Любен Каравелов
Хаджи Ничо (5)

IV.

Във всяко едно общество има хора, у които честолюбието заглушава всичките други потребности и стремления, и то става до такава степен преобладающа страст, щото всичките други човечески чувства се изритват настрана като нещо съвсем непотребно. Наистина, че ние не можеме да охарактеризуваме самото общество с това, ако в неговата околност живеят подобни хора: тия хора го така също малко характеризуват, както и това, че в неговото семейство има добродушни, мършави, тлъсти и волообразни лица. Подобни хора ние можеме срещна и в най-напредналите и най-образованите, и в най-дивите и най-варварските общества; но обществото се характеризува с това, как тия хора мислят и как работят. В здравите общества честолюбивият човек по-напред от всичко мисли да извърши такива неща, които да помагат на неговото честолюбие; той се старае с всичките си сили да направи на народът повече услуги, да увеличи сумата на своите благодеяния или да увеличи сумата на народното благосъстояние, защото само с тоя начин честолюбците могат да се възвисят. От човека, който неправилно разбира своите нравствени обязаности, той ще да се отличава само с това, че не ще бъзсъвестно да се ползува за своето възвишение от народните слабости и предразсъдки; но пак ще да презира народната воля с такова също усърдие, с каквото принася и полза. Има на светът и такива хора, които посвещават всичките свои способности само и само за това, за да увеличават своите капитали, да събират повече пари и с позволителни, и с непозволителни средства да отнимават чуждото с всякакви подли начини, да ограбват черковите, училищата, манастирите и всяко обществено заведение. Тия хора ценят човекът само тогава, когато той е богат, и презират го, когато е той сиромах; тия дозволяват човеку да открадне, да излъже и да продаде баща си и майка си, почитат го, когато той оскърби брата си и когато обере другарите си и познайниците си, но презират го и ненавиждат го, когато той няма пари; тия всякого подозревават, за всякого мислят, че е нечестен и ме душата на всякого трябва да е нечиста, а съвестта му окаляна, и ни един човек не е в състояние да им докаже, че на светът има честни и възвишени характери, които презират големите богатства от всичкото си сърце и готови са да работят за общото добро, без да искат какво и да е възнаграждение. Обществото ние не можеме да характеризуваме и с тия лица, но ако тяхното количество е голямо, то обикновено казваме, че обществото още не е съзряло и може да уважава това, щото би трябвало да презира.

За честолюбивите хора обществото въобще говори: „Тоя и тоя човек е направил на народа голямо добро, но това добро е за нас твърде скъпо“. За сребролюбивите хора казват: „Той е богат и всичко може да направи, но душата му е подла зверско. Да пази господ от такива хора!“ Знаят техните лошивини и пак ги почитат! Честолюбците искат да бъдат народни диктатори, да повеляват на народът, да накарват другите да уважават мнението им, да им не противоречат и да се награждават от народът царски; а сребролюбивите хора желаят да държат всичкият свят в ръката си, а светът да преклонява коленете си пред тяхно високопреосвещенство, защото тия служат в храмът на позлатеният идол. Тия два класа хора съществуват само в Западна и Северна Европа, но днес, за нашето българско нещастие, тия захванаха да се раждат и у нас.

Наш хаджи Ничо принадлежи в числото на вторият клас. Когато свършил учението си, Ничо постъпил в уйчовите си дигени и там продавал, крал и обмеривал дотолкова, щото в продължението на пет години той успял да спечели някоя пара и да стане самостоятелен търговец. Един немски пътешественик, Колл, говори за българите: „Българинът работи като вол, събира като пчела, а живее като свиня“. Така събирал и живял и Ничо; той никога си не доспивал, не доядал, не допивал и печелил, и печелил.

Най-напред отворил свое дигенче, в което имал всевъзможни стоки: в дигенчето му били чували с фасул и ориз, с кукуруз и просо, с ечемик и кафе; били различни игралки и украшения за селянките; били платна, американи, хасета, читове и разноцветни шалии — това са били главните предмети; но той водил още скришна търговия, т.е. продавал пушки, пищови, барут и куршуми; продавал коне и волове, които трампил с турците за арнаутки и за видински ножове и от тая стока имал най-големите си доходи. Някои из тия добитъчета били откраднати от християните и носили белезите на своите по-напреднали владетели на ушите си, на роговете си и на руната си, но това твърде малко безпокоило Нича.

