най-умен човек от всичките българи и даже от всичките хора на светът.

— Ако е така, то хайдутите, убийците и обирачите са най-умни и най-честни хора на светът! — казал Никола.

— Хаджи Ничо не е нито хайдутин, нито убиец, нито обирач, а търговец, банкерин и политик. Я кажи ми ти: кой търговец е честен на тоя свят?

— Тоя, който не продава липискании — казал Никола и тръгнал да си отиде, но Нейчо Петлето го хванал за ръкавът и рекъл му:

— Аз мисля така също, както мисли и байо хаджия: „Ще крада, ще интригувам, ще продавам душата си и на християнските, и на чифутските дяволи, ама пари ще да спечеля.“ Ние не сме хайдуци, ами сме търговци и правиме търговията си така, както я правят всичките хора.

— Хаджи Ничо е хайдутин и убиец — извикал Никола. А и ти не си по-добър от него.

— Кого е той убил? От кого е той откраднал?

— От русите и от българските търговци е откраднал. А ако искаш да знаеш кого е убил, то аз ще ти кажа, че той е убил българската младеж. Нима не е кражба да излъже човек руското правителство и да му се обещае, че ще да събере волентири, а като вземе рубличките, то да му покаже колтукът си? Нима не е кражба да обираме българите и да им казваме, че ако тия дадат пари, то България ще бъде свободна, а когато им вземаме парите, то да ги презираме и да ги наричаме вагабонти и неблагодарни? Така също нима не е убийство да излъжеме младите хора и да им наобещаваме златни гори, а после да ги пратиме в Русия да гинат без пари, без пушки, без хляб и без цървули, за да станат жертва на гладът, на зимата и на неприятелите? Грехота е и срамота е да браните такъв един човек, който е направил подобни лошавини. Аз трябва да ви разкажа още едно злочинство, което е направил хаджи Ничо, и когато свърша разговорът си, то ви моля да ми кажете имам ли аз право да го нарека най-голям злодей, или не.

— Разкажи, разкажи — извикали няколко души българи, които не твърде много обичали Нича, но не викали против него само и само за това, защото си купували из магазията му маслини и ориз.

— Слушайте — казал Никола Белият и захванал своят разказ. — На север от Букурещ се намира една твърде богата мушия, която принадлежеше на един стар и нещастен българин. Преди няколко години аз отидох на тая мушия по мои честни работи и останах да пренощувам у нашият стар българин, у когото беше дошел на гости и хаджи Ничо. Утринта аз станах рано и отидох на полето да прегледам кравите, които мислех да купя у дяда Стояна. Така се наричаше старецът. Трябва да забележа тук, че мушията се намира на брега на река Ардиш. Бреговете на ная река са твърде живописни, на разкошеството на селската природа никак не съответствува на сиромашията и голотията на селяните. Къщите на тия сиромаси приличат на кочини и обори, а ослепителният блясък и зелената растителност са нищо друго, освен горчива присмивка над покъсаните и окаляните дрипели, които носи така нареченият цар на природата. Но ако да би била само вънкашната бедност, то човек можеше с нея да се помири; но на един ред н тая бедност стои и нравствено, и умствено унижение, които се отражават на всичките селски лица, а това явление възмущава душата на всеки благороден човек. Нищо благородно, нищо мъжествено, нищо високо, нищо човеческо не видиш ни на едно лице! Черти групи, понякогаж отвратителни; видиш не човека, а животно.

Тия ви се ниско кланят, когато ги срещнете на пътят, и със зачудено глупав поглед гледат след вази, когато вие преминете покрай тях. Между хубавите и живите жребенца и биченца, които бягаха по полето, и между говедарят, който пасеше това безсловесно стадо, съществуваше твърде малко различие и ако човек захванеше да разсъждава кой е по-добър и по-развит от тях, то щеше да дойде до печален и унизителен резултат. Да ви кажа право — с това аз не искам да осъждам ни патриотите, ни официалните представители на народът, — мене ми се чини, че селачените деветдесет пъти повече приличат на роби, нежели на румънски граждани. А кой е в това крив? — Ще видиме по-долу.

