Любен Каравелов
Хаджи Ничо (11)

X.

Из всичко това, щото аз говорих дотука за моят херой, читателите вече видят, че егоизмът на хаджи Нича се явява в най-ярка и в най-гола форма; а в следующите глави аз трябва да открия, че в хаджи Нича човек не може да замети даже привичка, с която големите егоисти и шарлатани барем из приличие прикриват своите егоистически стремления със стремления към обществените интереси. Егоизмът на хаджи Ничо има съвсем противополжни характер: той иска да му дава народът пари, без да го пита на какво ги употребява; да му се кланя и да го почита, без да вижда от него някое добро; да му благодари и да го хвали, без да му напоминава злото, което му е той направил, и най-после, да вярва в неговите обещания, с които той обича да храни българите. В здравите общества и у развитите народи егоистът, който излазя на общественото поприще, никога се не решава открито да преследова своите егоистически цели; той знае, че чрез това твърде лесно може да проиграе своите цели; той знае, че е длъжен да действува за общата полза и че когато той действително направи на народът каква да е полза, то обществото ще да го награди по заслугите му, без да разглежда на тънко що е произходило в тайниците на неговата душа и що го е накарало да бъде патриотин. В такова едно общество егоистите и дълбоко нравствените хора говорят и действуват еднакво и егоистът се явява в истинското свое облекло само тогава, когато самото общество бива излъгано в своите сметки и интереси или когато то падне така низко, щото различни лъстеци и шарлатани му сядат на шията и водят го на която страна и да поискат. Българските младежи и всичките честни, родолюбиви, умни и самостоятелни хора, открили целите и стремленията на хаджи Нича, познали неговата душа и затова пожелали да се оттеглят от него и от всичкото си сърце и душа захванали да гледат на моят херой с презрение. Но Ничо пак не останал сам; него окръжили няколко куфи глави, които той водил за носът, взимал им паричките, а после и сам се смеял на тяхната глупост. Едни из тия Ничови почитатели почитали своят идол затова, щото той им обещавал, че когато Русията освободи българите, то Ничо без друго ще бъде български подкрал и ще им даде големи и важни служби.

— Кир Михальо ще ми бъде велики везир, байо Стефан — министър на философията, доктор Плоча — министър на финанцията, доктор Танас — на филологията и на съдопроизводството, дядо Марко — на войната, доктор Василаки — на вътрешните работи и помощник на шех-юл-ислямът, дядо владика — на черковните работи и на просвещението, а Нейчо Петлето и мой Пахом ще станат губернатори в Търново и Русчук. Всичко това така трябва да бъде… Негово сиятелство ми каза, а на негово сиятелство пишат из Петербург — говорило негово кралевско величество кир Ничо, па и сам вярвал, че говори истина. Колкото за Пахома и за Петлето, то тия вярвали, че вече са станали губернатори и Акиф паша не съществува — и радвали се, и сънували, и надявали се.

Други почитали Нича затова, че той имал много пари и шадраван на дворът си, а третите — и сами не знаели защо го почитат. Най-големият и най-първият Ничов приятел и помощник бил доктор Плоча, който изпълнявал всичките Ничови желания и каприции, без да заборави и своята кесия. Между Нича и Плочата не били ни най-малките разногласия, защото и двамината гледали на животът еднакво, крали заедно, убивали заедно, глобили заедно, а в това също време занаятите им били различни, следователно съперничество не можало и да бъде между тях. Ничо крал, но той давал и на своя помощник малки трошици и помощникът му бил доволен, защото и той крал на друго място и нищо не давал Ничу.

Окончателно отделение на честните и родолюбивите българи от хаджи Ничовата компания се случило в 1861 година, когато Ничо помогнал на руските агенти да преселят българите в Русия и да населят нашето отечество с татари, черкези и с всякаква помия. И така, букурещките българи се разделили на два неприятелски лагера: в единът лагер стояли всичките български родолюбци под пряпорецът на българския юнак и патриотин Раковски, а в другият се сгрупировали няколко старца под предводителството на хаджи Нича. Трябва да забележа, че мнозина из Ничовата компания твърде добре разбирали, че Раковски е прав и че Ничо яде бабината си, но пак се съединили с Нича. На някои из тия старци се не харесвало младото поколение за това, защото младежът вървял против техните стари и отживели своя век понятия, с които по-голямата част от тях се вече уживяла и сроднила, следователно тия не можели вече да се откажат от тях. На други не падало на сърце това, че предводителите на млада България говорили открито истината; че тия умеели да внушат на народът правилен поглед към животът и че тия не вярвали в идеалните фантазии и бленуванета, които били религия за еничерите. И така, Раковски със своето учение и със своя правилен патриотизъм въоръжил против себе си всичко, щото било старо, преживяло и гнило.

Разбира се, че и хаджи Ничо не разделял мненията и убежденията на тия старци, но той вземал тяхната страна по две причини: първо, старците имали пари; и, второ — той можал само с тия старци да живее, да ги лъже и да ги води за носът.

Раковски написал брошура против преселението на българи в Русия и тая брошура положила твърда стена между младите и между компанията на хаджи Нича. Освен това Раковски захванал в своят „Дунавски Лебед“, а така също и изустно да проповядва това, щото било противно на Ничовите интереси, и Ничо се решил да погуби българският патриотин.

„Аз твърде добре зная, че Раковски има право — мислил Ничо, — но той ми разваля интересите и затова той трябва да погине. Пари аз искам, пари… Аз искам да бъда по-богат и от Миша, и от Хиллера и затова, който ми стои на пътят, той трябва да се изпрати в ад при дяволите. Аз майка си и роднините си не пожалих, та тоя ли вагабонтин Раковски ще да пожалея?“

Трябва да забележа, че хаджи Ничо нарича вагабонти всичките българи, които нямат пари и които не желаят да ги печелят.

И така, съдбата на Раковски била решена. Най-напред хаджи Ничо наклеветил Раковски пред румънското правителство, че той мислил злото на К.Куза и Кузовите чиновници, за няколко руски полимпериали, които се изтърсили из джебът на хаджи Нича, изгонили Раковски из своето господарство. Но Ничо пак не бил удовлетворен: той преследовал Раковски и в Сърбия, и в Русия, и в Австрия, и българският честити патриотин дошел до такова едно положение, щото бил принужден и да се върне в Румъния болен, разбит, нещастен и убит и физически, и нравствено. Когато хаджи Ничовото око видяло такова едно променение в Раковски, то приняло в неговата личност голямо участие, и ту с обещания, ту с лъстивост Ничо успял да добие доверие в отчаяната душа на Раковски и да извърши безпрепятствено своите цели. Хаджи Ничо искал да вземе Раковски в ръцете си и да го направи свое мекере, но Раковски захванал да се поправя, захванал да заборавя претърпените нещастия и завзел се да издава своята замечателна „Бъдъщност“, в която той бил пак опзиция на хаджи Нича и на компанията. Тогава хаджи Ничо пак се завзел за своят стари занаят и решил в душата си да погуби съвсем своят противник. С помощта на своите руски полимпериали Ничо успял да убие „Бъдъщност“ и да доведе редакторът й до нищета.

Всичките тия произшествия потресл впечатлителната душа на Раковски и той страшно заболял. Хаджи Ничо пак вземал участие в съдбата на Раковски и с помощта на своите приятели доктори дотолкова му помогнал, щото Раковски оставил тоя свят в продължение на няколко недели.