Може някому да се покаже чудно как е могла да става в Карлово подобна търговия и затова аз трябва да поговоря за тоя предмет по-пространно. Жителите из един пашалък сами ободряват турските конекрадци и волокрадци, като купуват откраднати стоки из други пашалък. Жителите на пловдивският пашалък доброволно и безгрижно купуват тоя добитък, който е откраднат из Едренският пашалък, а жителите в Едренският — щото е откраднато в Пловдивският. Тая търговия се счита съвършено свободна, законна и позволителна, или барем се производи безпрепятствено.

И така, Ничо богатял и богатял, и твърде скоро станал голям търговец, а на душата му се събирал грях, подлост след подлост и гнуснавина след гнуснавина.

— Ничо добре върви и пари спечели — говорил Никола Златаринът, който имал обичай всякога да се смее, всякога да се радва на чуждото щастие и всякога да хвали, когото и да е.

— Такива хора като Нича всякога разбогатяват и всякога биват щастливи. Нима не видиш с какви средства печели тоя Ничо? Той ни майка си, ни роднините си, ни приятелите си не е пожалил; всякого е той ограбил, всякого е обидил — казал Курт Клисарят и прекръстил се, чегато говорил не за Нича, а за нечистият дух.

— Аз чух от Неда Стрезовичина, че Ничо прави търговия и с дяволите… Неда видяла как седем дявола стояли на Ничовата къща, па влезли в коминът и слезли в дигенят му. Ничо им продавал катран, да мъчат с него хората, а дяволите му дали един шиник жълтици — казала Тинка, жената на Курта Клисарят, която била твърде богомолна жена и която твърде много обичала калугерите и калугерките.

— Аз не зная има ли Ничо работа с дяволите и продавал ли им е катран, зная само това, че той е разплакал хиляди хора… Нека хорските пари му заседнат в гърлото и да го задавят! Нека казва кой що ще, а бог ще да накаже тоя злочинец, и ще дойде време, когато тоя проклети Ничо ще да избълва хорските сълзи — казал Курт и още веднъж се прекръстил.

— Казват, че Ничо вземал от стрина си герданът и ривцето й, и обещал й се да й дава голяма лихва; а когато на стрина му дотрябвали пари и тя дошла да си иска парите, то Ничо й рекъл, че той не й е длъжен ни парà, защото я е хранил и обувал — казала Тинка.

— Да го убие господ и да го порази, ако само той е направил такова зло! — казал Никола.

— А ти още не вярваш! — се почудила Тинка. — А знаеш ли ти, че тоя проклети Ничо и неговите уйчови и храмът божи обкрадоха? Захванаха нашите граждани да градят черкова и направиха Пърльовците епитропи, а Пърльовците, които са уйчови на Нича, направили своя сестрин син економ и хазнатарин. Ничо изписвал камъни чак из Влашко, продавал ги на черковата за двойна цена и задържал една голяма сума за своите трудове, за комисион. В Пловдив камъните се продават по петдесет гроша, а карловчани ги купиха от Нича по сто и петдесет. Освен това Пърльовците, които бяха Ничови ортаци, изядоха до триста хиляди гроша черковни пари. Черковният капитал беше даден тям като на богати хора, за да правят търговия и да плащат на черковата проценти, а когато дотрябваха парите, то Пърльовците извадиха и дадоха на карловчани за триста хиляди гроша изгубени тимисюци и помолиха ги да си съберат сами парите. Карловчани се почудиха, като чуха това, и попитаха Пърльовците, Нича и съдружие: „А няма ли у вас чисти капитал?“ — „Няма — отговорили тия, — вие ни дадохте черковните пари да ги дадеме с файда и ние ги дадохме“. И така Пърльовци, колкото пари изгубили от своята търговия, то си ги вземали из черковата, а черковата трябвало да вади ония батаци, които е изгубил американецът и маслините. Такива са тия хора, които байо Никола хвали, че били станали богати. Който се не бои, че ще му почернее образът и ще го заплюят и прокълнат хората, то той скоро разбогатява.

В това също време Ничо седял и мислил: „Аз намислих да бъда богат и ще бъда богат. Истина, че съвестта ми ме гризе малко, ала то нищо не е — всичко минува и заборавя се… Не зная какъв съм аз човек, а не можа да търпя ония, които са по-богати и по-честити от мене. Уйчовите ми са по-богати от мене, ала аз и тям ще да подлея вода. Аз трябва да съм, аз…“

Ето какъв е първоначалният исторически живот на хаджи Нича, когото аз избрах за главен херой в моята повест и когото желая да изведа пред светът в следующите глави и да опиша неговите психологически, физиологически и нравствени достойнства.