На полупът срещнах една твърде сиромашкиня и покъсана жена; тя вървеше наведена и носеше вазаница трева на гърбът си и един сърп в ръката си; тя погледа на мене с любопитство, ние казахме един другиму добър ден и аз я попитах отдека тя иде и дека отива. Тя ходила в гората, косила трева със сърпът си и хранила с нея своята кравица, която доила, и носила млякото й на продан в Букурещ; това тя направила вчера; това ще прави и утре, и в нейното бледо лице аз повече нищо не прочетох. Покосената трева, която тя носеше, беше твърде грациозно наклонила своите полуповянали листца и цветки; но тая, която ги носеше, представляваше само грубост, безобразие и изкажение на всичко, щото е човеческо. Аз пожелах да я накарам да говори и всичкият неин разговор беше само една дълга жалба; тежък и горчив живот, пиянец мъж, неблагодарни деца; а освен това нищо тая година се не родило: ни хляб, ни кукуруз, ни орехи, ни лен. Само кравата и кокошките й доносили доход, но твърде малък доход.

— Сиромасите могат из кожата си да излязат, могат и дене, и ноще да работят, могат да не ядат и да не спат, и пак нищо няма да добият — каза тя твърде мирно и седна да си почине. Седнах и аз около нея.

— Вашето село е твърде сиромашко — казах аз, после неголямо мълчание.

— Земята наша е плодовита, хората са работни, господ ни дава и свети Димитър ни помага, ала чокоите и чиновниците почти всичко изядат — каза сиромашкинята и още по-надоле наведе главата си.

— Мене ми се чини, че вашият болярин е добър човек — казах аз.

Жената ме погледна в очите, поклати главата си и проговори:

— Спаси, господи, от лукаваго! Нашият чокоин е дявол над дяволите, той и мога иска да излъже… У него сърце няма; той малко мисли и за душата си.

— Колко деня вие работите за него? — попитах аз.

— Цяла неделя… Всичките селяни му са длъжни и затова ги има в ръцете си. Ала и него господ удари в главата: отплати му той за нашите сълзи. Има вече петнайсет годин, откак той държи нашето село. Много пари той спечели в тия години, много имане накупи, много хорица изгори, ала господ и нему не даде щастие. Ожени се той в Букурещ и взема едно твърде богато момиче. Дечица му господ даде твърде малко — само едно момиченце, като ясното слънце на небето. Нашият чокой нищо и никого не обичаше така, както своето детенце, и сърцето си даваше за него. Азе мисля, че ако Настасия /така беше името на момиченцето/ да беше поискало от баща си хилядо гроша, то той щеше да й ги начете, ако и да беше скъперник като чифутин. Настанаха Настасии петнайсет години, а момците захванаха да прескачат през прагът на тяхната къща. А колко момчета, боже ти мой господи, дохождаха в тяхната къща! И чокои, и боляри, и офицери, и генерали всякакви! А и девойчето беше за чудо! Хубавица, гиздосия, добра, обичлива и милаим девойче. Разболя се майка й и отиде на небето. Хората казват, че нейният мъж много й съкратил дните — господ ги там знае; не трябва да говори човек, щото не знае. Когато се мина една година после смъртта на нашата чокойка, то захванаха пак да дохождат момци и да искат Настасия за жена, ала нашият чокоин ни едно момче не хареса: един бил млад, друг бил сиромах, трети — пиянец, четвърти не бил из добра фамилия и малко ли още що. „Аз ще да намеря за детето си някой големец, който да има и богатство, и слава, и всичко“ — казваше дядо Стоян и не даваше дъщерята си. Веднъж дойде един млад офицерин и попита дяда Стояна иска ли той да му даде дъщеря си. „Ами парици имаи ли?“ — го попита дядо Стоян. „Имам малко“ — каза офицеринът. „А аз искам да имате много и тогава да ви дам дъщеря си“. „Аз имам малко и вие ще да ми дадете малко и ща станат много“ — каза офицеринът и позасмя се. „Уший си кесии“ — му каза дядо Стоян и обърна на офицеринът гърбът си.

На Настасия се хареса офицеринът и тя замоли баща си да й дозволи да го вземе за мъж; но дядо Стоян се разсърди и извика: „Аз не съм печелил своите пари да ги дам да ги ядат калдъръм-челебиите… Аз искам да намеря богат зет, а не гол офицерин.“ „А аз другиго не ща; ако ме не дадеш нему, то ме дай в манастирят да стана калугерка“ — каза Настасия. „Ще видиме щеш ли да вземеш другиго, или не щеш!“ — каза дядо Стоян и отиде същият ден в Букурещ. На другият ден се върна назад и доведе си един стар цънцарин, който беше твърде богат човек: шест къщи имаше в Букурещ на най-доброто място.

— Настасио — извика дядо Стоян, — ела да целуваш ръка. Аз ти намерих това, щото ти трябва.

— А що си ми намерил, тато? — попита Настасия весело.

— Тоя човек ще бъде твой мъж — каза дядо Стоян и посочи с пръст на цънцъринът.

Настасия побледня като платно и нищо не проговори.

— Чуеш ли ти? — я попита дядо Стоян. — Тоя човек ще бъде твой мъж, защото е богат и големец… Ти мене трябва да слушаш, защото аз съм ти баща и доброто ти искам.

Настасия плака, моли и каза, че ще се убие, ала нищо й не помогна: старецът казваше:

— Аз съм ти баща и жива ще те закопая.

Една нощ в нашето село стана голяма гълчотевица и голяма шумотевица: дядо Стоян пушна два-три пъти викаше: „Олеле, обирачи!“ Всичкото село стана на крака и отиде у дядови Стоянови, но след малко време всеки отиде у дома си, защото дядовото Стояново имане останало цяло, а само Настасия липсувала — тя побягнала с офицеринът. И остана старият хайдутин сам-самничек да глоби повече сиромасите и да проклина дъщеря си — каза най-после сиромашката жена, па нарами пак сеното си и упъти се към селото. Тръгнах и аз след нея и размишлявах си: „Ех, дядо Стояне, и на твойта душа не е съвсем чисто.“

Когато се върнах в къщата на дяда Стоян, то заварих там хаджи Нича, доктора Плоча, Геклеска адвокатинът и един духовни пастир. Всичките тия говореха живо за нещо си, но като ме видяха, то замълчаха и захванаха да си гледат коленете и да броят бройниците си. Дълго време всичките мълчаха, но най-после хажи Ничо се обърна към мене и попита ме:

— Ти волове купуваш, Никола?

— Волове! — отговорих аз.

— Дойди на мойта мушия да ти продам стотина вола… Евтино ще да ти ги продам… Дойди след три деня… Хайде, върви си сега, защото си имаме работа.

Аз излязох, но не върнах се в Букурещ, а останах да чакам да си идат големите гости и тогава да поговоря с дяда Стояна за воловете. Около седем часа вечерта гостите си отидоха и аз влязох пак в къщата на дяда Стояна и намерих старият чокой, че лежи на постелята си полужив и полумъртъв.

— Добро вечер, дядо Стояне! — рекох аз.

— Дал ти бог добро, синко! Седни, седни… замини там и седни да си поговориме, защото ми е тежко на сърцето. Ти, мой синко, още не си имал деца и не знаеш как е тежко да мисли човек за тях. Мойто момиче осрами къщата ми и аз после смъртта си нищо не ще да му оставя; нека тя скапе от глад; всичко ще да оставя нан черковите и на училищата, всичко, до парица.

— А аз мисля, че колкото и да е лошо детето ми, то ми все дете. А вашата дъщеря не е направила никакво зло — харесал й се млад момък и тя се венчала с него. Зъл, добър, а той й е вече мъж. Дядо Стояне, помислете си, че сте баща и в жилите на вашето дете тече ваша кръв.

Дядо Стоян стана на крака, прегърна ме, заплака и рече твърде жаловито:

— Никола, синко, научи ме що да правя: аз ще да полудея… Кажи ми по-скоро какво да правя, дай ми добър ум и разум, научи ме, научи…

— Дай на дъщеря си половината от имането си, а другата половина раздай, комуто искаш — казах аз.

— Късно е вече, Никола! Късно е, мой мили синко! Защо ти озарна ми не изказа тия сладки думи? Защо ти ми не даде по-напред тоя ум, преди да дойдат хаджи Ничо, доктор Плоча и владиката? Сега е вече късно: аз дадох всичкото си имане хаджи Ничу да направи черкова и училища… Боже, какво да правя? Сиротото ми дете ще остане без кора хляб и ще да проклина баща си. Никола, какво да правя?

— Иди при хаджи Нича и искай си половината от имането… Кажи му, че озарана си бил сърдит на дъщеря си и затова си дал всичкото си имане на черковата.

— Добре казваш, Никола! Хайде да идеме заедно в Букурещ.

Дойдохме в Букурещ, но нито дядо Стоян получи половината от имането си, нито Настасия доби бащиното си богатство; дядо Стоян умря от дамла, а това доказва, че хаджи Ничо ненапразно води след себе си доктор Плоча; а Настасия ходи по съдовете и получи нула, а това доказва, че хаджи Ничо ненапразно води със себе си и адвокатин.

— А черкова направи ли хаджи Ничо? — попитали Никола няколко млади българи.

— Направил си е зъркелите — отговорил Никола. — Аз друг път ще ви разкажа за хаджи Нича и много още други неща и тогава мислете за него, щото искате.